Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 28.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав,
в публично заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
СЪДИЯ:
РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА
при
участието на секретаря Т.Т., като разгледа
докладваното от съдията гр. д. № 425
по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявен е установителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД от „Т.” ЕООД срещу „Х.Б.”
АД за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца
сумата от 5616,86 лв., представляваща стойността на продадени билети на
превозвача „Т.” ЕООД след прихващане на дължимото възнаграждение за продажба на
билети съгласно Договор от 20.01.2009 г. за предоставяне на автогарови
услуги и Анекс № 1 от 16.09.2013 г. към него и фактури № **********/31.10.2017
г., № **********/30.11.2017 г., № **********/30.12.2017 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 26.04.2018 г., до окончателното
изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед № 3875/30.04.2018 г.
за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6689/2018 г. на РС Пловдив.
Ищецът твърди, че между страните бил
сключен Договор от 20.01.2009 г. за предоставяне на автогарови
услуги, по силата на който ответникът се задължил срещу възнаграждение да
продава билети за осъществявани курсове от ищеца в Автогара „Родопи” в гр.
Пловдив. Съгласно постигнатата между страните уговорка на база издадените от
ищеца фактури ответникът следвало да заплаща стойността на продадените билети
всеки месец. Поддържа, че от тази сума ответникът трябвало да прихваща
дължимото от ищеца възнаграждение за услугата по продажба на билети. В случая
остатъкът по фактурите, представляващ стойността на продадените билети след
извършено прихващане на задължението на ищеца, следвало да бъде заплатен от
ответника. Поддържа, че ответникът не изпълнил задълженията си по следните
фактури:
1. Фактура № **********/31.10.2017 г. на
стойност 3194 лв., като след прихващане на сумата от 550,70 лв. и извършено
погасяване, дължимият остатък възлизал на 1057,33 лв.
2. Фактура № **********/30.11.2017 г. на
стойност 2664,50 лв., като след прихващане със сумата от 511,22 лв., неплатеният
остатък възлизал на 2153,28 лв.
3. Фактура № **********/30.12.2017 г. на
стойност 2891 лв., като след прихващане със сумата от 484,75 лв., неплатеният
остатък възлизал на 2406,25 лв.
Посочено е, че неплатеното задължение
било в размер на 5616,86 лв. Твърди, че въз основа на подадено от него
заявление било образувано ч. гр. д. № 6689/2018 г. по описа на РС Пловдив, като
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за претендираните суми, срещу която постъпило възражение по
чл. 414 ГПК от ответника. Поради това за ищеца бил налице правен интерес да
предяви установителен иск за съществуването на
вземането си по издадената заповед за изпълнение. По изложените съображения
моли да бъде уважен така предявеният иск.
В открито съдебно заседание, проведено
на 07.11.2018 г., съдът е приел за разглеждане в настоящото производство
въведеното в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК от ответника възражение за прихващане
със сумата от 5100 лв., представляваща начислени неустойки за неизпълнение от
страна на ищеца на договорното му задължение да не продава билети от начална
спирка Автогара „Родопи”.
Ответникът изразява становище, че
вземането на ищеца било погасено в резултат на заявеното от него прихващане с
насрещното му вземане за неустойка. Поради това моли да бъде отхвърлен
предявеният иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното
от фактическа и правна страна:
По установителния
иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
От
приложеното ч. гр. д. № 6689/2018 г. по описа на РС Пловдив се установява, че в
полза на ищеца е издадена Заповед № 3875/30.04.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК против ответника за сумата от 5616,86 лв.,
представляваща сбор от неплатени главници по фактури за периода от 01.10.2017
г. до 31.12.2017 г., произтичащи от сключен между страните Договор за
предоставяне на автогарови услуги от 20.01.2009 г. и
Анекс № 1 към него от 16.09.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 26.04.2018 г., до
окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 112,33 лв. – разноски
по делото за държавна такса и 600 лв. – за адвокатско възнаграждение. В срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК ответникът е депозирал възражение срещу издадената
заповед за изпълнение, поради което на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК ищецът
е предявил иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземането си в
срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.
От
Договор за предоставяне на автогарови услуги от
20.01.2009 г. и Анекс № 1 от 16.09.2013 г. се установява, че страните са
постигнали съгласие ответникът да предостави на ищеца сектор № 7 от Автогара „Родопи”
за извършване на обществен превоз на пътници по автобусна линия Пловдив –
Харманли с право на престой на МПС на сектора не повече от 15 минути преди часа
на тръгване и не повече от 2 минути след него. По силата на този договор
ответникът се е задължил да извършва предварителна и текуща продажба на билети
за извършваните от ищеца курсове, като за тази услуга ищецът дължи комисиона в
размер на 5 % от общата стойност на продадените билети през съответния
календарен месец. Също така ищецът е поел задължение да заплаща на ответника
възнаграждение за ползването както на сектора на Автогара „Родопи”, така и на охраняемата паркингова зона за
превозни средства. Страните са уговорили всяка една от тях да издава данъчна
фактура за своето вземане към другата: ищецът – за вземането си от ответника за
продадени билети, а ответникът – за комисионата за продажба на билети и
възнагражденията за ползване на автогарата. В договора е посочено, че
насрещните вземания се погасяват чрез прихващане до размера на по-малкото от
тях, като страната, която дължи остатък, е длъжна да го заплати на другата в
седемдневен срок от издаването на данъчната фактура. Договорът е с срок на
действие за една година, считано от 20.01.2009 г. Ако един месец преди
изтичането му никоя от страните не уведомяла другата, че счита договора за
прекратен, действието му продължавало автоматично за срок от още една година.
По
делото са представени три броя фактури, издадени от ищцовото
дружество, подписани и от представител на ответника, за продадени билети за
превоз на пътници по линията Пловдив – Харманли през месеците октомври, ноември
и декември 2017 г., както следва:
1. Фактура № **********/31.10.2017 г. на
стойност 3194 лв.;
2. Фактура № **********/30.11.2017 г. на
стойност 2664,50 лв.;
3. Фактура № **********/30.12.2017 г. на
стойност 2891 лв.
От заключението по назначената
съдебно-икономическа експертиза, което съдът възприема като обективно и
компетентно изготвено, се изяснява, че ищецът бил издал и осчетоводил
горепосочените три броя фактури на обща стойност 8749,50 лв. Вещото лице е
установило, че тези фактури са осчетоводени и от ответното дружество. За същия
този период ответникът бил издал за задължения на ищеца следните фактури:
1. Фактура № **********/31.10.2017 г. на
стойност 550,30 лв.;
2. Фактура № **********/30.11.2017 г. на
стойност 511,22 лв.;
3. Фактура № **********/31.12.2017 г. на
стойност 484,75 лв.
При извършената проверка в
счетоводствата на двете дружества експертът е установил, че по издадената от
ищеца фактура № **********/31.10.2017 г. ответникът бил заплатил сумата от
1372,05 лв., а по останалите два броя фактури не били извършвани плащания. В
заключение е посочено, че размерът на дълга на ответника след извършване на уговореното
в договора прихващане и приспадане на плащането е в общ размер на 5831,18 лв.,
разпределен по фактури, както следва:
1. Фактура № **********/31.10.2017 г. на
стойност 1271,65 лв.;
2. Фактура № **********/30.11.2017 г. на
стойност 2153,28 лв.;
3. Фактура № **********/30.12.2017 г. на
стойност 2406,25 лв.
Като съобрази гореизложеното, съдът
намира, че с полагането на подпис върху процесните
фактури и осчетоводяването им ответникът е признал, че е продал билети за
извършваните от ищеца курсове по линията Пловдив – Харманли за периода м.
октомври – м. декември 2017 г. на обща стойност 8749,50 лв. Този факт не се
оспорва от ответното дружество. Поради това и като взе предвид заключението на
съдебно-икономическата експертиза, съдът намира, че е налице изискуемо и
ликвидно задължение на ответника към ищеца за заплащане на претендираната
в настоящото производство сума в размер на 5616,86 лв., представляваща неплатен
остатък от продадени билети на превозвача „Т.” ЕООД. Ето защо, съдът счита, че
предявеният установителен иск е основателен и
доказан.
Предвид установяването по безспорен
начин на дължимостта на главното вземане, за което не
е налице и спор между страните, съдът следва да разгледа и защитното възражение
на ответника за прихващане на задължението му с твърдяното вземане за начислена
неустойка в размер на 5100 лв.
По възражението за прихващане с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
От Договор за предоставяне на автогарови услуги от 02.01.2018 г. се установява, че
ответното дружество е предоставило на ищеца сектор № 7 от Автогара „Родопи” за
извършване на обществен превоз на пътници по линията Пловдив – Харманли. В чл.
9 от договора е посочено, че в случай на неизпълнение на задълженията на ищеца
превозвач, установени в т. 5 от п. 3 до п. 13 от Общите условия, последният
дължи неустойка в размер на 100 лв. за всяко отделно нарушение. Нарушенията се
установявали с констативен протокол, изготвен от ответника, и подписан от двама
свидетели и от съставителя. При повторно неизпълнение на същото задължение,
извършено в срок от три месеца от предходното, е уговорено заплащане на
неустойка в размер на 200 лв. В договора е посочено, че с подписването му
превозвачът декларира, че е получил и приел Общите условия на „Х.Б.” АД по
договорите за предоставяне на автогарови услуги от
03.2014 г.
Представени са и Общи условия на „Х.Б.”
АД, от които се установява, че ответникът се е задължил да предоставя
комплексни автогарови услуги на лицензирани
превозвачи, на които е възложено с договори обслужването на автобусни линии, в
чийто маршрут се включват автогари, собственост на „Х.Б.” АД. В т. 3 е
посочено, че за превозвача и неговите пътници ответникът следвало да осигури
билетни каси за предварителна и текуща продажба на билети от 6:00 часа до
20:00/21:00 часа. В т. 5 са формулирани задълженията на превозвачите, като в п.
10 е въведена забрана да продават билети от начална спирка – автогарата.
Представени са 26 броя протоколи,
съставени в периода 20.02.2018 г. – 10.04.2018 г., от представители на ответника
„Х.Б.” АД. В тях е посочено, че е извършена проверка на автобус на превозвача „Т.”
ЕООД, пътуващ по направление Пловдив – Харманли. Във всеки един от протоколите
е посочен брой таксувани от шофьора пътници. Единствено първият протокол от
20.02.2018 г. е подписан от служител на превозвача „Т.” ЕООД. В останалите
протоколи е отбелязано, че водачът не е допуснал представителите на ответника
до автобуса и е отказал да подпише протокола.
За установяване на обстоятелството, че
ищецът е нарушил задължението си съгласно ОУ да не продава билети от начална
спирка Автогара „Родопи”, са разпитани от страна на ответника свидетелите Л.С.и
Д.М.– служители в ответното дружество. Съдът намира, че показанията им следва
да бъдат кредитирани, тъй като са последователни и обективни. Свидетелят Л.С.е
разказал, че от изпълнителния директор на ответното дружество му било възложено
да проверява дали се продават билети на фирма „Т.” ЕООД от касата на автогарата
или в автобуса. В изпълнение на служебните си задължения обикновено той заедно
с другия свидетел Д.М.минавали десет минути преди тръгването на автобуса покрай
касите на автогарата, откъдето получавали информация, че не са продадени билети
на превозвача „Т.” ЕООД. След това отивали на сектора, където бил спрял
автобусът. Свидетелят С. е изяснил, че само първия път шофьорът подписал
протокола. След това водачите отказвали да ги допуснат до автобуса.
Проверяващите С. и М. виждали, че в автобуса има определен брой пътници, който
отразявали в протоколите, но тъй като шофьорът не им позволявал да влязат в
автобуса, не могли да установят дали всички имат билети. И двамата свидетели са
посочили, че при някои от проверките били виждали шофьорът да продава билети на
отделни пътници. Също така са изяснили, че пътниците не могли да си купят
билети от касата на автогарата, тъй като „Х.Б.” АД не продавали билети на „Т.”
ЕООД. Изпълнителният директор на ответното дружество бил уведомил ищеца, че
следва да наемат площ в автогарата, където да си открият самостоятелно гише за
продажба на билети.
От показанията на свидетеля Д.А.,
работещ като шофьор в ищцовото дружество, се
изяснява, че от началото на 2018 г. „Х.Б.” АД не продавали билети на „Т.” ЕООД
на тяхната каса. Разказва, че тъй като пътниците не могли да си купят билети оттам,
идвали при шофьора на автобуса, който им продавал билети.
В тази насока са и показанията на
свидетеля Г.А., които съдът кредитира като логични и безпротиворечиви.
Свидетелят А. е посочил, че ищцовото дружество
използвало около десетина години автогаровите услуги,
предоставяни от ответника. В края на 2017 г. и началото на 2018 г. ответникът
дължал на ищеца голяма парична сума, натрупана от извършената продажба на
билети. Поради тази причина ищецът завел съдебни дела срещу ответника.
Свидетелят е изяснил, че в края на 2017 г. „Х.Б.” АД решили да не предоставят
на ищеца повече услуга по продажба на билети. Според свидетеля няколко дни от
ответното дружество отказвали да допуснат автобуса на ищеца до автогарата.
Тогава лично той уведомил ДАИ – Пловдив за извършените от ответника действия,
като оттам получил уверение, че автобусът ще бъде допускан до автогарата. След
това автобусът на ищеца отново продължил да спира на сектора. От началото на
2018 г. пътниците на „Т.” ЕООД не могли да си купят билети от касата на
автогарата. Свидетелят разказва, че някои пътували с двупосочни билети,
закупени от гр. Харманли, други – с карти, а когато имало случайни пътници, те
били таксувани от шофьора на автобуса.
В настоящата хипотеза съдът намира за
необходимо да изясни, че търговските отношения между страните са установени по
силата на императивните разпоредби на Закона за автомобилните превози (ЗАП). Съгласно
чл. 19, ал. 2 ЗАП превозите по автобусни линии се възлагат след проведена
процедура по Закона за концесиите или Закона за обществените поръчки, а разпоредбата на чл. 22,
ал. 2 ЗАП предвижда, че собствениците на автогари са длъжни да допускат
срещу заплащане всички превозвачи, извършващи превози по междуселищните
автобусни линии. Поради това в настоящия случай не
свободната воля на превозвача и собственика на автогарата определя дали даден
превозвач ще спира или не на автогарата. Основните им права и задължения във
връзка с ползването на автогарата се явяват законово регламентирани и
обусловени от една предварителна, нормативно предвидена процедура по възлагане
на обществения превоз по конкретна маршрутна линия. Разбира се, превозвачът и
собственикът на автогарата могат да сключат договор, с който да конкретизират
задълженията си, и който да породи помежду им определени облигационни
отношения, но те сключват този договор само и защото с административен акт
единият е определен за превозвач, а другият – за автогара по съответната линия.
В случая е сключен такъв договор между страните, като към него са налице и общи
условия, които са приети от законния представител на ищеца. Поради това съдът
намира, че последните са породили права и задължения за двете страни.
Спорът в случая се съсредоточава върху
въпроса дали ищецът дължи неустойка на ответното дружество за това, че е
продавал билети в автобуса от начална спирка Автогара „Родопи”. Съгласно чл. 92 ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. За да бъде ангажирана
отговорността на ищеца по възражението за прихващане, е необходимо да са налице
следните предпоставки: 1) да съществува задължение; 2) това задължение да не е
изпълнено или да не е изпълнено точно; 3) неустойката да е уговорена между
страните; 4) кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го
изпълни. От това следва, че едно от условията по чл. 92 ЗЗД за присъждане на неустойка
за неизпълнение на договорно задължение е претендиращият неустойката кредитор
да е изпълнил или да е бил готов да изпълни собствените си задължения по
договора (в този смисъл Решение № 21/12.07.2010 г. по т. д. № 470/2009 г. на
ВКС, II т. о. и Решение № 105/02.07.2014 г. по т. д. № 2617/2013 г. на ВКС, II
т. о.). Действително
в Общите условия към сключения договор за автогарови
услуги е налице задължение за превозвача да не продава билети в автобуса от
начална спирка – автогарата. Както бе посочено по-горе, страните са уговорили
ищецът да заплаща неустойка, ако наруши това задължение. Съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите
трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните
уговорки следва да се тълкуват в тяхната връзка помежду им, съобразно смисъла,
който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в
практиката и добросъвестността. Поради това поетото от превозвача задължение да не
продава билети в автобуса следва да се тълкува във връзка с установеното
задължение в същите тези общи условия на ответника „Х.Б.” АД да осигури билетни
каси за предварителна и текуща продажба на билети. Съдът намира за необходимо
да отбележи, че това задължение на собственика на автогарата е и нормативно
установено в Наредба № 33/03.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари
на територията на Република България, където в чл. 54, ал. 2, т. 1 е
предвидено, че всяка автогара трябва да разполага със собствено гише за
предварителна и текуща продажба на билети. Като съобрази съществуващата
нормативна уредба във връзка с превоза на пътници и допълващите я договорни клаузи, съдът счита, че за собственика на
автогара, какъвто в случая се явява „Х.Б.” АД, съществува задължение да
поддържа собствено билетно гише, където да се продават билети освен за
обслужваните от него автобусни линии, но и за тези на другите превозвачи,
ползващи района на автогарата. От това следва, че възникването на правото на ответника
да претендира и получи неустойката по чл. 9 от договора, уговорена за
неизпълнение на договорните задължения на ищеца, предпоставя
точно и добросъвестно изпълнение или готовност за изпълнение на поетите с
клаузата на т. 3 от ОУ задължения. Тук съдът намира за необходимо да
изясни, че наредбата не предвижда задължение за всеки превозвач да наема площ
на автогарата, където да открие билетна каса. Според разпоредбата на чл. 56,
ал. 2 собственикът на автогара предоставя под наем площ или помещение на
желаещите лица по чл. 53а, ал. 1 да открият
гише за продажба на билети. Използваният израз „желаещите превозвачи” води до
извода, че собственикът на автогарата следва да предостави помещение, когато
съответният превозвач поиска да наеме. Поради това съдът счита, че отправеното
от страна на ответника предложение да предостави на ищеца площ, която да се
ползва като билетно гише, не означава, че той е изпълнил поетото спрямо
превозвача задължение в ОУ да осигури билетни каси за текуща и предварителна продажба
на билети. Тези действия на ответника са в противоречие и с разпоредбата на чл.
53а, ал. 2 от наредбата, която задължава собствениците на автогари задължително
да прилагат еднакви критерии спрямо всички превозвачи при определяне размера на
цените за преминаване, престой, за предоставяне на право на продажба на билети
и за извършване на други услуги. С проведената по реда на чл. 19, ал. 2 ЗАП процедура
на ищеца е било възложено да осъществява обществен превоз по направлението
Пловдив – Харманли, като автобусът задължително тръгва от начална спирка
Автогара „Родопи”. При условие че пътниците не са могли да си закупят билети от
касата на автогарата, ищецът е бил поставен в невъзможност да осъществява
дейността си. Поради това последният е извършвал продажби в автобуса. Следва да
се отбележи, че тези действия не са в противоречие с разпоредбата на чл. 56,
ал. 1 от цитираната наредба, която позволява след приключване на продажбата от
билетно гише билети да се продават в автобуса от член на екипажа. Действително
ищецът не е изпълнил договорното си задължение, но причина за това се явява
отказът на ответника да му предостави услуга по продажба на билети. Предвид
изложеното, съдът намира, че уговорената в договора неустойка за неизпълнение на поети от длъжника
задължения не се дължи, ако кредиторът, който претендира заплащането ѝ, е
неизправна страна поради това, че не е изпълнил или не е бил готов да изпълни
насрещните си задължения по договора. В съответствие с основния правен принцип,
че никой не може да черпи права от собственото си противоправно
поведение, кредиторът не би могъл да претендира неустойка за договорно
неизпълнение от длъжника, ако самият той не е изпълнил или не е имал готовност
да изпълни насрещните си задължения така, както изисква разпоредбата на чл. 63 ЗЗД – точно, добросъвестно и с грижата на добър стопанин. Именно такъв е и
настоящият случай, поради което съдът намира, че не е възникнало задължение на
ищеца за заплащане на ответника на претендираната неустойка
в размер на 5100 лв. Предвид несъществуването на насрещното вземане,
неоснователно се явява искането на ответника за извършване на съдебно
прихващане със задължението му по главния иск. По тези съображения съдът счита,
че възражението за прихващане следва да бъде отхвърлено, като разпоредбата на
чл. 298, ал. 4 ГПК задължава съда да се произнесе и в диспозитива на съдебния
акт.
Съобразно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г.
на ВКС, ОСГТК, разноските, сторени в заповедното производство, следва да се
присъдят с решението по исковото производство, като съдът се произнася с
осъдителен диспозитив. В заповедното производство ищецът е претендирал разноски
за платена държавна такса в размер на 112,33 лв. и адвокатско възнаграждение в
размер на 600 лв. В исковото производство също е направил разноски в общ размер
на 1112,34 лв. С оглед уважаването на иска, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
полза на ищеца следва да се присъдят сторените в заповедното производство
разноски в общ размер на 712,33 лв., както и тези, направените в хода на
настоящото производство, които също възлизат на 1112,34 лв.
Така мотивиран, РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД по отношение на „Х.Б.” АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:***, Автогара „Родопи”, ет. 2, че
дължи на „Т.” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, сумата
от 5616,86 лв., представляваща остатък от стойността на продадени билети на
превозвача „Т.” ЕООД съгласно Договор от 20.01.2009 г. за предоставяне на автогарови услуги и Анекс № 1 от 16.09.2013 г. към него и
фактури № **********/31.10.2017 г., № **********/30.11.2017 г., №
**********/30.12.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
– 26.04.2018 г., до окончателното изплащане на вземането, за която сума е
издадена Заповед № 3875/30.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6689/2018 г. на
РС Пловдив.
ОТХВЪРЛЯ възражението за прихващане, предявено от „Х.Б.” АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, Автогара „Родопи”, ет.
2, срещу „Т.” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5100 лв., претендирана
като неустойка за неизпълнение на договорно задължение, уговорено в т. 5, п. 10
от Общите условия към Договор за предоставяне на автогарови
услуги от 02.01.2018 г., за периода 20.02.2018 г. – 10.04.2018 г.
ОСЪЖДА „Х.Б.” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, Автогара „Родопи”, ет. 2, да заплати на „Т.” ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 712,33 лв.,
представляваща разноски в заповедното производство, и сумата от 1112,34 лв. –
разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: