№ 3797
гр. София, 26.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231100503684 по описа за 2023 година
Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 11622/25.10.2022 г., постановено по гр. д. № 74332/2021 г. на СРС, 59
състав, са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД, ЕИК****1, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****,
представлявано от управителите И.Ц.К. и Я.Б.Я. срещу С. И. Т., ЕГН **********, с поС.ен
адрес: гр. София, кв. Орландовци, ул. „****, действащ чрез процесуалния си представител
адв. А. П. Г. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. „****, Търговски дом, кантора 138
искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл.240, ал. 2 ЗЗД вр. чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1
ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД, за за установяване съществуването на вземания в размер на 700 лева,
представляваща главница, ведно със законна лихва от 27.08.2021 год. До изплащане на
вземането, за сума в размер на 64,68 лева, представляваща договорна лихва за периода от
29.02.2020 год. До 14.07.2020 год., за сума в размер на 71,09 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата за периода от 15.07.2020 год. До 20.10.2021 год., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 30.09.2021 год. По ч.гр.д.
№50148/2021 год. По описа на СРС, 59 състав, като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
Ищецът е осъден на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на ответника разноски в размер
на 300 лева.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца. Обжалва решението, като
неправилно и необосновано. Жалбоподателят намира, че съдът е постановил решението си в
противоречие със събрания по делото доказателствен материал, който не е анализирал и
преценил правилно, от където е достигнал до грешни изводи. Намира, че заключението на
делото по допуснатата, приета и неоспорена от страните съдебно – счетоводна експертиза се
установяват факта на усвояване на сумата по кредита, размера на усвоената сума и момента,
в който същата е усвоена, като вещото лице посочва и конкретна дата. Оспорва твърденията
на съда, че след като не е установено по какъв начин е усвоена сумата, за какво е използвана
1
или какви плащания е извършвал ответника, независимо в брой или с карта, факта на
усвояването не бил достатъчен да се ангажира отговорността му. Счита, че ищеца е доказал
твърденията си за основателност на претенцията му. Моли съда да отмени
първоинстанционното решение в частта, с която е уважена претенцията на дружеството –
ищец, като постанови ново решение, с което да отхвърли изцяло предявените срещу
ответника искове. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от страна на ответника.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК.
Образувано е по предявени от „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД, ЕИК****1, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****,
представлявано от управителите И.Ц.К. и Я.Б.Я. против С. И. Т., ЕГН **********, с поС.ен
адрес: гр. София, кв. Орландовци, ул. „****, положителни установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 99, ал. 1, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл.
92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 700 лева, ведно със законна лихва от 27.08.2021
г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 64, 68 лева за периода от
29.02.2020 г. до 14.07.2020 г., мораторна лихва върху непогасената главница в размер на 71,
09 лева за периода от 15.07.2020 г. до 20.10.2021 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 30.09.2021 г. по ч. гр. д. № 50148/2021 г. по описа на СРС, 59
с-в. Заповедта е връчена на длъжника и същият е подал в срок възражение, поради което на
заявителя са дадени указания за предявяване на иск за установяване на дължимостта на
вземанията си. Моли за уважаване на исковете. Претендира разноски по делото.
В срока по чл. 131 от ГПК ответника С. И. Т., ЕГН **********, с поС.ен адрес: гр.
София, кв. Орландовци, ул. „****, чрез процесуалния си представител адв. А. Г. от САК, е
представил отговор, с който оспорва исковете като неоснователни, моли същите да бъдат
отхвърлени с решението по делото.
По отношение правилността на решението във връзка с наведените във въззивната
жалба оплаквания по съществото на спора настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Основателността на предявените искове предполага установяването на следните
предпоставки: 1/ възникването на валидно правоотношение по договор за заем с твърдяното
съдържание; 2/ предоставянето на сумата и усвояването на кредита от ответника; 3/
настъпила изискуемост на задълженията на ответника; 4/ предпоставките относно
придобиване вземанията на кредитора по силата на договор за цесия и съобщаването на
последната на ответника от първоначалния кредитор; и 5/ срока и размера на забавата на
длъжника.
Не е спорно по делото, а и се установява от представените и събрани по делото
писмени доказателства на първите три предпоставки, необходими за ангажиране
отговорността на ответника.
Налице е валидна облигационна връзка между заемополучателя – ответник и „А.Ф.с“
ООД по договор за кредит „Бяла карта“, сключен на 26.02.2020 год., по силата на който
заемодателят се е задължил да предостави на заемополучателя револвиращ кредит с
максимален размер 700 лева, под формата на одобрен кредитен лимит, който се усвоява чрез
международна кредитна карта „Бала карта/Access Finance/iCard”, а кредитополучателят се е
съгласил да ползва и върне съобразно условията на договора , ведно с възнаградителна
лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 43,2 % и дневен лихвен процент в
2
размер на 0,12 %, за срок от шест години, като лихвата се изчислявала върху усвоената и
непогасена част от главницата; годишният процент на разходите по кредита бил 45,9 %.
Спорно между страните е дали сумата действително е усвоена от кредитополучателя
или не.
Основното възражение във въззивната жалба е относно реално усвояване на сумата
по кредита. Възражението на ищеца – въззивник е основателно по следните съображения.
От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, кредитирано
като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните, се установява, че заемната
сума в размер на 700, 00 лв. е усвоена по банкова сметка на ответника. Вещото лице
посочва, че след датата на сключване на договора ответникът е усвоявал суми чрез теглене в
брой на банкомат общо в размер на 700,00 лв. От така приетото заключение съдът приема за
доказано, че ответникът е усвоил чрез издадена по договора кредитна карта сумата от 700
лева. Въззивният съд не споделя извода на първата инстанция, че няма доказателства,
установяващи усвояване на сумата, освен че сумата е преведена по издадената на ответника
карта, което не било достатъчно да обоснове ангажираността на ответника. Предаването на
кредитната карта в държане на ответника се установява от извършването на тегления от
банкомат с картата, издадена по договора, сключен с ответника. След като ответникът се е
разпореждал със средствата по картата, то същият е получил владението върху нея.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 / 2020 год. от 27.04.2022 год., постановено по
тълк.д. №1/2020 год. на ОСГТК, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението
по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за
решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само
ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
Съгласно пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
3
Съгласно цитираната законова уредба, настоящият състав намира, че поради
неспазване на чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, Договор за кредит „ Бяла Карта“ от
26.02.2020 г., сключен между въззивника, в качеството му на кредитодател и въззиваемия, в
качеството му на кредитополучател е недействителен, като съображенията за това са
следните. На първо място, клаузата за неустойка не е включена в ГПР, поради което самия
ГПР е неправилен и от естество да въведе в заблуждение.
Клаузата на чл. 15 ал.1 от договора възлага в тежест на ответника в рамките на 3
дена, считано от датата на активиране на предоставената карта да предостави на ответника
обезпечение по кредита, изразяващо се в поръчителство. Изпълнението на това задължение
в така определения срок и съобразно поставените към ответника условия се явява
невъзможно. Преценявайки естеството на сключения договор и съдържанието на клаузата,
настоящият състав стига до извода, че чл.15 от Договора, от една страна, представлява
неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика потребителят
е лишен от възможността да реши ще предостави ли обезпечение или не, и от друга страна,
че поставя изначално неизпълними изисквания, поради което и единствената й цел се явява
обогатяване на ищеца.
В съответствие с чл.19, ал.1 от ЗПК и пар.1, т.1 от ДР на ЗПК в ГПР трябва да са
включени всички разходи, които следва да се заплатят от страна на длъжника, като
описването им следва да изключва необходимостта длъжника да тълкува клаузите и да
извършва преценка кои суми ще дължи и кои не. В процесния договор са посочени
процентните стойности на ГПР, но не може да се заключи кои точно разходи се заплащат и
начина на формиране на ГПР. Още повече, предвид предпоставките, при които става
изискуема разписаната в чл. 20 ал.1 от Договора "неустойка", то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
Резултат от гореизложеното е поставяне на потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и дезинформиран относно действителното оскъпяване по
кредита. Което противоречи и на чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се
проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Тоест, налице е и пълно разминаване между
посочения в договорите ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата
величина в края на заемния период.
Невключването на клаузата за неустойка в ГПР означава, че не е спазено изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, защото не е посочен верният ГПР в договора за кредит. Също
така подобна неустойка би могла да се разглежда и като добавка към възнаградителната
лихва по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да е посочена като
такава, което означава, че е нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК поради
неправилно посочване на лихвените проценти. Ето защо, само на тези основания договорът
за кредит е изцяло нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК. В
съдебната практика се приема, че за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост
(чл. 10, ал. 1 от ЗПК), договорът за кредит следва да включва освен величината на самия
ГПР, получена след приложение на формулата по чл. 19, ал. 2 от ЗПК, но така също и
разходите и допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване. Не е достатъчно
4
само разходите (възнаградителна лихва и такси и т.н.) да са упоменати в договора, а е нужно
споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР. В практиката на СЕС
трайно е проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не само
когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени
основните данни, които са послужили за неговото изчисляване (Решение № 1638 от
19.12.2022 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2218/2022 г., Решение от 20 септември 2018 г. по
дело C-448/17 на СЕС).
В допълнение към гореизложеното, настоящият състав препраща и към установеното
в практиката на СЕС, съгласно която заблуждаваща е тази търговска практика, която
съдържа невярна информация и следователно е измамна или по някакъв начин, включително
посредством цялостното представяне, заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на един или няколко от посочените в член 6, точка 1 аспекти и във
всички случаи подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел. Между посочените в тази разпоредба аспекти е
именно цената или начинът на изчисляване на цената. (дело C-453/10). В решението по
посоченото дело, СЕС продължава, като уточнява, че в случай, като процесния, търговска
практика, изразяваща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно
относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2005/29. Приема се, че
след като посочване на ГПР по гореописания начин е от естеството да подтикне средния
потребител да вземе решение за сключване на сделка, която в противен случай не би взел,
съдържаща се в същия информация следва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска
практика.
В настоящия случай, записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е
реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска
практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите.
За да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост (чл. 10, ал. 1 от ЗПК),
договорът за кредит следва да включва освен величината на самия ГПР, получена след
приложение на формулата по чл. 19, ал. 2 от ЗПК, но така също и разходите и допусканията,
представляващи изходни данни за изчисляване. Не е достатъчно само разходите да са
упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи
формират ГПР. В практиката на СЕС трайно е проведено разбирането, че изискването за
посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в точен процент, но
така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване (Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17 на СЕС). В горния смисъл
е съдебната практика, която приема, че когато договор за кредит не съдържа компонентите
от които се състои ГПР, това поставя потребителя в неравностойно положение и го
възпрепятства да разбере икономическите последици на поетото от него задължение
(Решение № 16 от 26.05.2021 г. по в. гр. д. № 57/21 г. на ОС-Търговище, Решение № I- 272 ог
15.01.2021 г. по в. гр. д. № 2669/20201. на ОС- Бургас, II-ро Гражданско отделение, първи
въззивен състав, Решение № 1638 от 19.12.2022 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2218/2022
г.).
Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Изчисляването е на база специална формула, при спазването на която
потребителят е информиран относно начина на калкулиране размера на ГПР и крайната
сума, която дължи общо по договора. Следователно, в посочената величина, обхващайки
всичко, което се дължи по кредита, инкорпорирането на всички разходи, които ще направи,
пряко свързани с кредитното правоотношение, следва да е ясно и разбираемо за
5
потребителя.
За спазване на законовите изисквания не е достатъчно само посочването само на
цифрово изражение на процента ГПР. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от
ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Противното би означавало роставяне на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, което
противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочването в
договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и
като такава представлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г,
ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването
на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора., както вече отбелязано по-горе. В процесният
договор е нарушено и това изискване на закона, доколкото никъде не е посочено кои
разходи формират ГПР. Същото представлява нарушение на чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК.
Изводът на въззивния съд е относно несъответствие между действителния и
отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, резултат от което е
недействителност на същия на основание чл. 22 ЗПК (Решение № 2261 от 20.06.2022 г. на
РС - Пловдив по гр. д. № 13323/2021 г.; Решение № 156 от 10.02.2023 г. на ОС - Варна по в.
гр. д. № 2404/2022 г.; Решение № 199 от 16.02.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2776/2022 г.).
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422
ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за
връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало
до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. (решение № 349 от
18.01.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 6636/2022 г., решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. №
2024/2022 г., ТК, І ТО на ВКС, решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г.,
ГК, ІІІ ГО на ВКС, решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г. на ВКС, I
ТО).
Предвид установената недействителност на процесния договор за потребителски
кредит, е следвало, на осн. чл. 23 ЗПК, да се определи размера на чистата стойност на
кредита и за тази стойност да уважи предявения на договорно основание установителен иск,
а именно за сумата 700 лв., за която се установи, че въз основа на договора е усвоена от
ответника.
Предвид гореизложеното, въззивният съд намира подадената въззивна жалба за
частично основателна, поради което следва да я уважи, а при разминаване на изводите на
6
двете съдебни инстанции, неговото решение следва да бъде отменено.
По разноските:
Предвид изхода на спора, разноски се дължат само на въззивника, който прави искане
с подаване на въззивната жалба, като в открито заседание прилага и списък с разноски по
чл.80 от ГПК. На въззивника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 900 лева,
включващи заплатено възнаграждение за юрисконсулт, платена държавна такса за
въззивната инстанция и заплатен депозит за вещо лице.
По изложените мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 11622/25.10.2022 г., постановено по гр. д. № 74322/2021 г. на
СРС, 56 състав, в частта, с която са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК****1, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. ****, представлявано от управителите И.Ц.К. и Я.Б.Я. срещу С. И. Т., ЕГН **********,
с поС.ен адрес: гр. София, кв. Орландовци, ул. „****, действащ чрез процесуалния си
представител адв. А. П. Г. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. „****, Търговски дом,
кантора 138 искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл.240, ал. 2 ЗЗД вр. чл.92, ал.1 ЗЗД
и чл.86, ал.1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД, за установяване съществуването на вземания в размер на
700 лева, представляваща главница по сключен Договор за потребителски кредит от
26.02.2020 год., като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК****1, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. ****, представлявано от управителите И.Ц.К. и Я.Б.Я. срещу С. И. Т., ЕГН **********,
с поС.ен адрес: гр. София, кв. Орландовци, ул. „****, действащ чрез процесуалния си
представител адв. А. П. Г. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. „****, Търговски дом,
кантора 138 искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл.240, ал. 2 ЗЗД вр. чл.92, ал.1 ЗЗД
вр. чл. 99 ЗЗД, че ответницата ДЪЛЖИ на ищеца сума в размер на 700 лева, представляваща
главница по сключен Договор за потребителски кредит от 26.02.2020 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част, като ОТХВЪРЛЯ иска за
присъждане на сума, представляваща законна лихва от 27.08.2021 год. до изплащане на
вземането, за сума в размер на 64,68 лева, представляваща договорна лихва за периода от
29.02.2020 год. до 14.07.2020 год., за сума в размер на 71,09 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата за периода от 15.07.2020 год. до 20.10.2021 год., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 30.09.2021 год. по ч.гр.д.
№50148/2021 год. по описа на СРС, 59 състав, като
ОСЪЖДА С. И. Т., ЕГН **********, с поС.ен адрес: гр. София, кв. Орландовци, ул.
„****, действащ чрез процесуалния си представител адв. А. П. Г. от САК, със съдебен адрес:
гр. София, ул. „****, Търговски дом, кантора 138 да заплати на основание чл.78, ал.1 от
ГПК на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК****1, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. ****, представлявано от управителите И.Ц.К. и Я.Б.Я.
сумата от 900 лева, представляваща платено юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8