РЕШЕНИЕ № 260046
гр. Пловдив, 17.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание
на двадесет и четвърти юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 13109 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано по предявени от “Ти Би Ай Банк” ЕАД против А.Ф.Ю. обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на
притезанията, за които е издадена Заповед № 1602/21.02.2019 г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 2783/2019
г. по описа на Районен съд – Пловдив, както следва: сумата от 3 597, 05 лв. –
главница по договор за потребителски кредит № ***, сумата от 1 248, 59 лв. –
договорна лихва, дължима за периода от 15.01.2017 г. до 15.01.2019 г. и сумата
от 650, 78 лв. – обезщетение за забава, изтекло за периода от 15.01.2017 г. до
05.02.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 19.02.2019 г.,
до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че
между него и длъжника бил сключен договор за потребителски кредит № ***, по
силата на който на кредитополучателя била предоставена сумата от 3 000 лв. Към
кредита се включвала и еднократна такса за оценка на риска в размер на 396, 50
лв., дължима в деня на сключване на договора, финансирана от кредитора срещу
задължението на потребителя да я възстанови, ведно с дължимите месечни вноски
по погасителния план. Твърди, че била сключена и застраховка живот в размер на
304, 20 лв. Общото задължение на длъжника по договора било в размер на сумата
от 5 039, 47 лв., разсрочена на 25 погасителни месечни вноски, 24 от тях в
размер на 193, 83 лв. и последна изравнителна вноска от 193, 72 лв. Годишният
лихвен процент бил в размер от 29, 24 %. Твърди, че длъжникът се съгласил да
заплати задължението си на месечни вноски, всяка от които включва два
компонента – главница и договорна лихва. Поддържа, че крайният падеж на
договора е настъпил. Длъжникът е изпаднал в забава за заплащане на задължението
си по кредита, което към момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение било в размер на сумата от 4 845, 64 лв. По така
изложените съображения моли за уважаване на предявените искове. Претендира
присъждане на сторените в производството съдебно-деловодни разноски.
В законоустановения
за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът А.Ф.Ю. е депозирал отговор на
исковата молба, в който излага подробни съображения за нейната неоснователност.
Счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.
22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради липса на посочвaнe на начина
на формиране на годишния процент на разходите и общо дължимата сума по кредита.
Твърди, че в договора не е посочено ясно по какъв начин е формиран годишният
процент на разходте, т.е. начинът на неговото изчисляване и какви разходи се
включват в него. Последното било необходимо с оглед необходимостта за преценка
дали последният е установен в съответствие с правилото по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Поддържа, че не е ясен и начина на формиране на общо дължимата сума по кредита,
изразяваща се в разликата между посочения общ размер на кредита от 3 700, 70
лв. и общо дължимата сума за възстановяване – 5 039, 47 лв. Договорът за кредит
бил сключен в противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото
в последния не е посочен размера на възнаградителната лихва в лева. Било
допуснато нарушение и на чл. 11, ал. 1, т. 11 във вр. с т. 12 ЗПК. По така
изложените съображения счита договорът за кредит за недействителен, поради
което моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на адвокатско
възнаграждения на основание чл. 38, ал. 1 ЗАдв.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд –
Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 240, ла. 1 и ал. 2 ЗЗД.
Производството е по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземанията,
обективирани в Заповед № 1602/21.02.2019 г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 2783/2019 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, както следва: сумата от 3 597, 05 лв. – главница по
договор за потребителски кредит № ***, сумата от 1 248, 59 лв. – договорна
лихва, дължима за периода от 15.01.2017 г. до 15.01.2019 г. и сумата от 650, 78
лв. – обезщетение за забава, изтекло за периода от 15.01.2017 г. до 05.02.2019
г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 19.02.2019 г., до
окончателното й изплащане.
Против заповедта за изпълнение е депозирано възражение в срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК, поради което и съдът на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е дал
указания на заявителя да предяви установителен иск за вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение, като представи доказателства за изпълнение на
указанията на съда в срок.
Искът е предявен в законоустановения за това едномесечен срок по чл. 415,
ал. 4 ГПК, поради което отговоря на специалните изисквания за неговата
допустимост.
В производството по делото е представен договор за потребителски кредит № ***,
сключен между ‘Ти Би Ай Банк” ЕАД и А.Ф.Ю., по силата на който ищецът се е
задължил да предостави на ответника сумата от 3 000 лв., представляваща чистата
стойност на предоставения на длъжника за ползване финансов ресурс. В клаузата
на чл. 7.1. от Договора е установено, че общият размер на кредита е от 3 700,
70 лв., в която сума се включва освен предоставената главница, и сумата от 304,
20 лв. застрахователна премия “Bank Живот Агент” и сумата от 396, 50 лв. –
такса за оценка на риска. Установено е, че таксата за оценка на риска, дължима
в деня на подписване на договора за кредит, се финансира от кредитора и се
възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния
план. В договора за кредит е посочено, че годишния лихвен процент е в размер на
29, 24 %, а годишният процент на разходите е от 49, 60 %. В договора за
потребителски кредит е обективиран и погасителен план с посочване на падежа на
всяка вноска и нейния размер, като падежът на първата дължима вноска е на
15.12.2016 г., а на последната на 15.01.2019 г., като размерът на първите
погасителни вноски е от 193, 83 лв., а напоследната – 193, 72 лв. В клаузата на
чл. 10 от Договора е установено, че общата сума дължима от потребителя е в
размер на сумата от 5 039, 47 лв.
Страните са подписали рамков договор за платежни услуги на физически лица,
в който са обективирани общи условия, приложими към договорите. Представено е и
искане за откриване на банкова сметка.
***остоверение по Групова застрахователна полица № ***, издадена от ЗК
“Уника Живот” АД, в което е посочено, че притежател на полицата е “Ти Би Ай
Банк” ЕАД, който има качеството и на необвързан застрахователен агент. В
сертификата е посочено, че застрахованият кредитополучател е ответника, че
началната дата на застраховката е считано от 15.11.2016 г., а размерът на
застрахователната премия е от 304, 20 лв.
По делото е изслушано заключението по допуснатата и неоспорена от страните
съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице е установило, че длъжникът е
заплатил само една погасителна вноска в размер от 193, 83 лв. на 11.01.2017 г.,
с която е погасено задължението за главница до размер на сумата от 103, 65 лв.
и задължението за договорна лихва в размер от 90, 18 лв. Експертизата е дала
заключение относно размера на непогасените задължение по договора, които са в
размер от общо 5 496, 42 лв., от които сумата от 3 597, 05 лв. за главница и
сумата от 1 248, 59 лв. за договорна лихва. Вещото лице е установило, че по
сметката на ответника е преведена от страна на ищеца сумата от 3 000 лв. на
14.11.2016 г., като на 12.12.2016 г. е
извършен превод от страна на ищеца в полза на “Уника Живот” АД на сумата в общ
размер от 58 839, 13 лв., в т.ч. и премия в размер от 304, 20 лв. на
застрахованото лице А.Ю..
При така
установените обстоятелства съдът приема, че между страните по делото е сключен
договор за потребителски кредит, по силата на който в полза на
кредитополучателя е предоставена за ползване сумата в размер от 3 000 лв. срещу
насрещното задължение на длъжника да върне сумата в общ размер от 5 039, 47
лв., в която е включено задължение за заплащане на такса “оценка на риска” от
396, 50 лв., сумата от 304, 20 лв. – застрахователна премия, както и задължение
за заплащане на възнаградителна лихва. В договора за кредит е установено, че
размерът на главницата е от 3 700, 70 лв., т.е. кредитодателят е формирал
размера на дължимата главница освен от чистата стойност на кредита –
предоставената за ползване сума от 3 000 лв., така и таксата “оценка на риска”
и застрахователната премия. Дължимата възнаградителна лихва е посочена само в
процентно съотношение, но от клаузите на договора, се установява нейния размер,
който се формира от разликата между посочената в договора главница от 3 700, 70
лв. и общия размер на дължимата за погасяване сума от 5 039, 47 лв.
По отношение на
породеното между страните облигаторно правоотношение следва да намерят
приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното
правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или
за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите
са изискуеми при самото му сключване. Договорът за паричен заем е сключен в
писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е
чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният
годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по
договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на
общата стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и
размерът на дължимата погасителна вноска. Предвидено е правото на потребителя
да погаси предсрочно кредита, право да получи погасителен план за извършени и
предстоящи плащания.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден
характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването
му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК,
включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на
разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в
него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно
ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на
договора за потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за
потребителя – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или
услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на
услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за
поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите
за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Страните
са уговорили, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 48 %,
като последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
компоненти. Въпреки, че в клаузите на договора не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на разходите
при сключване на договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В
случая съдът установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване
на клаузите на договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното
съотношение на годишния разход по кредита към размера на главното вземане
следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси. По така изложените правни
съображения съдът намира, че при сключване на кредита не е било допуснато
соченото от ответника нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Годишният размер на законната лихва за просрочени парични
задължения е определен в Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. на МС и е в
размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1
януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта Съдът,
съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент към момента на
възникване на правоотношението по договора за кредит намира, че определеният
размер на годишния процент на разходите от 48 % е съобразен с изискването на
чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Не е налице
соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ГПК, тъй като макар в договора за
кредит да не е посочена сумата, формираща размера на възнаградителната лихва, а
единствено нейното процентно изображение чрез формиращия я годишен лихвен
процент, размерът на дължимата сума е изводим при съпоставяне на общо дължимата
сума по кредита и размерът на посочената главница.
Твърди се, че не е
спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, според която договорът за
потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Последното
не се установява от съда в настоящия съдебен състав, тъй като в договора за
потребителски кредит е обективиран погасителен план с посочване на падежа и
размера на дължимите погасителни вноски. Посочен е чистия размер на кредита,
размерът на дължимите такса и застрахователна премия, както и общия размер на
задължението на кредитополучателя, поради което начинът на съотнасяне на дължимата
погасителна вноска към погасяване на всички задължения по пера е изводим при
разделяне на размера на съответното, посочено в глобален размер в договора за
кредит задължения, разделено на броя на погасителните вноски. Договорен е и
фиксиран лихвен процент на годишна основа, при което не е било необходимо
посочване на методика за изчисляване на лихвата.
Съдът намира, че от
представените в производството по делото доказателства се установява, че сумата
по кредита от 3 000 лв. е усвоена чрез превеждането й по разплащателната сметка
на длъжника, поради което с настъпване на падежа на последната погасителна
вноска, заплащането й е станало изискуемо, и длъжникът дължи връщането й.
Следва в полза на
кредитора да се присъди и сумата в размер от 304, 20 лв., представляваща
застрахователна премия по сключена застраховка “живот” в полза на
кредитополучателя със застрахователна компания ЗК “Уника Живот” АД. Сключване
на посочената застраховка в полза на кредитополучателя се установява от
представеното по делото застрахователно удостоверение по Групова
застрахователна полица № ***, издадена от ЗК “Уника Живот” АД, в което е
посочено, че притежател на полицата е “Ти Би Ай Банк” ЕАД, който има качеството
и на необвързан застрахователен агент, както и началната дата на застраховката
- 15.11.2016 г. и размерът на застрахователната премия - 304, 20 лв. Установено
е, че застрахователната премия се финансира от страна на кредитодателя и се
заплаща от страна на кредитополучателя, ведно с погасителните вноски по кредита.
В случая от изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза, се установява,
че застрахователната премия е заплатена от ищеца в полза на застрахователя,
поради което и за кредитополучателя – ответник е възникнало задължението за
погасяване на задължението за застрахователна премия, представляващо част от
разходите по кредита.
Съдът намира, че за длъжника не е възникнало задължение за заплащане на
такса за оценка на риска, установена в клаузата на ч. 7.1. от договора, тъй
като в посочената й част тази разпоредба е нищожна и не поражда права и
задължения между страните. Това е така, тъй като тази клауза от договора е
установена в противоречие с разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, съгласно която
кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Разходите за оценка на риска,
представляват разходи, свързани с усвояване на кредита. Нещо повече –
задължение на кредитодателя е да осъществи преценка за платежоспособността на
лицето, в чиято полза се предоставя за временно и възмездно ползване определен
финансов ресурс, като в противоречие с добросъвестността е да се възлага в
тежест на длъжника такса за оценка на кредитното му досие. Осъществяването му е
в полза на кредитодателя, който въз основа на оценката взима информирано
решение за кредитиране на длъжника на основание платежоспособността му към
момента на постигане на съгласие на страните.
По така изложените съображения за длъжника не е възникнало задължение за
заплащане на сумата от 396, 50 лв., доколкото последната е установена с
недействителна клауза, поради което в частта, с която се претендира главница,
включваща посочената такса за оценка на риска, предявеният иск следва да се
отхвърли, като следва да се вземе предвид и осъщественото от страна на длъжника
плащане на част от посоченото задължение, което като недължимо заплатено следва
да се приспадне от размера на претендираната главница.
По делото е изслушано заключението по допуснатата и неоспорена от страните
съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице е установило, че длъжникът е
заплатил само една погасителна вноска в размер от 193, 83 лв. на 11.01.2017 г.,
с която е погасено задължението за главница до размер на сумата от 103, 65 лв.
и задължението за договорна лихва в размер от 90, 18 лв. Експертизата е дала
заключение относно размера на непогасените задължение по договора, които са в
размер от общо 5 496, 42 лв., от които сумата от 3 597, 05 лв. за главница и
сумата от 1 248, 59 лв. за договорна лихва.
Предвид изложените съображения съдът намира, че по силата на възникналото
между страните облигаторно правоотношение, в полза на кредитора е възникнало
вземане за непогасената главница, формирано от чистата стойност на кредита от
3000 лв. и застрахователната стойност от 304, 20 лв. Вещото лице е установило,
че размерът на непогасеното задължение за главница е в размер на сумата от 3
597, 05 лв., като предвид установената недължимост на сумата от 396, 50 лв.,
предявеният иск за главница следва да бъде уважен за сумата от 3 200, 55 лв. и
отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 3 597, 05 лв.
В полза на кредитора е възникнало и вземането за възнаградителна лихва в
установения от вещото лице непогасен размер за сумата от 1 248, 59 лв., предвид
установената от съда действителност на договора за кредит, поради което не
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Тъй като длъжникът
не е изпълнил точно в темпорално отношение задължението си за заплащане на
главницата на седмични вноски с установен в договора падеж за погасяване,
ответникът следва да заплати и обезщетение за забава в размер на законната
лихва. Когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжник изпада в
забава след изтичането му – арг. чл. 84, ал. 1, изр. първо ЗЗД. Следователно и
обезщетение за забава следва да се присъди, считано от датата, следваща падежа
на първата непогасена вноска – 16.01.2017 г. – съгласно заключението на вещото
лице, до крайната дата, посочена от страна на ищеца - 05.02.2019 г. Съдът
определи обезщетението за забава върху всяка вноска за главница, посочена от
експерта в съдебно-счетоводната експертиза, но след приспадане на припадащата
се част към всяка вноска от вземането за такса “оценка на риска“, за което
съдът установи, че е недължимо. Предвид изложеното съдът служебно установи
размера на обезщетението за забава, посредством интернет калкулатор (https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html). Така определен размерът на обезщетението за
забава е за сумата от 307, 62 лв., до който размер акцесорната искова претенция
е основателна, като за сумата над този размер до пълния й предявен размер от
650, 78 лв. и дата – 15.01.2017 г., искът следва да се отхвърли.
Предвид така установеното искът за главница по договор за потребителски
кредит № ***, сключен с “Ти Би Ай Банк” ЕАД следва да бъде уважен за сумата от
3 200, 55 лв. и отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 3 597,
05 лв. В пълния й предявен размер следва да се уважи исковата претенция за
присъждане на възнаградителна лихва от 1 248, 59 лв. Следва да се присъди
обезщетение за забава за периода от 16.01.2017 г. до 05.02.2019 г. в размер от
307, 62 лв., като за разликата над така установения размер до пълния му
предявен от 650, 78 лв. и дата – 15.01.2017 г., искът по чл. 422 ГПК във вр. с
чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се отхвърли.
С оглед изхода на правния
спор в полза на ищеца, съобразно уважената част от иска, и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени пропорционално сторените, както в
настоящото съдебно производство разноски, така и тези в заповедното
производство по ч.гр.д. № 2783/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив – арг.
т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с решението по установителния иск съдът се
произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно
размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски
съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В заповедното производство
ищецът е доказал сторени разноски в размер на 159, 93 лв., като следва да му се
присъдят по съразмерност 138, 41 лв. В
исковото производство ищецът е доказал заплащането на държавна такса в размер
от 135, 03 лв. и депозит за вещо лице в размер на 100 лв. На основание чл. 78,
ал. 8 ГПК претендира юрисконсултско възнаграждение от 300 лв. Съдът при
съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото размерът
на юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал. 8 ГПК
във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ следва да бъде в размер от 120 лв.
Следователно общият размер на сторените от ищеца разноски в исковото
производство е 355,03 лв., от които с оглед уважената част от предявените
искове следва да бъде присъдена сумата от 307, 25 лв.
В полза на
ответната страна се следват разноски съобразно отхвърлената част от иска, като
следва да се присъдят и разноските, сторени в заповедното производство за
депозиране на възражение против издадената заповед за изпълнение. В двете производства ответната страна е била
защитавана безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., като следва в
полза на процесуалния представител на ответната страна, осъществил безплатната
процесуална защита и съдействие следва да бъде определено възнаграждение, в
който смисъл съдът не възприема възраженията на ответника за липса на
предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., което обстоятелство се установи от
представените по делото справки. Следва възнаграждението да се определи
съобразно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в редакцията й действаща, към момента на определяне на възнаграждението
от съда – ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 г.
В исковото производство и с оглед
цената на предявените искове в полза на ответника се следва на основание чл. 7,
ал. 2, т. 3 от Наредбата възнаграждение от 604, 82 лв. или 725, 78 лв. с ДДС –
възнаграждение определено за една искова претенция, доколкото се претендират
различни вземания, произтичащи от едно правно основание. Съобразно с изхода на
правния спор по съразмерност се следва сумата от 97, 67 лв.
Съдът намира, че за
разноските, сторени от длъжника в заповедното производство по депозиране на
възражение против заповедта за изпълнение следва да намери приложение
разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 2 и 3 от Наредбата, а не тази на чл. 7, ал. 7
във вр. с ал. 2 от Наредбата. Това е така, тъй като целта на регламентираното в
действащия ГПК заповедно производство не е да установи съществуването на
вземането, а само дали то е спорно. Същевременно заповедното производство е
изключително формализирано - то се развива изцяло в писмена форма, като се
използват стандартни, предварително установени типови образци за
волеизявленията на съда и страните - всичко това осигурява достъпност и
позволява бързо произнасяне по исканията, респ. чрез създаването на образец на
възражението длъжникът е облекчен в реализацията на правото му оспорване.
Законът не изисква обосноваване на заявлението, като при депозиране на такова в
срок, съдът в разпоредително заседание дава указания за предявяване на иск в
производството по чл. 422 ГПК. В случая длъжникът е депозирал възражение против
заповедта за изпълнение чрез упълномощен за това процесуален представител, като
в последното не са изложени конкретни съображения досежно неоснователността на
претендираното вземане. Попълването и подаването на възражение по чл. 414 ГПК е
вид адвокатска дейност, но макар за нея да се изисква учредяване на
представителна власт, тя не представлява процесуално представителство по
смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, поради което и на основание § 1 от
Наредбата следва да се приложи разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 3 от Наредбата,
като възнаграждението в заповедното производство се определи в размер на сумата
от 60 лв. или 72 лв. с включен ДДС, от която съобразно с отхвърлената част от
предявените искове следва да се присъди сумата от 9, 69 лв. В този смисъл съдът
съобрази практиката на Върховния касационен съд, постановена с Определение №
377/24.07.2017 г. по ч.т.д. № 601/2017 г., ТК, I т.о. на ВКС, с което макар да
не е разрешен по същество този правен въпрос, не е допуснато до касационно
обжалвано определение на въззивния съд, достигнало до същия правен извод.
Така
мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО по
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че А.Ф.Ю., ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен
адрес *** – адв. Б., дължи на "Ти Би Ай Банк" ЕАД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. "Д.
Хаджикоцев" № 52-54, сумата от 3
200, 55 лв. - главница по договор за потребителски кредит № ***, сумата от 1 248, 59 лв. – договорна лихва,
дължима за периода от 15.01.2017 г. до 15.01.2019 г. и сумата от 307, 62 лв. – обезщетение за забава,
изтекло за периода от 16.01.2017 г. до 05.02.2019 г., ведно със законна лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 19.02.2019 г., до окончателното й изплащане, за които
вземания е издадена Заповед № 1602/21.02.2019 г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 2783/2019 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, като ОТХВЪРЛЯ
иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за разликата над уважения размер от 3 200, 55
лв. до пълния му предявен размер от 3 597, 05 лв., както и искът по чл. 422 ГПК
във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 307, 62 лв.
до пълния му предявен от 650, 78 лв. и дата – 15.01.2017 г.
ОСЪЖДА А.Ф.Ю.
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да
заплати на "Ти Би Ай
Банк" ЕАД сумата от 138, 41 лв. – разноски в заповедното
производство по ч.гр.д. № 2783/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив и
сумата от 307, 25 лв. – разноски в
исковото производство по гр.д. № 13109/2019 г. на Районен съд - Пловдив, IX
граждански състав.
ОСЪЖДА "Ти Би Ай
Банк" ЕАД да заплати на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 3 и чл. 6, ал. 1, т. 3 от Нраредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, на адв. Д.Г.Б.,***, с адрес ***, сумата от 9, 69 лв. с ДДС - адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство в заповедното
производство по ч.гр.д. № 2783/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив и сумата от 97, 67 лв. с ДДС –
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по гр.д.
№ 13109/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ