РЕШЕНИЕ
гр. ВРАЦА, 24.01.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският
районен съд, втори граждански състав, в публичното заседание на 10 януари две
хиляди и двадесета год., в състав:
Районен съдия: НЕДЕЛИН
ЙОРДАНОВ
При
секретаря Н.Г.като разгледа докладваното
от СЪДИЯТА гр. дело N`3221 по описа за 2019год. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са за установяване размер на парично вземане по заповед за изпълнение по
ч.гр.дело № 2030/2019г. на ВРС обективно съединени искове от ”АГЕНЦИЯ ЗА
КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, гр.София против В.С.К. *** за
признаване за установено, че ответника дължи сумата от 300 лева, представляваща
главница по договор за паричен заем № 5451853/04.07.2018 г., сключен с „Вива
Кредит” ООД и Приложение № 1/01.02.2019г. към рамков договор за
прехвърляне на парични вземания /цесия/
от 01.12.2016г.; договорна лихва от 28.57 лв. за периода от 18.07.2018г. до
05.12.2018г.; такси за експресно разглеждане в размер на 95.26 лв.; неустойка за неизпълнение на договорно
задължение в размер на 95.26; разходи и такси за извънсъдебно събиране от
145.00 лв.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от завеждане на
заявлението в съда 30.05.2019г. до окончателното изплащане на вземането. Ищецът
твърди, че с договор за цесия, сключен на 01.12.2016г. и Приложение
№1/01.02.2019г. е придобил вземането на кредитора, с което обуславя правния си
интерес и процесуалноправната си и материална легитимация да претендира
изпълнение на задължението за плащане от ответника.
Исковете
са с правно основание чл.422 вр. чл.410 ГПК и чл.79 ЗЗД и са процесуално
допустими.
В срока и
по реда на чл.131 ГПК ответника, редовно призован, не представя писмен отговор.
В с.з. не оспорва исковата молба и заявява, че ще се погаси задълженията когато
си намери работа.
За да се
произнесе по основателността на исковете, районният съд направи преценка на
доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, взе предвид
становищата на страните и прие за установени следните обстоятелства:
По ч.гр.д.
№2030/2019 г. на Районен съд-Враца на 03.06.2019 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, с която е разпоредено В.С.К. да
заплати на кредитора „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД сумата
от 300,00 лв. главница, дължима по договор за паричен заем от 27.01.2018 г.,
сключен с „Вива кредит“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на заявителя на
01.12.2016 г. с договор за прехвърляне на парични задължения (цесия); 28,57 лв.
договорна лихва от 18.07.2018 г. до 05.07.2018 г.; 95,26 лв. такси; 95,26 лв.
неустойка за неизпълнение на задължение; 145,00 лв. разходи и такси за
извънсъдебно събиране; 8,01 лв. законна лихва от 06.12.2018 г. до 21.05.2019
г.; законната лихва върху главницата, считано от 30.05.2019 г. до изплащането
на главницата; разноските по делото – 25,00 лв. държавна такса и 50,00 лв.
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 28, ал. 8 ГПК,
вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП, вр. чл. 26 НЗПП.
С
разпореждане по същото ч. гр. дело, съдът е указал на заявителя, настоящ ищец,
че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от
уведомяването. В указания му срок ищецът е предявил настоящия иск.
Между „Вива
кредит” ООД и В.С.К. е сключен договор за паричен заем № 5451853/04.07.2018 г.,
сключен с „Вива Кредит” ООД за сумата от 300лв. Уговорено е погасителната
вноска да е в размер на 38.53 лв., в която са включени част от дължимата
главница, лихви и такса за експресно разглеждане при срок на заема 22 седмици и
11 бр. вноски. Фискирания годишен лихвен процент е 40.24%. Общият размер на
всички плащания с включена такса за експресно разглеждане е 423.83 лв. като
същият е сборът от общия размер на заемната сума и общите разходи по кредита
при взети предвид документите в т.8 от договора. Годишният процент на разходите
е 49.24%.
Съгласно
чл.4, ал.1 от договора, заемателят се е задължил в 3 дневен срок от усвояване
на сумата по договора да предостави обезпечение на задълженията по договора, а
именно – физическо лице поръчител, което следва да отговаря на изрично
разписани изисквания на заемодателя или банкова гаранция като при неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, заемателят дължи неустойка в
размер на 95.26лв. В чл. 11 от сключения между страните договор заемателят е
заявил, че е запознат и съгласен с Тарифа за таксите на „ВИВА КРЕДИТ“ ООД,
актуална към датата на сключване на договора, която се намира на видно място
във всеки търговски обект от клоновата мрежа и партньорската мрежа на
заемодателя, подробно изброени в интернет – страницата на заемодателя – www.vivacredit.bg
и на интернет страницата www.vivacredit.bg.
Видно от представения по делото договор за прехвърляне на вземания
от 01.12.2016 г. и приложение № 1 към него вземанията по процесния договор
срещу ответника са цедирани на ”АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, гр.София. В приложение № 1 е индивидуализирано
вземането, което се прехвърля по основание, размер и задълженото лице. В
договора за цесия е посочено, че приложение № 1 от договора е неразделна част
от него.
Предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник /решение
№ 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от
2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. /.
Към приложенията на исковата молба е представено уведомително
писмо от ищеца за прехвърляне на вземането по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера
до длъжника, без данни, че е стигнало до ответника.
При така установеното от фактическа страна се
налагат следните правни изводи:
Видно от приетите по делото
доказателства цедентът е изпратил на ответника уведомление по чл.99, ал. 3 ЗЗД
на посочения в договора за кредит адрес, като същото е върнато, като
неполучено. Съгласно съдебната практика обаче
уведомление, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея
съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера - Решение №
156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от
2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./. Като факт от значение
за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин
уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК
/трайна и непротиворечива съдебна практика Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д.
№ 12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013
г. на ВКС, ІІ т. о./. Към исковата молба е приложено уведомление (потвърждение) за извършената
цесия, което е връчено на ответника с преписа от исковата молба, поради което
съдът приема, че е налице валидно връчване на уведомление за прехвърляне на
вземането. (в този смисъл Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2352/2013 г., II т. о., ТК).
Следва да се посочи, че длъжникът
може да възразява успешно за липсата на уведомление само ако едновременно с
това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този
кредитор лице до момента на уведомлението, каквито твърдения не са направено в настоящото производство и
съответно не са ангажирани доказателства в тази насока. След като бъде известен
за цесията, дори и чрез връчване на исковата молба, длъжникът не може да
възразява на претенцията на цесионера за реално
изпълнение на основание липсата на уведомяване /Решение №
40/13.05.2010г. по т.д.№ 566/2009г.на ВКС;Определение № 987/18.07.2011г.по
гр.д.№ 867/2011г.на ВКС/.
Съдът приема, че договорът за
паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем
начин, като размерът на шрифта не се установява да е по - малък от 12. Липсват
нарушения на формата съгласно специалния закон – ЗПК, като при това положение
съдът приема, че договорът отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК.
Съгласно чл.11, ал.1 от ЗПК,
който е приложим в отношенията между страните, договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред
които – общият размер на кредита и условията на усвояването му; лихвен процент
по кредита и условията на прилагането
му; годишен процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит;
условията за издължаване на кредита от потребителя, вкл. погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски.
В настоящия случай всички тези
изисквания са спазени. В чл.3 от
договора е посочен общият размер на кредита (423.83 лв.) и условията за
усвояването му. Записани са и условията за издължаването, като е посочен
размерът на вноските, техният брой, периодичността на плащанията, падежите на
всяка една вноска, фиксираният годишен лихвен процент, общият размер на
дължимата сума и годишен процент на разходите. Макар да няма отделен документ с
наименование „погасителен план“, в съдържанието на договора е поместена цялата
изисквана информация от чл.11, ал.1 от ЗПК. Тъй като договорът е сключен при
фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички вземания по него,
последното изискване на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК – за посочване на
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация следва да се
съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени
проценти, каквито не се установяват в случая.
С исковата молба се претендира главница в размер на 300
лева. В тежест на ответника е да докаже плащане на претендираната сума. Неблагоприятните
последици от недоказването на факта на погасяване на задълженията са за
ответника, поради което съдът приема, че ищецът има вземане срещу ответника за
главница по договора за заем в размер на 300 лева. Падежът и на последната
вноска за главница е изтекъл, поради което и цялата сума е изискуема. По делото
ответникът не е възразил срещу дължимостта на това вземане. Искът се явява
основателен до пълния предявен размер от 300лв. Върху тази сума следва да се
присъди законна лихва, считано от 30.05.2019 г. до окончателното изплащане на
сумата.
По правната си характеристика
договорната лихва е възнаграждение, с което длъжникът на пари или на заместими
вещи трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите. Тази лихва е
граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният
размер се определя от размера да дадения в заем капитал /парична сума в случая/
и времето на ползването му. Волята на страните е меродавна, само ако тя не
надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД,
какъвто в момента не е регламентиран. Критерий за извършване на преценка за
това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на
нея. С оглед изискването на закона – чл.26, ал.1 от ЗЗД, при договаряне между
страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те
налагат максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми на
поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част
от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. В съдебната
практика е прието, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр.
ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава,
надвишаваща двукратния размер на законната лихва- решение № 906/30.12.2004 г. на ВКС по гр.д.
№1106/2003г., ІІ г.о., решение №378/18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005г., ІІ
г.о., решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр.д. №5093/2007г., ІІ г.о. и др.
Следва да се отчитат обаче и останалите обстоятелства във връзка със сключения
договор за кредит, като размерът на предоставената в заем сума, наличието или
липсата на обезпечение, както и поетия от кредитора риск с оглед имущественото
състояние на кредитополучателят. В случая чрез използване на онлайн калкулатор
съдът изчисли, че трикратния размер на законната лихва за периода от 18.07.2018г. до 05.12.2018г. е 35.25 лв./3х 11,75 лв./, от
което следва, че договорената възнаградителна лихва в размер от 28.57 лв. не е недействителна, поради
противоречие с добрите нрави, поради което предявеният иск следва да се уважи.
Съдът приема за неоснователна исковата
претенция за неустойка, поради противоречие с добрите нрави.
Настоящият съдебен състав намира,
че предвидена в договора клауза за неустойка противоречи на добрите нрави,
поради следното:
Критериите дали е налице
нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР №
1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството
и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението
между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението
/виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и
наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза за задължаване
на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен
срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка
в размер от 32 % от заемната сума.
Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му
не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, съобразно договореното. От съдържанието на чл. 11, ал. 1 от
процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка представлява 32
% от заемната сума. Предвидено е още предварително, че неустойката ще се
заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора,като така вноските
нарастват още. Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй
като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за
неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля
вредите от неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка
на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на
задължението за обезпечаване на главното задължение. Т. е. и санкционната
функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната
цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на
подлежаща на връщане сума с почти двоен размер, което е в контраст с всякакви
разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона, поради което
предявеният иск за сумата от неустойка за веизпълнение на
договорно задължение в размер на 95.26лв. следва да се отхвърли като неоснователен.
Неоснователно е вземането за такси за експресно разглеждане в размер на 95.26 лв. и
разходи и такси за извънсъдебно събиране от 145.00 лв..
В чл.1, ал. 3 от договора, е уговорено, че заемателят дължи
плащане на такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на заема
в размер на 95,26 лв. Освен тази такса ищецът претендира и 95.26 лева - разходи
и такси за извънсъдебно събиране на вземания.
В чл.11 от договора, длъжникът се
е съгласил, че е запознат с Тарифата на събираните такси от заемодателя. В
тарифата при кредити, платими на месечни вноски, какъвто е настоящия случай, е
предвидено че при забава на плащане на погасителна вноска дължи допълнително
плащане на разходи, които за кредит в размер на 300 лева не може да е повече от
75 лева, именно такава такса е начислена от ищеца. В тарифата е предвидено
еднократно плащане на сумата от 70 лева
при забава с повече от 57 календарни дни, представляваща разход за
дейност на служител за събиране на вземането.
Съгласно чл. 33, ал.2 ЗПК,
когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението
за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че тези
разпоредби, предвидени в Тарифата на заемодателя се явяват в пряко противоречие
с чл.33 от ЗПК. В случай на неизпълнение или забавено изпълнение,
заемополучателят следва да заплаща отнапред определени разходи за действия по
събиране на задължението като едновременно са начислени и двете максимални
такси от 75 лева и 70 лева еднократна такса. Съдът намира, че отговорността за
разноски, въведена в Тарифата на кредитора, представлява по същество неустойка,
дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущи задължения по
кредита, а не плащане за покриване разходи по събиране на вземането.
С предвиждане и начисляване на тези такси по същество се цели
заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК и въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника.
Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
на изискванията на закона, е нищожна. С оглед изложеното съдът приема за
нищожни клаузите, предвидени в Тарифата на „Вива Кредит ООД“. Тези клаузи дори
не са обективирани в договора, а в тарифа, която не е подписана от длъжника и
макар в чл.11 от договора да е посочено, че се съгласява с Тарифата, съдът не
може да приеме, че е поел задължение да заплаща тези разходи. Отделно от това с
предвиждането на такива разходи се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на
кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите – чл. 19, ал.1 от ЗПК, като уговаряне им като
отделен разход, основан на тарифа на кредитора има за цел заобикаляне
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, поради
което и на това основание тези такси не се дължат. Същите са и неравноправни,
не са уговорени индивидуално в договора, произтичат от тарифа на кредитора,
върху която заемателят не може да въздейства, а следва да приеме, с подписването
на договора.
Предвид изложеното претенциите за
заплащане на сума в размер на 145 лева, представляваща такса разходи за
извънсъдебно събиране на просрочени вземания следва да бъдат отхвърлени, като
неоснователни.
Съдът счита за нищощожна и клаузата
по договора в чл.1, ал.3, в който е уговорено, че заемателят дължи плащане на
такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на заема в размер на
95,26 лева, поради нейната неравноправност. Тази
такса е уговорена в договора, едва след като е направена заявката, като
потребителят преди подписване на договора се задължава да плати такса, за която
не му е известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде платена. Таксата в случая е приблизително 1/3 от
размера на получения заем. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и
извършената услуга от заемодателя. Съгласно чл. 144, т. 9 ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на
потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се
запознае преди сключването на договора. В чл. 146, ал. 1 ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните
в чл. 146, ал. 2 ЗЗП – клаузи, изготвени предварително, при които
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ищецът не доказва,
а и не твърди индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на такса за
експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит на документи в
предвидения в договора размер. С оглед изложеното съдът намира, че така
предвидената клауза има неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, както и с нея се цели неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга, тази
такса, представлява и скрит разход по договора за кредит, който привидно е
уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се цели
реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Поради изложеното претенциите за
установяване на такси за експресно разглеждане в размер на
95.26 лв.; неустойка за неизпълнение на
договорно задължение в размер на 95.26; разходи и такси за извънсъдебно
събиране от 145.00 лв. са
неоснователни и следва да бъде отхвърлени.
Отговорност за разноски:
Съгласно т.12 от ТР №4/18.06.2014
г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422,
респ. чл.415, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство. В мотивната част на тълкувателното решение е указано, че съдът по
установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за
разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на
възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта
й относно разноските отпада.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ищецът има право на разноски, съобразно уважената част от исковете.
Ищецът е представил списък и
претендира разноски в размер на 75,00 лв. за заповедното производство и 575 лв.
в исковото производство. Относно претендираните разноски в настоящото исково
производство обаче претенцията е частично основателна, доколкото съгласно чл.
78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Разпоредбата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за
заплащане на правната помощ, която в чл. 25 и чл. 26 предвижда възнаграждение
за заповедното производство от 50 до 150 лева, а в исковото - от 100 до 300
лева. Съгласно чл. 1 от Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в
зависимост от вида и количеството на извършената работа, като в настоящия
случай съдът определя възнаграждението в размер от 100 лв., като общият размер
на разноските в исковото производство е 325лв. Съразмерно на уважените искове в
полза на ищцовото дружество следва да се определят разноски по съразмерност в
заповедното и исковото производство, както следва: сумата от 37,56 лв. - разноски в заповедното производство
съразмерно на уважения размер на исковете и сумата от 162,76 лв. - разноски в исковото производство,
съразмерно на уважения размер на исковете.
Така мотивиран по изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че В.С.К., с ЕГН **********,*** дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, с *****със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул.„Панайот Волов”, № 29, ет. 3, сумата от 300.00 лева, представляваща
главница по договор за паричен заем № 5451853/04.07.2018 г., сключен с „Вива
Кредит” ООД и Приложение № 1/01.02.2019г. към рамков договор за
прехвърляне на парични вземания /цесия/
от 01.12.2016г.; договорна лихва от 28.57 лв. за периода от 18.07.2018г. до
05.12.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
завеждане на заявлението в съда 30.05.2019г. до окончателното изплащане на
вземането, за които суми на 03.06.2019 г. е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по ч.гр.дело №2030/2019 г. по описа на РС Враца.
ОТХВЪРЛЯ
предявените установителни искове от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, с *****със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул.„Панайот Волов”, № 29, ет. 3 против В.С.К., с ЕГН **********,*** за
установяване дължимост на сумата от 95.26 лв. такси за експресно разглеждане,
95.26 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение, 145.00 лв. разходи
и такси за извънсъдебно събиране, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА
В.С.К., с ЕГН **********,*** да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, с *****със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул.„Панайот Волов”, № 29, ет. 3 направените пред настоящата инстанция
съдебно-деловодни разноски в размер на 162.76 лв. и в заповедното производство
по ч. гр.д. №2030/2019 г. на Районен съд Враца в размер на 37.56 лв., съобразно
уважената част на исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд-Враца в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: