№ 2594
гр. София, 17.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело №
20241110158463 по описа за 2024 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1,
пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК, чл.86, ал.1 ЗЗД и чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. с 430 ТЗ, вр. чл. 10а, предл. 2 ЗПК.
В исковата молба ищецът твърди, че на 09.01.2018 г. между него и ответницата,
бил сключен договор за потребителски кредит № **********, по силата който
предоставил на последната кредит в размер на 5 000 лева, за срок от 36 месеца, при
размер на вноската – 243,98 лева, ГПР – 49,89 %, ГЛП – 41,17 %, лихвен процент на
ден – 0,11 %, при което общо задължение по кредита възлизало на сумата от 8 783,28
лева. Поддържа, че ответникът избрал и закупил и допълнителен пакет от услуги на
стойност 5850,72 лева, с размер на вноска от 162,52 лева. Сочи, че така общото
задължение по кредита и пакета от допълнителни услуги възлиза на сумата от 14
634,00 лева, а общия размер на вноската – 406,50 лева. Между страните било
уговорено и договорно възнаграждение, което ищецът претендира за периода от
26.02.2019 г. до датата на предсрочна изискуемост на кредита – 03.09.2019 г. Ищецът
твърди още, че ответникът не е изпълнил изцяло поетите по договора задължения,
като е преустановил плащанията на погасителните вноски, поради което е изпаднал в
забава. Поради неизпълнение на задълженията по процесния договор, ищецът подал
заявление по чл.410 ГПК, но поради отхвърляне на заявлението, ищецът обуславя
правния си интерес от предявените в настоящото производство искове. С оглед
предходното моли съдът да постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да
заплати на ищеца сумите, както следва: сумата от 4371,46 лева, представляваща
1
главница по договор за потребителски кредит № **********/09.01.2018 г., сумата от
1697,60 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от 26.02.2019 г. до
03.09.2019 г., сумата от 4590,14 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги, сумата от 1741,90 лева, представляваща лихва за забава за
периода от 03.09.2019 г. до 29.07.2024 г., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на заявлението до окончателното изплащане. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК по делото не е постъпил писмен отговор.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становищата на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
Видно от приложеното към настоящото производство ч.гр.д.№ 46783/2024 г. по
описа на СРС, 43-ти състав е, че съдът е отхвърлил подаденото от „***” ЕООД
заявление против длъжника – настоящ ответник, като е приел, че са налице
предпоставките на чл.411, ал.2, т.4 ГПК – липса на обичайно местопребиваване на
територията на Република България. С оглед предходното и на основание чл.415, ал.1,
т.3 ГПК на заявителя е дадено указание, че може да предяви осъдителен иск за
вземанията си.
По делото е представено искане за отпускане на потребителски кредит,
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация, договор за
потребителски кредит "Профи Кредит Стандарт", споразумение за предоставяне на
пакут от допълнителни услуги, погасителен план и общи условия, от които се
установява, че между „***" ЕООД, в качеството на кредитор и ***, в качеството на
кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит Профи Кредит
Стандарт № № **********/09.01.2018 г., по силата на който дружеството-ищец е
предоставило на ответника сума в размер на 5000,00 лв., при поето от него задължение
да погаси заема в срок от 36 месеца, на месечни вноски от по 243,98 лв. месечно, при
ГПР 49,89 % и ГЛП 41.17 % , лихвен процент на ден 0.11 %, дължима сума по кредита
8783,28 лв. Видно още от договора е, че за възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги кредитополучателя дължи и сумата от 5850,72 лева, чието
заплащане е разсрочено на месечни вноски от по 162,52 лева. Съгласно приложения
към договора погасителния план, падежът на последна погасителна вноска е на
26.07.2021 г.
По делото е прието извлечение по сметка към процесния договор за
потребителски кредит, от което се установява, че към 02.10.2024 г. платената сума по
договора е в размер на 6 992,28 лева, а неплатената сума възлиза на 12 383,10 лева.
Други относими и допустими доказателства по делото не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По така предявените искове в тежест на ищеца е да докаже при условията на
2
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между „***“ ЕООД и ответника е възникнало облигационно
правоотношение по процесния договор за потребителски кредит, по силата на което за
кредитополучателя е възникнало задължение за връщане на заетата сума и за
заплащане на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и договорно
възнаграждение в посочените размери, възникването на главен дълг и момента, от
който той е станал изискуем.
При установяване на горното, в тежест на ответника е да докаже положителния
факт на погасяване на дълга.
Договорът за кредит има характеристиките на договор за потребителски кредит
съгласно дадената в чл.9, ал.1 ЗПК легална дефиниция, а кредитополучателят има
качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо, същите
следва да бъдат съобразени изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Съгласно разпоредбата на чл.10а ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. В конкретния случай т.нар. „допълнителни услуги“, за които е
уговорено възнаграждение в размер на 5850,72 лева не попада в приложното поле на
горецитираната правна норма. Срещу тази такса (възнаграждение) не се дължи
никакво поведение от страна на кредитора – сумата се дължи за възможност за
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски, за намаляване на същите, възможност
за смяна на дата на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни
средства. С оглед предходното се обуславя извод, че това вземане няма характер на
такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, нито заради определени
действия, предприети от кредитора. Описаните елементи от пакета допълнителни
услуги са договорени единствено като възможност за предоставяне, но не и като
задължение на кредитора. Принципите на справедливост и добросъвестност изискват
потребителят да заплаща възнаграждение за реалното ползване на определена услуга, а
не за хипотетичното и евентуално предоставяне на такава.
В случая, наименованието на допълнителния пакет услуги прикрива истинската
цел на клаузата – увеличение възнаграждението на кредитора за предоставения заем,
3
което от своя страна води до нарушение на императивната разпоредба на чл.19, ал.4
ЗПК, според която годишният процент на разходите не може де бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Добавено
към уговореното възнаграждение по договора /а и само по себе си/, възнаграждението
за допълнителните услуги очевидно води до многократно превишаване тавана на ГПК,
което обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение. Видно
от данните по договора, ГПР е уговорен на 49,89 %, без да е включено допълнителното
възнаграждение, като след прибавянето му към уговорения ГПР, се налага извод, че
общият размер на ГПР надхвърля неколкократно императивно предвидения
максимален размер съобразно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид гореизложеното съдът намира, че така предвидената такса е нищожна,
като противоречаща на закона и на добрите нрави, доколкото срещу уговорените
възнаграждения кредитополучателят не получава никакво конкретно благо.
Потребителят следва да заплати възнаграждение с неясна насрещна престация,
клаузите са предварително уговорени и няма доказателства потребителят да е
разполагал с каквато и да е възможност да повлияе върху тяхното съдържание; не е
ясно и какъв е начинът за определяне на размера им. С така уговорената допълнителна
сума се постига увеличение на възнаграждението на кредитора за предоставения заем,
като с тях се цели заобикаляне на императивните изисквания на чл. 19, ал.4 ЗПК.
Разпоредбите на чл.10а от ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на
потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. По своята същност това са
действия, целящи осигуряване на изпълнението, вкл. и по принудителен път, на
задълженията на потребителя по договора. Следователно тези дейности имат за
предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител и да
помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по
него. Събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и
управлението на кредита, обаче е изрично забранено с императивната разпоредба на
чл.10а, ал.2 ЗПК, което обосновава неравноправността на споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, предвиждащо заплащането на
възнаграждение във връзка с усвояването на кредита.
Съгласно разпоредбата на чл.146, ал.1 ЗЗП, неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. С оглед изводите на
съда за нищожност на споразумението за допълнителни услуги, предявения иск за
сумата от 4590,14 лева следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен.
Настоящият съд намира, че процесният договор за кредит нарушава
разпоредбите на ЗПК, поради което е недействителен.
На първо място, в договора е посочен ГПР като абсолютна процентна стойност
4
– 49,89 %, като не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно
разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В конкретния случай както в договора, така и в ОУ липсва
конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води до
неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чм.10, ал.1
ЗПК). Следва да се има предвид, че неясното определяне на ГПР е самостоятелно
основание за нищожност на договора, съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК.
Налице са и други основания за недействителност на договора, касаещи
клаузата на възнаградителната /договорната/ лихва. В процесния договор е посочен
ГЛП в размер на 41,17 %, както и лихвен процент на ден от 0,11 %. Така уговореният
размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави. Действително, към
датата на уговаряне на размера на лихвата не са налице императивни разпоредби,
които определят максималния размер на възнаградителната лихва /императивните
разпоредби в ЗПК касаят единствено ГПК/, но това не означава, че свободата на
договаряне на е ограничено и то при положение, че се касае за потребителски договор,
при който потребителят е по-слабата икономически страна, поради което се ползва със
засилена защита от ЗЗП и ЗПК.
В правната доктрина и съдебната практика се приема, че накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен
принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други
разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната
страна за сметка на другата. Налице е трайно установена практика на ВКС, съгласно
която съглашение за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не
надвишава тройния размер на законната лихва. При справка на страницата БНБ в
интернет съдът установи, че към датата на сключване на процесния договор,
основният лихвен процент е 0,00 %, от което следва, че размерът на законната лихва е
10,00 %, т.е. уговорения в договора ГЛП от 41,00 % надвишава четири пъти законната
лихва, което е в нарушение на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер
на законната лихва.
Предвид гореизложеното, настоящият съд приема, че клаузата за
възнаградителна /договорна/ лихва в сключения договор за потребителски кредит
накърнява равноправието между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез
5
с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед на което е и нищожна на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД.
Като неоснователен следва да бъде отхвърлен и предявения иск за сумата от
1741,90 лева, представляваща лихва за забава за периода от 03.09.2019 г. до 29.07.2024
г., която претенция ищецът обосновава с клаузата на чл.12.1 от ОУ към процесния
договор. Тази разпоредба, предвиждаща неустойка при забава в размер на ОЛП+10%,
съдът намира за нищожна като противоречаща на повелителната норма на чл. 33 ЗПК,
според която обезщетението за забава не може да надвишава размера на законната
лихва.
Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
С оглед приложеното по делото извлечение по сметка към процесния договор за
потребителски кредит, в което ищецът е обективирал признание, че към 02.10.2024 г.
платената сума по договора е в размер на 6 992,28 лева, то следва че ответникът вече е
заплатил сума, надвишаваща дължимата главница по кредита в размер на 5000,00 лева.
Ето защо, предявени иск за главница в размер на 4371,46 лева също е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК право на разноски има
ответникът, но поради липса на доказателства за реално направени такива, съдът не
дължи произнасяне в тази насока.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.*** против ***, ЕГН ********** обективно съединени искове с правно
основание чл.79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК, чл.86, ал.1 ЗЗД и
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с 430 ТЗ, вр. чл. 10а, предл. 2 ЗПК – за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 4371,46 лева, представляваща главница по
договор за потребителски кредит № **********/09.01.2018 г., сумата от 1697,60 лева,
представляваща договорно възнаграждение за периода от 26.02.2019 г. до 03.09.2019 г.,
сумата от 4590,14 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги, както и сумата от 1741,90 лева, представляваща лихва за забава
за периода от 03.09.2019 г. до 29.07.2024 г., ведно със законната лихва, считано от
30.07.2024 г. до окончателното изплащане.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
6
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7