РЕШЕНИЕ № 4449
гр. Пловдив, 21.11.2019
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански
състав,
в публичното заседание на десети октомври две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА
ДЪБОВА
при
секретаря Петя Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 384 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от В.А.М. против
Застрахователна компания „Лев Инс“ АД кумулативно обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 498, ал. 3 КЗ и по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата в размер от 2 000 лв. (след изменение на иска чрез
увеличение на неговия размер от 1 000 лв. на сумата от 2 000 лв. на основание
чл. 214, ал. 1 ГПК, допуснато с определение, постановено в открито съдебно
заседание на 02.10.2019 г.), представляваща обезщетение за неимуществени вреди
- болки и страдания, претърпени при настъпването на застрахователно събитие по
договор за застраховка „Гражданска отговорност”, а именно - пътнотранспортно
произшествие, настъпило на 31.10.2016 г. на автомагистрала “Тракия”, в близост
до град Пазарджик в посока на движение от гр. София към гр. Бургас, ведно със
законна мораторна лихва върху тази сума, считано от 31.10.2016 г. до
окончателното изплащане на задължението.
Ищцата твърди, че на 31.10.2016 г. на участък от
Автомагистрала „Тракия”, в близост до гр. Пазарджик, лек автомобил с ***,
управляван от Г.Б. навлиза по невнимание на водача в аварийната лента и удря
ищцата в областта на кръста, която в този момент е застанала в аварийната лента
до автомобила на мъжа й. Спрелият автомобил, бил в рамките на аварийната лента,
с включени аварийни светлини, предупреждаващи останалите участници в
движението, че последният не се движи. При удара на ищцата били причинени
следните травматични увреждания: травматичен оток, кръвонасядане /контузия/ в
лявата поясна област, травматичен оток, кръвонасядане /контузия/ в лявата
седалищна област, представляващи разстройство на здравето извън случаите по чл.
128 и чл. 129 от НК и квалифицирани като контузия на долната част на гърба и
таза. След провеждане на медицински прегледи и изследвания била определена
окончателна диагноза - увреждане на междупрешленните дискове в поясния и
другите отделения на гръбначния стълб с
радикулопатия. Вследствие на получената травма били ограничени движенията на снагата
за период от около 3-4 месеца, като били ограничени движенията по навеждане,
изправяне, движение ходом и бегом. Сочи, че за период от около месец е била
възпрепятствана да се обслужва самостоятелно хигиенно, като не била пълноценна
в живота си и бита си за повече от три месеца. Преживяла и силен стрес и
притеснения за перспективите за оздравяването си. Твърди, че управляваното от делинквента
моторно превозно средство било застраховано по застраховка „Гражданска
отговорност” при ответното дружество по силата на полица № ***от 23.09.2016 г.
Ответното дружество било уведомено като при него била образувана и преписка по
щета, но изплащане на обезщетение било отказано поради липса на открита
преписка в ОД на МВР - Пазарджик. Претендира заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди, ведно със законна лихва за забава.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК
ответникът ЗК „Лев Инс“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който
излага доводи за нейната неоснователност. Оспорва да е настъпило
пътнотранспортно произшествие. Оспорва механизма на произшествието, както и
наличието на причинна връзка между него и настъпилите телесни увреждания,
твърдени от ищцата. Счита, че не е налице застрахователно събитие по смисъла на
КЗ, тъй като не било настъпило пътно-транспортно произшествие, виновно
осъществено от водача, като липсвал и подаден сигнал за такова на спешен
телефон 112. При условията на евентуалност прави възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалата, допуснала нарушение на
правилата за движение, установени в разпоредбите на чл. 55 и чл. 121 от ЗДвП, забраняващи
движението на пешеходци по автомагистралите. Поради така изложеното и счита, че
претендираното обезщетение следва да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Твърди, че началният момент на изпадане на застрахователното дружество в
забава се определя на основание чл. 429 КЗ, поради което възразява по отношение
на претендирания от ищцата начален момент на забавата. По така изложените
съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.
Районен
съд – Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове чл.
432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 498, ал. 3 КЗ и по чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Притезателното имуществено право на увреденото
лице спрямо застрахователя на делинквента за получаване на обезщетение за
претърпени от деянието вреди се субсумира под правната норма, установена в
разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 498, ал. 3 КЗ, която разпоредба
установява възможност за предявяване на претенцията на увреденото лице пред
съд, единствено ако след получаване на писмената застрахователна претенция на
увреденото лице по чл. 380 КЗ застрахователят не е платил в срока по чл. 496,
ал. 1 КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с
размера на определеното или изплатеното обезщетение.
С
разпоредбата на чл. 498, ал. 3 КЗ е установено, че допустимостта на прекия иск
на увреденото лице при настъпване на застрахователно събитие е обвързана от
предявяване на претенция за плащане пред застрахователя по задължителна
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите и изтичане на
тримесечен срок от искането за доброволно плащане. По този начин законодателят
е въвел допълнителна процесуална предпоставка за възникване на право на иск на
увреденото лице.
Следователно
съдът дължи проверка както на общите условия, от които зависи съществуването на
правото на иск, така и на допълнителните /специални/ предпоставки - в
конкретния случай, установените в разпоредбата на чл. 498, ал. 3 КЗ, а именно -
започнала процедура за доброволно плащане на застрахователно обезщетение и
изтичане на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 ГПК, в който е заплатено
обезщетение от страна на застрахователя, с размера на което увреденото лице е
изразило несъгласие, в който смисъл е и практиката на Върховния касационен съд,
напр. – Определение № 332/19.07.2018 г.
ПО ч. т. д. № 1614/2018 г., ТК, І т.о.
В
случая в производството по делото не са представени писмени доказателства,
установяващи обстоятелството, че пострадалото лице е предявило претенцията си
за получаване на обезщетение към застрахователя на делинквента с представяне на
всички необходими документи на основание чл. 498, ал. 2 КЗ, по която е
образувана щета и застрахователното дружество е отказало в срока по чл. 496,
ал. 1 КЗ или е заплатило обезщетение, с размера на което увреденото лице не е
съгласно. В исковата молба са изложени доводи, че застрахователното дружество е
уведомено от ищцата на 02.03.2018 г., като по претенция на ищцата е била
образувана ликвидационна преписка № ***г. Твърди се, че заплащането на
застрахователно обезщетение е било отказано, поради липсата на открита преписка
при ОД на МВР в гр. Пазарджик. Исковата молба е предявена на 09.01.2019 г.
Макар, че за установяване на тези обстоятелства не са приложени съответни
доказателства според настоящата съдебна инстанция, са налице предпоставките за
разглеждане на предявения иск по същество, тъй като между страните не е спорно
обстоятелството, че по претенция на ищцата при ответното дружество е била
образувана щета, по която е отказано изплащане на застрахователно обезщетение.
Тези обстоятелства не се оспорват от страна на ответника, който въвежда доводи
за недължимост на застрахователното обезщетение. Доколкото не се оспорват и въведените
от ищцата твърдения за момента, в който са се осъществили тези правнорелевантни
обстоятелства, съдът намира, че исковата молба е предявена след изтичане на
установения в разпоредбата на чл. 496, ал. 1 КЗ срок, считано от уведомяване на
застрахователното дружество за претенцията по реда на чл. 380 КЗ.
Възникването
на имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно
обезщетение на увреденото лице, регламентирана в чл. 432, ал. 1 КЗ се обуславя
от положителното установяване на следните материалноправни предпоставки
(юридически факти): 1. делинквента виновно да е увредил ищеца, като му е
причинил неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с
противоправното деяние и 2. гражданската отговорност на делинквента да е
застрахована по силата на валидно застрахователно правоотношение по договор за
застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и ответника –
застраховател.
От
представената по делото застрахователна полица № ***от 23.09.2019 г. се
установява, че гражданската отговорност на Г.В.Б., в качеството му на водач на
моторно превозно средство “***” с рег. № ***, е била застрахована по
застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите” с период на покритие от
24.09.2016 г. до 23.09.2017 г.
В
производството по делото са изслушани показанията на свидетелите Ф.К.О –
фактически съпружески съжител на ищцата и Г.В.Б. – водач на моторното превозно
средство, причинило твърдяното застрахователно събитие.
Свидетелят
Ф.О сочи, че на 31.10.2016 г. се прибирали от гр. София, заедно с ищцата, като
били с две коли. Спрели на бензиностанция да заредят, като излизайки от
бензиностанцията свидетелят спрял в аварийната лента на около 600 метра, и
веднага след него - на 30 метра от последния, спряла и ищцата. Причината за
спирането бил проблем, възникнал с отчитането на заредения бензин. Твърди, че
спрял плътно вдясно в аварийната лента. Свидетелства, че ищцата, слизайки от
колата е поставила обезопасителен триъгълник зад своята кола, като отишла при
свидетеля, за да види какво се случва. Тогава минала кола с висока скорост и
ударила ищцата със страничното огледало в областта на кръста. Последната се
засукала и изпитала силна болка. Твърди, че водачът на автомобила спрял на
около 200 метра след тях и отишъл при тях. Не извикал полиция или бърза помощ,
а единствено оставил мобилния си номер и си тръгнал. Свидетелят завел ищцата в
болницата и след това в полицията. Свидетелства, че след инцидента ищцата имала
проблеми с кръста и изпитвала силни болки, поради което постоянно ходила на
лекар. Имала и голяма синина, като от инцидента изпитала голям шок. Твърди, че
при слизането й от нейния автомобил ищцата си сложила светлоотразителна
жилетка, като деянието било осъществено в късния следобед, малко преди да се
стъмни.
Свидетелят
Г.Б. излага пред съда, че на 31.10.2016 г., около 16:30 часа тръгнал от гр.
София в посока гр. Пазарджик. Карал бавно с около 100 км/ч. По време на
движението си видял, че колата зад него тръгва да го изпреварва, но
впоследствие се прибрала. След това отново предприела маневра по изпреварване,
като минала прекалено близо до колата, управлявана от свидетеля. В този момент
свидетелят отклонил колата леко вдясно и чул звук от удар. Счита, че не е
излязъл от лентата за движение, тъй като ако е застъпил лентата, щял да чуе шум
от настъпването на гравираната линия. Но сочи, че не може да е категоричен. Погледнал
и видял, че страничното огледало на автомобила е паднало, поради което веднага
отбил и спрял в аварийната лента. Това се случило на около 71 –ви км. от магистралата
в посока гр. Пазарджик – след отклонението за гр. Велинград, преди бензиностанция
“ОМВ”. Тогава към него от аварийната лента се придвижила малка червена кола. Тя
била управлявана от мъж, който отишъл и се скарал на свидетеля, че ударил жена
му с колата. После свидетелят видял и жената, която му казала, че я е ударил и
много я боли кръста. Било около 18:00 – 18:30 часа и вече започнало да се здрачава.
Видял, че жената говори по телефона и останал с впечатлението, че последната е
сигнализирала телефон 112 за случилото се. Твърди, че пострадалата през цялото
време разговаряла на гръцки с мъжа си, поради което свидетелят не разбирал за
какво говорят. След като един товарен автомобил минал твърде близо до тях,
ищцата предложила всички да тръгват, тъй като никой няма да дойде, и оставането
им в аварийната лента е опасно. На тръгване свидетелят оставил мобилният си
номер на ищцата. Свидетелства, че през нощта получил обаждане от дежурния от
КАТ – Пловдив, с въпрос какво е направил и защо е избягал. След като обяснил,
че това е станало в гр. Пазарджик, получил отговор, че всъщност случилото се не
е на тяхна територия. Твърди, че след няколко дни получил обаждане от
пострадалата, като провели среща, на която тя го предупредила, че ще заведе
дело за вреди. Свидетелства, че съжалява, че не се е обадил на 112, за да може
да се реши проблема още на мястото на инцидента. Година след инцидента получил
обаждане от ръководителя на КАТ – гр. Пазарджик, на който обяснил същото, което
посочва и пред съда по случая. Твърди, че до колкото си спомня ищцата била
облечена с тъмни дрехи, като е категоричен, че последната не е носила
светлоотразителна жилетка, нито видял да е сложен светлоотразителен триъгълник.
Съдът
приема за достоверни показанията на този свидетел, тъй като, преценени с всички
други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно
противоречиви, житейски логични са, като последният възпроизвежда пред съда
непосредствените си възприятия досежно случилото се.
От
тези гласни доказателствени средства се установява, че на 31.10.2016 г.
движейки се на автомагистрала “Тракия” с посока на движение от гр. София към
гр. Пазарджик, управляваният от Г.Б. лек автомобил “***” с рег. ***удря със
страничното дясно огледало намиращата се през това време на платното за
движение – в аварийната лента, В.М..
Съдът
намира, че осъществяването на застрахователното събитие подлежи на доказване с
всички доказателствени средства, допустими по ГПК, включително и със
свидетелски показания. Обстоятелството, че в случая участниците в
пътно-транспортното произшествие не са сигнализирали полицейските органи, които
да осъществят проверка на местопроизшествието, и това, че в случая не е
съставен протокол за ПТП на основание чл. 125, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 125 а ЗДвП, не опровергава този извод на съда, макар и съставянето му да е било
задължително. Настъпването на застрахователното събитие и механизма на деянието
не подлежат на установяване единствено с писмени доказателства и чрез протокол
за ПТП. Напротив – константна е практиката на Върховния касационен съд, в която
се приема, че обвързващата доказателствена сила на протокола за ПТП и протокола
за оглед на местопроизшествието не освобождава съда от задължение да изследва
механизма на произшествието и с други доказателствени средства, например със
свидетели и автотехническа експертиза, тъй като относно наличието или не на
виновно поведение на участващо в ПТП лице посочените документи нямат обвързваща
съда материална доказателствена сила.
В чл. 5, ал. 1 от Наредба № i-167 от 24 октомври 2002 г. за условията и реда за
взаимодействие между контролните органи на министерството на вътрешните работи,
застрахователните компании и агенцията за застрахователен надзор при настъпване
на застрахователни събития, свързани с моторните превозни средства е прието, че
документите, които се съставят от органите на полицията при посещение на ПТП,
са: 1. констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2. протокол за ПТП с
материални щети и 3. фотография с цифров фотоапарат на разположението на МПС и
повредите по тях. В разпоредбата на чл. 9 от Наредбата е установено, че за ПТП,
които не са посетени на място, се издава протокол за ПТП в случаите, когато
водачът е уведомил компетентната служба на МВР в срок 24 часа и е подадено
писмено заявление от участника в седемдневен срок от настъпване на събитието в
поделението на МВР, на чиято територия е настъпило събитието. Следователно,
когато пътнотранспортното произшествие не е посетено на място от органи на МВР,
поради липса на подаден сигнал за това, е допустимо, произшествието да бъде
установено със съставяне на протокол за настъпването му, ако полицейските
органи са уведомени от водача, но и след депозиране на писмено заявление от
участника за настъпване на събитието. Следователно полицейските органи могат да
бъдат сигнализирани и от пострадалото лице за осъществяване на ПТП по вина на
друго лице, вследствие на което са настъпили вреди. Когато от произшествеитео
са пострадали лица, съставянето на протокол за ПТП чрез посещение на място от
органите на полицията е задължително, но законът не предвижда, че задължен да
сигнализира полицейските органи е делинквента, а липсата на такъв протокол не
препятства доказване на застрахователното събитие чрез други доказателствени
средства.
Установява
се, че пътно-транспортното произшествие е причинено по следния механизъм – при
движение в дясното платно за движение на автомагистралата „Тракия“ със скорост
от около 100 км/ч. шофьорът на лек автомобил “***” с рег. ***отклонява
автомобилът леко вдясно, като със страничното огледало навлиза в обхвата на
аварийната лента и удря намиращата се там, извън автомобила си, В.М. –
непосредствено застанала до спрелия пред нея лек автомобил в аварийната лента
на автомагистралата.
До
този извод съдът достигна при съобразяване на гласните доказателствени средства
и заключението по приетата и неоспорена от страните комплексна
съдебно-медицинска и авто-техническа експертиза. В съдебното заседание вещото
лице, специалист по авто-технически експертизи посочва, че определената в
заключението скорост на движение на автомобила от 100 км/ч. е технически
възможно, но не е задължителна, като е било възможно последната да е била и
по-ниска, тъй като при ударът страничното огледало е така конструирано, че да
се прибира, като обира до известна степен придадената му енергия и ударът
по-този начин да не бъде твърд.
Съдът
намира, че при движението си водачът на лекия автомобил „***” с рег. ***е
нарушил правилата за движение по пътищата, установяващи нормите, които следва
да бъдат съблюдавани от водачите на моторни превозни средства при движение по
автомагистрала, като в отклонение с правилото, установено в разпоредбата на чл.
58, ал. 1, т. 3 ЗДвП, установяващо, че при движение по автомагистрала на водача
е забранено да се движи или спира в лентата за принудително спиране.
Предприемайки маневра с отклонение на автомобила вдясно, водачът на превозното
средство е застъпил осовата разделителна линия между скоростния път и лентата
за принудително спиране, като страничното му дясно огледало е попаднало в
обхвата на лентата за принудително спиране, където в този момент се е намирала
ищцата. Следователно и макар основаната част на автомобила да се е придвижвала
в дясната лента за движение по автомагистралата, без гумите да попадат в
обхвата на аварийната лента, страничното огледало е попаднало в нейния обхват,
поради застъпване на осовата разделителна линия от водача на лекия автомобил.
По този начин е нарушена нормата, установяваща забрана за движение на
автомобили в лентата за аварийно спиране. Нещо повече – с деянието си водачът
на лекия автомобил е нарушил и общата норма на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, съгласно
която водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства,
които управляват. Следователно деянието
на водача на автомобила е било противоправно, като последното съобразно
установената в разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция е било виновно,
доколкото и последната не бе оборена в настоящото производство чрез обратно
доказване от ответника.
В
производството по делото не са изложени твърдения от страна на ответника, че
действията на делинквента са били предприети при извършване на спасителна
маневра за водача на автомобила, който в този момент е бил неправилно
изпреварван от друг участник в движението по автомагистралата. Такива твърдения
са въведени от страна на делинквента – участвал в производството по делото в
качеството му на свидетел, и не са част от предмета на доказване. Въпреки това
следва да се посочи, че дори да се приеме, че действията на водача на
автомобила са били предприети с оглед осъществяване на спасителна маневра, в случая не е предприета правомерна спасителна маневра, тъй като в
резултат на нея е увредено друго лице, което не участва в създаване на
опасността, и поради това деянието не може да се определи като случайно и
отговорността на водача не отпада, в който смисъл са постановките на Тълкувателно решение № 106 от 31.X.1983 г. по
н. д. № 90/82 г., ОСНК.
Съдът
намира, че с поведението си ищцата не е допринесла за настъпване на вредоносния
резултат, доколкото последното е било съобразено с правилата за движение по
пътищата. Наистина разпоредбите на чл. 55, ал. 1 ЗДвП и чл. 121, т. 1 ППЗДвП
забраняват движението на пешеходци по автомагистралата. Това правило търпи
отклонения, когато последното е необходимо с оглед спиране на движението на лек
автомобил в лентата за аварийно спиране при повреда на пътното превозно
средство, както и при здравословни проблеми на водача или пътниците в
превозното средство – арг. чл. 58, ал. 1, т. 3 ЗДвП. Доколкото случаите, при
които е допустимо да се осъществи спиране в лентата за аварийно спиране са от
такова естество, че налагат в зависимост от ситуацията, излизане на водача или
пътниците извън лекия автомобил, следва да се приеме, че тогава придвижването
им в аварийната лента в качеството им на пешеходци е допустимо. В случая ищцата
е напуснала автомобила си и се придвижила пеша до автомобила на нейния
фактически съжител, който спрял предвид наличието на съмнение за възникнала
техническа повреда. Съдът намира, че обстоятелството дали ищцата е била
облечена със светлоотразителна жилетка е ирелевантно за причинния процес на
настъпване на противоправното деяние, доколкото и в показанията си водачът на
автомобила твърди, че изобщо не е видял пострадалата, тъй като в момента, в
който е преминавал покрай последната е изпреварван от лек автомобил, който
отнел вниманието му от пътното платно.
От
приетата по делото комплексна съдебно-медицинска и авто-техническа експертиза
се установява, че на ищцата В.М. са причинени следните травматични увреждания: оток
и кръвонасядане по лявата поясно-кръсцова област и лявата седалищна област,
които по отделно и в съвкупност са причинили болка и страдания без разстройство
на здравето, както и контузия на лявата поясно-кръсцова област и контузия на
долната част на гърба и таза, които по отделно и в съвкупност са довели до
разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 НК. Прието е, че
описаните травматични увреждания са причинени от действието на твърд тъп
предмет, от удар или притискане с или върху такъв и е възможно да се получат по
начина, който се посочва от пострадалата и свидетелите, а именно – удар от
дясно странично огледало на лек автомобил, поради което и последните са в пряка
причинно-следствена връзка с описаното деяние. Вещите лица са приели, че
непосредствено след инцидента пострадалата е изпитвала незначителни по сила и
интензитет болки и страдания, които постепенно са затихнали до пълното им
изчезване, след приключване на оздравителния процес. Оздравителният процес бил
с продължителност от около 15-20 дни, при благоприятен ход, без настъпване на
усложнения по него, за което липсвали писмени и гласни доказателства по делото.
Съдът
възприема заключението на вещите лица като компетентно и безпристрастно дадено,
дало пълен отговор на всички поставени за решаване въпроси, поради което при
постановяване на съдебния си акт цени фактическите (доказателствени) изводи, до
които вещите лица са достигнали.
По
така изложените съображения съдът намира, че на ищцата са причинени следните
увреждания, представляващи лека телесна повреда по смисъла на НК, а именно - оток и кръвонасядане по лявата поясно-кръсцова
област и лявата седалищна област, както и контузия на лявата поясно-кръсцова
област и контузия на долната част на гърба, които са закономерна, естествена,
необходима последица от противоправното поведение на делинквента. С оглед
изложеното настоящата съдебна инстанция счита, че всички елементи на
фактическия състав, пораждащ деликтната отговорност на водача на л. а. „***” с
рег. ***– Г.В.Б., са осъществени в обективната действителност.
Неимуществените
вреди представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага.
Последните не биха могли да бъдат възстановени, поради което и предвиденото в
закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно
критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от
съда. Съгласно Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС понятието
„справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано
с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
следва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
В конкретния случай при определяне размера на
заместващо обезщетение съдът съобрази заключението по допуснатата комплексна
съдебно-медицинска и авто-техническа експертиза, от която се установява, че на
ищцата са причинени увреждания (оток и кръвонасядане по лявата поясно-кръсцова област и
лявата седалищна област, както и контузия на лявата поясно-кръсцова област и
контузия на долната част на гърба), които носят белезите на лека телесна
повреда по смисъла на Наказателния кодекс. Съдът съобрази и установеното от
експертното заключение, че болките и страданията, причинени на ищцата са били с
умерен до незначителен интензитет, като последните постепенно са затихнали до
пълното им изчезване в периода на оздравителния процес с продължителност от
около 15-20 дни. Прецени съответно и обстоятелството, че за възстановяване на
здравето на ищцата не са били необходими медицински интервенции и оздравителния
процес е преминал чрез привеждане на организма в състояние на покой, в който
период ищцата е срещала затруднения при самостоятелното осигуряване на
потребности от битов характер. Съдът цени и показанията на свидетеля Охристо,
който сочи, че ищцата изпитвала болки след инцидента, който освен това причинил
на последната и емоционален дискомфорт. С
оглед на така приетите за установени правнорелевантни факти съдът приема, че
заместващото обезщетение на ищцата М. за причинените й при настъпване на
процесното телесно увреждане неимуществени вреди е в размер на 1 000 лв. До този размер исковата претенция
следва да бъде уважена, като за разликата до пълния й предявен размер от
2 000 лв. предявеният иск следва да се отхвърли.
След като главният иск за заплащане на заместващо обезщетение за
причинените неимуществени вреди на ищцата от процесното застрахователно събитие
е основателен, следва да бъде присъдена законната лихва върху главницата от
момента на причиняване на процесния деликт – 31.10.2016 г., до окончателното й
заплащане – арг. чл. 84, ал. 3 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 429, ал.
1, изр. 2 КЗ – „В застрахователното обезщетение по ал. 1 се включват и лихви за
забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице
при условията на ал. 3.”. Следователно застрахователят отговаря и за забавата
на делинквента, чиято гражданска отговорност е обезпечил, за заплащане на обезщетение
за претърпените вреди. От момента на уведомяване на застрахователя и изтичането
на срока за заплащане на застрахователно обезщетение, което в случая е било
сторено от страна на пострадалата, застрахователят изпада на собствено
основание в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на
застрахователно обезщетение. В този смисъл е и практиката на Върховния
касационен съд, формирана с Решение № 199/10.05.2016 г. по търг.д. № 3137/2014
г. на ВКС, ТК, I т.о., в което се приема следното: тази забава ,обаче, е в
пряка и непосредствена причинна връзка с поведението на делинквента единствено
до уведомяване на застрахователя,респ. предявяване на прекия иск срещу същия,за
присъждане на застрахователно обезщетение на пострадалия. Забавата в
издължаването му след този момент,независимо от това дали застрахователят
добросъвестно счита,че са налице основания за недължимост на застрахователното
обезщетение или съзнателно упражнява превратно процесуалното си право за
оспорване на претенцията, доколкото основание за отхвърлянето й не би било
прието за доказано,е резултат единствено от поведението на застрахователя.
Отговорността за вредите от тази забава в издължаване на застрахователното
обезщетение,пряка и непосредствена последица от поведението на самия застраховател,за
този именно период – от уведомяване от застрахования за настъпване на
застрахователното събитие или от завеждането на пряк иск за застрахователно
обезщетение насетне,когато не е предхождано от уведомяване на застрахователя от
застрахования,предпоставя единствено неговата,не и на делинквента отговорност.
Затова и обезщетението за забавено изплащане на застрахователното
обезщетение,за периода до уведомяването на застрахователя, респ. завеждането на
прекия иск,се включва в размера на застрахователната сума,тъй като е плащане на
основание застрахователния договор,но не и обезщетението за забава след този
момент,дължимо при общия фактически състав на отговорността за забава по чл.
86, ал. 1 ЗЗД.“ В последното е тълкувана и правната уредба, установена от
действащия Кодекс на застраховането, макар и в разглеждания от касационната
инстанция казус да е бил приложим отменения КЗ, поради което постановките и
разясненията на ВКС следва да намерят и съответно приложение в настоящия
случай. По тези правни съображения съдът намира за неоснователни възраженията
на ответника, релевирани в отговора на исковата молба досежно началният момент
на дължимост на обезщетението за забава.
С оглед изхода на правния спор в полза на ищеца и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени сторените в
производството по делото разноски, съобразно уважената част от предявените
искове. В производството по делото ищецът е сторил следните разноски: 90 лв. за
държавна такса, 240 лв. за съдебни експертизи и сумата от 1 000 лв. –
заплатено адвокатско възнаграждение, по отношение на чиито размер от страна на
ответника и в законоустановения за това срок е релевирано възражение за
прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Минималният размер на адвокатското
възнаграждение с оглед цената на предявения иск, определен на основание чл. 7,
ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
е в размер на сумата от 370 лв., като на основание чл. 7, ал. 8 от Наредбата
следва да се присъди и допълнително възнаграждение от 100 лв. за явяване на
процесуалния представител на ищеца в третото по ред съдебно заседание за
разглеждане на делото. Съдът като съобрази фактическата и правна сложност по делото
и осъществените от процесуалния представител на ищеца действия по защита и
съдействия, намира, че претендираното адвокатско възнаграждение следва да бъде
редуцирано на основание чл. 78, ал. 5 ГПК до размер на сумата от 470 лв. Следователно
и от общо сторените в производството по делото разноски от общо 800 лв. (90 лв.
за държавна такса, 240 лв. за експертизи и 470 лв. за адвокатско
възнаграждение), съобразно уважената част на предявения иск, в полза на ищеца
следва да се присъдят разноски в размер от 400 лв.
На ответника се следват разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, но не следва да бъдат присъждани, доколкото такива реално не са сторени. В
производството по делото ответникът е внесъл сумата от 25 лв., представляваща
депозит за събиране на гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетел,
но тъй като последните не са изплатени на свидетеля чрез издаване на разходен
касов ордер, последните не следва да се присъждат на страната, която ги е
сторила, а последната има възможност да иска тези разноски да й бъдат
възстановени от бюджета на съда по посочена от страната банкова сметка.
***,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 498, ал. 3 КЗ и чл. 45, ал. 1 ЗЗД
Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Черни връх“ № 51 Д, със съдебен адрес ***, пл.
„Кочо Честименски“ № 2, вх. Б, ет. 1 – адв. Д., да заплати на В.А.М., ЕГН **********,***, сумата в размер от 1 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, претърпени при
настъпването на застрахователно събитие по договор за застраховка „Гражданска
отговорност”, а именно - пътнотранспортно произшествие, настъпило на 31.10.2016
г. на автомагистрала “Тракия”, в близост до град Пазарджик в посока на движение
от гр. София към гр. Бургас, ведно със законна мораторна лихва върху тази сума,
считано от 31.10.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 498, ал. 3 КЗ и чл. 45, ал. 1 ЗЗД за
разликата над присъдения размер от 1 000 лв. до пълния му предявен
размер от 2 000 лв.
ОСЪДЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
Застрахователна компания „Лев Инс“ АД да
заплати на В.А.М. сумата в размер от 400
лв. – съдебно-деловодни разноски по гр.д. № 384/2019 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да
се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК