Р Е Ш
Е Н И Е №84
гр. Сливен, 28.05.2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при секретаря Мария
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №148
по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение
№91/29.01.2020г. по гр.д.№4550/2019г. на Сливенски районен съд, с което е осъдена Областна дирекция
на МВР – Сливен да заплати на К.Щ.Н., както следва: на основание чл.178, ал.1,
т.3, вр. чл.187, ал.6, вр. ал.5, т.2 от ЗМВР сумата от 2046,38лв.,
представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд от 295
часа за периода от 01.07.2016г. до 30.06.2019г., получен в резултат на
преизчисляване на положен нощен труд с коефициент 0,143, ведно със законната
лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 26.08.2019г. до
окончателното й изплащане; на осн. чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 260лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от
26.08.2016г. до 01.07.2019г. С решението са присъдени разноски на ищеца в
размер на 500лв. и ответната дирекция е осъдена да заплати съответна държавна
такса и разноски за вещо лице по сметка на СлРС в общ размер от 231,86лв.
Въззивната жалба е подадена
от ОД на МВР - Сливен и с нея е обжалвано
посоченото първоинстанционно решение изцяло.
В жалбата си, въззивникът –
ответник в първоинстанционното производство ОД
на МВР – Сливен чрез пълномощника гл. юриск. Б. твърди, че обжалваното
първоинстанционно решение е неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на
материалния закон и необосновано. Счита, че НСОРЗ и в частност разпоредбата на
чл.9 от същата, е неприложима спрямо държавните служители в МВР, тъй като
техния статут е уреден в специалния закон и издадените въз основа на него
наредби, в т.ч. Наредба за организация и разпределяне на работното време,
отчитането, компенсирането на работата извън редовното работно време и Наредба
за условията и реда за заплащане на допълнителни възнаграждения на държавните
служители в МВР. В посочените нормативни актове през процесния период, нито към
момента, не е съществувала разпоредба, подобна на тази на чл.9, ал.2 от НСОРЗ.
Счита, че липсата не е въпрос на празнота, а на законодателна регламентация, на
различен метод на регулиране на тези обществени отношения. Не е налице и
неравностойно третиране на държавните служители в МВР спрямо работниците, с
оглед предвидените и получавани от първите определени материални и нематериални
блага. В чл.187, ал.3 от ЗМВР изрично било регламентирано полагането на нощен
труд в размер на 8 часа за съответната смяна, за разлика от чл.136, ал.3 и
чл.140 от КТ, а ищецът е работил на 12-часови смени, от които 8 часа нощен
труд. Специалния ред при регламентацията на извънредния и нощния труд за
служителите на МВР изключва общите разпоредби и в частност тези на НСОРЗ. При
работата на смени, работното време се отчита по специален ред на служителите на
МВР, което прави недопустимо аналогичното прилагане на законите за държавните
служители в гражданските ведомства, вкл. конвертиране на часовете труд, положен
през нощта, в дневни часове. Освен това
счита, че неправилно разликата след въпросното конвертиране се възприема като
извънреден труд. За да е извънреден труд, то той трябва да е положен в повече
от установеното за него работно време, а в случая преизчислените часове не са
положени в повече от ищеца, нито преди, нито след края на работното време, за
която и да е смяна, защото реално не са отработени. Счита, че не са налице и
предпоставките в алгоритъма, уреден в самата НСОРЗ за преизчисляване на нощния
труд. С оглед всичко изложеното, въззивникът моли съда да отмени изцяло
обжалваното първоинстанционно решение и да постанови ново по същество, с което
отхвърли изцяло предявените искове. Претендира присъждане на разноски пред
двете инстанции за юрисконсултско възнаграждение.
С
въззивната жалба не са направени доказателствени искания.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата
страна – К.Щ.Н. чрез пълномощника адв. Н.П., отговарящ на изискванията на
чл.260 и чл.261 от ГПК.
В
същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
С отговора на въззивната
жалба, подаден от ищеца в първоинстанционното производство К.Н. чрез
пълномощника адв. П., се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба.
Въззиваемият намира постановеното решение за правилно, обосновано и законосъобразно.
Излага подробни контра аргументи на съображенията, изложени във въззивната
жалба. Счита, че разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ е напълно приложима, като
тя е израз на една от мерките, които държавата е взела за
ограничаване/компенсиране на вредните последици от полагането на нощен труд,
наред с другите задължения на работодателя по КТ и ЗМВР. В ЗМВР и подзаконовите
актове по прилагането му липсва аналогична правна регламентация по прилагане на
този компенсаторен механизъм и именно поради препращащата норма на чл.188, ал.2
от ЗМВР се прилага въпросната разпоредба на чл.9, ал.2 от НОСРЗ. При спазването
на разпоредбата, при изчисляването на нормата работно време, ако същата не е
надвишена, обективно служителят не би получил никакво възнаграждение за
извънреден труд, тъй като няма да е налице надвишаване на работното му време.
Предвиденото в нормата е израз на специалната законодателна закрила по
отношение на полагащите нощен труд и ако работодателят я съобразяваше при
изготвяне на графиците за дежурствата, нямало да се стига до полагане на
извънреден труд. Посочва, че тълкуването на разпоредбата на чл.188, ал.2 от ЗМВР обхваща всички мерки, форми на специална закрила за работещите през нощта,
една от които е преобразуването на нощните часове към дневните. Посочва, че
специалният закон съдържа непълнота относно продължителността на нощното
работно време при 5-дневна работна седмица, тъй като разпоредбата на чл.187,
ал.1 от ЗМВР посочва 8 часа дневно /а не денонощно/, при което следва да се
прилага общата разпоредба на чл.140 от КТ за нормалната продължителност на
нощния труд – до 7 часа на денонощие. Поради това доводът за изрична
регламентация на продължителността на работното време през нощта намира за
неоснователен. Прави анализ на разпоредбата на чл.187, ал.3 от ЗМВР. На
последно място посочва, че твърдяната от въззивника специална регламентация –
Наредба №8121з-776/29.07.2016г. на МВР е отменена с Решение от 10.12.2019г. по
адм.д.№8601/2019г. на ВАС изцяло като незаконосъобразна, основно поради липса
на мотиви за изменението. По този начин се възстановява действието на
предходната правна регламентация – Наредба №8121з-407 от 11.08.2014г., която
пък съдържа разпоредба в чл.31, аналогична с тази на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. С
оглед изложеното, въззиваемият моли съда да потвърди обжалваното решение.
Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.
С отговора на въззивната жалба не са
направени доказателствени искания.
След подаване на въззивната
жалба, на 14.02.2020г. по гр.д.№4550/2019г. на СлРС е постъпила молба от ищеца
в първоинстанционното производство К.Щ.Н. чрез пълномощника адв. Н.П., с която
на основание чл.233 от ГПК е направен частичен
отказ от предявените искове, както следва: по иска за заплащане на
извънреден труд за сумата над 1547,36лв. до пълния претендиран размер от
2046,38лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд над 70
часа на тримесечие за исковия период, т.е. над 233 часа до 295 часа и по иска
за мораторна лихва над сумата от 190лв. до 260лв. Моли делото да бъде
прекратено в тази му част.
Окръжният съд след
съобразяване, че с посочената молба е надлежно десизиран с правния спор в една
част и по нея той не следва да дължи разглеждане и произнасяне, с определение
от 09.03.2020г., на основание чл.233 от ГПК, е обезсилил първоинстанционно Решение №91/29.01.2020г. по гр.д.№4550/2019г. на Сливенски районен
съд, в
частта, с която е
осъдена Областна дирекция на МВР – Сливен да заплати на К.Щ.Н., на основание чл.178,
ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.6, вр. ал.5, т.2 от ЗМВР, възнаграждение за положен
извънреден труд за периода от 01.07.2016г. до 30.06.2019г. над 233 часа и над размера на сумата от 1547,36лв., както и в частта, с която Областна
дирекция на МВР – Сливен е осъдена да заплати на К.Щ.Н., на осн. чл.86, ал.1 от ЗЗД, обезщетение за забава върху главницата над
размера от 190лв., поради отказ от исковите
претенции в тези им части и е прекратил производството по гр. дело №4550/2019год. по описа на
СлРС и по въззивно гр.д.№148/2020г. по описа на СлОС в частта относно иска по чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187,
ал.6, вр. ал.5, т.2 от ЗМВР за заплащане на възнаграждение за положен от К.Щ.Н.
извънреден труд за периода от 01.07.2016г. до 30.06.2019г. над 233 часа и над
размера на сумата от 1547,36лв., както и в частта, относно иска по чл.86, ал.1
от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху главницата над размера от 190лв.
Определението на СлОС е влязло в сила.
По този начин предмет на
въззивното производство е останалата част от исковите претенции за заплащане на
възнаграждение за извънреден труд за периода от 01.07.2016г. до 30.06.2019г. за
233 часа /до 70 часа на тримесечие/ в размер на 1547,36лв. и обезщетение за
забава върху главницата в размер на 190лв.
В с.з., въззивникът ОД на
МВР – Сливен, не изпраща процесуален представител. По делото е постъпило
писмено становище от процесуалния му представител по пълномощие гл. юриск. Б.,
която посочва, че поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по
изложените в нея подробни съображения. Излага аналогични аргументи относно
неправилността на обжалваното първоинстанционно решение. Претендира присъждане
на направените по делото разноски, в т.ч. и такива на основание чл.78, ал.4 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
пълномощника на насрещната страна и моли съда да съобрази измененията в Наредба
№1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ДВ,
бр.45/15.05.2020г.
В с.з., въззиваемият К.Щ.Н., не се явява и не се представлява.
По делото е постъпило писмено становище от пълномощника му адв. Н.П., който посочва,
че оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа изложените в отговора
на същата подробни съображения и моли съда да потвърди първоинстанционното
решение, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред
въззивната инстанция разноски. Моли съда да не присъжда разноски на другата
страна за прекратената част от производството, тъй като отказа е входиран
докато делото е било висящо пред първа инстанция и преди входиране на
въззивната жалба на ответната страна.
Въззивният съд намира подадената
въззивна жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект,
имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен
съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното
съдебно решение е валидно и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира,
че първоинстанционното решение е правилно
и законосъобразно.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Както бе посочено, след
постановеното на основание чл.233 от ГПК определение от 09.03.2020г., предмет на въззивното
производство е останалата част от исковите претенции за заплащане на
възнаграждение за извънреден труд за периода от 01.07.2016г. до 30.06.2019г. за
233 часа /до 70 часа на тримесечие/ в размер на 1547,36лв. и обезщетение за
забава върху главницата в размер на 190лв.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ
напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд относно частта на исковите претенции, останала
след посоченото обезсилване, които са обосновани и намират опора в
материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел
надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на
които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до
законосъобразни правни изводи.
Сливенският районен съд е
бил сезиран с предявени
при условията на обективно кумулативно съединяване от К.Щ.Н. *** искове, както следва: иск за заплащане на възнаграждение
за положен извънреден труд за периода от 01.07.2016г. до 30.06.2019г. в размер на 2046,38лв. /с оглед допуснатото от
районния съд изменение на исковите претенции с протоколно определение от 16.01.2020г./,
респ. в размер на 1547,36лв., с оглед
направения частичен отказ от иска и определение от 09.03.2020г. по настоящото в.гр.д.№148/2020г.
на СлОС, намиращ правното си основание в чл.178, ал.1, т., вр. чл.187, ал.5,
т.2 от ЗМВР и акцесорен иск за
заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата
за неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 260лв. /с
оглед допуснатото от районния съд изменение на исковите претенции с протоколно
определение от 16.01.2020г./, респ. в
размер на 190лв., с оглед направения частичен отказ от иска и определение
от 09.03.2020г. по настоящото в.гр.д.№148/2020г. на СлОС, за периода от
изискуемостта до подаване на исковата молба, с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Първоинстанционният съд,
въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и
обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал
параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени
права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили
възражения.
Съдът намира изложените във
въззивната жалба съображения за неоснователни.
Безспорно по делото е
установено, че ищеца в първоинстанционното производство К.Щ.Н. е държавен служител по
смисъла на чл.169 от ЗМВР, като през процесния период от 01.07.2016г. до
30.06.2019г. /и
към момента/ заема длъжността „командир на отделение в група „Охранителна
полиция“ при РУ – Твърдица при ОДМВР – Сливен.
Ищецът в първоинстанционото производство, видно от
представените по делото писмени доказателства, е работил на сменен режим,
обикновено 24-часови смени, при сумирано изчисляване на работното време за
тримесечен отчетен период.
Съгласно
разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР, работата извън редовното работно
време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за
отработени до 70 часа на тримесечен период – за служителите, работещи на смени,
като съгласно чл.187, ал.6 от ЗМВР, извънредният труд по ал. 5 се заплаща с 50
на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.
От заключението
по назначената в първоинстанционното производство съдебно-икономическа
експертиза се установява полагането на извънреден труд от ищеца Н. през
процесния период
от 01.07.2016г. до 30.06.2019г., като вещото лице е посочило същия в часове. В
заключението, в табличен вид е посочен и заплатения от работодателя извънреден
труд в часове и остатъка след това. Следва да се посочи, че при определяне на
останалата, е заплатена част от положения от ищеца извънреден труд, вещото лице
не е приложило императивната разпоредба на чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР –
компенсиране с възнаграждение извънреден труд до 70 часа на тримесечен период.
Прилагайки посочената императивна разпоредба, настоящия състав прецени, че
следва да се редуцира подлежащия на заплащане извънреден труд за първото и
второто тримесечие на 2019г., като следва да се заплати възнаграждение за 70
часа. По този начин, прилагайки императивната правна норма, съдът констатира,
че подлежащия на заплащане извънреден труд, положен от ищеца Н., възлиза на 233
часа, като дължимото за него и незаплатено от работодателя възнаграждение възлиза на 1547,36лв.
Основният спор
между страните в първоинстанционното, въведен с въззивната жалба и в настоящото
въззивно производство, е следва ли да се прилага коефициент за преобразуване на
нощните часове в дневни при сумарното изчисляване на отработените часове за
съответния отчетен период и на тази база да се определи надвишена ли е
индивидуалната работна норма на ищеца, т.е. налице ли е положен от него извънреден
труд.
Въззивната инстанция споделя напълно извода на
районния съд за приложимост на въпросното преобразуване с коефициента за
превръщане на нощните часове в дневни /8:7=1,143/. Прилагайки този коефициент
се отчита тежестта на положения от
ищеца нощен труд при изчисляване на отработените часове, за да може да се
определи и положения извънреден труд на база отработените часове. Следва да се
отбележи, че при това процедиране не е налице остойностяване на нощния труд.
Районният съд е изложил подробни мотиви защо приема за
правилно такова процедиране, които се споделят изцяло от въззивния състав.
Редът за организацията и разпределянето на работното
време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните
служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих
и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на
вътрешните работи. За периода от 19.08.2014 г. до 01.04.2015 г. – началното на
процесния период (01.04.2015 г.), е действала Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г.
(ДВ, бр. 69 от 19.08.2014 г., в сила от 19.08.2014г, отм., бр. 40 от 2.06.2015
г., в сила от 1.04.2015 г). От 01.04.2015г. до 29.07.2016г. е действала Наредба
№ 8121з-592/25.05.2015 г., която е била отменена с Решение № 8585 от 11.07.2016
г. на ВАС по адм. д. № 5450/2016 г., обнародвано в ДВ бр. 59 от 29.07.2016 г.
От 02.08.2016г. понастоящем действа Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. (обн.,
ДВ, бр. 60 от 2.08.2016 г., в сила от 2.08.2016 г). Текстовете на чл. 3, ал. 3
и в трите наредби са идентични, като гласят, че при работа на смени е възможно
полагането на труд и през нощта между 22,00 и 6,00 ч., като работните часове не
следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период.
Съобразно чл. 31, ал. 2 от Наредба № 8121з-407/11.08.2014
г. (ДВ, бр.69 от 19.08.2014 г., отм. ДВ, бр.40 от 2.06.2015 г., в сила от
1.04.2015 г.). при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове
положен труд между 22,00 и 6,00 ч. за отчетния период се умножава по 0,143. В
следващите две Наредби № 8121з-592/25.05.2015г. и № 8121з-776/29.07.2016г.,
приложими към процесния период 01.04.2015г. до 30.11.2017г., липсва изрична
регламентация за преизчисляване на нощния труд в дневен. Доколкото в последните
две наредби е посочено, че отново се касае за сумарно отчитане на работното
време, но не е посочен алгоритъм за преизчисляване, е налице празнота и следва
да се приложи субсидиарно чл. 9 ал. 2 от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата, която гласи, че при сумирано изчисляване на
работното време, нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на
отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно
време, или коефициент 1,143. В противен случай би се поставил държавния
служител в МВР в неравностойно положение спрямо работниците по трудови
правоотношения, чиито правоотношения се регулират от КТ.
Следва да се има
предвид изричната разпоредба на чл.188, ал.2 от ЗМВР, съгласно която
държавните служители, които полагат труд за времето между 22,00 и 6,00 ч., се ползват със специалната закрила по Кодекса на труда.
Именно израз на тази специална закрила е и отчитане тежестта на нощния труд при
полагането му като част от отработеното време при сменния режим на работа. Трудовото законодателство
дава право на работещите да получат от една страна завишено почасово заплащане
за нощния си труд, а от друга задължава работодателите да преизчисляват нощните
часове в дневни и така да съобразяват продължителността на работния ден. Когато последната е надвишена се касае за положен
извънреден труд, който следва да бъде компенсиран. Това са две различни
основания за заплащането на допълнителни
възнаграждения.
По изложените
съображения исковата претенция за заплащане на извънреден труд за процесния
период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се
явява доказана по основание. Относно размера на претенцията, съдът отбеляза
по-горе, че с оглед императивната разпоредба на чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР – компенсиране с
възнаграждение извънреден труд до 70 часа на тримесечен период, подлежащия на
заплащане извънреден труд, положен от ищеца Н. възлиза на 233 часа, като
дължимото за него и незаплатено от работодателя възнаграждение възлиза на сумата от 1547,36лв. С оглед
частичния отказ от иска над тази сума, исковата претенция се явява изцяло
основателна и доказана.
С оглед
основателността на главния иск по чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР, се явява основателна и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение
за забава върху главницата за дължимо възнаграждение за положен извънреден труд
за процесния период, на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Тъй като се касае за
възнаграждение за труд, то изискуемостта настъпва от установения при съответния
работодател момент на заплащане на трудовото възнаграждение, в случая - първо
число на месеца, следващ тримесечието, през който труда е положен. Поради това, исковата претенция, в
коригирания с частичния отказ от иска размер от 190лв., се явява изцяло
основателна и следва да се уважи.
С
оглед изложеното и съобразявайки направеното с влязлото в сила определение от 09.03.2020г.
по настоящото възз.гр.д. №148/2020г. на СлОС обезсилване на част от обжалваното
първоинстанционно решение над посочените като дължими, според въззивния съд,
суми от 1547,36лв. за главница и 190лв. за мораторна лихва, Решението на СлРС след
частичното обезсилване, е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода на спора, на основание
чл.78, ал.1 от ГПК правилно районният съд е присъдил на ищеца направените по
делото разноски и в тази част решението следва да се потвърди.
С оглед обаче на частичния отказ от
исковите претенции и частичното прекратяване на производството, съгласно
разпоредбата на чл.78, ал.4 и ал.8 от ГПК ответната дирекция има право на
разноски /такива са претендирани/ и такива следва да й се присъдят за
първоинстанционното производство в размер на 100лв.
С оглед частичното прекратяване и на
въззивното производство, поради частичния отказ от исковите претенции, ОД на
МВР има право и на разноски за юрисконсултско възнаграждение и пред настоящата
инстанция в размер на 100лв., както и на съответната държавна такса за
въззивното обжалване в прекратената част в размер на 9,98лв.
Следователно общата сума, която следва да
се присъди като разноски на ОД на МВР с оглед частичното прекратяване на
производството пред двете съдебни инстанции е в размер на 209,98лв.
Следва да се отбележи, по повод
възраженията на пълномощника на въззиваемия – ищец в първоинстанционното
производство, че за присъждане на разноски на основание чл.78, ал.4 от ГПК е
ирелевантно в коя фаза и точно кой момент на производството е направен отказа,
в случая частичен отказ. Без значение е дали преди или след подаване на
въззивната жалба от другата страна, нито къде се е намирало делото в момента.
Подадената въззивна жалба има единствено значение за това коя инстанция е
компетентна да се произнесе по направения отказ, но е без значение за
отговорността, която ищецът носи по чл.78, ал.4 от ГПК за заплащане на
съответни разноски на ответника.
Правилно СлРС е възложил върху ответната
дирекция разноските за вещо лице /100лв./, но дължимата държавна такса, с оглед
направения след постановяване на решението частичен отказ от исковете, възлиза
на сумата от 111,89лв., при определена от районния съд такава в размер на 131,86лв.,
поради което първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която
ответната дирекция е осъдена да заплати държавна такса и разноски над размера
от общо 211,89лв. до размера от 231,86лв.
С оглед изхода на спора по
въззивната жалба и нейната неоснователност, на въззиваемия следва да се
присъдят разноски за адвокатско възнаграждение.
В тази насока е направено
своевременно възражение за прекомерност на основание чл.78, ал.5 от ГПК от
процесуалния представител на насрещната страна – въззивната ОД на МВР – Сливен.
Във възражението си гл. юриск. Б. се позовава на измененията в Наредба
№1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ДВ,
бр.45/15.05.2020г. Съдът намира възражението за неоснователно.
Договореното и заплатено в
брой от въззиваемия К.Н. на пълномощника му адв. Н.П. възнаграждение за
процесуално представителство и защита по настоящото въззивно производство е в
размер на 300лв. Договорът за правна защита и съдействие между К.Н. и адв. П. е
от 21.05.2020г. Следователно, към
момента на сключване на договора за правна защита и съдействие вече е била в
сила новата редакция на Наредба №1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, изм. с Решение №5419 на ВАС на РБ от 08.05.2020г.,
обн. ДВ бр.45 от 15.05.2020г., в сила от
15.05.2020г. Определеното по реда на чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата
възнаграждение само за главния иск възлиза на сумата от 232,84лв. Отделно е и
възнаграждението за акцесорния иск /разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредбата не
е изменена/ - 100лв. Поради това, съдът намира, че размера от 300лв. не е
прекомерен и следва да се присъди на въззиваемия.
Ръководен от гореизложеното,
съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ Решение №91/29.01.2020г.,
постановено по гр.д.№4550/2019г. на Сливенски районен съд, в
частта, с която Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи –
Сливен, с адрес: гр.Сливен, бул.“Ген. Скобелев“№5 е осъдена да заплати в полза
на бюджета на съдебната власт по сметка на СлРС обща сума за държавна такса и
разноски за вещо лице над размера от 211,89лв.
до размера от 231,86лв.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №91/29.01.2020г.,
постановено по гр.д.№4550/2019г. на Сливенски районен съд в останалите части
/след частичното му обезсилване с Определение №148 от 09.03.2020г. по в.гр.д.№148/2020г.
на СлОС на основание чл.233 от ГПК/, като
ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Областна
дирекция на Министерството на вътрешните работи – Сливен, с адрес: гр.Сливен,
бул.“Ген. Скобелев“ №5 да заплати на К.Щ.Н. с ЕГН ********** *** сумата
от 300лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.
ОСЪЖДА К.Щ.Н. с ЕГН ********** *** да
заплати на Областна
дирекция на Министерството на вътрешните работи – Сливен, с адрес: гр.Сливен,
бул.“Ген. Скобелев“ №5, на основание чл.78, ал.4 от ГПК, сумата от 209,98лв., представляваща направени по делото пред двете съдебни инстанции
разноски, с оглед частичното прекратяване на производствата по исковите
претенции.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.