Определение по дело №1163/2020 на Окръжен съд - Бургас

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 вр. чл. 274 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Теленор България“ ЕАД ЕИК *********, със съдебен адрес: гр. София, п.к. 1606, ул. „Шандор Петьофи“ № 10 чрез адв. Васил Ничев, срещу Разпореждане № 6661/21.04.2020г. по ч.гр.д. № 1943/2020г. на РС Бургас, с което съдът е отхвърлил заявлението на „Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, за издаване на заповед за изпълнение срещу А.Б.Б., ЕГН **********, за следните суми: 49,98 лева, представляваща неустойка, дължима по договор за мобилни услуги от 13.09.2016 г.; 114,74 лева, представляваща неустойка, дължима по договор за мобилни услуги от 12.11.2016 г.; 74,87 лева, представляваща разликата между цената на устройството без абонамент и преференциалната обща лизингова цена по договор за лизинг от 12.11.2016 г.; законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението 13.04.2020 г. до окончателното й изплащане, както и за разликата над присъдената сума за разноски от 189,87 лева до пълния претендиран размер от 385 лева.

В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на оспореното разпореждане с аргумент за нарушение на материалния закон, приложим към института на неустойката. Намира, че съдът е допуснал нарушение като не е взел предвид всички обстоятелства, и по – конкретно, че със заявлението по чл. 410 от ГПК се претендира неустойка в трикратния размер на месечните абонаменти такси, а не в размер на сбора от всички дължими до края на срока на договорите такси. Неправилно съдът бил приел, че е налице неравноправна клауза, без да отчете, че претендираните неустойки  били в съответствие със сключена на 11.01.2018г. между „Теленор България“ ЕАД и Комисия за защита на потребителите Спогодба, с която страните се споразумели, че за клиенти физически лица максималният размер на неустойката за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти. В спогодбата било предвидено, че същата ще намери приложение и по отношение на заварените договори, сключени преди влизането й в сила. Позовава се на съдебна практика, според която неустойка в размер на три месечни абонаментни такси не противоречи на ЗЗП и не е неравноправна. На следващо място се сочи, че неустойката има обезщетителна функция като обезщетявала вредите от неосъщественото правно очакване да получи месечните плащания за периода, за който договора за мобилни услуги бил сключен. Относно разликата в цената на устройството намира, че не е налице неравноправна клауза като счита, че размерът на пазарната цена на устройството и преференциалната цена, на която потребителят е получил устройството може да се изследва в исковото производство, а не в заповедното. Моли да се отмени обжалваното разпореждане и да се разпореди издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за отхвърлените суми.

С разпореждане от 08.06.2020 г. частната жалба е била оставена без движение като на жалбоподателя са дадени указания в тридневен срок от съобщението за нередовностите да изложи ясни обстоятелства относно начина на формиране на размера на претендираните неустойки, както и да представи четливо копие на договор за лизинг и договор за мобилни услуги за предпочитан номер +359********. С молба вх. № 10553/29.06.2020 г.  жалбоподателят е уточнил, че претендираните със заявлението по чл. 410 от ГПК суми за неустойки в размер на 49.98 лева по Договор за мобилни услуги за предпочетен номер +359******* и в размер на 114,74 лева по Договор за мобилни услуги за предпочетен номер +359*******, са заявени в редуциран размер съгласно постигната между „Теленор България“ АД и КЗП спогодба, а именно в трикратен размер на стандартните месечни абонаметни такси, уговорени с процесните договори за мобилни услуги. Уточнена е и претенцията за присъждане на сумата в размер на 74,87 лева, претендирана като разлика между преференциалната цена на предоставено на потребителя устройство /Tablet Prestigio Wize 3408 4G 8 Grey/ в размер на 69,00 лева и пазарната цена, на която устройството се предлага без абонамент, в размер на 399, 90 лева. Общата отстъпка от цената на устройството в размер на 330,90 лева е намалена с оглед изминалия период от време, през който договора е бил изпълняван от потребителя, като предмет на заявлението е разликата от 74,87 лева, която е изчислена в съответствие с оставащия срок на договора.

            Частната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок, от надлежно упълномощен представител на легитимирано лице и съдържа необходимите реквизити, поради което е процесуално допустима. По аргумент от чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е връчен на ответника по заповедното производство.

            Въз основа на закона и събраните доказателства по делото, съдът намира от фактическа и правна страна следното:

Пред Районен съд – Бургас е постъпило заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „Теленор България” ЕАД срещу длъжника А.Б.Б., ЕГН **********, за следните суми: сумата от 144,05 лева, представляваща стойност на неизплатени абонаментни такси и използвани услуги за отчетен период 05.01.2018 г. – 04.04.2018 г. по договор за мобилни услуги от 13.09.2016 г.; сумата от 62,08 лева, представляваща неизплатени абонаментни такси и използвани услуги за отчетен период 05.01.2018 г. – 04.04.2018 г. по договор за мобилни услуги от 12.11.2016 г.; сумата от 27 лева, представляваща дължими лизингови вноски за отчетен период 05.01.2018 г. – 04.06.2018 г. по договор за лизинг от 12.11.2016 г.; сумата от 49,98 лева, представляваща неустойка, дължима по договор за мобилни услуги от 13.09.2016 г.; сумата от 114,74 лева, представляваща неустойка, дължима по договор за мобилни услуги от 12.11.2016 г.; сумата от 74,87 лева, представляваща разликата между цената на устройството без абонамент и преференциалната обща лизингова цена по договор за лизинг от 12.11.2016 г.; законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението 13.04.2020 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 385 лева разноски.

            В заявлението са изложени твърдения, че длъжникът е абонат на дружеството-заявител по силата на два броя договори за мобилни услуги, единият от 13.09.2016 г. за предпочитан номер +359******** и втория от дата 12.11.2016 г. за предпочитан номер +359*********. По повод на сключения договор за предпочитан номер +359*********, между страните бил сключен и договор за лизинг от същата дата 12.11.2016 г., по силата на който „Теленор България“ ЕАД като лизингодател предоставил на А.Б. за временно и възмездно ползване устройство /Tablet Prestigio Wize 3408 4G 8 Grey/. Посочено е, че длъжникът не е изпълнил задълженията си да заплати дължимите месечни абонаменти съобразно ползваните услуги  по посочените договори за мобилни услуги и договор за лизинг, което било основание, както за претендиране на неизплатените месечни такси, така и  за ангажиране на договорната му отговорност да заплати дължимите неустойки за предсрочно прекратяване на договорите, поради виновно неизпълнение, изразяващо се в неплащане на дължимите месечни суми. Неизпълнението на задължението по договора за мобилни услуги от 12.11.2016 г.  пораждало задължението на ответника за заплащане и на сумата от 74,87 лева, представляваща разликата между цената на представеното устройство без абонамент /пазарна цена/ и  преференциалната цена по лизинговия договор.

На основание чл. 410, ал. 3 ГПК към заявлението са представени двата договора за мобилни услуги, както и договора за лизинг, а също и Общите условия на „Теленор България“ АД, в сила от 10.09.2010г. в редакцията след последното им изменение от 30.06.2017 г.

Съгласно т. 11 от договорите за мобилни услуги, които имат идентично съдържание, в случай на прекратяване на договора преди изтичане на срока по вина или по инициатива на потребителя, последният дължи  неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни вноски до края на уговорения срок. В допълнение към неустойката по предходното изречение, в случаите, в които е предоставено устройство за ползване на услуги, потребителят дължи и разликата между цената на устройството без абонамент, съгласно последно актуалната ценова листа на Оператора за съответното устройство  към момента на прекратяване на договора и заплатената от него при предоставянето му цена.

            За да отхвърли частично подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, в частта относно претендираните неустойки по договорите за мобилни услуги, съответно за сумите от 49.98 лева и 114,74 лева, съдът е приел, че процесните неустойки са уговорени за период от датата на прекратяване на договора до оставащия край на договора, сключен за първоначален срок от 24 месеца. Намерил е, че така уговорените неустоични клаузи са индивидуално договорени, съдържащи се в бланкови договори на мобилния оператор, върху чието съдържание потребителят не е могъл да влияе, както и че предвидените размери са необосновано високи и създават значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата. С оглед на което е приел въпросната клауза на чл. 11 от договорите за мобилни услуги за нищожна поради противоречие с чл. 143, т. 5 от ЗЗП.

            Заявлението в частта за претендираната сума в размер на 74,87 лева, представляваща разлика в стойността на предоставеното устройство е отхвърлено отново по съображения за нищожност на клаузата, уговаряща дължимостта на тази сума, с мотиви, че начина, по който е уговорена тази „разлика“  е неясен, както и че определянето на същата зависи изцяло от оператора, защото той определя цената на устройството без абонамент.

            Съдът, след като съобрази изложените в частната жалба възражения и прецени представените по делото доказателства, както и сам като прецени правилността на обжалваното разпореждане, намира същата за неоснователна поради следното.

            Основанието, на което се претендират процесните суми за неустойки е чл. 11 от Договор за мобилни услуги от 13.09.2016 г. за предпочитан номер +359******** и от Договор за мобилни услуги от 12.11.2016 г. за предпочитан номер +359********, която клауза първоинстанционният съд е преценил като нищожна, изхождайки от нейното съдържание, такова каквото е уговорено между страните още към момента на сключване на договорите. В тази връзка основното оплакване на частния жалбоподател е, че заповедният съд не е съобразил обстоятелството, че неустойките са претендирани в редуциран размер, равняващ се на трикратния размер на месечните абонаментни такси, в съответствие с постигнатата между „Теленор България“ ЕАД и Комисия за защита на потребителите Спогодба от 11.01.2018 г. В същата било предвидено, че за съществуващи клиенти –физически лица, максималният размер на неустойката за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги не може да надвишава трикратния размер на месечните такси.

С оглед направеното възражение, съдът намира, че обуславящия изхода по делото въпрос е свързан с действието на цитираната спогодба по заварените правоотношения, възникнали по силата на сключени по – рано потребителски договори, доколкото индивидуално уговорената между страните клауза на чл. 11 от процесните договори за мобилни услуги, в първоначалната й редакция, е продължила да действа между страните. За да отговори на този въпрос, съдът изхожда от разрешението на чл. 21 от ЗЗД, съгласно което договорите пораждат действия между страните, а спрямо трети лица - само в предвидените в закона случаи. По делото не се твърди и не се представят доказателства сключените между страните два броя договори за мобилни услуги, и в частност разпоредбата на чл. 11 от същите, да е изменена по взаимно съгласие на страните. Жалбоподателят претендира заплащането на процесните неустойки, позовавайки се на постигнатата с КЗП Спогодба от 11.01.2018 г., но не излага доводи, от които да е видно по какъв начин клаузите на същата дерогират действието на индивидуално договорената между страните неустоична клауза. Извод относно приложението на спогодбата в отношенията с конкретния потребител – ответник по заявлението по чл. 410 от ГПК не следва и от представените по делото Общи условия, приложими за взаимоотношения с потребителите на електронни съобщителни услуги, доколкото същите са в редакция след изменението им от 30.06.2017 г., т.е. преди постигане на спогодбата с КЗП. 

С оглед на изложеното и предвид липсата на изрично изразено съгласие на потребителя за изменение на съдържанието на клаузата на чл. 11 от сключените договори за мобилни услуги, обосновават извод, че в отношенията между страните тази норма продължава да се прилага, и то именно в първоначалната й редакция, която  районният съд правилно е преценил като нищожна поради противоречието й с чл. 143 от ЗЗП. Постигнатата с КЗП уговорка, според която Спогодбата от 11.01.2018г. се прилага и за договори, сключени преди нейното влизане в сила, не обвързва валидно потребителя А.Б., доколкото той не е страна по нея и не е направил изявление за нейното приемане.

На следващо място, макар и със заявлението да се претендират суми в редуциран размер, а именно трикратния размер на месечните такси, основанието за тяхното заплащане продължава да бъде недействителната уговорка по чл. 11 от договорите за молбилни услуги. Съдът намира за неоснователно възражението на жалбоподателя, че претендираната неустойка не противоречи на ЗЗП по аргумент за намаления размер, в който същата е заявена. Претендирането на редуцирания размер на дължимата неустойка не представлява  изменение на договорната клауза, нито пък изявлението е годно да породи правните последици на отказ от правото на неустойка в пълен размер, тъй като отказ от права е недействителен. От значение е не в какъв размер заявителят претендира процесните неустойки, а какво е правното основание за това, и дали същото е действително. Преценката за действителност се прави от смисловото съдържание на клаузата, служеща за основание на претенцията. В допълнение, при липсата на взаимно изразена воля на страните за изменение на уговорката по обвързващия ги договор, признанието на заявителя за недължимост на неустойка, в размер надвишаващ трикратния размер на месечните такси, не влече като последица отпадане недействителността на неравноправната клауза.

На следващо място и на основание  чл. 366 от ЗЗД, съдът намира, че спогодбата върху непозволен договор е нищожна, дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност. С оглед на което постигната между „Теленор България“ ЕАД и КЗП спогодба няма саниращ ефект по отношение на посочения порок на неустоечната клауза в процесните потребителски договори.

Правилни са изводите на районния съд, че така уговорена клаузата на чл. 11 от договорите за мобилни услуги, въз основа на която заявителя претендира сумите за неустойки е нищожна, тъй като същата създава значително несъответствие в правата и задълженията на страните по договора.

По идентични съображения, съдът намира, че следва да бъде потвърдено обжалваното разпореждане и в частта, в която е отхвърлено заявлението по чл. 410 от ГПК за сумата от 74,87 лева, представляваща разликата в цената на устройството.  По отношение на тази сума, жалбоподателят не твърди настъпило изменение на първоначално уговорената клауза, предвиждаща задължение за плащане на сумата, представляваща разлика в цената на предоставеното устройство. Излагат се твърдения, че при сключването на горепосочения договор за мобилни услуги на потребителя била предоставена ценова листа, в която била посочена цената на мобилното устройство без абонамент и преференциалните условия , предлагани от оператора за закупуване на същото при сключване на договор със съответен абонаментен план. След запознаване с материалите по делото, съдът установи, че подобна ценова листа, в която да е посочена цената на устройството не е представена като доказателство по делото. Пред въззивната инстанция е представено четливо копие на договора за лизинг, но и от неговото съдържание не може да бъде направен извод, че към момента на сключване на договора на потребителя е била известна пазарната цена на устройството, а оттам и стойността на разликата между пазарната и преференциалната цена, която евентуално би дължал при предсрочно прекратяване на договора. В договора за лизинг е посочена единствено преференциалната цена от 69.00 лева с включен ДДС, а в чл. 6 от същия договор е посочено, че неразделна част от същия  са Общите условия на договора за лизинг на устройство, както и Запис на заповед „на стойност 100 % от лизинговата цена по чл. 1“, като допълнително е  конкретизирано, че записът на заповед е на стойност 69.00 лева.  Към молбата за отстраняване на нередовности е представена допълнително ценова листа, но същата не касае стойността на предоставеното устройство, а е относно абонаментните планове по предоставените мобилни услуги.

При така установените по делото данни, остава недоказано твърдението на жалбоподателя, според което потребителят бил наясно още към момента на сключване на договора каква е била пазарната стойност на устройството, което създавало яснота и относно дължимата разлика с преференциалната цена, предмет на заявлението по чл. 410 от ГПК. Ето защо, съдът намира за правилни и законосъобразни изводите на първоинстанционния съд, според които и клаузата, предвиждаща задължение за плащане на разликата в цените на предоставеното устройство е нищожна като неравноправна.

           С оглед на изложеното, обжалваното разпореждане се явява правилно, поради което следва да бъде потвърдено. Ето защо и на основание чл. 413, ал. 2 ГПК, съдът

 

О П Р Е Д Е Л И :

 

              ПОТВЪРЖДАВА  Разпореждане № 6661/21.04.2020г. по ч.гр.д. № 1943/2020г. на РС Бургас, с което съдът е отхвърлил заявлението на „Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, за издаване на заповед за изпълнение срещу А.Б.Б., ЕГН **********, за следните суми: 49,98 лева, представляваща неустойка, дължима по договор за мобилни услуги от 13.09.2016 г.; 114,74 лева, представляваща неустойка, дължима по договор за мобилни услуги от 12.11.2016 г.; 74,87 лева, представляваща разликата между цената на устройството без абонамент и преференциалната обща лизингова цена по договор за лизинг от 12.11.2016 г.; законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението 13.04.2020 г. до окончателното й изплащане, както и за разликата над присъдената сума за разноски от 189,87 лева до пълния претендиран размер от 385 лева.

            Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

           

 

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:  

 

 

                                                                                 ЧЛЕНОВЕ:1/

 

                                                                                                     2/мл.с.