№ 18540
гр. София, 10.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 164 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА В. НЕДЕВА
при участието на секретаря ЕВА ЮЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. НЕДЕВА Гражданско дело №
20221110110752 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. второ ЗЗД и
евентуален иск с правно основание чл. 59 ЗЗД.
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от ...,
ЕИК ..., срещу ..., ЕИК ..., с която моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от 24
000 лв., представляваща получена сума от последния на неосъществено основание-
несключен договор за продажба/доставка на стоки, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда - 01.03.2022 г., до окончателното плащане на сумата. В
условията на евентуалност претендира връщане на сумата, поради неоснователно
обогатяване, на осн. чл.59 от ЗЗД. Претендира разноски.
Ищецът ..., ЕИК ..., твърди, че между страните имало установени търговски отношения
от началото на 2020 г. във връзка закупуването на следната стока - колела 50 мм, фиксирани,
като през месец февруари и март 2020 г., за осъществените от ищеца покупки от продавача
/ответника/ били издадени фактури, съответно от 18.02.2020 г. и от 20.03.2020 г., стойността
на които, била платена от ищеца по банков път. Поддържа, че в последващ период, през м.
ноември 2020 г., страните се съгласили да сключат нов договор за продажба, като ответното
дружество, в качеството му на продавач, се задължило да извърши доставка на стока /не се
конкретизира каква/. Във връзка с уговорката за сключване на последващия договор за
продажба, ищецът превел авансово сумата от 24 000 лв. по сметка на ответника на
13.11.2020 г., за която имало издадена фактура № 7 от 12.11.2020 г. Страните обаче не
сключили процесния договор, съответно ответното дружество не осъществило доставката на
стоката, поради което дължи връщане на авансовото платената от ищеца покупна цена от
1
24 000 лв. с ДДС. Моли за уважаване на предявения иск. Само в случай, че съдът не намери
за основателен предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, моли да разгледа евентуалния му
иск, с пр. основание чл.59 от ЗЗД, по който отново претендира връщане на сумата от 24 000
лв., с която твърди ответника да се е неоснователно обогатил за сметка на неговото
собствено обедняване. С исковата молба ищецът представя писмени доказателства.
Претендира разноски по делото. В хода на съдебното производство, вкл. посредством
представени по делото писмени бележки, ищеца поддържа исковете си, като оспорва
наведените с ОИМ възражения, в т.ч. и за погасяване на насрещното задължение чрез
прихващане със съществуващо в полза на ответника вземане срещу ищеца, произтичащо от
договор за наем на автомобил от 24.01.2020 г.
Ответникът ..., ЕИК ...“, в срока по чл. 131 ГПК депозира отговор на искова молба, с
който оспорва предявените в условията на евентуалност искове по чл. 55, ал.1 и чл. 59 от
ЗЗД. Не оспорва, че ищецът е извършил плащане в полза на ответника на стойност 24 000
лв. с включен ДДС, с основание по фактура № 7/12.11.2020 г. Не оспорва, че основанието за
издаване на фактурата е аванс за бъдеща доставка на стока. Възразява обаче срещу
твърденията за неоснователно обогатяване и за неправомерното задържане на процесната
сума. Твърди, че между страните имало сключен и договор за наем на МПС от 18.02.2020 г.,
въз основа на което ответникът имал насрещно вземане срещу ищеца, за ползването му до
момента на прехвърляне на собствеността върху лекия автомобил - 30.07.2021 г. Твърди, че
стойността на наема за 1 година била 38 880 лв. с включен ДДС, като за първата година,
наемът бил изцяло платен, като ищецът следвало да заплати остатъка от наемната цена за 7
месеца от 2021 г., в размер на 20 196 лв. с ДДС / 16830 лв. без ДДС/, за което имало
издадена фактура от 02.08.2021 г. За погасяване на вземането за остатъка от наемната цена
на автомобила, ответникът е прихванал част от сумата, преведена като аванс от ищеца по
несключения договор за доставка на стока, а разликата от 3 170 лв. без ДДС била
възстановена на ищеца с платежно нареждане от 10.06.2022 г., за което било издадено
кредитно известие № 44/10.06.2022 г. Поддържа, че с извършеното плащане били уредени
финансовите отношения между страните. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски. С отговора на исковата молба ответникът представя писмени доказателства за
изложените твърдения и възражения по иска. В хода на производството, ответника
поддържа писмения отговор на ИМ, както и възражението си за погасяване на предявеното
срещу него вземане на ищеца, чрез извършено прихващане.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и доводите на страните, намира за установено от фактическа страна
следното:
С доклада по делото съдът е обявил за безспорно между страните, че ищецът е
извършил плащане в полза на ответника на сумата от 24000 лв. с включен ДДС, по фактура
№ 7/12.11.2020 г. с основание „аванс за бъдеща доставка на стока“, а на10.06.2022 г.,
ответникът е възстановил част от тази сума на ищеца до размер от 3 804, лв. с ДДС.
Във връзка със спорните факти и обстоятелства между страните и съгласно чл. 154,
2
ал. 1 ГПК, съдът е разпределил доказателствената тежест за релевантните по делото факти,
като е указал на ищеца да докаже извършено плащане на сумa в претендирания размер в
полза на ответника, която твърди да е недължима и платена без основание, а в тежест на
ответника е възложил да докаже при условията на пълно и главно доказване наличието на
основание за имущественото разместване, т.е. наличие на годен юридически факт, от който
да произтича валидно възникнало задължение за заплащане на посочените суми, както и за
задържане на получените суми.
Следва да се отбележи по делото, че в производството ответника не посочи и не
представи доказателства за извършена доставка на стоки, по повод на която обаче признава
да е получил плащане на процесната сума от 24 000 лв. Следователно не се доказва по
делото, за ответника да съществува валидно възникнало право на задържане на тази сума,
поради което и дружеството – ответник дължи нейното връщане.
В тази връзка следва да се разгледа въведеното с отговора на исковата молба
възражение, че задължението на ответника да върне неоснователно получената сума от
24 000 лв. било погасено, чрез прихващане с насрещно негововземане към ищеца, за наем на
автомобил „...“ до размер от 16 830 лв. без ДДС, представляваща авансово платени наемни
вноски за периода от 24.01.2020 г. до 31.07.2021 г., а разликата от 3 170 лв. без ДДС или
3804 лв. с ДДС, била преведена по сметка на ищеца, с преводно нареждане за банков превод
от 10.06.2022 г.
Във връзка с тези твърдения на ответника, които са изцяло оспорени от ищеца, по
делото са събрани писмени и гласни доказателства и доказателствени средства, като е
изслушано и заключение по допусната ССчЕ.
Установява се от приетите писмени доказателства, че на 30.07.2021 г. в гр. София е
сключен договор за покупко-продажба на МПС между продавач ..., представляван от
управителя си ... и купувача ... от гр. ..., за сумата от 48 000 лв. с ДДС. Същевременно, на
19.02.2020 г., т.е. повече от година преди покупко-продажбата на автомобила, управителя на
ответното дружество е изготвил и предал на ... и съпругата му ..., пълномощно, с нотариална
заверка на подписа му, с което им дава право да управляват в страната и чужбина фирмено
МПС, а именно „...“ модел „...“ с рег. № ..., рама № ... и двигател № ..., като пълномощното
не е ограничено със срок и е валидно до оттеглянето му. За същия автомобил на 24.01.2020
г. собственикът ... е сключил договор за застраховка ... съгл. застрахователна полица № ...,
като посочил в същата, че ползващо лице е ... ЕООД /т.е. ищеца по делото/. От
представените от ищеца писмени доказателства /на л.43-50 от делото/ се установява още, че
... е бил съдружник с управителя на ответното дружество ... – ..., в дружеството ..., като на
30.07.2021 г. първия от тях /.../ е продал на втория /.../ дружествения си дял в посоченото
дружество за сумата от 48 000 лв. и видно от приетия Протокол от Общо събрание на
съдружниците в ..., ... е напуснал дружеството и съответно е бил заличен като съдружник,
което обстоятелство е вписано в Авп., видно от приетото извлечение от Търговския
регистър.
Изложеното по-горе се подкрепя и от показанията на разпитания като свидетел в
3
производството ....
Според св. ..., процесния автомобил „...“ бил харесан от него още през 2019 г., когато
обаче не го удовлетворявала цената. След като през м. декември 2019 г. от
представителството на „...“ отново се свързали с него по повод разпродажбата на тестови
автомобили, той и ..., с когото по това време били съдружници в ..., решили автомобила да
бъде закупен на името на дружеството ... /за съществуването на което свидетеля ... научил
едва тогава/ с цел да спести ДДС, като същия му бил предаден веднага за ползване,
посредством съставено му пълномощно /посоченото и обсъдено по-горе такова/. Св. ... е
категоричен, че никога нито той, нито съпругата му, са имали отношения с ... ЕООД, още
по-малко във връзка с наемни отошения по повод собствения му автомобил „... – ...“. Твърди
също лично да е заплащал застрахователните премии по застраховките за автомобила, в т.ч.
ЗЗ „ГО“ и „Каско“. Не му е известно по каква причина в представената по делото
застрахователна полица № ..., която се отнася за неговия автомобил, е вписано като
ползващо лице ищцовото дружество ... ЕООД.
Показанията на св. ..., съдът кредитира като обективни, конкретни и ясни,
непротиворечиви, като преценини с оглед разп. на чл.172 от ГПК ги намира и
незаинтересовани, доколкото не се установи да е в особени близки отношения с управителя
на ищцовото дружество, каквито недоказани твърдения бяха направени от ответника.
От изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява още, че в
инвентарната книга на ищеца към 31.12.2020 г. и 31.12.2021 г. няма заведено като собствено
или наето МПС „... – ...“, нито има отчетено закупено гориво за такъв автомобил.
Същевременно, при ответника е отразено, че по договор за покупко-продажба на МПС
от 09.01.2020 г. ... е продала на ..., л.а. „... .. 2.0 .. ...“ за сумата от 66 490 лв. с ДДС, като
продавачът е издал фактура № .../08.01.2020 г. на същата стойност с получател ... и в
счетоводството на последния същата е редовно осчетоводена, включена в Дневника за
покупки, отразена е била в Справка-декларация и данните са подадени към НАП с
уведомление, като ответното дружество е ползвало и данъчен кредит в размер на
начисления по фактурата ДДС. От инвентарната книга на ответното дружество се
установявало, че процесния автомобил е осчетоводен по сметка „Транспортни средства“ на
09.01.2020 г. и заприходен с отчетна стойност от 55 408, 33 лв. Вещото лице е установило
също, че за посочения от ответника период от 24.01.2021 г. до 31.07.2021 г. ... не е издавало
месечни фактури с получател ... ЕООД с основание „наем на л.а. „... – ...“.
За оспорената от ищеца фактура № 16/02.08.2021 г. с издател ..., с която се твърди да е
извършено прихващане на сумата от 16 830 лв. без ДДС или 20196 лв. с вкл. ДДС, вещото
лице е категорично, че същата макар да е включена в Дневниците за продажби на ответника
за данъчен период м.08.2021 г., същата не отговаря на изискванията на ЗСч. и ЗДДС и е
неправилно съставена с посочено основание „услуга“ и общ размер на данъчната основа за
облагане с ДДС „0,00“ и начислен ДДС „0,00“. Категорична е, че във фактура №
16/02.08.2021 г., не е начислен ДДС, което било неправилно видно от устните обяснения на
4
в.л. от съдебно заседание. От обясненията на вещото лице става ясно още, че поради
разнородност на задълженията /веднъж задължение за наем ( услуга), а по другата сделка
задължение от „аванс за доставка на стока“/ не следва да се извършва такова приспадане,
каквото е осъществил ответника с процесната фактура № 16/02.08.2021 г. в нарушение на
счетоводните стандарти и изисквания.
Въпреки, че вещото .лице е установило, че в счетовоството на ищеца е редовно
осчетоводена фактура № 3/18.02.2020 г. на стойност 38 880 лв., издадена от ... с получател ...
ЕООД с посочено основание „наем на ... – ... – 1 година“ и същата е платена от ищеца /за
което страните не спорят/ съдът не споделя становището на ответника, че това установявало
наемното правоотношение между тях по повод посочения във фактурата автомобил. На
първо място, фактура № 3 е изпратена на ищеца, заедно с фактура № 1/18.02.2020 г., като
ищеца е извършил плащане по двете с едно общо платежно нареждане, което обяснява
твърдението на ищеца, че плащането на тази фактура е плод на счетоводна грешка, като
предстои да се претендира връщането й от ответника, за което все още не са изтекли
давностни срокове. На следващо място, противно на всякаква логика е наема за 1 година да
е равен по стойност, на половината от покупната стойност на автомобила, и няма никаква
разумна причина, поради която ищеца, който има 8 собствени автомобила /видно от
инвентарната му книга, за която в.л. е изложило данни в експертизата/ да заплаща такъв
огромен разход за наем на още един.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД от ищеца е основателен и следва да се
уважи до размер от 20 196 лв., доколкото въведеното от ответника в процеса
правопогасяващо възражение за погасяване на задължението му към ищеца, чрез извършено
извънсъдебно прихващане, не се доказва да се е осъществило.
Ответникът в производството, чиято бе доказателсвената тежест, не доказа възникване
и съществуване на валидно наемно правоотношение между страните по делото, за посочения
в ОИМ лек автомобил „... – ...“с рег. № ....
По делото не бе представен договор за наем, сключен на някоя от посочените от
ответника дати – 18.02.2020 г. или 24.01.2020 г. за л.а. с рег. № ..., както и не бе ангажирано
никакво друго доказателство, сочещо, че между ищеца и ответника е имало постигнато
съгласие ищеца да ползва под наем процесния автомобил и то посредством трето ползващо
лице, на което се установи, че е бил предаден същия, с пълномощно от управителя на
ответното дружество. Не се установиха твърденията на ответника, че управителя на
ищцовото дружество е посочил третото ползващо лице – св. ..., нито се установи ежемесчно
плащане на наемни вноски в посочения размер от 2 740 лв.
Както и ответника в писмената си защита правилно е посочил, приложената и приета
по делото Фактура № 3/18.02.2020 г. с основание „наем ... – 1 година“, която е била платена
от ищеца общо с друга фактура, издадена за доставка на колела /каквито безспорно са
трайните търговски отношения установени между двете дружества/ освен че може да се
счита за погрешно платена от ищеца, но и не удостоверява постигнато между страните
съгласие за наемане на конкретния автомобил, със съответния регистрационен номер ... и
съпътстващите го други индивидуализиращи белези - № на двигател и рама, доколкото от
всички други събрани по делото писмени и гласни доказателства сочат, че по повод този
автомобил са възникнали други отношения и между други страни, различни от ищеца по
5
делото. Тоест фактура № 3/18.02.2020 г., от която ответника извежда извод за наличие на
наемно правоотношение между страните по делото, с предмет процесния лек автомобил е
недостатъчна да обоснове съществуването на договор за наем с посочения предмет и страни,
тъй като не кореспондира с останалите събрани по делото доказателства.
В този смисъл, ответникът не доказва в производството, по пътя на пълно и главно
доказване, че между него и ищеца е имало валидно възникнало наемно правоотношение с
предмет конкретния автомобил - „... – ...“с рег. № ..., което да е за определен срок и цена, по
които елементи страните да са постигнали съгласие, въпреки липсата на писмен договор за
наем между тях. Следователно, ответникът не установява в негова полза да е възникнало
вземане, което към датата на която твърди да е извършено извънсъдното прихващане, да е
било изискуемо и ликвидно, още повече при нарочно оспорване от едната страна, че такива
облигационни отношения не са налице между тях.
В хода на производството, не се установи също ответникът да е отправил към ищеца
нарочно изявление за извършеното от него прихващане, съдържащо белезите, които
индивидуализират всяко от насрещните вземания по страни, основание и размер, като едва в
съдебното производство, се позовава на погасителния ефект на извънсъдебното прихващане,
което твърди да е извършил. Същевременно, възражение за съдебно прихващане не е
предявено от ответника в срока за отговор по чл.131 от ГПК и не е предмет на спора.
Прихващането като способ за погасяване на задължения е нормативно уреден в
разпоредбите на чл.103-105 от ЗЗД. Съгласно чл. 103 от ЗЗД когато две лица си дължат
взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е
изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.
При материалноправното прихващане, двете насрещни вземания трябва да са
еднородни, ликвидни и изискуеми към момента на изявлението за компенсация, от
който момент двете вземания се считат за погасени. Възражението за съдебно
прихващане, заявено в хода на висящ исков процес, е допустимо и когато вземането не е
ликвидно и изискуемо, но в тази хипотеза погасителният ефект настъпва едва след влизане
на решението в сила, в който момент вземането вече се счита за ликвидно и безспорно. Така
например в решение № 225 от 28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г. ВКС, II т. о., Решение №
50266 от 10.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4826/2021 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на
чл. 290 и сл. ГПК и др. са разгледани предпоставките за прихващане, като са разграничени
хипотезите на прихващане в материалноправен аспект по чл. 103, ал. 1 ЗЗД, и на съдебна
компенсация. В случая, както се посочи по-горе от ответника не е предявено възражение за
съдебно прихващане, а се твърди само извънсъдебно такова, настъпило с издаването на
кредитно известие № 44/10.06.2022 г. и извършеното плащане на остатъка /след
извършената компенасация/ с пл.нареждане от с.д. за сумата от 3 804 лв.
При това положение доколкото бе в доказателствена тежест на ответника да установи
при пълно и главно доказване, че той има изискуемо и ликвидно активно вземане към този
момент, с което да прихваща насрещното си към ищеца задължение, съдът при преценка на
ангажираните от ответника доказателства, намира, че той не е провел успешно доказване на
възложените му в тежест факти и обстоятелства, в частност, че към момента на неговото
компенсационно изявление, вземанията, с които е заявил, че прихваща са ликвидни
/безспорни/. Фактическият състав на правото да се извърши материалноправно
/извънсъдебно/ прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД включва: съществуването на две
действителни вземания/ задължения/; вземанията да са насрещни; двете вземания да имат за
предмет пари или еднородни и заместими вещи; вземането на страната, която прихваща /
активното вземане/ да е изискуемо и ликвидно, като ликвидно е вземането, по което няма
спор между страните по материалното правоотношение, както и установеното с влязло в
сила съдебно решение вземане. Изискването за изискуемост и ликвидност на вземането, с
което се извършва прихващане, е залегнало в закона, поради което в практиката на
6
съдилищата, в т. ч. и в тази на ВС и ВКС, в т.ч. постановеното Тълкувателно решение № 2
от 18.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2/2020 г., ОСГТК, никога не е имало спор, че
изискуемостта и ликвидността са предпоставки за настъпване на погасителния ефект на
изявлението за извънсъдебно прихващане /компенсация/ по чл. 103 ЗЗД. Съдържанието на
понятието "ликвидност" също е изяснено в достатъчна степен както от съдебната практика,
така и от правната доктрина, в които е възприето разбирането, че ликвидно по смисъла на
чл. 103 ЗЗД е вземането, което е безспорно по основание и определено по размер. В случая е
видно от данните по делото, че соченото от ответника негово вземане, с което е прихванал
насрещното си задължение, не е ликвидно. Същото е изрично оспорено от ищеца и не е
съдебно установено, т.е. не е безспорно и следователно не се установява по делото да е
настъпил компенсационния ефект на твърдяното материалноправно прихващане.
С оглед гореизложените мотиви и липсата на ликвидност на вземанията на ответника,
с които се твърди насрещно извънсъдебно възражение за прихващане, съдът намира, че
същото е неоснователно и няма настъпил компесационен ефект, както твърди ответника.
От горния извод пък се налага крайния извод по делото, че в производството
безспорно се установява, че е налице правоотношение между ищеца и ответника, по силата
на което ищецът е платил авансово цена на уговорена бъдеща доставка на стоки в размер на
24 000 лв., която доставка обаче не се е осъществила от страна на ответника, поради което и
последния дължи да върне получената, с оглед неосъщественото основание /договор за
доставка/ сума /стойност на стоките/.
От друга страна, въпреки, че не е настъпил ефекта на извънсъдебното прихващане,
между страните е обявено за безспорно, че с извършения превод от 10.06.2022 г. с посочено
основание на същия „аванс доставка на стока“, въз основа на кредитно известие от с.д. за
сумата от 3804 лв. с ДДС, получен от ищеца, е било погасено частично установеното по
делото задължение на ответника, до размера от 3 804 лв., поради което искът ще следва да се
уважи за разликата от 20 196,00 лв.
Предвид горното, исковата претенция следва да бъде уважена частично до размер от
20 196,00 лв., като основателна и доказана.
Предвид уважаването на главния иск, не следва да се разглежда евентуалната
претенция по чл.59 от ЗЗД.
По разноските:
С оглед изхода на спора на ищеца се следват и направените по делото разноски, за
които е представил списък по чл. 80 от ГПК. В представения списък са включени и
разноските по обезпечителното производство, за което са представени доказателства, а
именно внесена държавна такса от 40 лв. и платено адвокатско възнаграждение за
обезпечителното производство в размер на 1250 лв., които се претендират за присъждане в
настоящото исково производство. Отделно, ищецът претендира заплатената за исковото
производство държавна такса от 960 лв., адвокатско възнаграждение от 2 800 лв. и депозит
за вещо лице от 150 лв.
Ответникът своевременно е заявил възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност
на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение за настоящото и обезпечителното
производство, което съдът намира за основателно.
Съгласно разп. на чл.7, ал.2 т.4 от НМРАВ, с оглед определения материален интерес по
делото /от 24 000 лв./ минимално дължимото адв. възнаграждение възлиза на 1250 лв., като
делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност, която да обоснове
действително заплатения хонорар от 2 800 лв. Ето защо съдът следва да уважи
възражението за прекомерност на адвокатския хонорар, като намали присъдения такъв до
минималния установен по Наредбата от 1250 лв. за исковото производство.
7
По отношение на претендираните разноски за проведеното обезпечително
производство по гр.д. № 5093/22 г. по описа на СРС, с оглед заявеното възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът следва да съобрази разп. на чл.7, ал.7
от НМРАВ и да намали дължимото се от ответника като съдебни разноски адвокатско
възнаграждение на ищеца до размер от 890 лв., тъй като отново счита, че проведеното
обезпечително производство не се отличава с фактическа или правна сложност, която да
обоснове по-високия размер на заплатеното от ищеца възнаграждение от 1250 лв.
С оглед изложените мотиви и след извършените намаления, общия размер на
разноските на ищеца, които ще следва да се възложат в отговорност на ответника възлиза на
сумата от 3290 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „..., ЕИК ... със седалище и адрес на управление - гр. София, район ...,
представлявано от ... ..., със съдебен адрес - ...., чрез адв. Р. П. да заплати на ... ЕООД, ЕИК
..., със седалище и адрес на управление - гр. София, .... представлявано от управителя ... и
със съдебен адрес в ..., чрез адв. С. С. от САК, на основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата
от 20 196,00 лв. / Двадесет хиляди сто деветдесет и шест лева/, представляваща авансово
платена цена по неосъществен договор за доставка на стоки, съгласно Фактура №
00000007/12.11.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба
- 01.03.2022г. до окончателното й заплащане като ОТХВЪРЛЯ иск за разликата от 3 804,00
лв., поради извършено в хода на производството плащане.
ОСЪЖДА „..., ЕИК ... със седалище и адрес на управление - гр. София, район ...,
представлявано от ... ..., със съдебен адрес - ...., чрез адв. Р. П. да заплати на ... ЕООД, ЕИК
..., със седалище и адрес на управление - гр. София, .... представлявано от управителя ... и
със съдебен адрес в ..., чрез адв. С. С. от САК на основание чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 3
290 лв. / три хиляди двеста и деветдесет лева/, представляваща сбор от сторените от ищеца
съдебно- деловодни разноски за настоящото производство и за проведеното обезпечително
производство по гр.д. № 5093/22 г. по описа на СРС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
На осн. чл.7, ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на страните на съдебните
им адреси.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8