Р Е Ш Е Н И Е № 15
гр. Варна, 13.02.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Варненският
апелативен съд, Гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН
СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ПЕТРОВА
МАРИЯ МАРИНОВА
при
участието на секретаря В. Т., като разгледа докладваното от съдия М.
Славов в.гр.д. № 653 по описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Настоящото
производство е образувано по въззивна жалба вх. № 10840/08.04.19г. по вх. регистър
на ВОС, подадена от И.Г.М. от гр. София чрез адв. А. Г. ***, насочена срещу
решение № 355/22.03.19г. /неточно посочено във въззивната жалба с № 335/,
постановено по гр.д. № 2295/17г. на ВОС, с което е бил отхвърлен предявеният от
жалбоподателя положителен установителен иск срещу З.Г.К. ***, за установяване
на правото му на собственост върху недвижим имот, за който твърди, че го е
придобил по давностно владение, упражнено в периода 2004г.-2017г., а именно: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 10135.2564.1050 по
КККР на гр.Варна, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008 г. на ИД на АГКК,
находящ се в гр. Варна, в.з. „Траката“, ул. „25“, № 3, целият с площ от
1526 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, с начин на
трайно ползване: за друг обществен обект, комплекс, с номер по предходен план:
2319, при съседи: 10135.2564.1047, 10135.2564.1049, 10135.2564.1051,
10135.2564.1053, 10135.2564.1172, 10135.2564.967, 10135.2564.1044 и 10135.2564.1045, на осн. чл. 124, ал. 1 от ГПК. Във въззивната жалба са релевирани
подробно аргументирани твърдения за неправилност на решението, като постановено
в противоречие с процесуалните правила, материалния закон и поради
необоснованост. Твърди се, че доказателствения материал по делото е бил
обсъждан от съда едностранчиво и в полза на ответника, а изводите му
противоречат на закона. Оспорва се извода на съда, че е налице хипотезата на
чл. 299, ал. 1 от ГПК, имайки предвид влязлото в сила решение по гр.д. № 4430/00г.
на ВРС, тъй като ищецът не е обвързан от формираната с този съдебен акт сила на
пресъдено нещо. Освен това се сочи, че ответникът в настоящия процес не отрича
твърдението на ищеца, че Ф. В. е собственик на имота по реституция, което се доказва
и чрез влязлото в сила решение по в.гр.д. № 1596/97г. на ВОС. Поддържа се
становището, че бащата на ответницата не е притежавал право на собственост
върху имота, нито е упражнявал владение върху същия, вкл. и имайки предвид
неавтентичния Протокол за въвод във владение № 87/03.07.98г., който не е бил
подписан от него. Освен това се сочи, че е неправилен извода на съда, че не
следва да се осъществи косвен съдебен контрол спрямо реституцията на процесния
имот, осъществена с решение от 16.02.1994г. по адм.д. № 557А/1993г. на ВОС в
полза на бащата на ответницата. При извършването на такъв контрол, именно
ответницата е следвало да докаже материалните предпоставки за реституиране на
имота, доказателства за което по делото не са били събрани. Твърди се, че Ф. В.
е упражнявала фактическа власт върху процесния имот /доказано чрез протоколите,
съставени от съдебния изпълнител Ст. Я. – към 10.05.1999г./ и единствено
осъществения неправилен избор на защитните средства е довел до предявяването от
нея на иск по чл. 108 от ЗС /по който е било образувано гр.д. № 4430/00г. на
ВРС/, вместо на иск само за установяване на правото ѝ на собственост.
Счита се, че съдът се е позовал и на несъбрани по делото доказателства –
относно наличието на вписване на исковата молба, по която е било образувано
гр.д. № 4430/00г. на ВРС, както и е направил в тази връзка изводи,
противоречащи на нормата на чл. 114, ал. 2 от ЗС относно оповестителното
действие на вписването. Обсъдени са и доказателствата във връзка с извода на съда
за евентуално прекъсване на давностния срок като се поддържа, че бащата на
ответницата е признал правото на собственост на ищеца върху процесния имот, а
не обратното, както и че ищецът е осъществявал непрекъснато фактическата власт
върху имота, при което е налице и действието на презумпцията по чл. 69 от ЗС.
Поддържат се и направените пред първоинстанционния съд оспорвания относно
представения от ответницата договор за наем от 20.05.04г., сключен между Г. К.
и С. Я. С., по които съдът не е изложил никакви мотиви. Счита се, че
несвоевременно е било релевирано възражение от ответницата, че евентуално тя е
била придобила имота по давност, което освен това се явява неотносимо към
предмета на делото. Претендира се отмяна на решението и уважаване на предявения
установителен иск, ведно с присъждане на разноските за двете инстанции.
В
предвидения срок /започнал да тече на 19.04.19г. и имайки предвид, че датата на
подаване чрез пощенски оператор „Булпост“ на пратката с отговора е на
30.04.19г. – л. 17 от в.гр.д. № 362/19г. на ВАпС/ е депозиран отговор на
въззивната жалба от насрещната страна – ответницата З.К., чрез адв. И.А., с
който същата е оспорена като неоснователна. Сочи се, че с влязло в сила решение
е отхвърлен предявения ревандикационен иск от Ф. В. /чийто правопоприемник в
съдебния процес е нейният внук Г. И. М. – син на настоящия ищец И.М./ против
бащата на настоящата ответница Г. К., досежно същия недвижим имот. Счита се, че
чрез настоящото производство се прави опит да се „реанимира“ един вече разрешен
правен спор като се симулира ново правно основание – въображаемо десетгодишно
давностно владение, което било предадено на смъртния одър от Ф. В. на ищеца М..
При предложената правна конструкция обаче се сочи, че следва изводът, че
настоящият ищец е владял имота не само срещу бащата на ответницата и срещу
самата нея, но и срещу своя син – наследника на Ф. В. Оспорва се наведеното във
въззивната жалба за липсата на твърдения на ответницата, че тя е владяла имота
в процесния период като се поддържат твърденията, релевирани с отговора на
исковата молба. Претендира се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане
на разноските за въззивната инстанция.
В
предвидения срок /започнал да тече на 15.04.19г. и имайки предвид, че датата на
подаване на отговора е станало чрез „Български пощи“ на 30.04.19г. – първият
работен ден след Великденските празници – пликът с пощенското клеймо е
прикрепен на л. 21 от в.ч.гр.д. № 422/19г. на ВАпС/ е депозиран отговор на
въззивната жалба и от третото лице-помагач на ответницата – „АНТАРЕС ИНВЕСТ“
ЕООД, гр. Варна чрез адв. К. Д., с който същата е оспорена като неоснователна.
Изцяло се споделят изводите на първоинстанционния съд в обжалваното решение,
което се счита постановено въз основа на внимателен анализ на всички събрани по
делото доказателства. Счита се, че решението по гр.д. № 4030/00г. на ВРС
обвързва страните по настоящото дело, тъй като е водено между праводателите на настоящия
ищец и настоящата ответница. Оспорва се твърдяната от ищеца правна последица на
предаване на владението върху имот да настъпи въз основа на устно „заричане“ от
лице на смъртния му одър, че имотът „остава“ за някого. След подробна
теоретична разработка на въпроса за същността на института на придобивната
давност и съдебната практика по приложението му, третото лице-помагач поддържа,
че по настоящото дело липсват фактическите елементи на давностното владение
като уреден оригинерен спосб за придобиване на правото на собственост.
Претендира се обжалваното решение да бъде потвърдено.
След
влизането в сила на определение №
712/14.11.19г. по в.ч.гр.д. № 538/19г. на ВАпС /с което е потвърдено
определение № 2863/03.10.19г. по гр.д. № 2295/17г. на ВОС, с което е била
оставена без разглеждане молбата на ищеца за допълване на решението по делото
от 22.03.19г., посредством произнасяне на съда с изричен диспозитив по
евентуален иск за придобиване на имота по давност по чл. 79, ал. 2 от ЗС/ и на определение № 749/29.11.19г. по
в.ч.гр.д. № 539/19г. на ВАпС /с което е потвърдено решение №
582/10.05.19г., с което е оставена без уважение молбата на И.М. за допълване по
реда на чл. 250 от ГПК на решение № 355/22.03.19г., посредством произнасяне на
съда с изричен диспозитив по чл. 194, ал. 3 от ГПК, с който да се признае за
неистински протокол за въвод във владение № 87/03.07.98г. и договор за наем от
15.05.01г., да изключи същите от доказателствата по делото и да ги изпрати на
прокурор/, са отпаднали процесуалните пречки за разглеждане на подадената от И.М.
въззивна жалба, насочена срещу решение № 355/22.03.19г., постановено по гр.д. №
2295/17г. на ВОС.
В
с.з. пред настоящия съд страните и третото лице-помагач чрез процесуалните си
представители поддържат становищата, изразени съответно във въззивната жалба и
в отговорите на същата.
За да се произнесе настоящият състав на
съда съобрази следното относно предмета на делото:
Исковото производство е образувано по предявения от И.М. против З.К.
положителен установителен иск, с който се претендира от съда ищецът да бъде
признат по отношение на ответницата за собственик на поземлен имот с
идентификатор 10135.2564.1050 по КККР на гр.Варна, одобрени със Заповед
РД-18-92/14.10.2008 г. на ИД на АГКК, находящ се в гр. Варна, в.з. „Траката“,
ул. „25“, № 3, целият с площ от 1526 кв.м., като придобит от него въз основа на
придобивна давност, изтекла за периода от 01.04.2004г. /съобразно уточнението,
извършено с молбата на л. 21 от първоначално образуваното пред ВРС гр.д. №
14567/17г./ до 27.09.17г. – датата на подаване на исковата молба в съда.
Наведените от ищеца твърдения са били, че макар и същият да не е правоприемник
на майката на своята съпруга – Ф. Д. В. /известна също и с имената Ф. Д. В./,
то поради съществуващото между тях доверие, последната на смъртния си одър
зарича, че имотът следва да остане за ищеца, тъй като той по-добре ще се грижи
за него от сина си /поради това и че дъщерята на Ф. и съпруга на ищеца – Е., е
починала на 25.08.1982г./. По този начин владението върху придобития от Ф. В.
чрез реституция по силата на чл. 1, ал. 2 от ЗВСВОНИ имот /за което е налице и
влязло в сила решение по гр.д. № 1596/97г. на ВОС, с което по отношение на
Община Варна е бил уважен искът ѝ по чл. 108 от ЗС/, е било предадено на
ищеца, който го е владял за себе си през посочения по-горе период. Правният
интерес от предявения против ответницата иск се обосновава с твърдението, че
последната е вписана като собственик на имота и го е декларирала пред Община
Варна за целите на данъчното облагане. Поддържа се тезата, че е налице
добросъвестно владение на ищеца, тъй като владението му е предадено от
собственик, но устно и не в предвидената от закона форма, евентуално –
владението му е недобросъвестно, но е осъществявано в предвидения от нормата на
чл. 79, ал. 1 от ЗС период от време.
В депозирания в срок отговор на исковата молба ответницата К. е оспорила
предявения срещу нея иск като недопустим поради липсата на правен интерес,
евентуално – като неоснователен. Отрича се ищецът да е осъществявал владение за
процесния период, тъй като от една страна предаване на фактическата власт върху
имот не може да стане чрез „заричане на смъртния одър“, а от друга страна Ф. В.
не е била собственик, нито е осъществявала своя фактическа власт върху този
имот. В тази връзка се поддържа, че собственик на имота е бил бащата на
ответницата Г. К., от когото тя го е наследила след неговата смърт. Твърдяло
се, че Г. К. е закупил имота от Ф. В. с нотариален акт през 1958г., но същият е
бил отчужден от него през 1979г., а след това му е бил реституиран с влязло в
сила решение по адм.д. № 557-А/93г. на ВОС и на 03.07.98г. К. е бил въведен във
владение в имота с нарочен протокол от служители на Община Варна. От този
момент насетне Г. К. в качеството си на собственик е осъществявал фактическа
власт върху имота и го е отдавал под наем, имотът е деклариран за нуждите на
данъчното му облагане, а К. е отразен като негов собственик в кадастралните
регистри. Въз основа на влязлото в сила решение по цитираното от ищеца гр.д. №
1596/97г. на ВОС, Ф.В. е образувала изпълнително дело против Община Варна, чрез
което е бил направен опит тя да бъде въведена във владение в процесния имот. На
последното обаче се противопоставил Г. К. в качеството си на реституиран
собственик и владелец на имота, което е обосновало отлагането на изпълнението
от съдебния изпълнител и предоставянето на възможност на К. да поиска от съда
спиране на въвода във владение, доколкото същият претендира самостоятелни права
върху предмета на изпълнението. Твърди се, че с определение на ВРС въводът е
бил спрян и на Ф. В. са били дадени указания да предяви ревандикационен иск за
защита на правата си. Поради това и към момента, в който се твърди, че на ищеца
е била предадена фактическата власт върху имота от Ф. В., същата е била във
висящ съдебен процес с Г. К. по предявения от нея срещу него ревандикационен
иск за същия този имот – гр.д. № 4430/2000г. на ВРС. Последното е завършило с
постановяването на окончателно решение № 1/24.07.2012г. по гр.д. № 777/10г. на
ВКС, І г.о., с което предявеният ревандикационен иск е бил отхвърлен. През
2013г. е била подадена от Г. И. М. /син на ищеца/, в качеството му на
правоприемник на починалата в хода на процеса Ф. В., молба за отмяна на
влязлото в сила решение, която е била оставена без уважение с решение от
15.10.13г. на ВКС. Поради това се счита, че не може да се приеме, че Ф. В. е
осъществявала владение върху процесния имот, нито е могла да получи такова,
имайки предвид отхвърления ѝ против бащата на ответницата ревандикационен
иск относно същия имот. Отрича се ищецът по настоящото дело да е осъществявал
владение върху имота, в който и да е момент от процесния период, а напротив –
поддържа се, че фактическата власт е била осъществявана от бащата на
ответницата, а след неговата смърт – от неговата дъщеря и ответница по делото.
Последната е прехвърлила собствеността си върху процесния имот на „Антарес
Инвест“ ЕООД посредством два нотариални акта през 2017г.
В предвидения срок е депозиран отговор на
исковата молба и от конституираното с протоколно
определение от 21.06.18г. въз основа на молбата му за встъпване по чл. 218 от ГПК трето
лице-помагач на ответницата - „Антарес
инвест“ ЕООД. В молбата за встъпване и в отговора на исковата молба се твърди, че дружеството е закупило процесния имот от ответницата и понастоящем
осъществява фактическата власт върху него. Излагат се същите правни съображения
за недопустимост, евентуално за неоснователност на предявения по делото
установителен иск, идентични на изложените от ответницата по делото, основани
на твърдяните и от нея факти.
Въз основа на събраните от
първоинстанционния съд доказателства съдът приема за установено следното от
фактическа страна:
Ищецът е бивш съпруг на Е. Н. М., починала на 25.08.1982г., която е дъщеря
на Ф. Д. В. /последната починала на 04.12.03г./, а освен това същият е баща на
Г. И. М. /така от удостоверенията за наследници на Ф. В. и на Е. М., от
удостоверението за раждане на Г. М. – л. 9-11 от гр.д. № 14567/17г. на ВРС,
както и от удостоверенията за родствени връзки на Е. М. и на И.М. – л. 154-155
от делото на ВОС/.
Видно от представеното от ответницата заверено копие на препис от НА № 150,
т. VІ, дело № 1432/1958г., съставен
от Варненски народен съдия /копие от самия първоначално съставен документ е на
л. 26 от приложеното гр.д. № 4430/00г. на ВРС/, че Ф. Д. В. е продала на Г. Д.
К. собственото си, придобито по наследство лозе-хавра от 2185 кв.м.,
съставляващо неурегулиран парцел ХІІІ в кв. 276 по плана на курортно предградие
„Лозята“ на гр. Варна, м. „Манастира св. Константин“. При съставянето на
документа продавачката се е легитимирала с НА № 125/26г. на ВН. Препис от този
констативен НА е представен на л. 145 от делото на ВОС и със същия въз основа
на обстоятелствена проверка майката на Ф. В. – П. М. /родствената връзка се
установява от удостоверението за наследници на П. М. Х.Г. на л. 213/, е
призната за собственик въз основа на придобивна давност от 30 години върху лозе
във Варненските лозя, м. „Манастира“ от 8.3 дка при посочени съседи, един от
които е Евксиноградско шосе.
Според т. 4 от заключението на СТЕ, изслушано пред ВОС се установява, че
процесният имот с идентификатор 10135.2564.1050 по КККР на гр. Варна изцяло
попада в обхвата на имота по НА № 125/16.08.1926г.
На 13.12.1948г. П. М. И. е продала на Е. Т. М. 2259 кв.м. от горното си
лозе при посочени граници, които според скицата са обхванати и съставляват
парцел ХІІ 1787, кв. 276 /л. 146/.
Съобразно представения от ответницата протокол от 01.09.1967г. на комисия
по § 85 от ППЗПИНС се установява, че е била направена оценка на недвижимите
имоти, отредени със заповед от 28.08.1967г. на ИК на ГНС за разширение на пътя
Варна – к. „Дружба“, в който е посочено, че за 225 кв.м. от имот № 1076 /оценен
като нива/, собственост на Г. К., му се дължи обезщетение от 264 лв. /л. 45 от
делото на ВОС/.
С решение от 3 юли 1979г. по гр.д. № 1539/1979г. на ВРС, VІІІ с-в, ОбК на
Отечествения фронт-Варна и ОбНС-Варна са осъдени да отстъпят и предадат на Г. К.
владението на собствения му имот от 1280 кв.м., находящ се в курорта „Дружба“
край Варна, с пл. № 1076, кв. 52, на осн. чл. 108 от ЗС /л. 41 от делото на
ВОС/.
Междувременно на 22.01.1979г. до Г. К. е било изпратено съобщение от
ОНС-Варна, отдел „Отчуждаване“, че на осн. чл. 97, ал. 1 от ЗТСУ е открито
производство по отчуждаване на недвижим имот за осъществяване на предвиденото
по ЗРП в кв. 52 – Вилна зона, мероприятие по чл. 63 от ЗТСУ, а именно –
ОФ-клуб.
Видно от представеното заверено копие на АДС № 409/09.11.1989г. на
ОбНС-Варна, че същият е съставен за имот пл. № 1076, кв. 52, м. Вилна зона,
представляващ застроено и незастроено място с площ от 1184 кв.м. и дървена
барака от 48 кв.м., като придобит на осн. чл. 79 от ЗС, за който е записано, че
е държавен от 1960г. Имотът е предоставен за управление на ОбНС-Варна.
Съобразно т. 2 от същото заключение на СТЕ се установява, че между
процесния имот с идентификатор 10135.2564.1050 по КККР на гр. Варна, с
площ от 1526 кв.м. и имота, описан в НА
№ 150/21.08.1958г. с площ от 2185 кв.м., е налице частична идентичност с площ
на припокриване между тях от 1255 кв.м. /комб. скица № 5/. За да достигне до
този извод вещото лице е съобразило от една страна, че в нотариалния акт
липсват описани граници, а имотът е индивидуализиран като парцел ХІІІ в кв.
276, по действащия към него момент КРП от 1937г., а от друга страна – че по
този план в кв. 276 има парцели от І
до ХІІ и няма парцел ХІІІ. Същевременно обаче е съобразило още, че в кв. 277 от КРП от 1937г. има отразен
парцел ХІІІ-1792, но неговата площ /от 1662 кв.м./ е много по-малка от
записаната в посочения НА /от 2185 кв.м./; че в оценителните протоколи от
01.09.1967г. и от 07.02.1979г., както и при отчуждаването със заповед от
09.02.79г., за собственик на ПИ 1076 по действалия КП от 1956г. е записан Г. К.
именно на осн. НА № 150/58г. Освен това ПИ 1076 в разписния лист по КП от
1956г. е записан на името на майката на Ф. В. – П. М. И.. Накрая, при изготвяне
на комбинираната скица между КРП от 1937г. и КП от 1956г. вещото лице е
установило, че почти цялата площ на ПИ 1076 по КП от 1956г. попада в северната
част на парцел ХІІ-1787 от кв. 276 по КРП от 1937г. В с.з. вещото лице допълва,
че тъй като в НА № 150/58г. няма записани съседни граници и само по него няма
как да се направи съпоставка.
При направеното допълнително изследване вещото лице по СТЕ е установило в
т. 7 от заключението си, че по КРП от 1937г. парцел ХІІІ-1792 в кв. 277 е
образуван от имот 1792, а парцел ХІІІ-1783 в кв. 271 е образуван от имот 1783.
Първият от двата посочени имота – парцел ХІІІ-1792 в кв. 277 е с площ от 1662
кв.м. и със записан собственик Л. Д. /последното се установява и от копието на
разписния лист към КРП от 1937г. на л. 286 от делото на ВОС/ - без посочено
основание за записването, а вторият от имотите - парцел ХІІІ-1783 в кв. 271 е с
площ от 1768 кв.м. и със записан собственик Л. и И. Хр. Д. /последното се
установява и от копието на разписния лист към КРП от 1937г. на л. 289 от делото
на ВОС/ - с посочено основание за записването НА № 78/22.05.1944г.
На 29.04.1992г. Ф. В. е подала
до Община Варна заявление за възстановяване на собствеността върху одържавени и
отчуждени ѝ недвижими имоти, описани от нея като находящи се на сп.
„Марек“, парцели 1107, 1108, 1109, 1076 и 1078, с обща площ от 3856 кв.м. В
приложените към заявлението си обяснения Ф. В. е твърдяла, че е собственик по
наследство от майка си П. И. на имоти във вилна зона „Марек“, които по плана от
1956 г. съставляват пл. 1076 и части от имоти 1107, 1078 в кв. 52, както и
имоти 1108 и 1109 в кв. 51, а по плана от 1936 г. са били под пл. № 1787. След
извършени две продажби е останала собственица на 3856 кв.м. и през 1973г. с
оглед разпоредбите на ЗСГ са ѝ били изискани документите за тази ѝ
собственост, които след предоставянето в ОбНС-Варна, същите не са ѝ били
върнати, но и имотът вече не е бил нейна собственост. Цитира съставения в полза
на държавата АДС № 409/09.11.89г., за имот пл. № 1076, кв. 52 с площ от 1184
кв., а останалите имоти са били предоставени на други физически лица.
Комисията по реституция при Община Варна е дала становище за постановяване
на отказ по така подаденото от Ф. В. заявление, тъй като имотът не е бил
отчуждаван. Въз основа на това е постановеното от кмета на община Варна решение
№ 506/08.09.1992г., с което на осн.
чл. 4 от ЗВСНОИ е оставено без уважение искането на Ф. В. за отмяна на
отчуждаването на имот пл. № 1076, кв. 52, Вилна зона, до спирка „Марек“ и за
възстановяване на собствеността върху този имот на бившия собственик /л.
219-223/.
Видно от представеното от ответницата решение от 16.02.1994г., постановено по адм.д. № 557-А/93г. на ВОС, че въз
основа на подадената от Г. Д. К. жалба, съдът е отменил отказа на кмета на
Община Варна, постановен с решение № 1434/01.03.93г. да му възстанови вилно
място с пл. № 1076, кв. 52, м. „Св. Константин“, отменил е Заповед №
288/09.02.1979г. на председателя на ИК на ГНС-Варна и АДС № 409/09.11.89г. на
ОНС-Варна и е постановил възстановяване собствеността на Г. К. върху вилно
място с площ от 1310 кв.м., пл. № 1076, означено на скицата на вещото лице,
която е неразделна част от решението. В решението си съдът е приел, че
жалбоподателят е бил собственик на 2185 кв.м. от имот пл. № 1076, който на два
пъти е бил отчуждаван – за път и за ОФ-клуб и магазин. От изградения път и
паркинг към него са били използвани 875 кв.м., а ОФ-клуб и магазин не са били
изградени. Върху мястото съществува временна дървена барака /л. 224-225/.
Това решение вероятно е било обжалвано, но потвърдено с решение №
1966/29.08.1995г. на ІІІ г.о. на ВС по гр.д. № 3821/1994г., тъй като въз основа
на тези съдебни актове, цитирани в Заповед № 718/19.03.1998г. на областния
управител на Варна, е наредено да се отпише от актовите книги за държавни имоти
и да се предаде на Г. Д. К. имот с площ от 1184 кв.м., представляващ пл. № 1076,
кв. 52, м. „Св. Константин“ – Вилна зона, при граници – изток - ул. ХХV, запад
– парцел ІХ-1109, ХХХV-1109, север – Помпена станция, юг – паркинг /л. 226/.
Въз основа на тази заповед е съставен протокол № 87/03.07.1998г., с който инспектор от отдел „КР“ на община Варна е
въвел във владение Г. К. във възстановения му имот /л. 227/.
Съобразно т. 3 от заключението на СТЕ, изслушано пред ВОС се установява, че
между между процесния имот с идентификатор 10135.2564.1050 по КККР на гр.
Варна, с площ от 1526 кв.м. и имота с площ от 1432 кв.м. по отразяването му в
протокол № 87/03.07.98г., е налице частична идентичност с площ на
припокриването от 1344 кв.м., а освен това между процесния имот с идентификатор
10135.2564.1050 по КККР на гр. Варна, с площ от 1526 кв.м. и западната
част от 1176 кв.м. на имота, описан в
същия протокол № 87/03.07.98г., е налице частична идентичност с площ на
припокриване между тях от 1109 кв.м. /комб. скица № 9/.
Въз основа на предприетите от насрещната страна оспорвания на автентичността
на документи, е установено чрез заключението на съдебно-почеркова експертиза,
изслушано от първоинстанционния съд, че подписът върху Заповед № 718/19.03.98г.
е положен от посочения като нейн автор областен управител, подписът в протокола
от 03.07.98г. за длъжностното лице е изпълнен от посоченото в документа лице,
но подписът за собственик в този документ не е положен от Г. К..
С оглед постановения отказ по заявлението на Ф. В. за реституция на имота
поради липсата на отнемане или отчуждаване, същата е предявила ревандикационен
иск по чл. 108 от ЗС против Община Варна, по който е било образувано гр.д. №
3960/1995г. на ВРС, ХХ с-в, по което е било постановено решение на 21.07.1997г.
за отхвърляне на иска. С решение от 01.02.1999г.
по гр.д. № 1596/97г. на ВОС горното решение е било отменено и община Варна е
била осъдена да предаде на Ф. Д. В. владението върху собствения ѝ
недвжими имот, представляващ вилно място, находящо се в землището на Варна,
Вилна зона, представляващо имот пл. № 1076, кв. 52 по КП от 1956г., с площ от
1184 кв.м., тъй като е прието, че ищцата е собственик въз основа на
наследствено правоприемство от своята майка П. М. и съобразно действието на
нормата на чл. 1, ал. 2 от ЗВСВОНИ /в редакцията ѝ след изменението,
извършено с приемането на ЗОСОНИ/. Решението на ВОС е влязло в сила на 02.03.1999г. съобразно отразяването
върху него /л. 5-7 от делото на ВРС/.
Съобразно т. 1 от заключението на СТЕ, изслушано пред ВОС се установява, че
между процесния имот с идентификатор 10135.2564.1050 по КККР на гр. Варна, с
площ от 1526 кв.м. и имота, описан в
решението от 01.02.99г. по гр.д. № 1596/97г. на ВОС е налице частична
идентичност с площ на припокриване между тях от 1104 кв.м. /комб. скица № 7/.
Освен това съобразно т. 5 от посоченото заключение на СТЕ, площта на имот 1076
по КП от 1956г. съобразно границите му, посочени в решението по гр.д. №
1596/97г. на ВОС, е 1184 кв.м., а при аналитичното измерване вещото лице е
установило площ от 1176 кв.м., което е в границите на допустимата неточност за
случай като настоящия /разлика само от 8 кв.м./.
Ищецът е представил заверено копие на съставения на 17.03.00г. на Ф. В. Акт за установяване на административно
нарушение от служител на РДД-Варна, за това, че В. като собственик на признатия
ѝ със съдебното решение имот не го е декларирала в ДС по
местонахождението му в предвидения срок, с което е нарушила чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ. В отразените в този акт обяснения на В. се посочва, че тя дълго време е
водила преговори с Община Варна за освобождаването му, тъй като в имота има
изграден ОФ-клуб /л. 147/.
Няма преки доказателства, но следва да се приеме, че въз основа на това
осъдително решение е било образувано изп.д. № 14143/99г. на СИС при ВРС, VІІІ
р-н – така от съдържанието на протокол от 02.06.00г.,
съставен по това изпълнително дело от СИ /л. 8 от делото на ВРС/. В този
протокол съдия-изпълнителят е отбелязал, че взискателката Ф. В. е била въведена
във владение с протокол от 10.05.1999г.
в собствения ѝ недвижим имот, представляващ вилно място в землището на
Варна, Вилна зона, представляващо имот пл. № 1076, кв. 52 по КП от 1956г., с
площ от 1184 кв.м. Освен това е посочено, че при въвода във владение в имота е
било констатирано наличието на лека постройка, собственост на трето лице – Р. Р.,
както и че същият с протокол от 12.05.99г. се е задължил в срок до 21.05.99г.
да демонтира постройката си. Тъй като действия по премахване на постройката не
са били предприети, то с протокола от 02.06.00г. съдия-изпълнителят е
упълномощил взискателката да демонтира постройката за сметка на третото лице Р.
Р..
Видно от отговора на СИС при ВРС от 12.11.18г., че протокола за въвод по
изп.д. № 14143/99г., VІІІ р-н не се съхранява в службата /л. 216/.
С нов протокол от 06.06.00г. по
същото изп.д. № 14143/99г. съдия-изпълнителят е констатирал, че поради
непостигане на споразумение между взискателката
и третото лице Р. Р., са били предприети действия за демонтиране на лека
постройка, находяща се в южната част на собствения на В. имот. Демонтирани са
били керемидите от покрива и част от дървената конструкция на открития чардак.
В 10.30 ч. на мястото на изпълнението е пристигнал В. Д. К. като представител
на Г. К., заедно с адв. И.А., упълномощен за процесуален представител на Коцев.
Същите са предоставили на СИ НА № 150, т. VІ, н.д. № 1432/1958г. за
покупко-продажба на имот, съобщението по преписката за отчуждаване №
П-3-6.96/79г. до Г. К., решението от 29.08.1995г. на ВС, ІІІ г.о. по адм.д. №
3821/94г. и протокола за въвод във владение № 87/03.07.1998г. Отправено било
искане от представителя на К. да му се даде възможност на осн. чл. 416, ал. 2
от ГПК. СИ е приел, че предявените от третото лице права върху имота са
самостоятелни и изключващи правата на взискателката, поради което и е било
преустановено действието по демонтиране на постройката на Р. Р. и същото е
отложено до произнасянето на съда. На Г. К. е даден 3-дневен срок да поиска от
ВРС спиране на изпълнението по чл. 416, ал. 2 от ГПК. Отбелязано е още, че след
извършване на горните действия на мястото е пристигнал и Р. Р., който е заявил
желанието си демонтираните материали да бъдат оставени в парцела. Същите са му
били предадени, но Р. отказал да подпише протокола за това, като отказът е
удостоверен с подписите на свидетелите Г. И. М. и И.Г. С. /л. 149-154/.
Няма доказателства за предприетите от Г. К. действия в изпълнение на
дадените му от СИ указания по посоченото изпълнително дело, но видно от
материалите по гр.д. № 4430/2000г., че същото е било образувано въз основа на
подадената на 07.07.2000г. от Ф. Д.
В. чрез адв. П. М. искова молба против Г. Д. К., като е бил предявен ревандикационен
иск за процесния имот. Подаването на иска е предшествано от неговото
обезпечаване, за което е била издадена заповед на 06.06.00г. въз основа на
определение от 06.06.00г. по ч.гр.д. № 3964/00г. на ВРС, ХХІ с-в. В исковата
молба се е твърдяло, че на място от трето лице-държател на имота ищцата е разбрала,
че същият имот е бил възстановен и на К.. На 02.06.00г. ищцата е посетила имота
и установила, че на същия се прави оглед от фирма за недвижими имоти с цел
неговото закупуване, а ответникът е дал оферта на фирмата за продажба на имота.
Отправеното искане е било ищцата да бъде призната за собственик на имота и
ответникът да бъде осъден да освободи същия. В изпълнение на дадените на ищцата
Ф. В. указания от съда да обоснове правния си интерес от предявения иск като
поясни в чие владение се намира процесния имот, същата с уточняваща молба от
24.07.00г. чрез процесуалния си представител е посочила, че тя се легитимира
като собственик на описания имот с решението по гр.д. № 1596/97г. на ВОС, а
ответникът – въз основа на решението по адм. д. № 557-А/93г. на ВОС.
Същевременно е посочено, че в имота има временна постройка на трето лице, което
явно има договорни отношения с ответника /към молбата е бил представен договор
от 01.05.00г., сключен между Г. К. и ЕТ „Валкис-Валентин Кисьов“/. Поради това
ищцата прави извода, че имота в момента се владее от ответника, а наемателят е
само държател на имота. Поради това и предявеният иск е с правна квалификация
чл. 97, ал. 1 от ГПК вр. чл. 108 от ЗС /л. 189-190 от делото на ВОС/.
С решение от 10.11.03г. по гр.д. № 4430/00г. на ВРС, ХІV с-в, предявеният
ревандикационен иск е бил отхвърлен. Срещу решението е била подадена въззивна
жалба, но междувременно ищцата Ф. В. е починала на 04.12.03г. /материалите са
приложени към в.гр.д. № 384/05г. на ВОС/, поради което и като правоприемник на
починалата страна в процеса е конституиран наследника ѝ Г. И. М. /останал
единствен такъв след извършения отказ от страна на М. Е. А. от наследството на
Ф. В./. С решение № 31/07.01.10г. по в.гр.д. № 1116/05г. на ВОС
първоинстанционното решение е било отменено и предявеният иск е бил уважен. С
решение № 1/24.07.12г. по гр.д. №
777/10г. на ВКС, І г.о. въззивното решение е било отменено и предявеният
ревандикационен иск от Г. И. М. против Г. Д. К. за процесния имот е бил
отхвърлен като неоснователен. С решение № 265/15.10.13г. по гр.д. № 4466/13г.
на ВКС, І г.о. подадената от Г. М. молба по чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК за
отмяна на влязлото в сила решение № 1/24.07.12г. по гр.д. № 777/10г. на ВКС, І
г.о. е била оставена без уважение /л. 51-68/.
Видно от представеното от ответницата заверено копие от договор от 01.05.00г. с нотариална заверка на
подписите на участниците в него с рег. № 3834/18.05.00г. на нотариус Я. Н. –
Варна, че Г. Д. К. чрез пълномощника си Вл. К. е отдал под наем на ЕТ
„Валкис-Валентин Кисьов“, гр. Варна, представлявано от В. Т. К. процесния имот,
описан като място от 1184 кв.м. в гр. Варна, м. „Св. Константин“, имот пл. №
1076, кв. 52 по плана на Вилна зона. Част от текста на договора /т. ІІ/ е
заличена. В т. VІ е уговорено, че наемодателят няма право да прехвърля
собствеността си върху отдадения под наем имот /л. 80/.
С отговора на исковата молба е представен и договор за наем от 15.05.01г.,
с който Г. К. Д., представляван от адв. И.А., е поел задължението да предостави
на ЕТ „КОЗИРОГ-92-АТАНАС ПАВЛОВ“, представляван от А. П. П., само 100 кв.м. от
имот пл. № 1076, кв. 52 по плана на Вилна зона, м. „Св. Константин“, в гр.
Варна, целият с площ от 1184 кв.м., която реална част е ситуирана в
североизточния ъгъл на имота, откъм улицата и паркинга и с лице към тях, при
лице на паркинга от 12 м. и дълбочина 8 метра /л. 49/. Съобразно предприетото
от ищеца оспорване и проведената по делото почеркова експертиза се установява,
че подписът, положен за наемател под този договор не принадлежи на лицето А. П.
П..
Ищецът е представил копие на договор от 2001г. без конкретно посочена дата,
с който Ф. Д. В. като наемодател се е задължила да отдаде под наем на ЕТ
„КОЗИРОГ-92-АТАНАС ПАВЛОВ“, представляван от А. П. П. само 100 кв.м. от имот пл. № 1076, кв. 52 по плана на Вилна зона, м. „Св.
Константин“, в гр. Варна, целият с площ от 1184 кв.м., която реална част е
ситуирана в североизточния ъгъл на имота, откъм улицата и паркинга и с лице към
тях, при лице на паркинга от 12 м. и дълбочина 8 метра /л. 148/. Съобразно
предприетото от ответницата оспорване и проведената по делото почеркова
експертиза се установява, че подписите, положени в този документ са изпълнени
от посочените в същия лица Ф. В. и А. П.
Видно от представения от
ответницата договор за наем от 20.05.2004г.
с нотариална заверка на подписите на подписалите документа лица от същата дата
с рег. № 3065 на нотариус А. И. – гр. София, че Г. К., представляван от З.К.,
се задължил да отдава под наем на С. Я. С. дворно място в гр. Варна, цялото с
площ от 1184 кв.м., заедно с построените в това място две бараки и при съседи,
подробно описани в НА № 150/1958г. и Заповед № 718/19.03.98г. на кмета на
Община Варна, като вещта е следвало да се използва за паркинг и кафе-аперитив.
Уговорена е различна по размер наемна цена за активния туристически сезон
/юни-септември/ и за останалия период от годината. В договора е посочено, че
наемните вноски са дължими от момента на издаване на съответните разрешителни
за експлоатация, платими са по банкова сметка, ***, за което последният издава
разписки за получената сума. Договорът е бил сключен за срок от 4 години,
считано от датата на подписването му между страните /л. 47-48/.
От показанията на водената от ищеца свидетелка Т. В.-С., снети от
първоинстанционния съд, се установява, че тя познава И.М. от 80-те години, тъй
като е приятел на съпруга ѝ. През 90-те години свидетелката е узнала,
че И.М. има имот на сп. „Марек“, който е
от тъща му Флора. Свидетелката знае мястото, тъй като в него е имало магазин на
„Балкантурист“, а тя е работила за това предприятие. В имота е имало две
разнебитени постройки. Свидетелката и мъжа ѝ са наблюдавали имота, тъй
като И. им бил заръчал да го гледат. През периода от 2004г. до 2010г. свидетелката
всеки ден е минавала покрай имота на път за „Златни пясъци“, тъй като е имала
магазин в този курорт. Допълва по-нататък, че е наемала магазин в посочения
курортен комплекс за периода до 2005-2006г. и поради това е минавала всеки ден
покрай имота, а след това до 2010г. ходила по-рядко на плаж с децата. В имота
никой не е живял, но същият е бил ограден през 2004г. от И. с помощта на
приятели. Свидетелката не е чувала Ф. В. да е имала взаимоотношения със съдебен
изпълнител за този имот, въпреки че последната при гостуванията си във Варна е
отсядала в дома на свидетелката и те са я водили на мястото, за да разкаже за
него и за майка си. В момента имотът според свидетелката е разграден, но
приживе Ф. /мадам М./ била отдала имота под наем. След като починала обаче,
след 2004г., вече нямало нищо, а постройката е била разградена и без покрив. В
имота имало стари дървета, но никой не обработвал мястото и свидетелката никого
другиго не е виждала. И. е посещавал имота през лятото, когато е идвал в града,
което е било много често. Свидетелката знае за наличието на спорове за имота
между И. и Г., като от И. е научила, че Г. му е предлагал след 2004г.
50 000 марки, за да купи имота. През 1999г. тъщата на И. му е предоставила
всички документи, които имала, за да продължи И. да се грижи за имотите и за
уреждането им. Свидетелката сочи, че първо е имало сгради на „Балкантурист“ в
имота, а след това се появило кафене на мястото на тези сгради, което Ф. е
отдала под наем. Сочи са още, че на свидетелката не е известно кой е построил
кафенето, но знае, че нейн бивш колега от „Златни пясъци“ на име Р. е работил
там в кафенето, като това било преди 2004г. Свидетелката знае, че когато махали
оградата имало някакви проблеми, но не се сеща нито кога, нито кой е премахвал
оградата. Свидетелката не знае дали И. се е противопоставил на махането на
оградата или да я е възстановявал. Полаганите от свидетелката грижи за имота се
състояли в това да го погледне. Сочи, че след смъртта на Ф. през 2004г. е бил
махнат покрива на заведението и това било извършено от И. и от мъжа на
свидетелката.
От показанията на св. П. В. се установява, че той знае за мястото на И. от
баба Ф., която била много близка с неговата баба. През пролетта на 2004г.
свидетелят и негов приятел също от Бургас са помогнали на И.М. да огради имота
като занесли колове и мрежа. В имота е имало две постройки – малка и голяма.
При заграждането е имало нестабилна постройка, която не е била използваема, била
посъборена, макар и да имала покрив. Свидетелят не е влизал в постройката, тъй
като е „все едно да влезе в чужд имот“. След като имотът бил ограден, не е била
оставена врата, а се влизало чрез откачане на мрежата. Към 2017г. са
пооткраднали оградата, като още първите години е имало поражения по мрежата и И.
е правел някакви работи по нея, а след това изчезнали и коловете. След 2004г.
свидетелят минава 2-3 пъти годишно покрай имота, когато е в командировка.
Когато свидетелят е ходил в имота е имало някакъв човек, който е имал някакви
отношения с И., тъй като му е предлагал някакви пари. Мисли, че Г. е предлагал
пари на И. – 50 000 марки, тъй като са имали спор за имота, но не е
присъствал лично на това, а само го е чувал от ищеца след смъртта на Ф. Самият И.
му е споделял, че е имал проблеми с имота, нещо спорно и някакви търкания, но
не знае какво точно. След 2004г. обаче имотът не е бил даван под наем. Когато Ф.
е гостувала в Бургас е споделяла, че този имот ще го остави на И., тъй като
внукът ѝ Г. е малък и не може да се грижи за имота. Свидетелят знае, че И.
си поддържа имота, макар че скоро го е посетил и същият е имал нужда от косене.
Разпитаният като свидетел Р. Р. сочи, че бащата на ответницата е бил
собственик на земя с площ от около хиляда двеста и няколко кв.м., която се
намира на сп. „Марек“. Свидетелят знае мястото отдавна, тъй като е бил служител
в полицията в к.к. „Златни пясъци“ от 1983г. и още през 1994г. е предложил
проект на кмета на района за изграждането на детска площадка и аптечен пункт.
Сградата е била изградена, но поради неудовлетворяване на изискванията на МЗ,
същата не е била използвана за аптечен пункт. След като установил, че земята е
била върната на бащата на З., свидетелят се е срещнал с него в гр. София /около
4 месеца след връщането на земята му/ и се договорили той да ползва имота срещу
наем от 75 лв. - колкото казал Г., че е размера на данъка му за земята.
Свидетелят започнал да използва мястото и имал открита партида за ток и вода.
След около година се появили Г. и И. и предявили претенции към имота,
предлагайки отдаването му под наем на свидетеля за цена от 1 000 000 лева,
но свидетелят отказал, тъй като бил дал дума на бащата на З.. Направил си
кафене „Полицейска среща“, което работило около 5-6 месеца. След 2004г. поради
здравословни проблеми свидетелят дал помещението под наем на своя кръстник – М.
К., който го е експлоатирал със свой съсед. Свидетелят не си спомня до коя
година е било това. След като Р. не се съгласил да приеме предложението на Г.,
същият изпратил съдия-изпълнител, който неправомерно му бил съборил част от
постройката. Свидетелят не си спомня годината. Същият излага, че мястото го е
ограждал с декоративна ограда, висока не повече от 40 см. и това е станало през
1996-1998г. През 2004г. никой не е ограждал мястото, а и към момента няма
ограда. Строителните материали от съборената постройка са били в мястото, но
по-късно са били откраднати. Свидетелят е възстановил само верандата. Същият
сочи, че не е виждал трети лица в мястото след 2004г., то не се обработва, а
през задната част на имота минават съседите, които живеят там. След 2004г. се
правело почистване на постройката, която била до кафенето и била предназначена
за закуски, но никога не се е използвала. На свидетеля никой не му е плащал
наем, а е дал имота да се ползва на приятелски начала. Последните не го
ползвали като кафене, а отворили нещо като игрална зала за деца, която е
просъществувала около 2-3 години. Свидетелят не е чувал някой друг да е ходил в
имота. След съдебния изпълнител и до 2004г. свидетелят не е оперирал с кафенето
и не го е възстановявал.
Воденият от ответницата свидетел А. М. сочи, че преди около 2 години /т.е.
през 2016г. спрямо датата на разпита/, знаейки, че той се занимава със
строителство, З. му е споделила, че има имот, който ѝ е в тежест и е
попитала дали може да се предприеме нещо. Тогава свидетелят посетил имота в гр.
Варна и установил, че имотът не е ограден, а в него има стари бараки от
социализма, метални и с изпочупени стъкла. Свидетелят не проявил интерес към
имота, тъй като е с ниски показатели и е препоръчал З. да го продаде, освен ако
не иска сама нещо да направи. Свидетелят е посещавал имота поне 3-4 пъти, но не
е виждал други хора в него. Постройките били пълни с боклуци и очевидно били
посещавани само от клошари и наркомани. Същите не се ползват с търговска цел.
Няма обозначения на имота, а съседите от съседните имоти са си направили път
през него. Поради сключен предварителен договор с купувач, свидетелят е
препоръчал на Г. да заличи вписаните преди това възбрани и искови молби, тъй
като е било приключило делото, водено в продължение на 12 години. Свидетелят се
срещнал през пролетта на 2017г. и с наследника на хората, водели делото за
имота, когото нарича М. и описва като човек на възраст около 50 години
/последната съвпада с възрастта на Г. М./. Последният казал, че ще се съди със З.
доживот, тъй като мястото било негово и било наследствено.
Процесният имот с административен адрес гр. Варна, в.з. „Траката“, ул. 25,
№ 3 е деклариран от З. Г. К. с декларация по чл. 14 от ЗМДТ, подадена на
30.03.17г. /л. 155-158/. Въз основа на тази декларация е издадена и данъчната
оценка на имота на 08.09.17г. /л. 72/. В издадената на 14.02.17г. скица на
процесния имот с идентификатор 10135.2564.1050 по КККР на гр. Варна като
собственик е отразен Г.Д. К. въз основа на НА № 150/1958г. /л. 71/.
С НА № 35, т. ІІІ, рег. № 7824, дело № 280/07.12.17г. на нотариус Ив. О.,
рег. № 561, гр. Варна, З.Г.К., действаща чрез пълномощника си А. М. М., е
дарила на „Антарес инвест“ ЕООД, гр. Варна 1 кв.м. идеална част от процесния
имот с идентификатор 10135.2564.1050 по КККР на гр. Варна,
легитимирайки се като собственик въз основа на нотариалния акт № 150/58г. и
удостоверение за наследници изх. № 5539/05.12.2017г. С НА № 36, т. ІІІ, рег. №
7825, дело № 280/07.12.17г. на нотариус Ив. О., рег. № 561,
гр. Варна, З.Г.К., действаща чрез пълномощника си А. М. М., е продала на
„Антарес инвест“ ЕООД, гр. Варна 1 183 кв.м. идеална част от процесния имот с
идентификатор 10135.2564.1050 по КККР на гр. Варна /л. 73, л. 75-76/.
Прехвърлянето на собствеността върху имота е станало след вписването на
исковата молба по настоящото дело, което е станало на 08.11.17г. /л. 10/.
Въз основа на така установеното
от фактимеска страна се налагат следните правни изводи:
Предявеният иск е допустим при наличието на правен интерес, а с оглед на
релевираните от ищеца твърдения по фактите и предявения петитум, следва да се
квалифицира като такъв по чл. 124, ал. 1 от ГПК - за установяване правото на
собственост на ищеца върху посочения имот, за който се твърди придобивно
основание, посочено в нормата на чл. 77 от ЗС – давност, текла за периода от 01.04.2004г.
до 27.09.17г. За да е налице владение, годно да произведе правни последици, е
необходимо упражняването на фактическата власт за себе си да е постоянно и
непрекъснато, да е спокойно /да не е установено с насилие или по скрит начин/,
да е явно /да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за
това/ и да е несъмнено /да няма съмнение, че владелецът държи вещта, както и за
това, че я държи за себе си/. Доказателствената тежест за установяване на правнорелевантните
факти на осъществяване на фактическата власт върху имота непрекъснато,
необезпокоявано и несъмнено в продължение на посочения по-горе период, с
намерението за своене на имота, е върху ищеца.
В случай на доказване на установена фактическа власт от ищеца върху имота,
следва да се съобрази и презумпционната норма на чл.69 от ЗС /че е държал вещта
като своя/, а ако се докаже, че ищецът е владял в различни времена в рамките на
процесния период – следва да се приложи презумпционната норма на чл. 83 от ЗС
/че е владял и в промеждутъка/. И двете презумпции са оборими, но прехвърлят
тежестта за доказване на противното върху насрещната страна /в случая
ответника/.
На първо място следва да се посочи, че ищецът И.М. не е обвързан от силата
на пресъдено нещо, формирана с решението по гр.д. № 4430/2000г. на ВРС /в
отношенията между Ф. В., респ. нейните правоприемници и Г. К., респ. неговите
правоприемници, че тя не е собственик на процесния имот и осъществяваното от К.
владение е на правно основание, което изключва правата на ищцата/, тъй като
същият не е правоприемник на Ф. В. – такъв е неговият син Г. И. М..
На второ място, ищецът се явява и трето, неучаствало в административното
производство по адм.д. № 557-А/93г. на ВОС лице, поради което и не е обвързано
от постановения по същото съдебен акт.
Именно поради липсата на правоприемство, ищецът не може да се ползва и от
решението, постановено в полза на Ф. В. по гр.д. № 1596/97г. на ВОС, а отделно
от това и ответницата не е обвързана от силата на пресъдено нещо, формирана със
същото по отношение на страните по това дело.
Същевременно съдът приема, че по
делото не се установи фактическата власт върху процесния имот да е била
предадена от Ф. В. на ищеца по делото. И това е така, защото от една страна
твърденията на ищеца са, че тъща му е предала владението, като е “зарекла“ на
смъртния си одър, че имотът ще остане за него/което сочи като момент към
началото на м. 12.03г./, а от от друга страна същият поддържа, че е поставил
началото на фактическата си власт от 01.04.2004г. В тази насока следва да се
вземе предвид, че още към датата на подаване на исковата си молба по гр.д. №
4430/00г. на ВРС на 07.07.00г. и към момента на уточняването ѝ на
24.07.00г., Ф. В. е твърдяла, че тя не владее процесния имот, а владението се
осъществява от Г. К. чрез заварен в имота наемател, който го държи за него.
Поради това дори и да се приеме, че Ф. В. е била въведена във владение на имота
спрямо Община Варна по изп.д. № 14143/99г. на СИС при ВРС на посочената в
протокола от 02.06.00г. дата 10.05.99г. /макар, че такъв документ не е съхранен
в СИС при ВРС/, то към 02.06.00г. е налице осъществявана фактическа власт от
бащата на ответницата З.К. чрез намерения към този момент в имота негов
наемател. Това именно обстоятелство е обосновало и правния интерес на Ф. В. от
предявяването на ревандикационен иск против Г. К. за този имот, а не само
установителен иск за признаване на правото ѝ на собственост или за
отричане на претендираното от К. такова право върху имота.
Освен това към 03.12.2003г. е било налице подписване на пълномощно от Ф. В.
в полза на нейния процесуален представител адв. П. С. за въззивното обжалване
на решението по гр. д. № 4430/00г. на ВРС, с което е бил отхвърлен предявеният
от нея ревандикационен иск. Чрез потвърждаване на процесуалните действия,
предприети по обжалване на посоченото решение от страна на правоприемника на Ф.
В., правните и фактически твърдения, обосновали и предявения ревандикационен,
са били поддържани от сина на ищеца И.М.
до постановяването на окончателен съдебен акт от ВКС на 24.07.12г., а и след
това – чрез подаването на молбата за отмяна на влязлото в сила решение през
2013г.
Относно установена фактическа власт върху имота от страна на Г. К. сочат и
другите коментирани по-горе доказателства, събрани от първоинстанционния съд –
Протокол за въвод във владение от 03.07.1998г., с който К. е бил въведен във
владение на имота от служител на общинската администрация в изпълнение на
издадената от областния управител Заповед от 19.03.98г. Установи се по делото,
че подписът върху протокола от 03.07.98г. не принадлежи на Г. К., но съща така
се установи от показанията на св. Р., че именно след договаряне с К. същият е
направил кафене в имота и е започнал да го ползва срещу уговорена наемна цена.
Чрез тези действия на К. е налице потвърждаване на действията, извършени при липсата
на представителна власт от лицето, подписало вместо Г. К. протокола от
03.07.98г. Наличието на кафенето към този период и това, че Р. Р. е работил в
него, се потвърждават и от изнесеното от св. В.. Освен това показанията на св.
Р., че същият се е договорил с К. да ползва имота скоро след възстановяването
на собствеността му върху същия /около 4 месеца след това/, както и че след
началото на функциониране на кафенето свидетелят е бил потърсен от от бащата и
сина И. и Г., напълно отговаря на хронологията на събитията, установена и чрез
съставените протоколи от съдия-изпълнителя по изп.д. № 14143/99г. – М. са
предложили на свидетеля ползването на имота, който той вече е започнал да
ползвал след уговорка с К., срещу цена от 1 000 000 лв. /което
съответства на стойността на лева преди деноминацията му от 05.07.1999г./; че
това кафене е работило 5-6 месеца, тъй като Г. е изпратил съдия-изпълнител и са
били предприети действия по демонтиране на постройката /така в протокола по
изпълнителното дело от 06.06.00г./.
Както се посочи и по-горе, за отдаването на процесния имот под наем, Г. К. е сключил договор с ЕТ „Валкис-Валентин Кисьов“, който
е с нотариална заверка на подписите от 18.05.00г. Този факт е станал известен и
на Ф. В. /копие от този договор тя е представила по образуваното гр.д. №
4430/00г. на ВРС/ и провокирало подаването на молба за обезпечение на бъдещия
ѝ иск на 06.06.00г., а след съставянето на протокола по изпълнителното
дело от същата дата - и предявяването на ревандикационен иск на 07.07.00г.
Макар и показанията на св. Р., че е преотстъпил ползването на имота на своя
кръстник М. К., да не се подкрепят от останалите доказателства по делото, то
безспорно установен по делото факт е и сключването на нов договор за наем на
процесния имот от бащата на ответницата на 20.05.2004г., който също е с
нотариална заверка от същата дата на подписите на участниците в него. Вярно е,
че в този договор за наем е било уговорено наемните вноски да се дължат от
момента на издаване на съответните разрешителни за експлоатация на имота за
паркинг и кафе-аперитив, а доказателства за издаването на такива документи
липсват, но това не означава, че договорът не е обвързал надлежно страните
/издаването на документите за експлоатация е било условие не за поставяне
началото на действие на договора, а на изискуемостта на наемните вноски – т.2.2
от договора/. Няма доказателства, че наемателят е започнал да ползва имота
/никой от свидетелите не сочи, че след 2004г. някой е експлоатирал фактически
имота/, но факта на сключването на договор от бащата на ответницата за
предоставяне на процесния имот като негов собствен, срещу получаването на
наемна цена, е доказателство за демонстриране на едно от правомощията на
правото на собственост, каквото Г. К. е считал, че притежава и защитавал по
висящото срещу него съдебно дело.
Изолирани и неподкрепени от останалия доказателствен материал остават
показанията на свидетелите В. и В., че К. е предлагал пари в размер на
50 000 германски марки на И.М., за да закупи процесния имот. Това е така,
защото на първо място и двамата нямат непосредствени впечатления за излагания
факт, а възпроизвеждат чутото от И.М.. На следващо място според св. В. това е
станало след 2004г., а според св. В. – след смъртта на Ф., която е настъпила в
края на 2003г. И към двата посочени от свидетелите момента обаче, от една
страна германската марка като парично средство вече не е била в обращение /от
2002г. тази валута е заменена с еврото/, а от друга страна - на 10.11.03г. е
налице постановено съдебно решение по гр.д. № 4430/00г. на ВРС, с което
предявеният от Ф. В. против Г. К. ревандикационен иск за процесния имот е бил
отхвърлен, а уважаването му от въззивния съд е станало едва с решение от
07.01.10г., т.е. към посочените от свидетелите моменти именно възраженията на К.,
че е собственик на имота са били споделени от съда по висящото дело. Поради
това е нелогично той да е имал мотив изобщо да предлага пари за имот, който
съдът е признал, че е негов, а не на ищеца по делото.
Наред с горното, показанията на св. В., че И.М. е заградил процесния имот
през пролетта на 2004г. /и по-точно м. март, имайки предвид изнесеното от
свидетеля, че това е станало 2-3 дни преди рождения му ден, който видно от
личните му данни, отразени в протокола е на 24.03./ с колове и мрежа, остават
също неподкрепени от останалите доказателства по делото. Единствено св. В. сочи
за такова ограждане на имота, че е било извършено от И. и негови приятели през
2004г., след като починала тъща му. Същевременно обаче по-надолу в показанията
си сочи, че след 2004г. нямало нищо вече, а постройката била разградена, без
покрив. Освен това тази свидетелка сочи, че знае, че като са махали оградата е
имало някакъв проблем, но по-късно заявява, че не помни нито кога, нито кой е
премахнал оградата. Свидетелят В. излага, че още първите години имало поражения
по мрежата, а след това коловете поизчезнали, като И. правел някакви неща по
оградата, тъй като откраднали коловете.
Същевременно свидетелят Р., който живее в гр. Варна, кв. „Виница“ и е
експлоатирал имота в периода до 2000г., отрича някой друг освен него, да е
ограждал изобщо имота, а самият той е сложил декоративна ограда с височина
около 40 см. още през 1996г.-1998г. И двамата свидетели Р. и М. /показанията на
последния съдът преценява с оглед евентуалната му заинтересованост, имайки
предвид, че е действал като пълномощник на ответницата при сключване на разпоредителните
сделки за имота през 2017г./ сочат, че понастоящем в имота няма никаква ограда
или следи от каквато и да е ограда. Освен това съседите са си направил път през
имота и преминават през него, а последният е неподдържан и изцяло изоставен. В тази
насока следва да се отчете, че впечатленията на св. М. датират от 2016г. насам,
а на св. Р. – непрекъснато до м. 09.2018г., тъй като минава по този път за дома
си в кв. „Виница“.
С оглед на тези всички тези
обстоятелства следва да се приеме, че ищецът, чията е доказателствената тежест,
не установи по делото да му е била предадена фактическата власт от неговата
тъща преди смъртта ѝ през м. 12.2003г. или пък самият той да е установил
своя фактическа власт върху имота от 01.04.2004г. Не се установи и евентуално
осъществявана за отделни периоди фактическа власт /не чрез „наглеждането“ на
имота от св. В., минавайки по пътя за курортния комплекс „Зл. пясъци“ или чрез
спорадичните посещения на имота от св. В. 2-3 пъти в годината, когато е бил в
командировка в гр. Варна/ от самия И.М., която да е била противопоставена явно
и недвусмислено на всяка трето претендиращо права върху имота лице, вкл. и
спрямо своя син, който в част от процесния период от 01.04.2004г. до 24.07.12г.
е поддържал претенцията си спрямо К., че той е собственик на процесния имот, а
и по-късно с подаването на молба за отмяна на влязлото в сила решение през
2013г.
Но дори и да се приеме, че за някакви времеви отрязъци от целия процесен
период ищецът М. е установявал фактическа власт върху имота, същата не е в
предвидените в нормата на чл. 79 от ЗС продължителности от време. В тази връзка
следва да се посочи, че ищецът не може да бъде определен като добросъвестен
владелец на имота по см. на чл. 70 от ЗС, тъй като същият не е установил
фактическа власт въз основа на правно основание, което е годно да го направи
собственик, дори и да се приеме, че е била налице изразена воля от тъща му този
имот да остане за него. Не е налице посочване на конкретен вид на правно допустим
правен способ /правно основание/, въз основа на който Ф. В. е изразила воля да
транслира евентуално притежавано от нея право на собственост върху имота
/завещание или двустранна правна сделка/. Поради това и ищецът не може да се
ползва от кратката придобивна давност от 5 години.
Необходимият период на непрекъснато владение, предпоставящо придобиването
на имота по давност от ищеца, е 10 години. Такъв период не е изтекъл, тъй като
на 20.05.2004г. бащата на ответницата се е разпореждал с правото да се ползва
имота чрез отдаването му под наем за срок от 4 години; същевременно за част от
периода от 2004г. до 2013г. синът на ищеца е претендирал, че е собственик на
същия имот, поддържайки исковата си претенция и подавайки молба за отмяна на
влязлото в сила решение; в началото на 2017г. ответницата е декларирала имота
по ЗМДТ и нейният баща е бил вписан в КККР като негов собственик.
Поради всичко изложено по-горе – липсата на осъществявана от ищеца
фактическа власт, евентуално – осъществявана такава в предвидения от закона
период от време непрекъснато, необезпокоявано
и безсъмнено, следва да се приеме, че същият не е собственик на
процесния имот и предявеният от него установителен иск следва да се отхвърли
като неоснователен. Първоинстанционното решение, инкорпориращо идентичен правен
извод, следва да се потвърди.
Въпреки, че в отговора на въззивната жалба въззиваемата страна е отправила
искане за присъждане на разноски за настоящата инстанция, доказателства за
извършването на такива не са представени, порради което и разноски не следва да
ѝ се присъждат.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 355/22.03.2019г.,
постановено по гражданско дело № 2295 по
описа за 2017г. на Окръжен съд – Варна.
Настоящото решение е постановено
при участието на „Антарес инвест" ЕООД, ЕИК *********, гр. Варна, бул. „Княз
Борис I“, № 161, ап. 2, в качеството му на трето лице - помагач на страната на
ответника /въззиваем във въззивното
производство/ З.Г.К., ЕГН **********,***.
Решението може да се обжалва с касационна жалба
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщението до страните и третото лице-помагач при наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване
съобразно чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: