РЕШЕНИЕ
№ 1951
гр. Пловдив, 25.10.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд
– Пловдив, II състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЧО ДИЧЕВ
при секретаря ТЕОДОРА
ЦАНОВА и с участието на прокурора ДАНИЕЛА СТОЯНОВА, като разгледа докладваното
от съдия Дичев адм. дело № 2129 по
описа на съда за 2021 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на Община
Карлово с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Карлово, ул.
„Петко Събев“, представлявана от кмета на общината Емил Кабаиванов, чрез адв. Т.
Д., срещу Национална агенция по
приходите гр. София. С исковата молба са предявени претенции за осъждане на
ответната страна да заплати на ищеца имуществени вреди, претърпени от него в
резултат на отменен с Решение №585/06.03.2020 г., постановено по адм. д. №
68/2020 г. по описа на Административен съд – Пловдив, оставено в сила с Решение
№ 12038/29.09.2020 г., постановено по адм. д. № 5964/2020 г. по описа на ВАС, административен акт – Ревизионен акт №
Р-16001619001232-091-001/09.09.2019 г., поправен с РА №
П-16001619155660-003-001/13.09.2019 г., издаден от органи по приходите при ТД
на НАП – Пловдив, потвърден с Решение № 676/29.11.2019 г. на директора на Д
„ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП, в частта, с която на общ. Карлово допълнително
е начислен ДДС по фактури, издадени от „Консорциум „Чистота Карлово“ и „АЕР КО“
ООД за данъчни периоди м.07. – м.12.2017 г. Твърди се, че с посочените съдебни
актове са присъдени разноски в производството по съдебно обжалване на същия РА,
в т.ч. направените разходи за правни услуги, получени от адвокатско дружество „Д.,
Петков и Костов“ за представителство пред съда, но не и направените разноски в
производството по обжалване на същия РА по административен ред. Претенцията е в
размер на 6 000.00 лв. С допълнителна молба от 22.09.2021 г. , на
основание §1 от ЗР на ЗОДОВ във връзка с чл.214 ал.1 и ал.2 от ГПК е добавена и
претенция за изтеклата законна лихва в размер на 1026.67 лв., изчислена върху
главницата от 6 000.00 лв., считано от 12.11.2019 г., датата, следваща
плащане на същата главница до датата на предявяване на иска – 19.07.2021 г.,
както и лихвата за периода от датата на завеждане на исковата молба –
19.07.2021 г. до окончателното й изплащане.
Ищецът, редовно призован, се представлява от процесуалния
си представител адв. Д., който поддържа изцяло исковите претенции и искането за
присъждане на разноски в производството, като моли същите да се уважат по
съображения, изложени в съдебно заседание.
Ответникът - Национална агенция за приходите - София,
чрез процесуалния си представител юриск. А., оспорва иска, алтернативно моли да
бъде намален до размера на минимално установеното възнаграждение в Наредбата за
минималното възнаграждение на адвокатите. Счита, че така допуснатите в съдебно
заседание искания за лихви са недопустими. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение и по настоящото дело. Претендира юрисконсултско
възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив и на становище
за основателност на исковите претенции и счита, че те следва да бъдат уважени,
както по основание, така и по размер, предвид наличните доказателства в тази
насока.
Административен съд - Пловдив намира предявения иск
допустим. Касае се за иск с правно основание по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е
заявено искане за присъждане от съда на обезщетение за имуществени вреди, ведно
с акцесорните претенции за лихви, за които вреди се твърди да са настъпили като
резултат от незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на
административна дейност – Ревизионен акт от 09.09.2019 г. и РАПРА от
134.09.2019 г., отменени по предвидения за това ред.
С оглед характера на исковата претенция, съставляваща по
същество искане за обезщетяване на
имуществени вреди, равняващи се на направени разноски при административно обжалване по
ДОПК на отменен административен акт, не е налице и
ограничението за приложение на реда по ЗОДОВ, предвидено в чл.8 ал.3 от ЗОДОВ. В глава осемнадесета на ДОПК „Обжалване на
ревизионния акт по административен ред“, няма норма, която да урежда въпроса с
разпределението на понесените от страните разноски. Съгласно §2 от ДР на ДОПК за неуредените в кодекса
въпроси се прилагат разпоредбите на АПК и Гражданския
процесуален кодекс (ГПК). В АПК в глава шеста „Оспорване на административните актове по
административен ред“ също
не е предвиден ред за направените от страните в това производство разноски.
Затова и съобразно с предвиденото по чл.19 ал.3 във връзка с ал.1 от ЗНАП,
както и чл.17 ал.6 от ДОПК, за направилият разноски в административното
производство по глава осемнадесета на ДОПК съществува единствено възможността да
претендира като претърпени вреди направените разноски по реда на чл.1 ал.1 ЗОДОВ, на каквото основание е предявена и разглежданата по
настоящото дело искова молба. В насока на тези изводи са и
мотивите към Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на ВАС. Определящо за
квалификацията на иска за вреди именно по чл.1 ал.1 ЗОДОВ е обстоятелството, че актът,
от чиято незаконосъобразност се претендират вредите, се издава от
административен орган, в резултат на административна дейност, поради което
представлява властнически акт. В случая се претендира обезщетение от
незаконосъобразен ревизионен акт, отменен във фазата на съдебното
му обжалване, при което са присъдени разноски в полза на ищеца само и
единствено по това съдебно производство.
Следва да се отбележи също
така, че тъй като законната лихва за забавено плащане
на процесното паричното задължение не подлежи на присъждане в рамките на
административното производство, за ищеца не съществува друг правен способ да
претендира същата, освен по исков ред. Законната лихва има обезщетителна
функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично
задължение. Законна лихва за забавено изпълнение на парично задължение се дължи
на кредитора във всички случаи на забава, поради което и не съществуват пречки
да се предяви отделно искане за присъждане на лихви.
На второ място, съгласно чл.214 ал.1 изр. 3 предл.
първо от ГПК, до приключване на
съдебното дирене в първата инстанция ищецът може да измени само размера на
предявения иск, а според ал.2 предл. първо на същия текст, не се смята за
увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви. Или иначе казано, съгласно
последно цитираната разпоредба, претенцията за лихви не представлява увеличение
на иска, предвид и разпоредбата на §1 от ЗР на ЗОДОВ, а и допълнителната молба
по отношение претенцията за същите е депозирана на 22.09.2021 г., т.е. преди
първото съдебно заседание, поради което съдът намира за неоснователно
възражението на ответната страна за недопустимост на искането за лихви,
предявено в първото и единствено съдебно заседание.
На следващо място, искът е предявен от надлежна
страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение в
разпоредбата на чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК. Същият е предявен и
против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за
обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от
чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая издатели на
ревизионния акт, от чиято незаконосъобразност се твърди да са произтекли вреди
за ищеца, са началник сектор и главен инспектор по приходите към ТД на НАП
Пловдив. Териториалните дирекции не са юридически лица и поради това и
доколкото издателите на отменения РА и РАПРА са част от административната
структура на Национална агенция по приходите, която е юридическо лице, съгласно
чл.2 ал.2 от ЗНАП, правилно искът е насочен именно към този ответник.
По същество исковата претенция се явява основателна.
От приетите и приложени по делото доказателства се
установява от фактическа страна, че срещу ищеца общ. Карлово е бил издаден РА №
Р-16001619001232-091-001/09.09.2019 г. РАПРА №
П-16001619155660-003-001/13.09.2019 г., от длъжностни лица при ТД на НАП
Пловдив, с който са били установени в хода на възложена ревизия задължения на общината
от допълнително начислен ДДС в размер на 206 574.93 лв., ведно с лихвата
за забава в размер на 27 646.94 лв. или общо 237 221.87 лв.. Ревизионният акт
бил обжалван по предвидения за това в ДОПК административен ред от страна на общината,
която, след издаване на ревизионен доклад № РД З-16001619001232-092-001/09.08.2019
г., на 11.09.2019 г. сключила договор за правни услуги с адвокатско дружество „Д.,
Петков и Костов“ с предмет, включващ и процесуално представителство на ищеца в
процедурите по ДОПК, свързани с изготвяне на жалба срещу ревизионен акт по реда
на чл.152 от ДОПК, депозирана на 25.09.2019 г. След издаване на ревизионния
акт, също на 11.09.2019 г. общината упълномощила посоченото адвокатско
дружество, в частност адв. Т. Атанасов Д. за подаване на жалба срещу
ревизионния акт, както и да представлява ищеца в производството пред
административния орган – директор на дирекция ОДОП - Пловдив, респективно пред
съда по повод обжалване на ревизионния акт, както и с
правото да преупълномощава адвокат. Жалбата, с която ищецът оспорил по
административен ред ревизионния акт била депозирана чрез пълномощника адв. Т. Д.,
което обстоятелство е изрично
констатирано и отразено в решението на директора на Д „ОДОП“ - Пловдив
по жалбата. С това решение № 672/29.11.2019 г. компетентният административен
орган отхвърлил жалбата и потвърдил РА № Р-16001619001232-091-001/09.09.2019 г.
и РАПРА № П-16001619155660-003-001/13.09.2019 г. Съгласно уговореното в т.III от договора за правна защита и съдействие №
77/11.092019 общината се задължила да заплати на адвокатското дружество
възнаграждение в размер на 5 000.00 лв. без ДДС по банков път в срок до
30.09.2019 г. На 11.09.2019 г. Адвокатско дружество „Д., Петков и Костов“
издават на общ. Карлово данъчна фактура № **********/11.09.2019 г. на стойност
6 000.00 лв. с ДДС. Сумата е преведена от Община Карлово на 11.11.2019 г.
по банков път в „Уникредит Булбанк“.
След постановяване на решението на директора Д „ОДОП“,
с което РА и РАПРА били потвърдени изцяло, е последвало съдебно обжалване пред
Административен съд – Пловдив.
Жалбата на общ. Карлово до Административен съд –
Пловдив е подадена също чрез адв. Т. Д., за което е сключен сключен договор за
правна защита и съдействие № 83/20.12.2019 г. с предмет - обжалване Решение №
676/29.11.2019 г. на „ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП и процесуално
представителство пред Административен съд – Пловдив. По т. III от договора е уговорено възнаграждение в размер на
5 000.00 лв. без ДДС., платими по банков път до 31.12.2019 г. За
процесната правна услуга адвокатско дружество „Д., Петков и Костов“ издава
данъчна фактура № **********/02.01.2020 г. на стойност 6 000.00 лв. с ДДС.
Сумата за извършената правна услуга е преведена от Община Карлово по банков път
в „Уникредит булбанк“ на 31.01.2020 г.
С Решение № 585/06.03.2020 г., постановено по адм. д.
№ 68/2020 г. по описа на Административен съд – Пловдив, съдът е отменил РА от
09.09.2019 г., ведно с РАПРА от 13.09.2019 г. в частта за допълнително начислен
ДДС по фактури, издадени от „Консорциум Чистота Карлово и „АЕР КО“ ООД в размер
на 206 522.45 лв., ведно с прилежащите лихви в размер на 27 643.88
лв. и е отхвърлил жалбата на общината в частта за непризнат данъчен кредит в
размер на 53.20 лв. и лихви за просрочие 3.06 лв., както и НАП – София е
осъдена да заплати на общ. Карлово сумата от 6 046.83 лв. разноски по
делото. Това решение е било обжалвано
пред ВС на Р България от директора на Д „ОДОП“ – Пловдив, който с Решение № 12038/29.09.2020 г., постановено по адм. д. №
5964/2020 г. по описа на ВАС, I О., е оставил в
сила решението на административния съд в гр. Пловдив, като е осъдил НАП – София
да заплати 6 000.00 лв. разноски за адвокатско възнаграждение.
Горното се установява от събраните по делото писмени
доказателства.
От страна на ответника не се излагат конкретни
аргументи в насока неоснователност на иска, а се иска от съда да го отхвърли
изцяло, алтернативно – да намали размера му.
Следва да се има предвид, че при съпоставка на
представения договор за правна защита и съдействие от 11.09.2019 г. и неговото
съдържание, с останалите събрани по делото писмени доказателства, се установява
такава взаимовръзка, която дава основание да се счете, че договорът е бил
съставен именно в хода и по повод на административното производство, след
издаване на ревизионния акт, който е вписан в договора и във връзка с
предвидените законови стъпки в ревизионното производство, свързано с издаване,
съответно обжалване на ревизионен акт. В тази насока е видно, че приложеното
пълномощно от същата дата, касае упълномощаване на адвокатското дружество,
страна по договора, респ. упълномощаване на конкретен адвокат с права, свързани
с изпълнение именно на клаузите по този договор. Определено е адвокатско
възнаграждение в размер на 5 000.00 лв. без ДДС. Съгласно разпоредбата на
чл.8 ал.1 т.5 от Наредба № 1/2004 г. за размера на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие
по административни дела с определен материален интерес възнаграждението за
такъв в размер на 237 221.87 лв. е 4 902.22 лв. без ДДС. В случая е
уговорено възнаграждение в размер на 5 000.00 лв., т.е. с 98.22 лв. повече
от така определеният минимален размер в Наредбата, което в никакъв случай не би
следвало да се приема за прекомерно.
Отделно от това, видно е че за размера на
претендираното обезщетение е била издадена фактура с посочено конкретно
основание в графа „наименование на стоките и услугите“, която по време на
издаване предхожда произнасянето на
административния орган по оспорването на ревизионния акт, издаден срещу ищеца.
Налице е и документална обвързаност между издадената фактура и приложените от
ищеца: платежно нареждане със задължено
лице – Община Карлово, авизо за местен превод и извлечение на сметка 411 на
адвокатско дружество „Д., Петков и Костов“ за периода 01.09.2019 г. – 31.12.2019
г., следващи датата на издаване на фактурата, като е видно и че извършеното
преводно нареждане на сума в размер на сумата, посочена по фактурата, са
направени в полза на адвокатското дружество – страна по договора за правна защита
и съдействие от 11.09.2019 г., именно по
сметка в банка, така както е посочено в договора. Наред с това следва да се
отбележи, че от представеното по делото извлечение от тази сметка е видно, че
транзакция е била осъществена и сумите в действителност са постъпили по
сметката на адвокатското дружество, по която са били наредени.
Съдът при преценката си относно доказаността на направения
разход съобразява разрешението, дадено в Тълкувателно решене № 6/2013 г. на ВКС
ОСГТК, в което е посочено, че само
когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се
присъдят. Посочено е още, че поради това в договора за правна помощ следва да
бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е
задължително заплащането да се осъществи по определен начин - например по
банков път и тогава, както и в случаите, при които е договорено такова
заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови
документи, удостоверяващи плащането. В случая, от представените документи, с
оглед на тяхната взаимообвързаност, както и посочени дати на издаване,
съпоставени с датите на издаване на ревизионния акт, съответно решението на директора
на дирекция „ОДОП“, съдът формира извод, че извършеното от ищеца плащане е било
действително осъществено. В тази насока следва да се има предвид и това, че макар
и със закъснение, плащането е извършвано по начина, предвиден в договора за
правна защита и съдействие.
Отделно от
това, съдът намира за необходимо да отбележи, че този договор е бил приложен в
хода на административното обжалване на ревизионния акт, което изключва всякакво
съмнение относно достоверността на отразените в договора клаузи, в каквато
насока е налице оспорване, като се има предвид, че в хода на това производство
разноски не се присъждат. Видно от решението на директора на Д „ОДОП“, пред
същия е било представена пълномощното, удостоверяваща осъщественото
представителство от адвокат от адвокатското дружество, с което именно е сключен
договорът за правна защита и съдействие, който пълномощник, както се посочи, се
явява обвързан със съдържанието на договора и е съставен именно, когато вече е
била налице възникнала необходимост от осъществяване на процесуално
представителство пред административния орган в предвиденото по ДОПК
производство по обжалване на вече издадения ревизионен акт.
За да възникне правото на иск за обезщетение по чл.1
ал.1 от ЗОДОВ е необходимо да са налице няколко кумулативно определени
предпоставки, а именно: да има причинена вреда - имуществена или
неимуществена; да съществува незаконосъобразен акт, действие или
бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината;
незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод
изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка
между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата вреда.
При липсата, на който и да е от елементите на посочения фактически състав, не
може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл.1 ал.1 от ЗОДОВ.
В конкретния
случай, както се посочи, е установена по делото
отмяна по предвидения за това съдебен ред, а именно отменен е издаденият
срещу ищеца ревизионен акт и РАПРА. В
развилото се пред надлежния административен орган производство по обжалване на
ревизионния акт се установява ищецът да е направил имуществен по своя характер
разход, понеже е заплатил адвокатски хонорар на упълномощения в това производство
адвокат. Така направеният разход се явява имуществена вреда за ищеца, която е в
пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен ревизионен акт и е
непосредствена последица от него, доколкото ищецът не би търсил и заплащал
адвокатска защита, ако срещу него не бе издаден оспорения от него пред
административния орган ревизионен акт. В тази насока и независимо, че защитата
в административното производство по ДОПК не е задължителна, следва да се вземе
предвид и изричното разрешение, дадено в задължителното за съдилищата ТР 1/2017
г. на ВАС, според което адвокатската защита е конституционно гарантирана в КРБ
и законово регламентирана в ЗА и в чиито мотиви е отхвърлено като абсурдно с
конкретно изложени доводи твърдението, че направеният разход за адвокатски
хонорар, конкретно в производства по
ЗАНН, не се явява имуществена вреда за
ищеца, тъй като е платен само по силата на свободното договаряне между
страните. Мотивите на посоченото ТР са напълно относими и към процесния случай,
независимо че то е постановено във връзка със случаите на предявени пред
административните съдилища искове по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от
незаконосъобразни наказателни постановления за изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им. Макар и да липсва
нормативно задължение за процесуално представителство при обжалване на
ревизионни актове по административен ред, защитата при обжалването им се явява
нормален и присъщ разход за обезпечаване успешния изход на спора, поради което
и вредите, съставляващи платеното адвокатско възнаграждение, се явяват пряка и
непосредствена последица от издадения незаконосъобразен ревизионен акт.
Очевидно е, че не би била търсена адвокатска помощ от страна на ищеца, ако
срещу него не бе издаден незаконосъобразен административен акт, който уврежда
законните му интереси. Затова и съдът приема, че заплатеното за адвокат
възнаграждение се явява пряка и непосредствена последица от издадения незаконосъобразен
акт. В тази насока е налице и трайна и безпротиворечива съдебна практика на
ВАС, обективирана например в Решение № 13149/2015 г. по адм. дело № 14368/14
г., Решение № 14299/18 г. по адм. дело № 4329/18 г., Решение № 11261/2019 г. по
адм.дело № 4717/2019 г., Решение № 13179/19 г. по адм. дело № 3060/2019 г.,
Решение № 1188/20 г. по адм. дело № 4717/2019 г.
От изложеното следва, че искът е
доказан и по основание, и по размер, и като такъв следва да бъде уважен, като
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за имуществени
вреди, произтичащи от заплатено адвокатско възнаграждение в производството по
административно обжалване на незаконосъобразен Ревизионен акт, издаден против
ищеца, доколкото съгласно чл.4 ал.1 от ЗОДОВ държавата и общините дължат
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно
от длъжностно лице.
По
повод претенцията на ответната страна за намаляване на предявения иск до
размера на минимално установеното възнаграждение в наредбата за адвокатските
възнаграждения, съдът намира, че не е налице несъответствие на размера на
исковата претенция с принципа на справедливостта и съразмерността. В
Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ВАС изрично е отбелязано, че съдът,
спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само
и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на
чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, т.е. да е обоснован и справедлив,
което означава да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да
обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото й от
държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства
интересите, на която и да е от страните в производството. В разпоредбата на
чл.36 ал.2 от ЗА е предвидено, че
размерът на договореното адвокатско възнаграждение следва да е обоснован и
справедлив, както и че не може да е по-нисък от предвидения в наредбата на ВСС
размер за съответния вид работа. Съгласно §1 от ДР на Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
непредвидените в тази наредба случаи възнаграждението се определя по аналогия.
В случая според съда приложимата разпоредба от Наредбата е именно тази по чл.8
от същата, която се отнася до процесуално представителство, защита и съдействие
по административни дела с определен материален интерес. В насока на това, че в
случаите при преценка размера на заплатеното адвокатско възнаграждение следва
да се има предвид именно нормата на чл.8 от Наредбата е и практиката на ВАС /
Решение № 14299/2019 г. по адм. дело № 4329/18 г., Решение № 15363/19 г. по
дело 2932/19 г. и др./. Предвидените по Наредбата размери на адвокатски
възнаграждения са само долна граница, под която адвокатите не могат да
договарят възнаграждение за оказаната от тях правна помощ, а самият размер се
определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента. В случая, съобразно с размера на установените
по ревизионния акт задължения, които определят материалния интерес, а именно 237
221.87 лв., както се посочи и по-горе, възнаграждението се
определя по реда на чл.8, ал.1, т.5 от Наредбата, където е посочено, че при
интерес от 100 000 лв. до 1 000 000 лв. минималното възнаграждение е 3530 лв.
плюс 1 % за горницата над 100 000 лв. Така определено минималното по Наредбата
възнаграждение следва да възлиза на 4 902.22 лева без ДДС, както се посочи
по-горе в настоящото изложение. В случая
е видно, че е заплатено адвокатско възнаграждение в полза на адвокатското
дружество, което е надвишавало минимално предвидения размер в Наредбата с 98.22
лева. Въпросният минимален размер, посочен в Наредбата, не е равнозначен на
обоснован и справедлив размер по смисъла на чл.36 ал.2 от ЗА, а определянето на
размера на възнаграждението като обоснован и справедлив е в зависимост от
характеристиките и обема на конкретно оказаната правна помощ и във връзка със
спецификите, сложността, продължителността и предмета на конкретното
производство. В случая оказаната от адвокат към упълномощеното адвокатско
дружество правна помощ се е изразила в изготвяне и депозиране на жалба срещу
отменения впоследствие изцяло ревизионен акт пред съдебен орган, с което и
предвидената в ДОПК защита по административен ред е била реализирана в пълен
обем. Ето защо в процесния случай уговореният и заплатен от ищеца размер на
адвокатското възнаграждение, който е в размер, почти равен на минимума,
определен в специалната Наредба, следва да се определи като съразмерен и
съответстващ на критериите по чл.36 ал.2 от ЗА. Съгласно §2а от ДР на
Наредбата, за нерегистрираните по Закона
за данъка върху добавената стойност адвокати размерът на
възнагражденията по тази наредба е без включен в тях данък върху добавената
стойност, а за регистрираните, каквото положение се установява в случая да е налице
и това не е спорно между страните, дължимият данък върху добавената стойност се
начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част
от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно
разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност. В
случая определеният адвокатски хонорар от 5 000 лева с включен ДДС възлиза
на 6 000 лева, колкото именно е заплатено от ищеца в полза на адвокатското дружество
с превода от дата 11.11.2019 г. Затова и с оглед на изложеното и по-горе
претендираният размер на обезщетението по исковата молба от 6 000 лева съдът
намира за съобразен с принципа на справедливостта, поради което и не следва
исковата претенция да бъде уважавана до по-нисък размер и възраженията на
ответната страна в тази насока са неоснователни.
Не се установява от доказателствата по делото нито една от
хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които биха били основание за отхвърляне на иска
или намаляване размера на присъденото обезщетение.
С исковата молба е
направено и искане за присъждане на мораторна лихва, върху сумата на
обезщетението, равна на законната такава, считано от 12.11.2019 г., денят
следващ датата на извършения имуществен разход от 6 000 лева, до датата на
изготвяне на исковата молба – 19.07.2021 г., както и акцесорното искане за
присъждане на законната лихва върху главницата от 6 000 лева от датата на
завеждане на исковата молба – 19.07.2021 г. до окончателното й изплащане.
Претендираният размер на мораторната лихва за посочения период, равна на законната
такава, е 1 026.67 лева.
Действително,
претендираната сума от 6 000 лева се
равнява на размера на заплатено с ДДС възнаграждение за адвокатска защита по
договор в административното производство по обжалване на ревизионен акт,
издаден срещу ищеца. Както обаче се приема и в цитираното вече ТР №1/2017
г. на ВАС, ОСС I и II колегия „след като едно от условията на АПК за
образуване на производство по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ е административния акт да е
отменен по административен или/и/ съдебен ред и след като в тези производства
гражданинът е ползвал адвокатска защита, защото не е могъл сам да се защити, то
хонорарът, платен на адвокат за осъществяване на тази защита не е нищо друго, освен имуществена вреда,
която е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен
акт.“ За посочената имуществена вреда се дължи обезщетение съгласно чл.4 от ЗОДОВ, както вече се посочи. Следователно, и в случая, макар размерът на
обезщетението да произтича от размера на заплатеното адвокатско възнаграждение,
касае се до присъждане на обезщетение за имуществени вреди, а не за присъждане
на разноски по производство, в което те са направени, поради което и допустимо
е присъждането на законната лихва върху основната искова претенция за
обезщетение. В случая не се касае до производство за присъждане на адвокатско
възнаграждение, а до такова за присъждане на обезщетение за имуществени вреди.
Не е налице и неравно третиране, доколкото при сегашната законова регламентация
страните в съдебни производства биха могли в рамките на едно и също
производство да претендират и да получат осъждане и за направените в него
разноски, докато лицата, осъществяващи обжалване на административен акт в
административното производство по ДОПК, нямат такава законова възможност,
поради което и единственият път за тях остава присъждането на обезщетение за
направения вече от тях в административното производство разход по реда на
ЗОДОВ, при което те следва да водят още едно исково по характера му
производство. С оглед характера на исковата претенция, а именно обезщетение за
вреди от незаконосъобразен административен акт, е допустимо присъждането на
лихва за забава върху размера на същата.
Съгласно със заключението по т.4 на ТР № 3/2005 г. на ВКС,
ОСГК, при незаконни актове на администрацията, началният момент на дължимостта
на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизането в сила на решението,
с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните –
моментът на издаването им. В случая се претендира мораторна лихва и законна
лихва, считано от датата, следваща извършения разход от ищеца до датата на
изготвяне на исковата молба, както и от датата на завеждане на исковата молба,
поради което и с оглед посоченото, настоящият съд счита, че следва да се уважат
претенциите за присъждане на лихва, считано от 29.09.2020 г., когато е влязло в
сила Решение № 12038 от същата дата, постановено по адм. д. № 5964/2020 г. по
описа на ВАС до окончателното изплащане на главницата.
На
основание чл.10 ал.3 от ЗОДОВ, на ищеца ще следва да бъдат присъдени и
сторените в настоящото производство разноски в размер на общо 781 лева, съгласно представения списък,
от които 756 лева изплатен размер на адвокатско възнаграждение и 25 лева
заплатена държавна такса за образуване на делото. Направеният разход за
адвокатско възнаграждение е доказан, като по делото са представени: договор за
правна защита и съдействие № 119/06.07.2021 г., в който е договорено адвокатско
възнаграждение в размер на 630 лв. без ДДС; копие на фактура № 199/06.07.2021 г. със
стойност 756.00 лв. с ДДС и преводно нареждане, видно от което в полза на
упълномощеното по делото адвокатско дружество е заплатена сумата общо от
1 356.00 лв., в която очевидно се включва и сумата по цитираната фактура.
Що се
касае до възражението за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар, то
същото според съда е неоснователно, като възнаграждението е видно да е
определено почти в минималния предвиден размер по чл.8 ал.1 т.3 от Наредба
№1/2004 г. във връзка с §2а от ДР на Наредбата и по никакъв начин не може да се
счете, че са налице основания за присъждането на по-нисък размер на разноските
в тази им част по смисъла на чл.78 ал.5 от ГПК. В конкретния случай, оказаната
от адв. Д. по настоящото дело правна помощ се изразява в изготвяне и депозиране
на исковата молба с доказателства, както и в участие на адв. Д. в проведеното
по делото съдебно заседание, в което е изложил аргументи за основателността на
претенцията. Поради това и в процесния случай заплатеният действително от ищеца
размер на адвокатското възнаграждение, който е в размера на минималния,
предвиден такъв по специалната Наредба №1/2004 г., не е несъразмерен или
несъответстващ на критериите по чл.36 ал.2 от ЗА, нито може да бъде определен
като прекомерен.
Мотивиран
от горното, Административен съд – Пловдив, II състав
Р Е Ш И
:
ОСЪЖДА Национална агенция за
приходите гр.София, да заплати на Община Карлово, с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. Карлово, ул. „Петко Събев“, представлявана от кмета
на общината Емил Кабаиванов, сумата от 6 000.00 лв., представляваща
обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, в резултат на
незаконосъобразно издаден и отменен Ревизионен акт № Р-16001619001232-091-001/09.09.2019
г., поправен с РА № П-16001619155660-003-001/13.09.2019 г., ведно със законна
лихва, считано от 29.09.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Национална агенция за
приходите гр.София, да заплати на Община Карлово, с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. Карлово, ул. „Петко Събев“, представлявана от кмета
на общината Емил Кабаиванов, разноски в
размер на 781 лв.
Решението
подлежи на обжалване пред ВАС 14-дневен срок от съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /П/