Р Е Ш Е Н И
Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание
на девети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши
съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 13360 по
описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 437188 от 25.06.2018 г.,
постановено по гр. д. № 49057/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І
Гражданско отделение (І ГО), 41-ви състав, районният съд е отхвърлил като
неоснователни предявени от В.Г.Ш., ЕГН **********, срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
осъдителни искове, както следва: иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата
от 2 000 лева, формирана от по 400 лева за всеки от общо четирите отоплителни
сезон за периода 27.06.2013 г. – 18.07.2017 г., с която сума се твърди ответникът
да се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, ползвайки части от
собствените му тръби и съоръжения към апартамент № 72, находящ
се в град София, ул. „*******, и лишавайки го от право сам да ги ползва,
спестявайки си заплащане на сумата, и иск с правно основание чл. 52 вр. чл. 49 вр. чл. 45, ал.1 ЗЗД за сумата
от 1 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – стрес,
притеснение, вътрешно чувство на неудобство, нервно напрежение, повишено кръвно
налягане и мигренозно главоболие, които са последица
от незаплатения достъп до идеалните части от притежаваните от него
съоръжения към апартамент № 72, находящ се на посочения административен адрес,
търпени в периода 27.06.2013 г. – 18.07.2017 г.
С посоченото съдебно решение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
съдът е осъдил ищеца да заплати на ответното дружество сума в размер на 100
лева, представляваща разноски по делото.
Срещу така
постановеното решение в указания законоустановен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от В.Г.Ш., в която се излагат доводи, че обжалваното решение е незаконосъобразно,
необосновано и неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон
и при допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд. Поддържа
се, че с обжалвания съдебен акт е извършена недопустима промяна на основанието
на предявените искове, с което е нарушена волята на въззивника да получи
конкретна защита на конкретни негови права. Твърди се, че е недопустимо съдът сам да променя основанието на иска, посочено в
исковата молба от ищеца, което в конкретния случай се твърди да е пряко
нарушение на чл. 17, ал. 1 и чл. 3 КРБ вр. чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ вр.
чл. 27 от Директива 2011/83 на СЕ за правата на потребителите вр чл. 138, ал. 3
от Закона за енергетиката. Излагат се доводи и за допуснати процесуални
нарушения от първоинстанционния съд във
връзка с доклада по чл. 146 ГПК. Поддържа се и че необяснимо и
противоправно имуществените претенции са разгледани като два самостоятелни иска, а не като един. Сочи се, че във връзка с
допуснатите от районния съд нарушения правото на защита на въззивника в
първоинстанционното производство е било нарушено. Излагат се доводи и че съдът е допуснал нарушения на чл. 7 и чл. 10 ГПК, като не е
съдействал на ищеца за изясняване на делото от фактическа страна, по-конкретно не
му е съдействал във връзка с правилното посочване в исковата молба на адреса на
имота по отношение на който се легитимира като собственик. Сочи се, че
действително в исковата молба е посочен адрес, различен от адреса на имота във
връзка с който са предявени процесните искове, но се твърди да се касае за
очевидна фактическа грешка. В тази връзка се твърди, че събраните по делото доказателства касаят не посочения в нея имот, а
този който е следвало да бъде посочен съобразно действителната воля на ищеца,
като правилният административен адрес на същия е посочен в депозираната писмена защита. Обсъдено е и процесуалното поведение на ответника,
като се твърди, че същият е бил в привилигеровано положение от това на ищеца,
доколкото районният съд е осъществил неговата работа по доказателствата.
Изложени са и доводи за допуснати нарушения при доказателствения анализ по
делото. Акцентира се, че ответникът не е представил доказателства относно
собствеността върху процесния присъдинителен топлопровод от улицата до
абонатната станция. Поддържа се и че посочените в жалбата процесуални нарушения
обуславят неправилно приложение на материалния закон.
Съобразно изложеното се иска първоинстанционното решение
да бъде отменено и предявените искове от ищеца да бъдат уважени изцяло. Претендират
се разноски. В съдебно заседание пред въззивния съд и в депозирана писмена
защита се поддържа становището за неправилност и незаконосъобразност на
обжалвания съдебен акт.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата
страна – „Т.С.“ ЕАД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна и в законоустановения
срок реда на чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си
задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. При
постановяване на oбжалвания съдебен акт не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като
въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща
към тях.
Независимо
от това, във връзка с непреклудираните възражения и доводите, изложени в
жалбата, въззивният съд намира следното:
С исковата молба и с
писмена молба от 08.08.2017 г. (л. 14 от делото пред СРС) ищецът твърди, че е
собственик на апартамент
№ 72, находящ се в град София, ул. „*******, считано от 26.06.2013 г., въз основа на договор за дарение на недвижим
имот. Поддържа, че като собственик на самостоятелен обект в сграда в режим на
етажна собственост е собственик и на съоръженията за пренасяне на топлинна
енергия (ТЕ) в неговия имот, както и на част от топлопреносната мрежа след
абонатната станция в общите части на сградата и част от топлопровода на
абонатната станция до сградата. Сочи, че в периода 27.06.2013 г. – 18.07.2017
г. ответното дружество е ползвало притежаваните от него идеални части от
горепосочените тръби и съоръжения за доставка на топлинна енергия (ТЕ) в
сградата, без негово позволение, без да му заплаща дължимата за това наемна
цена или сервитутна такса, както и за достъп на притежавани от дружеството
тръби и съоръжения през неговия имот. С оглед изложеното претендира осъждане на
ответника да му заплати сумата от 2 000 лева, формирана от по 400 лева за всеки
от общо четирите отоплителни сезон за периода 27.06.2013 г. – 18.07.2017 г., с
която сума твърди ответникът да се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца,
ползвайки части от собствените му тръби и съоръжения и лишавайки го от право
сам да ги ползва.
Изложени са доводи и че в периода 27.06.2013 г. – 18.07.2017
г. ответното дружество е причинило на ищеца неимуществени вреди – стрес,
притеснение, вътрешно чувство на неудобство, нервно напрежение, повишено кръвно
налягане и мигренозно главоболие, които са последица от незаплатения достъп до
идеалните части от притежаваните от него съоръжения. Поради изложеното, моли
съдът, да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати
обезщетение за причинените му неимуществени вреди, които е понесъл в размер на
1 000 лева.
С оглед изложените фактически твърдения в исковата молба
и уточнението към нея районният съд правилно е приел, че е сезиран с обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 52 вр. чл. 49 вр. чл. 45, ал.1 ЗЗД,
като с определението от 21.11.2017 г., постановено по реда на чл. 146 (л. 27 и сл. от
делото пред СРС) правилно е определил правната квалификация на предявените искове и е разпределил доказателствената тежест във връзка
с тях.
Неоснователни са доводите
на въззивника, че районният съд недопустимо е променил заявеното от него
основание на исковете. По аргумент от чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК и съгласно
константната съдебна практика на ВКС, съдът
определя приложимата правна норма с оглед изложените от ищеца обстоятелства
като основание на предявения иск, независимо от дадената от самия ищец правна
квалификация на претенцията (решение № 50 от 17.02.2011 г. на ВКС по гр. д. №
762/2010 г., III г. о., ГК, решение № 114 от 8.05.2015 г. на ВКС по гр. д. №
6113/2014 г., III г. о., ГК и др.). Въведените с исковата молба обстоятелства
сочат на претенция за вреди – имуществени и неимуществени, възникнали на
извъндоговорно основание, поради което и с оглед твърдените от ищеца
правопораждащи факти правилно са квалифицирани от районния съд като такива с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 52 вр. чл. 49, ал. 1 вр. чл. 45 ЗЗД.
Във връзка с доводите за неправилна правна квалификация, е необходимо да се
посочи, че съгласно рязясненията, дадени в т. 1 от Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. №
1/79 г., Пленум на ВС, когато не са
налице елементите на някой от трите фактически състава на чл. 55, ал.
1 ЗЗД и когато въобще
липсва друга възможност за правна защита, а се твърди да е увеличено без
основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият
разполага с иска по чл. 59 ЗЗД. Посочено е, че текстът
намира приложение включително, но неизчерпателно в следните хипотези: когато
незадължено по закон да дава издръжка лице издържа нуждаещ се вместо законно
задължения; когато държател подобри чужд имот, когато собственикът е лишен от
ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание, каквато се твърди
да е и процесната хипотеза.
Неоснователни са и доводите, че неправилно районният съд е приел, че е
сезиран с два отделни самостоятелни иска, а не с един. С оглед въведените
фактически твърдения и предвид разпределената доказателствена тежест, макар да
имат съвпадащи елементи във фактическите състави, исканията за присъждане на
имуществени и неимуществени вреди съставляват самостоятелни искови претенции с
различни фактически състави. За доказване на основателността на предявеният иск
за неимуществени вреди в тежест на ищеца е да установи характера на същите,
наред с останалите предпоставки от фактическия състав, като обезщетението – по
аргумент от чл. 52 ЗЗД, се определя от съда по справедливост, докато за
основателност на исковата претенция за имуществени вреди в тежест на въззивника
е да докаже размера на същите, като исковата претенция, при наличие на
останалите предпоставки за това, се уважава до доказания размер на реално
претърпените вреди съобразно ангажираните по делото доказателства.
За неоснователни въззивният съд намира и
възраженията за допуснати от районния съд процесуални нарушения на разпоредбите
на чл. 7 и чл. 10 ГПК, установяващи основополагащите принципи за служебно
начало и установяване на истината в граждански процес.
За да достигне до този извод, на първо място,
въззивният съд съобрази разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ГПК, съгласно която гражданският
процес се образува само по молба или жалба на легитимираното лице, което е
носител на правото на защита. По аргумент от чл. 6, ал. 2 ГПК, предметът на
делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните.
Съдът е длъжен да даде защита и съдействие на страните единствено в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на
иска, и да се произнесе по релевираните от страните възражения, доводи,
реплики и дуплики. Съдът не може да се произнася служебно по факти и
обстоятелства, които не са въведени от ищеца и ответника в предмета на спора. В
конкретния случай твърдения, че ищецът претендира процесните вземания в качеството
на собственик на имот – апартамент № 12, находящ се на адрес: град София, ул. „*******,
са въведени едва с писмената защита, поради което са преклудирани и не са годни
да определят предмета на делото. При действието на новия ГПК правомощията на
решаващия съд са ограничени до произнасяне на решението по правен спор в
рамките на заявените в предвидените за това преклузивни срокове искания и
възражения на страните и установените по делото факти и обстоятелства. Съдът не
може да се самосезира, нито да се произнесе извън предмета на делото, който
представлява спорното материално субективно право и се въвежда в процеса чрез
правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба (решение № 120 от
11.12.2018 г. на ВКС по к. гр. д. № 4813/2017 г.).
В конкретния случай в исковата молба и
молбата-уточнениe
въззивникът поддържа, че е собственик на недвижим имот – апартамент № 72, находящ се в град
София, ул. „*******, и именно в това негово качество претендира процесните
вземания. Посоченото фактическо твърдение е инкорпорирано и в доклада по чл.
146 ГПК, като от ищеца не е релевирано възражение в тази връзка пред
първоинстанционния съд. Прилагането към исковата молба на писмени
доказателства, касаещи различен имот и ангажирането на гласни доказателства за
такъв не задължават съда служебно да даде указания на ищеца да уточни
основанието на иска при липса на противоречиви или взаимоизключващи се
твърдения, каквато е и процесната хипотеза. В този смисъл е и константнта
съдебна практика на ВКС, съгласно която дължимото съдействие от съда като израз
на диспозитивното и служебното начало в гражданския процес се изразява в
съдействие на страните за разкриване на обективната истина, за изясняване на
делото от фактическа и правна страна единствено в рамките на предмета на делото и предприетата от ответника срещу
иска защита. Това съдействие е обусловено от предявения от ищеца иск
/твърдените факти и обстоятелства и заявения петитум/ и предприетата от
ответника защита /релевираните възражения и евентуално предявените инцидентен установителен
иск или насрещен иск/. Недопустимо е
съдействието на съда да се отнася до ненаправени възражения, свързани с
основателността/неоснователността на предявения иск - правоизключващи,
правоунищожаващи, правоотлагащи или правопогасяващи, а в конкретния случай и с ненаведени
в исковата молба фактически твърдения (така решение № 120 от 11.12.2018 г. на
ВКС по к. гр. д. № 4813/2017 г.). Освен това,
при преценка основателността на доводите и възраженията на страните съдът
следва да изхожда от фактите, на които страните се позовават и не може да извлича правни последици от
фактически обстоятелства, които страната не е посочила и от доказателства,
които не са събрани по делото (в този смисъл: решение
№ 58 от 12.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7025/2013 г., II г. о., ГК).
В процесния случай предвид факта, че ищецът извежда субективно предявените
си съдебни права от твърдението, че е собственик на апартамент № 72, находящ се в град София, ул. „*******, при липсата на ангажирани доказателства в тази насока, районният съд
правилно е приел този правнорелевантен факт за недоказан. С оглед недоказването
на първата предпоставка за основателност на предявените искове, а именно ищецът
да е собственик на идеални части от процесните съоръжения, за които се
претендират обезщетение за ползване без основание през процесния период и
обезщетение за неимуществени вреди вследствие на неплащане на такова, районният
съд правилно и законосъобразно е приел за недоказани предявените осъдителни
искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 52 вр. чл. 49, ал. 1 вр. чл.
45 ЗЗД. Предвид неоснователността на първата предпоставка за доказване на
същите, обсъждането на останалите предпоставки е безпредметно.
Независимо от това, за пълнота, районният съд е изложил
пространни и правилни по същество доводи, че дори да се приеме, че в исковата
молба е допусната техническа грешка от ищеца при изписване на точния
административен адрес на имота, което не се приема да е така и от двете съдебни
инстанции, то разгледани по същество исковете отново биха били неоснователни. Предвид
изложеното, доводите на въззивника за допуснати процесуални нарушения при
извършения от районния съд доказателствен анализ в обсъжданата хипотеза са
неоснователни. От една страна не се установява такива да са допуснати, а от
друга – доколкото същият не е бил необходим, евентуален порок в мотивите на
съда при обсъждане на останалите предпоставки за основателност на исковете,
извън качеството на собственик на ищеца на процесните съоръжения, е ирелевантен
за правилността на решението, тъй не е от естество да рефлектира върху крайния извод по
същество на спора.
Във връзка с доводите във въззивната жалба относно процесуалното поведение
на ответника следва да се посочи, че по аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка
страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или
възражения. Съобразно дадените от районния съд правилни указания на страните
във връзка с доказателствената тежест в процеса, ищецът е следвало да установи
твърдените от него факти при условията на пълно и главно доказване, което не се
установява да е сторено. Изводът за неосъществяване на същите не е във връзка с
процесуалното поведение на ответника, което се твърди да се изрязва
преимуществено в бездействие, а следва от недоказването им от ищеца.
Не се установява да е налице и твърдяното ограничаване на правото на защита
на ищеца. Видно от материалите по делото същото е разгърнато в пълна степен,
като оставянето без уважение на направени доказателствени искания и такива за
промяна на правната квалификация на предявените искове съобразно личната
преценка на въззивника, не обуславят извод в обратна насока.
В обобщение, поради неоснователността на непреклудираните и относими към
предмета на делото доводи, изложени във въззивната жалба, липсата на нарушение
на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалвания съдебен
акт, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание
чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. Такива не се
претендират, поради което и съдът не дължи произнасяне във връзка с тях.
Предвид цената на исковата
претенция и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК настоящият
съдебен акт не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 437188 от 25.06.2018 г.,
постановено по гр. д. № 49057/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І
Гражданско отделение (І ГО), 41-ви състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.