Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ……….2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV
„В“
въззивен състав, в
публично заседание на дванадесети юни през
две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
ВЕЛИЗАР К.
при секретаря ДИЛЯНА ЦВЕТКОВА, като разгледа
докладваното от мл. съдия К. гр. дело № 14 981 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№
5010566 от 26.01.2017 г. на ответника В.Д.Т.
срещу Решение № 20795 от 13.12.2016 г. на СРС, I ГО, 124 състав по гр.д. № 45502 по
описа за 2015 г., с което по предявена искова претенция с правно основание по чл.422, ал.1 от ГПК е
признато за установено, че ответникът В.Д.Т. дължи на ищеца „Х.А.-А.– А.“ ООД
сумата от 10 121.80 евро,
представляваща незаплатена сума по запис на заповед, издаден на 23.01.2008 г.,
с падеж 02.01.2011 г., ведно със законната лихва от датата на депозираното
заявление по чл.417 от ГПК – 06.12.2013 г. до окончателното изплащане на
сумата, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417
от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 51167/2013 г. на СРС, ГО, 124 състав.
С решението с оглед изхода на спора,
на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът Т. е осъден да заплати на ищцовото
дружество сумата от 1744.61 лева, представляваща сторените в производството
разноски.
Във въззивната жалба на ищеца Т. са
инвокирани съображения за неправилност и необоснованост на постановеното
първоинстанционно решение. Счита се, че необосновано при анализа на събраните
по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че процесният запис на
заповед е предявен на 02.01.2011 г., което обстоятелство е било оспорено
своевременно от ответника Т. с отговора на исковата молба, в първото по делото
открито съдебно заседание, в писмената молба от 01.06.2016 г. и в писмената
защита на ответника, приложена в материалите от първоинстанционното дело. Счита
се, че това правно релевантно обстоятелство е спорно по делото, поради което
въззивният съд следвало да приеме, че записът на заповед от 23.01.2008 г. не е
бил предявяван на датата на падежа на 02.01.2011 г., посочена в него, а
единствено и само на 23.01.2008 г, която е датата на неговото издаване. В тази
насока, се заявява, че на основание чл.154, ал.1 от ГПК ищцовото дружество „Х.А.-А.–
А.“ ООД не е било доказало всички наведени твърдения в исковата молба, относими
към основателността на исковата претенция. В тази връзка, се излага, че ищецът Х.А.-А.–
А.“ ООД не е обосновал с надлежни доказателства, че записът е бил предявен на
02.01.2011 г. Съгласно разпределената доказателствена тежест, ищцовото
дружество е следвало да установи това обстоятелство, а реално не го е сторило.
Твърди се, че немотивирано първоинстанционният съд е приел, че записът на заповед
е предявен на 02.01.2011г. Инвокира се, че на основание чл.491 от ТЗ записът на
заповед следва да е бил предявен на издателя за неговото плащане, което
представлявало дължимо фактическо действие от страна на поемателя на ценната
книга. След като това действие не е било сторено, нито на падежа, нито в един
от следващите два работни дни, както по отношение на издателя, така и по
отношение на който и да е един от авалистите, то вземането по ценната книга не
е възникнало. Излага се, че нито едно от доказателствата по делото установяват
записът на заповед да е бил предявяван. Във въззивната жалба се мотивират и
съображения, според които издаденият на 23.01.2008 г. запис на заповед е бил
предявен за плащане на датата на издаването му – 23.01.2008 г., която съвпадала
с датата на издаването му. В тази насока, ответникът Т. се позовава на
неоспорените две съдебно – почеркови експертизи с вещо лице М.З., според които
същите потвърждават, че датата на издаването на записа на заповед – 23.01.2008
г. е и датата на предявяването на ценната книга. Експертизите доказвали, че
изследваните подписи и печати, произтичащи от името на ответника В.Д.Т. и фирма
„В.“ ЕООД са положени с една и съща химикална паста на пишещото средство и с
едно също тампоново мастило. Релевира се според тези данни, че именно на
23.01.2008 г. е била предявена на процесната ценна книга. Излага се, че в
нарушение на съдопроизводствените правила на ГПК, съдът е следвало да обсъди
заключенията на вещото лице по двете съдебно почеркови експертизи, поради което
крайните изводи в постановеното решение, че записът на заповед е предявен на
02.01.2011 г. са неправилни и некореспондиращи на събраните по делото
доказателства. Инвокира се довод, според който съдът в нарушение на
съдопроизводствените правила на ГПК, при излагането на мотивите му и анализа на
доказателствата, не е съобразил, че липсвало правна и житейска логика записът
на заповед от 23.01.2008 г. да е бил предявен на 02.01.2011 г., особено при
отчитане на обстоятелството, че към 13.05.2008 г. „В.“ ЕООД е упражнявало
занятието си под друго фирмено наименование „В.К.“ ЕООД. Това съображение
водело до извод като допълнителна индиция, че процесният запис на заповед е бил
предявен на датата на издаването му – 23.01.2008 г. Оспорват се изводите на съда
като неправилни относно това, че са били приети като неоснователни доводите на
ответникаТ., че процесният запис на заповед не е бил предявен за плащане.
Заявява се, че тези мотиви на съда са неправилни и необосновани, изведени при
непълен анализ на цялостната доказателствена съвкупност. В тази насока,
ответникът Т. заявява, че след като записът на заповед е бил предявен за
плащане на датата на издаването му на 23.01.2008 г., то на основание чл.531,
ал.1 от ТЗ е изтекла три годишната давност за предявяване на менителничния иск
считано към 24.01.2011 г. Това водело до извод за погасяване на правото на иск
на поемателя срещу издателя на записа на заповед, респ. срещу авалиста по него.
Предявява се искане за отмяната на първоинстанционното решение по инвокираните
доводи, и за постановяване на друго решение от въззивната инстанция, с което
предявеният иск по чл.422, ал.1 от ГПК да бъде отхвърлен изцяло. Претендират се
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ищецът„Х.А.-А.–
А.“ ООД е депозирал писмен отговор на жалбата на ответника Т., като счита
същата за неоснователна, а решението на СРС – за правилно и законосъобразно,
като постановено в съответствие с представените по делото доказателства и
приложимият към предмета на производството материален закон. Претендират се
разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият
съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата, т. е. по действащия ГПК, по който се развива настоящото съдебно
производство, въззивният съд действа като апелация (т.
нар. "ограничен въззив"). В този смисъл е и задължителната
за въззивните съдилища практика на ВКС, формирана по реда
на чл. 290 ГПК - напр. Решение № 230 от
10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о., ГК и Решение № 189 от
9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК.
Следователно, предметът на решаващата
дейност на въззивната инстанция е очертан не с наведените
фактически доводи и правни съждения в исковата молба, а с релевираните
във въззивната жалба основания за неправилност на обжалвания
съдебен акт - по отношение на неговата необоснованост, респ. по отношение на
обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на
процесуалните правила във връзка с анализа на събраните доказателства,
допускайки тяхното превратно тълкуване и/или че не е приложил правилно
материалния закон на база изследваната и кредитираната от него доказателствена
съвкупност.
Настоящата съдебна инстанция приема, че
обжалваното решение на СРС, I
ГО,
124 състав е валидно и допустимо, като постановено в съответствие с
императивните съдопроизводствени правила на ГПК и
на императивните материално - правни норми на приложимия материален закон.
Относно правилността на атакуваното
първиинстанционно решение, въззивният съд споделя като обосновани и
законосъобразни изводите на първоинстанционният съд за основателността и доказаността
на исковата претенция на ищеца „Х.А.-А.– А.“ ООД срещу ответника В.Д.Т., и съответно като кореспондиращи
на материалният закон и събраните по делото доказателства, поставени в основата
на изводите на решаващият съд. На основание чл.272 от ГПК съдът препраща към
мотивите на първоинстанционното решение, поради което фактическите и правните
съждения на СРС следва да се считат за неизменна част от мотивите на настоящото
решение.
Независимо от извършеното на основание
чл.272 от ГПК препращане на въззивната инстанция към изводите на решението на
първоинстанционният съд, то съдът установява следното:
На 13.12.2013 г. е издадена заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист
по чл.417, т.9, (сега т.10) от ГПК по заявление от 06.12.2013 г. на „Х.А.-А.– А.“
ООД срещу „В. ЕООД, В.Д.Т. и ЕТ Н.**Н.К.,
с която е разпоредено на длъжниците да заплатят солидарно на заявителя 10 121.88 евро, представляваща
незаплатена сума въз основа на запис на заповед от 23.01.2008 г. с падеж
02.01.2011г., ведно със законната лихва от датата на депозираното заявление по
чл.417 от ГПК – 06.12.2013 г. до окончателното изплащане, както и сторените в
заповедното производство в размер на 1041.86 лева.
Установява се по делото, че
исковата претенция на ищеца Х.А.-А.– А.“ ООД по чл.422 от ГПК е насочен само срещу ответника
В.Д. Т. като авалист по записа на заповед от 23.01.2008 г., доколкото само той
е подал възражение в законоустановеният срок по реда на чл.414 от ГПК и след
надлежни указания на съда на основание разпореждане от 29.05.2015 г.
В постъпилата в законоустановения срок
по чл.415 от ГПК на 30.07.2015 г. искова молба на ищеца „Х.А.-А.– А.“ ООД срещу
ответника В.Д.Т., са наведени твърдения, че на 23.01.2008 г. е издаден запис на заповед, по силата на който издателят
„В.“ ЕООД поемал задължение да заплати безусловно и неотменимо на поемателя „Х.А.-А.–
А.“ ООД (с предишно наименование „Х.А.Р.А.Б.“ ООД) или на негова заповед сумата от 10 121.88 евро. Инвокира
се твърдението, че записът на заповед от 23.01.2008 г. е авалиран в
съответствие с чл.485 от ТЗ вр. чл.483 от ТЗ от двама авалисти – ЕТ „Н.**- Н.К.“,
както и от настоящият ответник В.Д.Т..
Релевира се, че падежът за плащане на записа на заповед е отразен в него
и е дата 02.01.2011 г. Излага се, че записът на заповед от 23.01.2008 г. е бил
предявен на издателя му на 02.01.2011 г. Поддържа се, че след предявяването на
ценната книга не е постъпило плащане по нея до момента, като ответникът Т. като
авалист също не е изпълнил задължението си да заплати сумата по записа на
заповед. По тази причина, се заявява с подробни съображения, че за ищцовото
дружество е възникнал правен интерес от предявяването на исковата претенция по
чл.422 от ГПК за признаване за установено на дължимостта на сумата по записа на
заповед от ответника Т.. Предявява се искане за уважаване на същата в цялост,
както и за присъждане на сторените в производството разноски. Релевират се
доказателствени искания.
В срока за отговор по чл.131 от ГПК
ответникът В.Д.Т. възразява срещу
дължимостта на претендираната сума. Счита, че твърденията на ищеца„Х.А.-А.–
А.“ ООД от исковата молба са неверни. Заявява се, че датата на издаването на
записа на заповед от 23.01.2008 г. съвпада с датата на предявяването на ценната
книга – 23.01.2008г., въпреки отразеният в нея и уговорен падеж за плащане - 02.01.2011 г. ОтветникътТ.
твърди, че е бил неправомерно задължен от страна на поемателя на записа на
заповед - „Х.А.-А.– А.“ ООД (с предишно наименование „Х.А.Р.А.Б.“ ООД) да
положи върху ценната книга подписа си с печата на дружеството В. ЕООД, на което
е бил управител. Релевира се довод, че ответникът Т. е бил принуден да
удостовери неверни факти и обстоятелства, а именно, че въпросната ценна книга е
била надлежно предявена на издателя й „В.“ ООД на 23.01.2008 г., доколкото това
действие е следвало да се извърши в един бъдещ момент на 02.01.2011 г. Извършва се позоваване на разпоредбата на чл.535 от ТЗ и че записът на заповед, който е с уговорен падеж на предявяване, е следвало
да бъде предявен за плащане на този ден, което според чл.491 от ТЗ е фактическо
действие, реализиращо се на този ден или в един от следващите работни дни. Инвокира
се твърдение, че към момента на предявяване на записа на заповед на 02.01.2011
г. по данните от Търговския регистър към този момент издателят на записа на
заповед – отразен в него „В.“ ООД е бил с променено фирмено наименование под
името „В.К. ЕООД. Излага се, че това обстоятелство
е било вписано в Търговския регистър още на 13.05.2008 г. и което от своя
страна е било отразено в представеното от ответника Т. удостоверение от Агенцията
по вписванията удостоверение за вписани обстоятелства под № 2134 от 06.11.2015
г. Релевира се, че не съществува житейска и правна логика към момента на
предявяване на записа на заповед от издателя му, върху ценната книга да бъде
поставен печат за издателя му с наименование „В.“ ЕООД, доколкото търговското
дружество към 13.05.2008 г. се е индивидуазирало под фирма „В.К.“ ЕООД. Твърди се, че процесният запис на заповед от 23.01.2008 г. е антидатиран документ,
който не може да има правен ефект и доколкото ответникът Т. е бил принуден
неправомерно да удостовери неверни факти и обстоятелства. Счита се, че целта на
поемателя на записа на заповед е била да изпълни привидно своето задължение за
предявяване на ценната книга на посочения в нея падеж – 02.01.2011 г. Мотивира се, че претендираното от ищецовото дружество
право не е възникнало изначално, тъй като не е било учредено съгласно
изискванията на ТЗ. Твърди се, че ищецът „Х.А.-А.– А.“ ООД е нямал основание да
претендира сумата по ценната книга от ответника Т., тъй като същият се е
задължил по нея към момента на авалирането му само като представляващ издателя.
Сочи се в отговора на исковата молба, че липсвало и удостоверяване върху записа
на заповед от 23.01.2008 г., че същият е предявен на ответника Т. като авалист
на въпросната дата – 02.01.2011 г. в качеството му на солидарен длъжник. Инвокира
се твъдение, че не е налице
идентичност между подписа на авалиста В.Д. Т. и издателя на записа на заповед „В.“
ООД, представлявано от самия ответник В.Д.Т.. Поддържа се, че към момента на
настъпване на падежа, за авалиста по записа на заповед липсвала яснота относно
обстоятелството, кое лице се явявало да е негов кредитор и кому следва да се
плати по записа на заповед. Излага се, че е налице изискване за предявяване на записа
на заповед за плащане и то съставлявало съдействие, което самият кредитор
трябвало да укаже на длъжника за да получи изпълнение на ценната книга. Посочва
се, че менителничното задължение е търсимо вземане, а не носимо, поради което
се заявява, че предявяването за плащане е задължителна предпоставка за
плащането по записа на заповед, независимо от начина по който е определен
падежа. Твърди се, че ценната книга не е била предявявана за плащане на
ответникаТ. като авалист. Сочи се, че непредявяването на записа на заповед
погасявало правото на поемателя на ценната книга да търси вземането си от
поръчителя, тъй като задължението е неизискуемо. Релевира се на основание
чл.147 от ЗЗД, че поръчителят оставал задължен след падежа на главното
задължение, само ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на
шест месеца. Аргументира се, че по делото липсвали доказателства за
предявяването на претенциията на ищеца спрямо издателя на записа на заповед – В.
ЕООД, а претенцията е била директно насочена срещу нейният авалист – ответникаТ.. В заключение, твърди се, че е налице
хипотезата на чл.147 от ЗЗД за прекратяване на мелнителничното поръчителство,
поради непредявяване на исковата претенция срещу „В. ЕООД“ в течение на шест
месеца от датата на падежа на записа на заповед– 02.01.2011 г. Предявява се искане за отхвърляне на исковата
претенция като неоснователна и недоказана. Претендират се разноски.
След изложение на фактическите и
правни твърдения на страните, настоящата инстанция пристъпи към анализ на
събраните по делото доказателства, от които се установява следното:
От приложеният в оригинал в
материалите по ч.гр.д. № 51167/2013 г. по описа на СРС, ГО, 124 състав, запис
на заповед се установява, че същият е
издаден на 23.01.2008 г. в гр.София от издателя „В.“ ЕООД с Булстат № ********, представлявано от В.Д.Т.,
с което се поемало безусловно и неотменимо задължение срещу представяне на този
запис на заповед да се заплати на поемателя „Х.А.-А.– А.“ ООД сумата 10
121.88 евро или на нейна заповед на дата 02.01.2011 г. Според записа на
заповед сумата е платима на поемателя при „С.“ АД. В записа на заповед от
23.01.2008 г. е отразен наличие на подпис за издателя „В.“ ЕООД чрез неговият
представляващ В.Д.Т. и печат за фирмата „В.“ ЕООД. В записа на заповед от
23.01.2008 г. фигурират като авалисти на ценната книга физическото лице В.Д.Т.
и ЕТ „Н.**-Н.К.“. До името В.Д.Т. в
качеството му на авалист е поставен подпис. Отразено е в записа на заповед, че
същият е предявен за плащане на 02.01.2011 г., като срещу датата на тази
посочена дата на предявяване на ценната книга са поставени подпис за
представляващия втория авалист ЕТ „Н.**-Н.К.“ и печат за фирмата ЕТ „Н.**-Н.К.“.
До тези подпис и печат за ЕТ „Н.**-Н.К.“ на
един и същ ред фигурира положен подпис на В.Д.Т., за което няма спор по
делото между страните, че е положен от него, до който подпис е поставен печат
за фирмата издател на ценната книга „В.“ ЕООД.
Т.е. в ценната книга се налице три
подписа, фигуриращи за името на ответника В.Д.Т. – първият в качеството му на
представляващ издателя на записа на заповед „В.“ ЕООД, вторият в качеството му
на авалист като физическо лице и третият като представляващ издателя на записа
на заповед, отразен срещу датата му на предявяване на 02.01.2011 г.
От кредитираните от съда като
логични, добросъвестни и последователни показания на свидетеля Н.К., които от
своя страна са останали неопровергани от събраните по делото доказателства, се
установява, че същият има запазени ясни възприятия и спомени за това само веднъж да е бил подписал процесният запис на заповед – през 2008
г., което обстоятелство е потвърдено от него пред съда след предявяването
му на ценната книга от въззивният съд. Въззивната инстанция прие по-горе, и с
оглед показанията на свидетеля К., че подписът на последния, поставен на реда
на датата на предявяването на записа на заповед – 02.01.2011 г. не се отнася
именно до удостоверяване на това действие на издателя на ценната книга за
предявяването й, а касае само обективирано съгласие за учредяване на поръчителство
по ценната книга за ЕТ „Н.**-Н.К.“ чрез неговия представител. Нещо повече,
свидетелят К. излага пред съда възприятия, че през 2008 г., когато се е бил
подписал само веднъж върху записа на
заповед, то тогава към този момент същият е възприел лично и непосредствено, че
ценната книга от 23.01.2008 г. е била
подписана също само веднъж от ответника В.Д. Т.. Свидетелят К., заявява, че
същият не знае и че не му е известно, след момента на учредяването на авала за
ЕТ „Н.**-Н.К.“ през 2008 г., записът на заповед от 23.01.2008 г. да е бил
предявяван за плащане на ответника В.Д.Т. през 2011 г. От друга страна същият
не е имал такива преки впечатления и наблюдения, че записът на заповед от
23.01.2008 г. е бил предявен на ответника Т. през 2011 г., а че същият към
момента на срещата между страните при възникването на техните правоотношения се
е бил подписал към 2008 г. на три отделни записа на заповед и договора за
лизинг. При това положение, въззивният
съд приема, при анализа на събраните гласни доказателства във връзка с
разпитаният свидетел К., че записът на заповед от 23.01.2008г. е бил подписан
на тази дата само веднъж като дата на неговото издаване от издателя „В.“ ЕООД
чрез представителя си В.Д.Т..
Съдът приема, че поставеният подпис от
представителя на ЕТ „Н.**-Н.К.“ и печат на тази фирма на мястото до датата,
отразена като дата на предявяването на същия – 02.01.2011 г. не води до извод,
че същият е бил предявен на втория авалист ЕТ „Н.**-Н.К.“ за плащане на тази
дата, тъй като срещу тези подпис и печат за ЕТ „Н.**-Н.К.“ фигурират като
посочени, както се изложи по-горе, на един и същ ред печата на фирмата издател
„В.“ ЕООД и подписа на ответника В.Д.Т., притежаващ едновременно качеството на
авалист по записа на заповед като физическо лице и представляващ издателя на
записа на заповед „В.“ ЕООД. Подписът на представляващия и печатът за ЕТ „Н.**-Н.К.“,
поставени на реда на датата на отразения в записа на заповед падеж – 02.01.2011
г. се отнася само до изразено съгласие
за учредяване на авал от страна на ЕТ „Н.**-Н.К.“, така, както е поставен
подпис от ответника В.Д.Т. до неговото име в качеството му на авалист. Настоящата
инстанция приема, че това обстоятелство, обаче, не води до недействителност на
записа на заповед от 23.01.2008 г. относно мястото на поставените подпис и
печат за учреденото поръчителство от ЕТ
„Н.**-Н.К.“ на реда, посочен в ценната книга за дата на нейното предявяване.
Това е така, защото на същият ред на датата на предявяване на ценната книга за
плащане – 02.01.2011 г. фигурират като поставени печата на фирмата издател „В.“
ЕООД и подписът на ответника В.Д.Т., притежаващ две качества– авалист по записа
на заповед и представляващ издателя му „В.“ ЕООД. В тази насока, въззивната инстанция,
не споделя изложените във въззивната жалба твърдения на ответника Т., че в записа
на заповед не е било отразено обстоятелството, че същият е предявен за плащане
на неговият издател. От външна страна са налице изпълнени реквизити в записа на
заповед от 23.01.2008 г., според които на реда на датата, посочена като дата на
падежа му – 02.01.2011 г. са отразени подписа на представляващия издателя „В.“ ЕООД
за В.Д. Т., действащ като авалист по ценната книга, и че ценната книга е
предявена за плащане на 02.01.2011 г.
Настоящият инстанция приема, с оглед
предмета на въззивната жалба и фактическите и правните оспорвания на ответника В.Д.Т.,
че спорният по делото въпрос е на коя дата фактически е предявен за плащане
записа на заповед – на датата на неговото издаване, която е 23.01.2008г. или на
датата на неговото предявяване, отразена в ценната книга – 02.01.2011 г.
Преди да отговори на този въпрос,
въззивната инстанция, акцентира предварително на следните обстоятелства,
относими към предмета на спора, а имено:
Не се спори от страните, че
процесният заповед на заповед от 23.01.2008 г. е издаден като обезпечение по
конкретно съществувало каузално правоотношение - договор за лизинг между
страните под № ********* от 23.02.2008 г.
От удостоверение № 20151106132134 от
06.11.2015 г. на Агенция по вписванията е видно, че издателят на записа на
заповед „В.“ ЕООД под ЕИК: *******, считано от 12.03.2008 г. е с променено фирмено наименование „В.К.“ ЕООД под
същият номер на ЕИК, съвпадащ с номера на Булстата, отразен в записа на заповед
от 23.01.2008 г. за издателя „В.“ ЕООД № ********. Съдът намира за
неоснователно възражението на ответника В.Д.Т. от въззивната му жалба, че
липсвало правна и житейска логика на датата на предявяване на записа на заповед
от 02.01.2011 г. да не фигурират имената на издателя му „В.“ ЕООД, тъй като
юридическото лице от 12.03.2008 г. е изпълнявало търговското занятие под друго
фирмено наименование – „В.К.“ ЕООД. Това е така, защото по делото от страна на
ответника В.Д.Т. на основание чл.154, ал.1 от ГПК не са ангажирани никакви
доказателства за това дали издателя на записа на заповед „В.“ ЕООД след 12.03.2008
г. е имал издаден печат, съответстващ на новото му фирмено наименование от тази
дата - „В.К.“ ЕООД. От друга страна, непоставянето на печат към датата на
предявяването на записа на заповед – 02.01.2011 г. за издателя му „В.“ ЕООД, съобразено
с новото му фирмено наименование „В.К.“ ЕООД не води до нередовност на ценната
книга, тъй като от страна на ответника В.Д.Т. в качеството му на представляващ
„В.“ ЕООД, а считано от 12.03.2008 г. „В.К.“ ЕООД, е поставен подпис за
издателя на ценната книга. В тази насока, дори разпитаният свидетел пред
въззивната инстанция – Н.В.К., който е представител на вторият авалист на
записа на заповед от 23.01.2008 г. - ЕТ „Н.**-Н.К.“ не подкрепя твърденията на
ответника Т. в смисъла, изложен във въззивната жалба.
Настоящият въззивен съдебен състав
установява, според кредитираната от съда като обоснована и мотивирана
първоначална съдебно – почеркова експертиза с вещо лице М.З. и с оглед
разясненията на вещото лице в съдебно заседание от 09.06.2016 г., че не можело
да се установи с категоричност дали
записът на заповед от 23.01.2008 г. е антидатиран относно момента на
поставянето на подписите от името на В.Д. Х. и печатите за „В.“ ЕООД на мястото
за издател на ценната книга и за датата на неговото предявяване 02.01.2011 г. –
а именно дали всички подписи са от една и съща дата 23.01.2008 г. и дали
мастилото към датата предявяване на ценната книга от 02.01.2011 г. съвпада с
датата на мастилото към неговото издаване – 23.01.2008 г. В заключението на
вещото лице са изложени експертни изводи, че не съществува достатъчна надеждна
и универсална методика за определяне на абсолютната и относителна давност на
изпълнени подписи и печати по стареенето на мастило и хартия. В тази насока
липсвали общо приети и утвърдени методи за точното определяне на времето на
написването на документ или части от него, което да се детерминира по
стареенето на материалите за неговото използване. Според вещото лице, описаните в научната
литература методи на изследване относно установяването на тези обстоятелства от
експертна гледна имат незадоволителна практическа възпроизводимост, като при
тяхното реално приложение би се нарушила целостта на документа, без да се може
да се достигне до категоричен отговор. Вещото лице е отговорило, при изследване
на оригинала на записа на заповед от 23.01.2008 г., че хартията, върху която е
обективиран записа на заповед е изготвена от един същи вид и състав, като
съдържащите се подписи и отпечатъци от печати са изпълнени със същите по вид и
химически състав пишещи сред вещества – химикални пасти и тампонови мастила,
които са съхранявани при същите условия като обекта на изследване. Нещо повече,
в съдебното заседание от 09.06.2016 г.
вещото лице по СПчЕ е изложило предположения за вероятност, но не и категоричен
извод, че датите на трите подписа за ответника В.Т. върху записа на заповед
от 23.01.2008 г. е възможно да съвпадат като поставени на една дата. За целта
вещото лице е изложило, че е необходимо
да се изследва интензитета, нюанса на химикалната паста и тампоновите мастила
на печатите. От друга страна, според експерта по СПчЕ можело единствено да
се определи на тази база само груповата принадлежност на поставените подписи за
В.Д. Т..
На следващо място, от кредитираната от съда
като обоснована и неоспорена от страните допълнителна СПчЕ на вещото лице М.З.
се установява, че подписите за В.Д. Т. и печатите за издателя на записа на
заповед „В.“ ЕООД са положени с една и съща химикална паста на пишещото
средство и с едно и също тампоново мастило,
но същата не установява, че подписите за В.Д. Т. и печатите за издателя на
записа на заповед „В.“ ЕООД са положени на една и съща дата. Предвид серийното
производство на химикалки и тампонови мастила, въззивният съд намира, че
изводите на допълнителната съдебно – почеркова експертиза следва да се ценят в
смисъл, че изследваните подписи на ответника В.Т. са положени с химикална паста
с еднакво физико-химическо естество относно изследваният обект, но не и че те са положени от едно и също пишещо средство
по едно и също време.
При това положение, при цялостна
оценка на събраната по делото доказателствена съвкупност, с оглед приетите по
делото две съдебно-почеркови експертизи и съгласно показанията на свидетеля Н.К.,
настоящият съдебен състав приема за доказано, че издаденият на 23.01.2008 г. запис
за заповед е бил подписан само на тази дата за издателя му от В.Т. в качеството
му на законен представител на дружеството издател.
В заключение, за пълнота на
изложението, съдът приема, че записът на заповед от 23.01.2008 г. съдържа от
външна страна всички изискуеми реквизити, предвидени в императивната разпоредба
на чл.535 от ТЗ, като по отношение на реквизита на т.4 на чл.535 от ТЗ са
приложими разпоредбите на чл.536, ал.3 вр. ал.4 от ТЗ
По възраженията на ответника Т. от
въззивната му жалба:
Неоснователно е възражението на
ответника Т. от въззивната жалба, че записът на заповед от 23.01.2008 г. не му
е бил предявен като авалист по ценната книга. За настъпване на изискуемостта на
вземането по ценната книга е достатъчно записът на заповед да се предяви на
издателя му на основание чл.538, ал.2 от ТЗ.
Настоящият съдебен състав счита, че
възраженията на ответника В.Д.Т. от въззивната му жалба, поддържани в отговора
на исковата молба, за антидатиране на записа на заповед от 23.01.2008 г., като фактически
предявен за плащане на 23.01.2008 г., а не на падежната му дата – 02.01.2011
г., са неоснователни и недоказани.
Това възражение на ответника Т. от въззивната
му жалба относно твърдяното антидатиране на записа на заповед от 23.01.2008 г.,
което се установи, че е неоснователно, е видно, че същото е обвързано от
ответника Т. пред въззивната инстанция с
несвоевременно релевирано във въззивната жалба възражение за изтекла три
годишна давност по чл.531 от ТЗ относно предявеният менителничен иск на ищеца „Х.А.-А.–
А.“ ООД срещу ответника В.Д.Т.. Т.е. същият
счита за погасено правото на иск по чл.422 от ГПК на ищеца „Х.А.-А.– А.“ ООД срещу
авалиста на записа на заповед – В.Д.Т., считано от датата на фактическото
предявяване на ценната книга на 23.01.2008 г. и доколкото заявлението по чл.417
от ГПК е подадено след този три годишен срок по чл.531 от ГПК на 06.12.2013 г.
Съдът
установява, обаче, че това възражение на ответника В.Д.Т. от въззивната му жалба
за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй като по изложените по-горе съображения,
е прието, че записът на заповед от 23.01.2008 г. не е бил предявен фактически за
плащане на тази дата на неговото издаване на 23.01.2008 г., а на датата отразена
в него – 02.01.2011 г. като дата
предявяването му за плащане. Предвид отчитане на датата на депозираното
от ищцовото дружество заявление по чл.417 от ГПК – 06.12.2013 г., то срокът на
исковата претенция по чл.531 от ТЗ се счита за спазен, тъй като изтича на
02.01.2014г., считано от датата на падежа на ценната книга от 23.01.2008 г.,
предявена за плащане на 02.01.2011 г., а реално заявлението на ищеца „Х.А.-А.– А.“ ООД, подадено по чл.417 от ГПК е
от по-ранна дата.
Няма спор по делото и с оглед константната съдебна практика на ВКС по
чл.290, обективирана в решение № 102 от
23.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2680/2013 г., I т. о., ТК, докладчик съдията К.Н.,
че относно прекия осъдителен иск по чл. 538, ал. 1 ТЗ или установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане
срещу издателя по запис на заповед или неговия авалист се прилага специалната тригодишна давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ, а не общата
петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, включително в хипотеза на
наведено релативно възражение от ответника, съответно твърдение от страните за
различни каузални правоотношения, спрямо които се поддържа, че записът на
заповед има обезпечителна функция.
Също така, няма спор, че началото на срока на
тригодишната погасителната давност по чл.531 от ТЗ започва да тече
от изтичане на срока за предявяване на записа на
заповед или от датата следваща падежа на неговото предявяване, в каквато насока
и смисъл е и постановеното по реда на чл.290 от ГПК Решение 1/2010 г. по т. д. № 520/2009
г. на II т. о.
За пълнота на изложението,
настоящата инстанция приема, че възражението ответника В.Д.Т. за изтекла
погасителна давност на основание чл.531 от ТЗ е преклудирано, тъй като не е
било релевирано своевременно въобще в отговора на исковата молба по 131 от ГПК,
нито в молбите му от 18.04.2016 г. и 01.06.2016 г. (л.л.45 и л.58 от делото
пред СРС), нито до края на устните състезания пред първоинстанционният съд.
Същото е релевирано за първи път в първоинстанционното производство в
представената след края на устните състезания от ответника Т. писмена защита.
Инвокираните възражения на ответника Т. от отговора на исковата му молба – на
л.27 от делото на СРС, касателно приложимостта на разпоредбата на чл.147 от ЗЗД
за неспазен шест месечния срок на исковата претенция срещу поръчителя, които от
друга страна не са поддържани във въззивната жалба, не са и не се приравняват
на изрично възражение за изтекла погасителна давност по смисъла на чл.531 от ТЗ, заявено за първи път в писмената защита – на л.88 от делото на СРС и
поддържано във въззивната жалба пред СГС – на страница 9 от делото на
въззивният съд.
Също така, въззивната инстанция е
оправомощена да се съобрази със задължителните за всички съдилища и държавни
органи постановки на т.3 от Търлкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
според които по силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131,
ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока
за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения,
основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на
концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната
инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в
първоинстанционното производство. Да се допусне противното, би означавало да се
обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване
на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на
действията по определяне на исканията и възраженията на страните и по
установяване на релевантните за спора факти. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане
на срока за отговор се отнася и за възраженията за придобивна и погасителна
давност.
При тези съображения, настоящата
инстанция приема, че ответникът В.Д.Т. не е релевирал своевременно, нито с
възражението си по чл.414, ал.2 от ГПК, нито в срока по чл.131 от ГПК, нито в
молбите си от 18.04.2016 г. и 01.06.2016 г. (л.л.45 и л.58 от делото пред СРС)
и до края на устните състезания пред първоинстанционното производство на
възражението за изтекла три годишна давност по чл.531 от ТЗ срещу исковата
претенция на ищеца „Х.А.-А.– А.“ ООД, заявено за първи път в писмената защита
от 27.11.2016 г. и поддържано във въззивната му жалба от 26.01.2017 г.
При това положение, възражението на
ответника Т. от въззивната му жалба и писмената му защита за изтекла
погасителна тригодишна давност по чл.531 от ТЗ, освен че е неоснователно, то само
по себе си и не произвежда правно действие и не следва да бъде зачетено от
въззивната инстанция, тъй като се е преклудирало, респ. погасило се е поради
незаявяването му в срока по чл.131 от ГПК.
С оглед изложеното, въззивният съд
намира, че обжалваното първоинстанционно решение, с което исковата претенция на
ищеца „Х.А.-А.– А.“ ООД по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, е правилно и
законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба на
ответника В.Д.Т. срещу него – бъде оставена без уважение като неоснователна.
С оглед изхода на спора пред въззивната
инстанция и предвид неоснователността на въззивната жалба на ответника Т. на
същия не се следват разноски за заплатена държавна такса и адвокатско
възнаграждение, като сторените такива следва останат за негова сметка. На
ответника „Х.А.-А.– А.“ ООД се следват разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300.00 лева
на основание чл.78, ал.8 от ГПК вр. с Наредбата за заплащане на правната помощ.
На
основание чл.280, ал.3 от ГПК решението на въззивният съд е окончателно и не
подлежи на обжалване, тъй като цената на исковата претенция е под
20 000.00 лева.
Водим от изложеното
СГС,
РЕШИ
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 20795 от 13.12.2016 г. на СРС, I ГО, 124 състав по гр.д. № 45502 по описа за 2015 г..
ОСЪЖДА В.Д.Т. с ЕГН: ********** *** да заплати
на „Х.А.-А.– А.“ ООД с ЕИК:********със седалище и адрес на управление *** на
основание чл.78, ал.8 от ГПК сумата от 300.00
лева, представляваща сторените във въззивната инстанция разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1 2.