№
гр. София, 09.04.2019 г.
Софийски градски съд, Гражданско отделение,
ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание на шести февруари през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
участието на секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия
Илчева в. гр. д. № 1679 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение
№ 221582 от 25.09.2017 г., постановено по гр. д. № 42954/2016 г. на СРС, 120
състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД искове с правна квалификация
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на
сума от 748,33 лева – главница, представляваща незаплатена цена за доставена
топлинна енергия за периода 06.2013 г. – 04.2014 г. и лихва за забава в размер
на 196,50 лева за периода 31.07.2013 г. – 29.06.2016 г. за топлоснабден имот в
гр. София, ж. к. „*********
Недоволен
от постановеното решение е останал ищецът „Т.С.“ ЕАД, който в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, което счита
за неправилно, незаконосъобразно и постановено при нарушение на материалния
закон и процесуалните правила. Излага съображения, че неправилно е прието, че Р.З.А.
не е потребител на топлинна енергия, тъй като същият е собственик на процесния имот. Сочи, че е без значение
фактът, дали лицето е обитавало имота и е консумирало топлинна енергия лично.
Намира, че погрешно е прието от районния съд, че в случай на учредено вещно
право на ползване би следвало да се приеме, че именно лицето, носител на
качеството „ползвател“ е лицето, обитавало, съответно консумирало топлинна
енергия. Твърди, че според ЗЕ всеки етажен собственик е потребител и като такъв
следва да заплаща и топлинната енергия за отопление за общите части на
сградата. Сочи и че няма юридическо значение на чие име се води партидата на имота,
тъй като е установено принципното съществуване на облигационно правоотношение.
Моли за отмяна на първоинстанционното решение и претендира разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Р.З.А..
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна в
процеса, поради което е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания в жалбата. Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Не са допуснати и нарушения на
императивни материалноправни норми.
СРС, 120
състав, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да
постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че ответникът е собственик
на процесния имот, но е бил лишен от владението на имота, поради което и не
дължи претендираните суми.
По общите
правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да
установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154,
ал. 1 ГПК). Ищецът е следвало да установи при условията на пълно и главно
доказване следните правопораждащи факти: 1) по иска за главницата - че спорното
право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със
съществуването на договорни отношения между страните за доставка на
топлоенергия, както и качеството на ответника на потребител на топлоенергия,
обема на реално доставената топлоенергия за процесния период, както и че
нейната стойност възлиза именно на претендираната сума; 2) по иска за
обезщетение за забава в размер на законната лихва - че главното парично
задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че
размерът на обезщетението възлиза именно на спорната сума.
По делото
се установява, че сградата-етажна собственост, в която се намира процесния
имот, е топлоснабдена, тъй като е представен договор на етажната собственост с дружество
за извършване на услугата „топлинно счетоводство“ за разпределение на
консумираната, измерена по общ топломер и фактурирана енергия от 22.10.2002 г. и
протокол от ОС от 23.09.2002 г. за сключване на такъв договор.
Първата
предпоставка, за да бъде уважен предявеният иск, е съществуването на договорно
правоотношение за доставка на топлинна енергия между ищеца и ответника.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Съобразно
легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 41б, б. „а“ от ДР на ЗЕ в редакцията,
релевантна за процесния период, "потребител на енергийни услуги" е
краен клиент, който купува енергия или природен газ от доставчик, предоставящ
услуги от обществен интерес. Следователно, по изрично разпореждане на закона,
по договора за доставка на топлинна енергия за процесния имот потребител на
топлинна енергия е неговият собственик или физическо лице, на което е учредено
вещно право на ползване. Именно такова лице е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Този договор за търговска
продажба се счита за сключен с конклудентни действия, като топлопреносното предприятие
публикува общите условия най-малко в един централен и един местен всекидневник,
които влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без изрично писмено
приемане. В срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите,
които не са съгласни с тях, имат право да внесат при съответния краен снабдител
на електрическа енергия заявление, в което да предложат специални условия (чл.
150, ал. 3, 4, 5 ЗЕ). Съдържанието на договора за доставка на топлинна енергия
е уредено в представените Общи условия, които обвързват ответника, дори и без
да ги е приел изрично, съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ,
доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ ответникът
да е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
От н. а.
№ 077 от 21.02.2003 г. по н. д. № 071/2003 г. се установява, че З.Г.А. е
придобил собствеността върху ап. *** в гр. София, ж. к. „*********, бл. ***, вх.
***чрез покупко-продажба.
От
удостоверение за наследници от 28.07.2005 г. е видно, че единствен наследник на
З.Г.А. е синът му Р.З.А. – ответникът по делото.
От
изложеното следва, че Р.З.А. е потребител на топлинна енергия, за което е
достатъчно единствено качеството му на собственик на процесния имот, като без
значение са обстоятелствата дали лицето живее в жилището и лично ползва
услугите на топлофикационното жилище.
По делото
е представено решение от 08.01.2013 г. по гр. д. № 13468/2008 г. на СРС, с
което трети за спора лица са осъдени да предадат владението на процесния имот
на Р.А., както и да му заплатят обезщетение за периода 12.02.2005 г. –
19.05.2008 г. С решение от 03.07.2014 г. по гр. д. № 6628/2013 г. на СГС първоинстанционното
решение е отменено в частта относно иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като същият е
отхвърлен, а решението по отношение на иска по чл. 108 ЗС е потвърдено.
Постановените решения не дават основание да се заключи, както е приел районният
съд, че тъй като на ответника е отнето владението на процесния имот, то той не
е отговорен за задълженията за топлинна енергия. Законът е категоричен, че
задължен да заплаща суми за потребена топлинна енергия в един имот е неговият
собственик, освен ако върху имота има учредено вещно право на ползване, каквито
данни няма в процесния случай. Както бе посочено без значение е, дали
собственикът действително ползва или не имота, задължението му произтича
единствено от притежанието на правото на собственост. Съдът не е обвързан от
констатациите, направени в мотивите на решението на СГС, че Р.А. не упражнява фактическата
власт върху процесния имот. Задължен да заплаща отдадената отдадената топлинна
енергия е само собственикът на имота, независимо, че последният се ползва от
трети лица. Освен това периодът, за който е прието, че владението на Р.А. е
отнето, не е исковият.
Представеното
удостоверение за пребиваване от 21.05.2013 г. и установяването на ответника в
чужбина не обосновава отпадане на задълженията му като собственик на
топлоснабден имот в гр. София. Още повече, че удостоверението свидетелства за
вписване в регистъра на населението на гр. Л. за период, предхождащ процесния.
Приетата
по делото САТЕ дава заключение, че дължимите суми за процесния период са в
размер на 993,44 лева, докато претендираната сума е в размер на 748,33 лева, до
който и размер следва да се уважи заявената претенция. Изготвената ССчЕ е
установила, че търсената сума не е била погасена.
В
отговора на исковата молба е било направено възражение за погасяване по давност
на вземането за м. 06.2013 г., което настоящият състав намира за неоснователно.
В правилото
на чл. 114, ал. 1 ЗЗД е предвидено, че давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. Съгласно Общите условия, действащи за част от прoцесния период,
доставената топлинна енергия се остойностявана от дружеството всеки месец, като
сумите стават дължими от купувача в 30-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят. Задължението за потребена енергия за м. 06.2013 г. е станало
изискуемо на 31.07.2013 г., а исковата молба е подадена на 29.07.2016 г., т. е.
преди изтичане на погасителната давност за това вземане, като издаването на
фактури няма отношение към изискуемостта на отделните вземания, тъй като това
се прави единствено с цел информиране на абонатите на дружеството за дължимите
от тях суми за потребена топлинна енергия.
По
отношение на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД съдът намира, че същият неправилно е бил
отхвърлен като неоснователен в по-голямата си част. За част от исковия период,
а именно 31.07.2012 г. – 12.03.2014 г. (на която дата влизат в сила новите Общи
условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия за битови нужди, одобрени
с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР), изискуемостта на задълженията за
лихви се определя по стария ред, а именно след изтичане на 30 дни от периода, за който се
отнасят. Само за част от исковия период, а именно 12.03.2014 г. – 29.06.2016 г.
ще се прилагат новите Общи условия на „Т.С.“ ЕАД, приложени по делото.
За този период ищецът не е доказал настъпването на изискуемостта на
претендираните като лихви суми, което е в негова доказателствена тежест, тъй
като съгласно чл. 33, ал. 2 от тези Общи условия, клиентите са длъжни да
заплащат стойността на фактурата за потребено количество топлинна енергия за
отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет
страницата на продавача. Въпреки че настоящата инстанция намери, че ищецът е
установил основанието, от което произтича вземането му, по делото няма данни за
установяване на втората материално-правна предпоставка, необходима за уважаване
на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода 12.03.2014 г. – 29.06.2016 г., а
именно момента на изискуемост на главното вземане. Пред съда не са представени
доказателства за публикуване на фактурите за процесния период в който смисъл и
не е установен началният момент, от който настъпва изискуемостта на вземането,
поради което и правилно искът е бил отхвърлен в тази част. В частта относно
периода 31.07.2012 г. – 12.03.2014 г. искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен
и следва да бъде уважен, чиито размер на основание чл. 162 ГПК съдът определя
на сумата от 190,12 лева.
Поради
несъвпадане на изводите на въззивния и първоинстанционния съд по отношение на
главната претенция решението в тази част следва да бъде отменено, а въззивната
жалба уважена. В частта относно отхвърлянето на акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода 12.03.2014
г. – 29.06.2016 г. настоящата инстанция се солидаризира с крайния
извод на районния съд, поради което в тази част решението следва да бъде
потвърдено.
При този
изход на правния спор, предмет на въззивното производство, разноски за
производството следва да се присъдят на въззивника, съразмерно уважената част
от предявените искове. Пред въззивната инстанция са направени разноски за
държавна такса в размер на 50 лева, като се претендира и юрисконсултско
възнаграждение, което съгласно чл. 78, ал. 8, вр. чл. 273 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП,
вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП настоящата инстанция определя в размер на 100 лева с
оглед подаването на въззивна жалба. Съобразно уважаването на част от
предявените искове на въззивника следва да се присъдят разноски в размер на 148,98
лева за въззивната инстанция. Съобразно уважената част от исковете на ищеца следва
да се присъдят разноски и за първата инстанция, където същият е заплатил 75
лева държавна такса, 360 лева за депозити за вещи лица и е поискал присъждане
на юрисконсултско възнаграждение, което съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП настоящата инстанция определя в размер на 200 лева
с оглед подаването на искова молба и участие на процесуални представители на
страната в две проведени съдебни заседания. Съобразно уважаването на част от
предявените искове на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 630,71
лева за първата инстанция.
С оглед
цената на иска на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на
касационно обжалване.
Воден от горното, Софийски градски съд, ІІ-Г
въззивен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 221582 от 25.09.2017
г., постановено по гр. д. № 42954/2016 г. на СРС, 120 състав, в частта, в която
са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК срещу Р.З.А., иск по чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ за присъждане на сума от 748,33 лева,
представляваща незаплатена цена за доставена топлинна енергия за периода
06.2013 г. – 04.2014 г. за топлоснабден имот в гр. София, ж. к. „*********, бл.
***, вх. Д, ап. *** и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сума от 190,12
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода 31.07.2012 г. – 12.03.2014 г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Р.З.А., ЕГН **********, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 150 ЗЕ, сумата от 748,33 лева, представляваща незаплатена цена за доставена
топлинна енергия за периода 06.2013 г. – 04.2014 г. за топлоснабден имот в гр.
София, ж. к. „*********
ОСЪЖДА Р.З.А., ЕГН **********, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от
190,12 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода 31.07.2012 г. – 12.03.2014 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 221582 от
25.09.2017 г., постановено по гр. д. № 42954/2016 г. на СРС, 120 състав, в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Р.З.А., ЕГН **********, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****** на основание чл. 78, ал. 8, вр. чл. 273 ГПК,
вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП сумата от 148,98 лева, представляваща
разноски за въззивното производство, както и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК,
вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП сумата от 630,71 лева, представляваща
разноски за първоинстанционното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.