Р Е
Ш Е Н
И Е № 260521
гр.
Пловдив,10.12.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен съд,въззивно гражданско отделение,в публично заседание на двадесет и
шести август,през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Светлана Изева
ЧЛЕНОВЕ:
Радостина Стефанова
Мария Шишкова
при секретар Петя Цонкова,като разгледа докладваното от председателя в.гр.д.№
630/20г.по описа на ПдОС,за да се произнесе,взе предвид следното:
Образувано по две
жалби-въззивна и частна,подадени от „ЧЕЗ Електро България“АД,ЕИК-*********,гр.София.
С въззивната жалба се атакува решение № 4859/17.12.19г.,постановено по
гр.д.№ 6355/19г.по описа на ПдРС,22-ри гр.с.,с което е признато за установено в отношенията между страните,че М.В.Т.,ЕГН-********** *** не дължи на „ЧЕЗ Електро България“АД сумата от 3808,33лв.,претендирана
от ответника с фактура № **********/20.02.19г.и сумата в размер на 3762,90лв.,претендирана от
ответника с фактура № **********/20.02.19г.,начислени служебно по партидата на
клиентски № 210040517441 за периодите 26.05.-23.0818г.и 24.08.-17.10.18г.за обект,находящ се в **********,магазин
и и офис и е осъдено дружеството ответник „ЧЕЗ Електро България“АД да заплати на М.В.Т. сумата от 1302,86лв.разноски в производството.Излагат се подробни оплаквания за
неправилност,незаконосъобразност и необоснованост на решението,като постановено
в нарушение на материалния закон по съображения в жалбата.Иска се от съда
същото да бъде отменено изцяло,като вместо него се постанови друго,с което да
се отхвърли предявения иск като
неоснователен и недоказан.Претендират се разноски пред двете инстанции съгласно
приложен списък на разноските.Прави се възражение по чл.78,ал.5 от ГПК за прекомерност
на адв.възнаграждение на противната страна.
Въззиваемата по тази жалба страна- М.В.Т. изразява становище за неоснователност на
жалбата по подробни съображения,изложени в писмен отговор и в съдебно
заседание.Претендира разноски за
въззивното производство.Също прави възражение за прекомерност на претендираното
от другата страна юрск.възнаграждение за размер над 100лв.
С частната
въззивна жалба „ЧЕЗ Електро България“АД обжалва определение № 1615/04.02.20г.,с
което е оставена без уважение молбата с правно основание чл.248 от ГПК на „ЧЕЗ
Електро България“АД за изменение на решението в частта за присъденото на ищеца М.Т.
адв.възнаграждение.Твърди се неправилност и необоснованост на атакувания
съдебен акт и се иска неговата отмяна,като се уважи молбата за изменение на
решението в частта му за разноските и се намали присъденото в полза на ищеца
адв.възнаграждение от 1000лв.на 300лв.
Постъпил е отговор
на частната жалба от М.В.Т.,в който се излагат съображения за неоснователност
на същата.Претендират се разноски в производството по частната жалба.
ПдОС намира жалбите за процесуално
допустими.Подадени са в законоустановения срок от легитимирана страна,имаща
правен интерес от обжалване на атакуваните съдебни актове.
1.При разглеждането на въззивната
жалба по същество ПдОС намира за установено следното:
Предявен е от М.В.Т. *** против „ЧЕЗ
Електро България“АД ,гр.София отрицателен установителен иск с правно основание
чл.124,ал.1 от ГПК.
Ищцата твърди,че
няма облигационно правоотношение с ответника,съответно няма качеството на
потребител.Липсвала доставка на ел.енергия за претендираната стойност,както и
това измерено количество ел.енергия на посочената стойност да е измервано от
СТИ,монтирано на обект,нейна собственост.Твърди,че не е била уведомена за
проверка на СТИ и се позовава на твърдяна от нея нищожност на клаузи в Общите
условия(ОУ)на ответника,които предвиждат извършването на едностранна
корекция.Оспорени са и самите ОУ на ответника,които не били приети от ищцата.
Ответникът от своя страна твърди,че между него и ищцата
съществува облигационно правоотношение по доставка на ел.енергия,позовавайки се
на сключен договор за наем от 01.01.17г.между нея и собственика на процесния
имот-„Мина Строй“ЕООД и ползването на имота от ищцата по силата на този
договор,за което същата подала и заявление за продажба на ел.енергия за битови
нужди до дружеството.Процесните фактури били издадени за обект в ************,който
първоначално бил гараж,но функционирал като денонощен магазин,за което бил
съставен официален документ.
Ответникът
твърди във връзка с вземането по ф-ра № **********/20.02.19г.,че на
стопанисвания от ищцата обект била извършена проверка на СТИ от служители на
оператора на ел.мрежата „ЧЕЗ Разпределение България“АД на 23.08.18г.,за която
бил изготвен констативен протокол.На проверката не присъствал представител на
ищцата,но присъствали двама независими
свидетели от Федерацията на потребителите и полицейски служител,които подписали
протокола.В констативния протокол били отразени констатациите за установена
неправомерна намеса в СТИ,променяща схемата на свързване на измервателната система на ел.енергия,като
след възстановяването на схемата електромерът измервал в класа си на
точност,поради което не се налагало изпращането му за метрологична
проверка.Периодът на грешно отчитане бил определен на база правилата на КЕВР и
ПИКЕЕ на 90дни: от 26.05.18г.до 23.08.18г.Издадено било предложение за корекция
съгл.чл.48,ал.1,т.2,б.“б“ от ПИКЕЕ,като ищцата получила уведомлението за
корекцията и фактурата.
По отношение на вземането по ф-ра №
**********/20.02.19г.ответникът твърди,че на същия обект,стопанисван от
ищцата,е извършена нова проверка на СТИ от служители на оператора на ел.мрежата
„ЧЕЗ Разпределение България“АД на 17.10.18г.,при която отново бил изготвен
констативен протокол.И в този случай не присъствал представител на ищцата,а
двама свидетели и полицейски служител,които подписали протокола.В този случай
при проверката била установена също
неправомерна намеса в СТИ,променяща схемата на свързване на измервателната
система на ел.енергия-допълнително монтиран меден проводник(шунт) между входящия
и изходящия фазови проводници на фаза S на електромера.След
възстановяване на схемата на свързване електромерът измервал в класа си на
точност,поради което не се налагало изпращането му за метрологична
проверка.Определеният период на грешно отчитане съобр.правилата на КЕВР и ПИКЕЕ
бил за 90 дни:от 24.08.18г.до 17.10.18г.
Като
безспорно между страните е отделено от съда,че отв.дружество е издало на ищцата
две ф-ри: № **********/20.02.19г.на
стойност 3808,33лв. и ф-ра № **********/20.02.19г.на стойност 3762,90лв.
Районният
съд е разгледал първият спорен въпрос по делото-дали ищцата има качеството на
потребител на предоставяните от
ответника услуги за процесните периоди,за които е начислено допълнително
количество ел.енергия и е стигнал до извода,че не се доказва по делото ищцата
да е потребител на доставяните от ответника услуги за процесните периоди,поради
което не следва да ѝ бъде начислявано допълнително количество ел.енергия
за тези периоди и е намерил на това основание исковете за
основателни.Останалите възражения и доводи
е счел за безпредметно да
обсъжда.
Във
въззивната жалба жалбоподателят поддържа,че извода на първостепенният съд за
липса на облигационна връзка между страните е неправилен.Счита,че по делото има
доказателства,че ищцата е ползвател на имота по силата на договор за наем от
01.01.17г.,с който се била задължила да заплаща по силата на чл.4,ал.2 от
договора редовно таксите за ток след тази дата.Същата дължала ползваната в
обекта ел.енергия след 01.01.17г.,тъй като самата тя била декларирала в
приетото по делото заявление за продажба на ел.енергия от 11.12.18г.,че влиза
във владение на 01.01.17г.
Настоящата
инстанция намира за правилни изводите на районния съд за липса на облигационна
връзка между ищцата и отв.дружество.Цитираното от ответника заявление за
продажба на ел.енергия е с дата от 11.12.18г.и от тази дата действително е
възникнало облигационно правоотношение между страните,но не и преди това,през
процесните периоди.Именно от датата 11.12.18г.е сменена партидата на името на ищцата и от тогава
същата има качеството на потребител.Съгласно
ОУ на ответника-чл.4,ал.2 потребител на ел.енергия за битови нужди е
физическо лице-собственик или ползвател на имот,присъединен към
електроразпределителната мрежа съгл.действащото законодателство,което ползва
ел.енергия за домакинството си.Тази разпоредба под „ползвател“ има предвид ФЛ с
право на ползване във вещноправния смисъл и това става ясно от разпоредбата на
чл.4,ал.3 от ОУ,с която е предвидено,че правата и задълженията на потребител на
ел.енергия за битови нужди може да упражнява и друго лице,обаче при условие,че
собственикът или титулярът на вещното
право на ползване на имота е представил изрично писмено съгласие,дадено
пред продавача или пред нотариус с нотариална заверка на подписа,това лице да
бъде потребител на ел.енергия за определен срок,като в този случай собственикът
или титулярът на вещното право на ползване е солидарно отговорен за
задълженията към продавача заедно с лицето,за което е дал съгласие да бъде
потребител на ел.енергия.В случая е установено категорично,че ищцата не е нито
собственик на имота,нито носител на
вещно право на ползване върху него.Следователно тя е именно „друго лице“по
см.на ал.3 от чл.4 от ОУ в качеството ѝ на държател на имота по силата на
сключения със собственика му„Мина строй“ЕООД договор за наем.По делото обаче
нито се твърди от ответника,нито има доказателства за дадено изрично писмено съгласие от страна на
собственика на имота,Т. да е станала
потребител на имота,нито за какъв срок,поради което същата не е придобила
качеството на потребител преди 11.12.18г.,вкл.и за процесните периоди.Правилни
са и мотивите на ПдРС,че ЗЕ свързва
потребителя с титулярството на вещото право на собственост,респ.с вещното право
на ползване,когато за електроснабдения имот няма сключен договор между крайния
снабдител и ползвателя на договорно основание за доставка на ел.енергия в същия
имот.
Ирелевантно
за спора е обстоятелството,че с договора за наем ищцата се е задължила редовно
да плаща таксите за ток след датата на сключване на договора на
01.01.17г.Неплащането на тока от страна на Т. представлява неизпълнение на
договора за наем и не касае ответника,а само страните по този договор-ищцата и
„Мина строй“ЕООД,доколкото договорът за наем сам по себе си не придава качеството
на потребител на ищцата.Отв.дружество може да търси заплащане на ел.енергия от титуляра на правото на
собственост на имота,който е потребител.На Т. не ѝ придава качеството на
„клиент“,както се твърди в жалбата, и това,че в заявлението за продажба на
ел.енергия самата тя е посочила,че влиза във владение на 01.01.17г.,тъй като
ищцата е само държател на имота.
От
изложеното дотук се налага извода,че действително за процесните периоди не се
установява ищцата да е била потребител на доставяните от ответника услуги и
следователно начисляването на
допълнително количество ел.енергия за тези периоди от страна на ответника е без
основание.Останалите доводи и възражения
действително е безпредметно да се обсъждат,доколкото те касаят наличието на
облигационна връзка между страните,каквато предвид гореизложеното се
установи,че липсва.Поради горното
решението на първостепенния съд е правилно и като такова следва да се
потвърди.
2.По отношение на частната жалба настоящият състав на ПдОС намира
следното:
С атакуваното решение районният съд е
присъдил разноски на ищеца с оглед уважаването изцяло на претенцията му,в
размер на 302,86лв.ДТ и 1000лв.,адв.възнаграждение,платено в брой,като
действително не е коментирал своевременно направеното от ответника възражение
за прекомерност на адв.възнаграждение на
пълномощника на ищцовото дружество.Това е направено с обжалваното определение №
1615/04.02.20г.,постановено по молба на ответника по реда на чл.248 от ГПК,като
съдът е оставил без уважение молбата с мотиви,че по делото са съединени за
разглеждане два главни иска,като за всеки от тях се дължи адв.възнаграждение-чл.2,ал.5 от
НМРАВ и заплатеното от ищеца адв.възнаграждение е близо до минималният размер
от 989,98лв.(496,58лв.за единия иск и 493,40лв.за другия иск),като не е
прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото.Отчетени са и
усилията на процесуалния представител по осъществяване на защитата по делото.
В частната жалба се излагат
съображения,че съдът не е обвързан при определяне на адв.възнаграждение с
предвиденият в НМРАВ № 1/04г.минимален размер,като в тази насока се цитира и
решение на СЕС от 23.11.17г.по съединени дела С-427/16 и С-428/16.Настоящата
инстанция по принцип споделя становището на частния жалбоподател,че
определените в цитираната наредба минимални размери на адв.възнаграждения не
обвързват съда в светлината на цитираната практика на СЕС.Тази практика обаче
не означава,че съдът не следва да се съобрази в преценката си относно размера
на адв.възнаграждение с фактическата и правна сложност на делото и обема на
свършената от пълномощника работа.В случая въззивният съд намира,че делото е с
правна и фактическа сложност-от една страна пълномощникът е следвало да съобрази значителна по обем и при това
динамична нормативна уредба,както и формираната обемна съдебна практика при
подготвянето на исковата молба и в отговор на възраженията на ответника.От
друга страна,макар по делото да е проведено само едно съдебно заседание,в него
участието на пълномощник на ищцата е било наложително,доколкото е взел участие
в разпита на четирима свидетели и вещото лице по допуснатата и приета СТЕ.Освен
това факта,че доказателствената тежест по делото е била изцяло на ответното
дружество не означава,че ищецът не може да провежда насрещно доказване,каквото
в случая е направено.
Ето защо настоящата инстанция намира
частната жалба за неоснователна.Атакуваното определение като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на делото разноски се
дължат на въззиваемата страна за адв.възнаграждение пред настоящата инстанция
предвид,че са претендирани и са представени доказателства за размера и
заплащането им. Претендирано е адв.възнаграждение в размер на 1000лв.за процесуално представителство по въззивната
жалба и адв.възнаграждение в размер на 200лв. за процесуално представителство
по частната жалба съгласно представените ДПЗС и списък на разноските.
Направено е възражение от жалбоподателя
за прекомерност на адв.възнаграждение,което е основателно.Това възнаграждение е
прекомерно предвид обстоятелството,че
макар да са изготвени подробни и обстойни отговори на въззивната жалба и на
частната жалба,по делото е проведено само едно съдебно заседание,на което не са
извършвани процесуални действия по
събиране на доказателства.Ето защо съдът намира,че и адв.възнаграждение следва
да бъде в по-нисък размер от посоченото в ДПЗС,като настоящата инстанция намира за съответстващ такъв размера от 800лв.,(от които 650лв.за
проц.представителство по въззивната жалба и 150лв.за проц.представителство по
частната жалба).
Ето защо следва в този размер да се
уважи искането на въззиваеана страна за разноски за адв.възнаграждение пред
въззивната инстанция.
Водим от горното,съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 4859/17.12.19г.,постановено по гр.д.№ 6355/19г.по описа
на ПдРС,22-ри гр.с.
ПОТВЪРЖДАВА определение №
1615/04.02.20г.,постановено по гр.д.№ 6355/19г.по описа на
ПдРС,22-ри гр.с.,с което е
оставена без уважение молбата с правно основание чл.248 от ГПК на „ЧЕЗ Електро
България“АД за изменение на решението в частта за присъденото на ищеца М.Т.
адв.възнаграждение.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ Електро България“
АД,ЕИК: ********* да заплати на М.В.Т., ЕГН-**********,сумата от 800(осемстотин)лв.адв.възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: