№ 2039
гр. София, 11.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ
при участието на секретаря ВАЛЕРИЯ Й. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ Гражданско дело №
20221110124089 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.124 ГПК.
С искова молба ищецът Р. Ц. Т. е предявила кумулативно обективно
съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр. 3 от ЗЗД
(обуславящи) и чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД (обусловен) срещу *************, с
които се иска да бъде обявена нищожността на договор за кредит от
30.01.2020г. поради противоречие със закона на основание чл.26, ал.1, пр.1 от
ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, т.9, т.9а и т.10 от ЗПК, а под евентуалност -
на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави,
както и за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от сумата от
1977.10лв, представляваща недължимо платена за периода от 30.01.2020 г. до
05.10.2020г. по нищожен договор сума, ведно със законната лихва от датата
на предявяване на исковата претенция - 06.10.2020 г., до изплащането.
Твърди се, че на 30.01.2020г. страните сключили договор за кредит, по
силата на който е предоставен ипотечен кредит в размер на сумата от 8180.67
евро, с левова равностойност от 16000 лева, дължими на 120 равни месечни
погасителни вноски, при уговорена фиксирана договорна лихва в размер на
2.5% на месец и годишен лихвен процент от 30%, като общата сума по
договора била в размер от 30799.20 евро. Сочи се, че за обезпечаване на
вземанията по договора ищецът се задължила да учреди в полза на кредитора
1
ипотека върху следния свой собствен недвижим имот – апартамент № 7,
находящ се в гр. София, ул. „Дедеагач“, на трети етаж в жилищна сграда,
построена от ЖСК „************, заедно с ********-II и 1.625 % идеални
части от общите части на сградата. Сочи се, че договорът съдържа нищожни
клаузи в нарушение на ЗПК, тъй като договорът е изготвен предварително и
условията не са индивидуално договорени между страните. Релевира се и
довод, че била налице значителна нееквивалентност на насрещните
престации, тъй като задълженията по договора са обезпечени с ипотека върху
недвижим имот на ищеца, чиято пазарна цена значително надхвърля
отпуснатата сума, с оглед на което договорът бил нищожен поради
накърняване на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, което
имало за последица недействителност на целия договор. Уговореният размер
на възнаградителна лихва от 30 % от стойността на заема бил недължим, тъй
като бил в противоречие на императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 от ЗПК, така и липсвала методика за изчисляване на референтния лихвен
процент по чл.11, ал.1, т.9а от ЗПК. Твърди се, че от сключване на договора
до датата на депозиране на исковата молба ищецът е заплатила
възнаградителна лихва в общ размер на 500 евро, с левова равностойност от
978 лева, като с оглед недействителността на договора, същата е получена от
ответника без правно основание, поради което предявява кумулативно
съединен обусловен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане ответника да
възстанови сумата от 500 евро, с левова равностойност от 978 лева,
представляваща недължимо платена за периода от 30.01.2020 г. до датата на
исковата молба по нищожен договор сума, ведно със законната лихва от
датата на предявяване на исковата претенция - 06.10.2020 г., до изплащането.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника. Не се оспорват твърденията на ищеца, че между страните е бил
сключен договор за кредит с посочените в исковата молба параметри. По
същество се заявява, че предявените искове са неоснователни. Поддържа се,
че противоречието на договора или отделни негови клаузи с добрите нрави
следва да се преценява, с оглед наведените от ищеца конкретни оспорвания,
като в процесния договор по отношение на допустимия размер на
възнаградителната лихва не са налице императивни правни норми. Сочи се,
че общият размер на лихвите по договора бил известен при сключването му и
бил в съответствие с изискванията за добросъвестност и не води до
2
значителна нееквивалентност на насрещните престации, доколкото отговаря
на императивното изискване, касаещо размера на годишния процент на
разходите. Поддържа се и че в отношенията между страните бил приложим
Законът за кредитите за недвижими имоти на потребители /ЗКНИП/, който
специален закон признава за действителни клаузите, с които се договарят
разходи по кредита в размер на до 5 пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и в чуждестранна валута, определена с
Постановление на Министерския съвет. Релевира се довод, че в стандартния
европейски формуляр към договора било посочено, че в размера на ГПР по
чл. 6. 5 от договора се включва само възнаградителната лихва, която съгласно
клаузите на чл. 1. 1 и 3. 1 от договора е във фиксиран размер на месец от
2,5%, а размерът на ГПР от 34,4889% по кредита е под определения размер по
чл. 29, ал. 9 ЗКНИП, като при изчисляването на годишния процент на
разходите по процесния договор за кредит бил включен единствено разходът
за възнаградителна лихва, а други такси, комисионни и възнаграждения не се
дължали. Клаузите на чл. 1. 1 и 3. 1 от договора в частта относно размера на
дължимата възнаградителна лихва, са уговорени на ясен и разбираем език,
така и в договора бил посочен и размерът на сумата, която ще бъде дължима в
края на срока на договора, включваща главница и годишен процент на
разходите. Излагат се и съображения, че разпоредбите на ЗЗП следва да се
прилагат, доколкото не са в противоречие с разпоредбите на ЗКНИП, а целта
на чл. 29, ал. 9 от ЗКНИП е да определи по ясен начин максималния размер на
разходите по договора за кредит. Твърди се, че преди сключване на договора
на потребителя е предоставен стандартен европейски формуляр, съдържащ
информация за съществените елементи на договора и условията по същия,
като между страните били сключени три договора при аналогични условия,
но при различен процент на възнаградителна лихва, което било индиция, че
ищцата е била съгласна с условията по договора и не е налице принуда
поради затрудненото финансово положение, а условията по договора били
индивидуално договорени между страните. Моли за отхвърляне на
предявените искове.
Софийският районен съд, след като взе предвид становищата на
страните и ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно
и в тяхната съвкупност, намери за установено следното от фактическа
страна:
3
С приетия за окончателен доклад по делото е отделено за безспорно
между страните, че между страните има сключен договор за кредит от
30.01.2020г. с твърдените клаузи, че за периода от 30.01.2020 г. до датата на
исковата молба ищецът е заплатила за възнаградителна лихва по договора
сумата от общо 500 евро, с левова равностойност от 978 лева, в полза на
ответника и че същата е получена от ответника.
От приетия по делото договор за кредит от 30.01.2020г. се установява, че
между страните е сключен договор, по силата на който ответникът предоставя
на ищеца ипотечен кредит в общ размер на 8180.67 евро, за срок от 120м.,
при фиксиран лихвен процент от 2.5% на месец, с месечна вноска от
215.66евро, с първа погасителна вноска от 25.02.2020г. и последна от
25.01.2030г., като съгласно чл.6.5. е описано, че с подписване на договора
потребителят декларира, че е уведомен от кредитора, че ГПР е в размер на
34.4889%, изчислен съгласно Приложение № 1 от ЗКНИП, като общата сума
дължима по кредита е в размер на 25879.20евро, вкл. е приет и погасителен
план към договора, така и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека
върху недвижим имот ***********, дело № 33/2020г., така и стандартен
формуляр за предоставяне на информация.
Приети са като писмено доказателство още два договора за кредит между
страните от 04.12.2019г. и от 26.02.2020г.
Съгласно заключение на вещото лице по допуснатата и приета по делото
ССчЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се
установява, че ищцата е извършила 6 броя плащания по договор за кредит на
обща стойност 1977.10лв., като с тях били погасени главница на стойност
114.52лв. и договорна лихва в размер на 1862.58лв. Сумата по заема била
предоставена с две плащания в общ размер на 16000лв. Размерът на законната
лихва е 10,00%, а от 01.10.2022г. е 0.49%. ГПР по договора за кредит бил в
размер на 34.4890%, включващ само размера на лихвата. Ищцата имала
сключени още два договора за кредит с ответника, лихвените проценти при
които били различни – по договорът от 04.12.2019г. бил в размер на 2,00%
месечно, по договорът от 30.01.2020. – 2,5% месечно и по договорът от
26.02.2020 – 2,95% месечно.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата
молба доводи и възраженията на ответника, намира от правна страна
следното:
По допустимостта:
Исковата молба е била подадена на 06.10.2020г., по която първоначално е
образувано гр.д. № 48466/2020г. по описа на СРС, 27 състав. Доколкото в
петитума се иска обявяване нищожността на (целия) договор за кредит, съдът
с определение № 20227135/16.10.2020г. е приел, че не е компетентен да се
произнася по иска, доколкото отрицателният установителен иск за
4
нищожност на договора се формира от цената на договора, която е в общ
размер на 25879.20евро (8180.67 евро главница, 17698,53 евро лихва), поради
което на основание чл.104, т.4 ГПК е прекратил производството и е изпратил
делото по компетентност на СГС. По образуваното гр.д. № 10228/2021г. с
определение № 3140/07.04.2022г. е повдигнат спор за подсъдност от СГС по
съображения, че размерът на цената на иска (по иск за обявяване на
нищожност на договор) е размерът на уговорения кредит, който възлизал на
8180,67евро (т.е. без да се включва договорената лихва). По повдигната
препирня по чл.122 ГПК САС с определение № 1131/27.04.2022г. по ч.гр.д. №
1084/2022г. приема, че компетентен да се произнася по исковете е СРС,
доколкото процесният договор бил сключен за 8180,67евро, като цената се
определяла от размера на уговорения кредит, не и от добавяне на уговорените
лихви.
Настоящият състав намира, че не е компетентен да се произнася по
исковете и настоящото решение е недопустимо, но е обвързан от
разрешения спор за подсъдност. Това е така, защото размерът на цената на
иска е стойността на договора, включващ размера на отпуснатия кредит –
главница, но и уговорената възнаградителна лихва и др. такси и комисионни
по погасителния план, доколкото това е договорената цена (Определение №
862 от 11.12.2013 г. по к. ч. т. д. № 4135 / 2013 г. на ВКС). Материалният
интерес от установяване на нищожност е свързан не с това, което
кредитополучателят е получил, а е съизмерим с това, което е договорено да
върне. Съответно, ако се приеме, че стойността на договора не се включва
добавяне на уговорените лихви, то по иск за нищожност на отделните клаузи
за лихва (стойността на която част се оценява като се определя по
погасителен план - Определение № 290 от 09.04.2014 г. по ч.пр. д. № 953/2014
г. на ВКС) би се стигнало до положението, че би бил подсъден на окръжен
съд на първа инстанция, но не и нищожност на целия договор включващ
съответните клаузи.
По същество:
По обуславящите искове – съдът е дал квалификация по чл. 26, ал.1, пр.1
от ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, т.9, т.9а и т.10 от ЗПК, под евентуалност -
чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като е разпределил в тежест на доказване на ищцата
да докаже, че между страните има сключен договор за кредит от 30.01.2020г.
с твърдените клаузи (което е отделено за безспорно), в който случай
ответникът следва да докаже, че не са налице визираните пороци. Съдът
приема, че е сезиран с отрицателни установителни искове с правна
квалификация чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.38, вр. чл.24, т.7, 8, 9 ЗКНИП
под евентуалност – чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Съображенията на съда относно
тук възприетата правна квалификация се изразяват в следното: Въпреки
променената правна квалификация, съдът приема, че правата на страните не
са нарушени, поради което разликата в правната квалификация на иска в
доклада и решението не представлява съществено процесуално нарушение (в
5
който смисъл е и Опр. № 707 от 12.11.2010 г. по т. д. № 353/2010 г., II т. отд.
на ВКС), като съдът базира становището си, доколкото не се променя кръгът
на фактите, подлежащи на доказване, доколкото приложим към процесния
договор е ЗКНИП, а не ЗПК, така и по същество няма разлика в текстовете на
разпоредбите.
По обусловения иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД съдът е разпределил в
тежест на доказване на ищцата да докаже, че е заплатила твърдяната сума от
500 евро, с левова равностойност от 1977.10лв (с оглед протоколно
определение от 12.01.2023г. по чл.214 ГПК), че тя е постъпила в
патримониума на ответника и че това разминаване на блага от имуществото
на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание, т. е. без да е
било налице годен юридически факт, без да е било правоотношение между
страните в настоящото съдебно производство (обусловено от обуславящите
искове).
По обуславящите отрицателни установителни искове:
Съгласно чл.24 ЗКНИП „7. условията за погасяване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването; 8. (изм. - ДВ, бр. 20 от 2018 г., в сила от 01.07.2018
г.) лихвения процент по кредита, с изрично посочване дали е фиксиран, или
променлив, или комбинация от двата, условията за прилагането му и индекс
или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, а при договор за кредит с променлив лихвен процент, при който се
използва бенчмарк за лихвен процент - наименованието на бенчмарка и на
неговия администратор, включително информация за свързаните с
бенчмарка последици за потребителя, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация
се предоставя за всички приложими лихвени проценти; 9. годишен процент
на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи,
включени в общите разходи по кредита за потребителя“ Съгласно чл.29, ал.9
ЗКНИП „Годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-
висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и в чуждестранна валута, определена с постановление на
Министерския съвет“.
Съглашения в договор за кредит, които определят основния предмет на
договора и които са ясни и разбираеми, независимо дали са индивидуално
уговорени, не създават неравнопоставеност между страните по договора.
Клаузата за възнаградителната лихва по договор за кредит е съществен
елемент на договора за кредит, защото урежда възнаграждението за
кредитодателя. Изискването на яснота и разбираемост на същата е изпълнено,
6
ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка и ако от
съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение
и средният потребител (относително осведомен и в разумна степен
наблюдателен и съобразителен) разполага с възможност да разбере
икономическите последици от сключването на договора. При договори, при
които размерът на възнаграждението на търговеца е изразен в абсолютна
стойност като процент към момента на сключване на договора е спазено
изискването за яснота и разбираемост. Заплащането на лихвата представлява
насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените
парични средства. Оттук съдът приема, че не са нарушени чл.24, ал.1, т.7, 8 и
9 ЗКНИП, доколкото процесният договор съдържа погасителен план с
необходимото съдържание, в което са посочени броя вноски, размер на
вноските, компоненти и размер, дати на плащане и дължима сума след
погасяване, каква част от лихвата се погасява и каква част от главницата. На
следващо място лихвеният процент е фиксиран, а ГПР включва само лихвата.
На следващо място, по евентуални иск по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД - добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, като е
предписал за нарушаването им правна последица, идентична с тази при
нарушението на закона. Добрите нрави съществуват като общи принципи или
произтичат от тях и за спазването им съдът следи служебно. Един от тези
принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и
търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат
от закона интерес. Преценката за нищожност на възнаградителната лихва
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора. По същността си
възнаградителната лихвата представлява цена на парите като капитал, но и
цена на времето, през което търговецът е лишен от ликвидността на този
капитал. Така възнаградителната лихва е капитал, чиято стойност нараства с
времето. Затова и при преценка за съответствието на уговорената лихва с
добрите нрави може да се съобразява размера на законната лихва за забава.
В конкретния случай ГЛП е 30 %, ГПР е 34,489%, (под ограничението от
50%), но доколкото ГПР и възнаградителна лихва, макар и свързани, са
различни понятия, то не следва, че разпоредбата на чл. 29, ал.9 ЗКНИП
определя допустимия максимален размер на възнаградителната лихва.
Съгласно установената съдебна практика "добри нрави" по смисъл на чл. 26,
ал. 1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения и при конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки
отделен случай, въз основа на доводите на страните и събраните
доказателства по конкретното дело, съдът може да прецени дали поведението
на конкретния правен субект съставлява действие, което накърнява "добрите
нрави", злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена изгода. С
оглед тази конкретна преценка, съдът прави извод дали договора е нищожен
поради накърняване на добрите нрави. Такива могат да бъдат сделки, с които
7
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг. Ако уговорените престации са за предоставена
услуга и уговорената за това цена, ще бъде нарушен принципът на
добросъвестност, ако е налице явна нееквивалентност между двете престации.
В случая по процесния договор за ипотечен кредит на ищеца е
предоставена в заем сума от 16 000 лева (с уговорена за връщане общо 50 615
лева), при уговорен ГЛП в размер на 30%. Лихвата по договора е
възнаградителна - за ползване на дадената парична сума. Към датата на
сключване на процесния договор обективен критерий за преценка дали с
клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са
създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника, следва да се
съобрази размера на законната лихва към този момент, без обаче тя да се
приеме като максимален размер и за възнаградителната лихва, като съгласно
установената съдебна практика по сходни казуси за договори се приема, че
максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна
лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната
такава, а при заемна сделка, обезпечена с договорна ипотека върху недвижим
имот - повече от два пъти законната (в този смисъл Решение № 378 от
18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение №
906/30.12.2004г. по гр.д. № 1106/2003г. на ВКС, II г. о. и др). Оттук съдът
приема, че клаузата за фиксирана лихва от 2,5 % месечно (30% годишно) е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД
нищожността на отделни части от договора не влече нищожност на целия
договор, когато те могат да бъдат заместени по право от повелителни правила
на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и
без недействителните части. В случая обаче тази нищожна клауза за
възнаградителната лихва не може да бъде заместена от друга разпоредба на
закона, тъй като липсва такава и по-конкретно акт по смисъла на чл. 10, ал. 2
ЗЗД, който да определя горния размер на договорната лихва и доколкото
възнаградителната лихва е част от основния предмет на договора за кредит,
то договорът се явява недействителен на това основание.
По обусловения кумулативно съединен осъдителен иск:
С оглед приетото по-горе, частично основателен се явява искът по чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД, доколкото съгласно чл.39 ЗКНИП „когато договорът за кредит
е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума,
равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита“, т.е. потребителят – кредитополучател дължи връщане на
чистата стойност на кредита (главницата), като с оглед данните по ССчЕ с
платената сума от 1977,10лв. е погасена главница на стойност 114.52лв., то
искът се явява основателен за сумата от 1862.58лв., с която е платена
лихвата, която не се дължи с оглед приетото по обуславящия иск. Това е така,
защото макар договорът да е недействителен поради противоречие с добрите
8
нрави, главницата се дължи на договорно основание като приложение намира
специалната разпорежда на чл.39 ЗКНИП, т.е. плащането на главницата по
вноските не е бил без основание.
По разноските:
С право на такива разполага само ищцата (така и Определение № 366 от
16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1085 / 2022 г. на ВКС, където се цитира решение
от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на Съда на
Европейския съюз, с което е изяснено, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива
93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл,
че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните
разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на
недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на
установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния
характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава
съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни
предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол
върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи), която е
освободена от такси и разноски, като е претендирала присъждане на
адв.възнаграждение (л.9 към гр.д. 48466/2020г.) в размер на 4000лв., което
следа да се намали по възражението за прекомерност до размера на чл.7, ал.2,
т.1 и 3 НМРАВ според цената на двата иска (цената на първия по който и по
мнение на ищцата е в размер на 16000лв. с оглед молба вх.№
18915/29.09.2021г. л.7 към гр.д. № 10228/21 на СГС) в размер на 2240лв. за
двата иска.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да плати
по сметка на СРС такса и разноски в общ размер на 890лв.
С оглед на горното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД по
предявения от Р. Ц. Т., ЕГН: **********, ****************, срещу
*************, ЕИК: ************, че сключеният между страните Договор
за ипотечен кредит от 30.01.2020г. е нищожен поради противоречие с добрите
нрави, като ОТХВЪРЛЯ като неоснователни исковете за нищожност на
договора по чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.38, вр. чл.24, т.7, 8и 9 ЗКНИП.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, ЗЗД *************, ЕИК:
************, да заплати на Р. Ц. Т., ЕГН: **********, ****************,
сумата от 1862.58лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за
ипотечен кредит от 30.01.2020г., ведно със законната лихва, считано от
06.10.2020г. до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата
9
над уважената част до пълния претендиран размер от 1977,10лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК *************, ЕИК:
************, да заплати на Р. Ц. Т., ЕГН: **********, ****************,
разноски по делото в размер на 2240лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК *************, ЕИК:
************, да заплати по сметка на Софийския районен съд разноски по
делото в размер на 890лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10