Р Е Ш Е Н И Е
№ 3901
гр.
Пловдив, 16.11.2018 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XXII
граждански състав, в публично заседание нa шестнадесети октомври през две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
Районен съдия: Кирил Петров
при участието на секретаря Лиляна
Шаламанова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 9725 описа
на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът намира, че е сезиран с обективно съединени искове предявени от Т.А.Д.,
ЕГН ********** срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********.
В исковата молба ищецът сочи, че на 30.07.2015 г. сключил с ответника
договор за паричен заем № ***. Договорът бил недействителен на основания
предвидени в ЗПК - кредитополучателят не бил подписал общите условия към него,
не била посочена в договора общата сума дължима от потребителя, не било ясно
при какви условия е определен договорен лихвен процент в размер на 35 %, както и какъв е размерът в лева на
възнаградителната лихва и на ГПР и как възнаградителната лихва се разпределя
във всяка отделна месечна погасителна вноска. Получената сума по договора била
1500 лв., а следвало да се върнат 1787.76 лв. Общата сума от 1787.76 лв.
включвала 1500 лв. главница и възнаградителна лихва в размер на 287.76 лв. Била
начислена и неустойка за непредоставяне на обезпечение в тридневен срок от
сключване на договора в размер на 1 370.72 лв. Общата сума по договора и
неустойката следвало да се заплати на 26 вноски, всяка в размер на 121.48 лв..
Иска да се установи, че целият договор е недействителен. При условията на кумулативност
с първия иск предявява и осъдителен иск за сумата от 200 лв. Излага, че
съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът се признае за нищожен всяка от страните е
длъжна да върне на другата това, което е получила по договора, с изключение на
получената в заем сума. Тъй като ищцата получила 1500 лв., а върнала общо 1700
лв., иска ответникът да бъде осъден да й върне разликата от 200 лв., ведно със
законната лихва от дата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
При условията на
евентуалност предявява иск за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва в
договора. Намира, че договорената лихва в размер на 35 % е нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави. Така уговорена възнаградителна лихва
надвишавала три пъти размера на законната лихва за необезпечени кредити, а за
обезпечени кредити надвишавала размера на законната лихва два пъти. В кумулативност с този евентуален иск и в
евентуалност, ако не се установи, че договорът е изцяло недействителен,
предявява и осъдителен иск за осъждането на ответника да му заплати недължимо
платената сума за възнаградителна лихва по договора в размер на 50 лв., ведно
със законната лихва от дата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
При условията на
евентуалност, ако не се установи, че договорът е изцяло недействителен,
предявява и иск за нищожност на клаузата за уговорената неустойка в договора.
Намира, че уговорената неустойка е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, както и с нея се създавали
задължения, които се покриват с ГПP, като се надвишавало изискването на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Клаузата за неустойка
противоречала и на чл. 33 ЗПК. В кумулативност с този евентуален иск и в
евентуалност, ако не се установи, че договорът е изцяло недействителен,
предявява и осъдителен иск за осъждането на ответника да му заплати недължимо
платената сума за неустойка по договора в размер на 150 лв., ведно със
законната лихва от дата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
Моли договорът да се
признае изцяло за недействителен и да се осъди ответника да му върне платената
над главницата сума от 200 лв., а при условията на евентуалност да се признае
за установено, че клаузите за възнаградителна лихва и неустойка в договора за
кредит са нищожни, както и да се осъди ответника да му заплати недължимо
платените суми за възнаградителна лихва и неустойка по договора в общ размер на
200 лв.
Посочена е банкова сметка ***
– IBAN: ***.
Претендира разноски.
В законоустановения срок
по чл. 131, ал. 1 ГПК е ангажиран отговор на исковата молба от ответника „Изи
Асет Мениджмънт“ АД. Счита, че претенциите на ищеца са неоснователни и следва
да бъдат отхвърлени. На ищцата не били представени Общи условия, тъй като
ответникът не работил с Общи условия на отделен хартиен носител. Всички условия
по договора били поместени в него. Не съществували други условия и параметри
извън посочените в договора за паричен заем и Стандартния европейски формуляр.
В договора бил посочен ясно фиксираният годишен лихвен процент и размерът на
ГПР. Общият размер на всички плащания по договора бил посочен в чл. 2, т .6 от
договора. Неустойката не била част от общия размер на плащанията, тъй като се
начислявала в последващ момент. Клаузите за размера на възнаградителната лихва
и на ГПР били ясни и недвусмислени, липсвало изискване да бъдат посочени като
твърда сума в договора. Лихвения процент в случая бил фиксиран, поради което не
се прилагало изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Възнаградителната лихва не
противоречала на добрите нрави. Кредиторът бил свободен да определи нейния
размер, единственото ограничение било това в чл. 19, ал. 4 ЗПК, което в случая
не било надвишено. Законът не поставял изискване да бъде посочено кои вреди ще
бъдат компенсирани с неустойката. Ищцата усвоила кредита без предварително да е
дала гаранция за връщането на сумата, поради което кредиторът поел по-висок
риск. Неустойката не влизала в изчислението на ГПК, тъй като според чл. 19, ал.
3, т. 1 ЗПК изчисляването на ГПР не включвало разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора. Неустойката била
предварително уговорено и с фиксиран размер.
Ищцата се била съгласила с клаузата и с размерът й. В практиката било
наложено обезпечението по заема да се
равнява на над 120 % от дължимата по
заема сума. В случая не било налице
неизпълнение на задължение за заплащане на погасителни вноски, а такова за
предоставяне на обезпечение, поради което ищецът неправилно се позовавал на чл.
33 ЗПК. Моли да не се уважават исковете и същите да се отхвърлят. При условията
на евентуалност, ако съдът прецени, че размерът на неустойката е в твърде голям
размер, моли да се уважи иска само частично, като се съобразят претърпените
вреди от неизпълнението. Претендира разноски по производството.
С протоколно определение от 16.10.2018
г. е допуснато изменение на осъдителния иск за заплащане на получена без
основание сума по недействителен договор за паричен заем, като размерът на
претенцията е увеличен от 200 лв. на 970.69 лв., допуснато е изменение на
евентуалния осъдителен иск за недължимо платена сума по клауза за неустойка,
като размерът на претенцията е увеличен от 150 лв. на 802.27 лв., както и
допуснато изменение на евентуалния осъдителен иск за недължимо платена сума по
клауза за възнаградителна лихва, като размерът на претенцията е увеличен от 50
лв. на 168.42 лв.
Съдът,
съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира за установено от фактическа страна следното:
С определение от 24.08.2018 г. са
отделени, като признати и ненуждаещи се от доказване между страните следните
обстоятелства: че между страните е възникнало облигационно правоотношение по
договор за паричен заем № *** от 30.07.2015 г., с което „Изи Асет Мениджмънт“
АД е предоставило заем на Т.А.Д. в размер на 1 500 лв., сумата която следвало
да се върне по договора била общо 1 787.76 лв., в договора била включена и
неустоечна клауза при непредставяне на обезпечение от кредитополучателя в
тридневен срок от подписване на договора в размер на 1 370.72 лв.
Относно
установителния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл.
22 ЗПК:
Страните не спорят, а и от
писмените доказателства по делото се установява, че на 30.07.2015 г. са
сключили договор за паричен заем № ***, по който „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в
качеството му на кредитор, е предоставило на Т.А.Д., в качеството й на
кредитополучател, кредит в размер на 1500 лв., който е следвало да бъде върнат в
срок до 31.07.2016 г. с плащането на 26 четиринадесетдневни погасителни вноски.
Не е спорно по делото, че ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3
ЗКИ, следователно може да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е
физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на
своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в
рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат
качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Въз основа изложеното се налага
извод, че сключеният между страните договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата
валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон
- ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Ищецът
с исковата молба твърди недействителност на договора поради липса на подписани
общи условия, поради липса на посочване на общата сума дължима от потребителя и
поради липса на посочени условия за прилагане на договорния лихвен процент и
размера му.
Относно Общите условия.
Ответникът твърди, че към процесния договор не са приложими отделни Общи
условия. Всички необходими клаузи относно съдържанието на договора били
инкорпорирани в договор за паричен заем № ***. Действително нормата на чл. 11,
ал. 2 ЗПК предвижда, че общите условия са неразделна част от договора за
потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора, но
тази норма е приложима само когато договорът за потребителски кредит е сключен
при общи условия, без да създава задължение за кредитора винаги да сключва
договори за потребителски кредит при общи условия. Институтът на общите условия
е създаден в интерес и за улеснение на търговеца, сключващ ежедневно еднотипни договори,
а не като негово задължение. Такова задължение не въвежда ЗПК. Смисловото и
граматическо тълкуване на нормите на чл. 5, ал. 4 ЗПК и чл. 9 до чл. 11 ЗПК не
оставя съмнение, че общите условия не са задължителен елемент от договора за
потребителски кредит, щом той има установеното от закона задължително
съдържание. Обстоятелството, че установяването отнапред на общи условия е
възможност за търговеца, а не негово задължение следва и от общия чл. 298 ТЗ. Ето
защо, въпреки че към процесния договор за потребителски кредит няма отделни общи
условия, това не води до неговата недействителност.
Относно твърдението, че не е
посочена общата сума дължима от потребителя, съобразно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Настоящият съдебен състав е запознат с цитираната от ищеца съдебна
практика, като не споделя същата, а именно, че за да е спазена разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, както
и общата дължима сума от потребителя, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът би могъл да направи. Действително в
договора за кредит следва да са посочени всички разходи по кредита, но това
изискване не следва от чл. 11, ал. 1, 10 ЗПК, а от чл. 11, ал. 1, т. 14,
предл. последно ЗПК - „всички други разходи, произтичащи от договора за
кредит, и условията, при които те могат да бъдат променяни“. Неспазването на
чл. 11, ал. 1, т. 14 ЗПК обаче не представлява основание за недействителност на
договора по смисъла на чл. 22 ЗПК. Законът за потребителския кредит е предвидил
достатъчно подробна, изчерпателна и детайлна защита за потребителите. В този
смисъл разпоредбите на закона следва да се тълкуват взаимно и в цялост, като
именно от цялостното им тълкуване следва, че законодателят не намира порока
непосочване на всички разходи произтичащи от договора за кредит за толкова
съществен, че да доведе до недействителност на договора. Не всички пороци
относно необходимото съдържание на договора рефлектират върху действителността
му /арг. от чл. 22 ЗПК/. Ето защо настоящият съд намира, че изискването в чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК има предвид само формалното посочване на ГПР и общата
дължима сума от потребителя. В случая това изискване е спазено – в чл. 2, т. 6
е посочен общият размер на всички плащания – 1787.76 лв., а чл. 2, т .7 е
посочен ГПР – 40.90 %. Общият размер на кредита и размерът на усвояването
включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това
не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със
съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя /т.
3 по решение от 21.04.2016 г. по дело
С-377/14 г. на Съда на ЕС, ECLI:EU:C:2016:283/. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. Т. е. предвиден е законовоустановен механизъм за
пресмятане на ГПР, а допълнителните допускания са посочени в чл. 2, т. 7 от
договора. Още повече част от допълнителните разходи, не биха се отразили на
размера на ГПК. В обхвата на общите разходи по
кредита следва да се отчетат при формирането на ГПР разходите за допълнителни услуги,
но само в случаите, при които получаването на такива допълнителни услуги е
задължително условие за сключването на договора.
Относно твърдението за
непосочване на условията за прилагане на лихвения процент и противоречието с
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен,
ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран - 35 %. Липсват
обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата,
върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита
или върху остатъчната главница. Т. е. не става ясно как е разпределян лихвеният
процент във времето - върху цялата дължима главница или е съобразно поетапното
й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и
защо възлиза на претендирания размер. Принципно становището на ответника, че
при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне информация за
последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени
суми, се споделя от настоящия съдебен състав. Но това изискване е относимо към
чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която разпоредба
ищецът твърди, че е нарушена. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран
или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му или поне от цялостното съдържание
на договора и погасителния план към него да може непротиворечиво и без съмнение
да се изведе какъв е начинът на начисляване на лихвения процент съобразно
главницата по договора. Това изискване не е изпълнено от ищеца. В договора
е посочен единствено размерът на лихвения процент. Нито в договора, нито в
погасителния план към него, има отбелязване какъв е общият размер на дължимата
за срока на договора възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по
кредита, за да може да се направи проверка при какви условия /начини/ е
приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя
фиксиран размер от 35 %. В този смисъл съдът намира, че действително е налице
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във
вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, поради което главният иск ще се уважи.
Относно
осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Следователно по процесния договор длъжникът дължи единствено
главницата в размер на 1500 лв. От приетата и неоспорена ССчЕ по делото се
установява, че Т.А.Д. е платила по
договора общо сума в размер на 2470.69 лв. вкл. главница, възнаградителна лихва
и неустойка. По договора е надплатена над получената главница сума в общ размер
от 970.69 лв. Оттук предявеният осъдителен иск се явява основателен в размер от
970.69 лв. На основание чл. 23 във вр. с чл. 22 ЗПК потребителят връща само
чистата стойност на кредита, като надвнесените суми над чистата стойност се
явяват платени при изначална липса на основание. Поради което неоснователно платената
сума от 970.69 лв. подлежи на
връщане на потребителя. Като законна последица върху тази сума следва да се
присъди и законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 11.06.2018
г. до окончателното изплащане.
Доколкото не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявените при евентуалност
установителни и осъдителни претенции, съдът не дължи произнасяне по тези
претенции.
По
разноските:
Основателно е възражението на
ответника относно цената на иска, като същото е направено в срока по чл. 70,
ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК размерът на цената на иска при
искове за нищожност на договор е стойността на договора. Стойността на договора
не включва евентуални бъдещи задължение по обезпечителни уговорки между
страните. В този смисъл стойността на процесния договор е общата сума, която е
следвало да се върне изначално по договора – 1 787.76 лв. В цената на
установителния главен иск не следва да се включва неусточното вземане по
договора, възникнало впоследствие, поради договорно неизпълнение.
Претендирано е адв.
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА от ***. Д.Б.. Уговарянето
на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презумира и
следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на
конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА
обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната
хипотеза. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на
безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо
да се провежда /виж определение
№515/02.10.2015г. по ч. т. д.№2340/2015 г. на I т. о. на ВКС/. В договора
за правна защита и съдействие е посочена разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗА, посочено е, че лицето е материално затруднено, налице са предпоставките на
чл. 38, ал. 2 ЗА.
На материално затрудненото лице е
осигурена защита в хода на процеса, като на основание Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните адвокатски възнаграждение, на ***. Д.Б. ще се присъди сумата от 423.09 лв. В
договора за правна защита и съдействие не е уговорено възнаграждението да се
определя като сбор от суми, получени чрез съответно начисляване върху всеки от
предявените искове поотделно, а е уговорено възнаграждението да бъде безплатно
и да бъде определяно по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Т. е. уговорено е едно общо
възнаграждение, поради което и не е приложим чл. 2, ал. 5 Наредба № 1/2004 г. -
определение № 315 от 06.07.2018 г. по ч.
т. д. № 2794/2017 г. на I т. о.,
определение № 327 от 16.07.2018 г. по ч. т. д. № 750/2018 г. на I т. о.
Доколкото с определение от 04.07.2018
г. ищцата, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, е освободена от внасяне на такси и
разноски по производството, то ответникът следва да заплати на основание чл.
78, ал. 6 ГПК във вр. с чл. 72,
ал. 1 ГПК, по сметка за държавни такси на ПРС, сумата от 110.34 лева за
държавна такса по уважените искове, както и сумата
от 110 лв. за депозит по ССчЕ.
Така
мотивиран, ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните Т.А.Д., ЕГН **********, с адрес ***, и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, че сключеният от тях договор за
паричен заем № *** от 30.07.2015 г. е недействителен,
на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление – гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46,
да заплати на Т.А.Д., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 970.69 лв. – представляваща получена
без основание сума от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, платена от Т.А.Д. във връзка със
сключения между страните договор за паричен заем № *** от 30.07.2015 г., който
е обявен за недействителен, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от подаването на исковата молба – 11.06.2018
г. до окончателното погасяване.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление – гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46,
да заплати на ***. Д.Г.Б.,***,
със служебен адрес – ***, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата от
423.09 лв. – адвокатски хонорар за
оказана безплатна адвокатска помощ на Т.А.Д. по производството.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление – гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46,
да заплати по сметка за държавни такси на Пловдивски районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата
от 110.34 лева за държавна такса по
исковете, както и сумата от 110 лв.
за депозит по ССчЕ.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба
пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на съобщението на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
/п/
Вярно с оригинала.
ЛШ