№ 4441
гр. София, 08.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Емилия Александрова
Членове:Катя Хасъмска
Таня Кандилова
при участието на секретаря Кристина П. Георгиева
като разгледа докладваното от Таня Кандилова Въззивно гражданско дело №
20251100505095 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на А. А. М. срещу Решение №
16333/30.08.2024 г. поправено с решение № 2074/07.02.2025 г., постановени по
гр.д. № 69093/2023 г. по описа на СРС, ГО, 181-ви състав, с която решението
като неправилно се обжалва в частта, в която срещу нея е издадена заповед за
защита и въззинвикът е задължена да се въздържа от извършване на домашно
насилие по отношение на С. Ц. М..
В жалбата са развити оплаквания за противоречие на
първоинстанционния съдебен акт, в атакуваната му част, със събрания по
делото доказателствен материал, респ. за неправилни изводи въз основа на
доказателства по делото. Отправено е искане за отмяна на
първоинстанционното решение в атакуваната негова част и постановяване на
друго, с което да бъде оставена без уважение молбата на С. Ц. М. за защита от
домашно насилие, ведно с последиците от това.
1
Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от ответника в първоинстанционното производство в законоустановения
срок, поради което жалбата е допустима
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, вр. чл.17, ал.3 ЗЗДН въззиваемата страна
С. Ц. М. е подал отговор, с който оспорва въззивната жалба и излага доводи за
нейната неоснователност.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН
от ответника в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от
обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258
ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН, валиден като цяло и допустим в обжалваната част
съдебен акт.
Делото пред първата инстанция е образувано по молба на С. Ц. М.
срещу А. А. М. – за защита от домашно насилие за себе си и за малолетното си
дете Ц.С. М., извършено на 07.12.2023 г., подробно описано в сезиращата съда
молба от 19.12.2023 г.
Ответникът А. А. М. е оспорила твърденията в подадената молба за
наличие на домашно насилие.
С решение № 16333/30.08.2024 г., поправено с решение №№
2074/07.02.2025 г., постановени по гр.д. № 69093/2023 г., СРС, ГО, 181 състав,
е издал заповед за защита в полза на С. Ц. М. срещу А. А. М., като е задължил
последната да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение
на С. М., предупредил е ответника М. за последиците по чл. 21, ал. 3 ЗЗДН
(към редакцията на ДВ, бр. 102 от 2009 г.), наложил е на ответника глоба в
размер на 200 лева на основание чл.5, ал.4 ЗЗДН (към редакцията на ДВ, бр.
102 от 2009 г.), осъдил е ответника да заплати по сметка на СРС държавна
такса в размер на 25 лева, а на молителя – разноски от 200 лева, и е оставил
без уважение искането на ответницата за присъждане на разноски по делото.
С решението е отхвърлена молбата за защита от домашно насилие за
детето Ц.С. М. и е отказано издаването на заповед за защита срещу А. А. М., в
която част като необжалвано решението е влязло в сила.
Доводите в жалбата касаят неправилна преценка на събраните
доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни изводи въз
2
основа на доказателствата по делото.
Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по
делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство,
прие за установено следното:
Молбата за защита от домашно насилие е подадена в срока по чл.10,
ал.1 ЗЗДН, поради което е налице валидно сезиране на СРС от процесуално
легитимирана страна. Ответникът попада в кръга на лицата по чл.3 ЗЗДН,
срещу които молителя може да търси защита по реда на ЗЗДН. Страните не
спорят, че А. А. М. е бивша съпруга на С. Ц. М., като на съдът е служебно
известно, че решението, с което е прекратен гражданският им брак е
обжалвано в съответните части касаещи родителската им отговорност по
отношение на малолетния Ц.С. М. и е предмет на в.гр.д.№ 11717/2024 г. на
СГС, ГО, ІІ въззивен брачен състав.
Въззивният съд, като прецени относимите доказателства, намира
първоинстанционното решение за правилно. Настоящият съд напълно споделя
подробно установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и
направените изводи въз основа на доказателствата по делото, поради което не
намира за необходимо да преповтаря тези изводи. Районният съд е събрал
поисканите от страните доказателства, обсъдил е и преценил последните
(поотделно и в тяхната съвкупност) относно релевантните за спора факти,
констатирал е съществуващите между тях противоречия и е изложил мотиви
относно това кои доказателства е счел за достоверни и кои – не, като е обяснил
защо дава вяра на едните, а на другите не вярва. Въззивният съд споделя
изцяло мотивите на първостепенния съд и препраща към тях.
В допълнение към изложеното в атакувания съдебен акт и във връзка с
доводите във въззивната жалба следва да се посочи, че правилно районният
съд ценил доказателствената стойност на деклА.цията по чл.9, ал.3 ЗЗДН,
като е съобразил, че последната се явява негодно доказателствено средство
относно молбата за защита на детето на страните Ц. М., тъй като неговия баща
не може да декларира обстоятелства от чуждо име с оглед личната
наказателна отговорност за невярно деклариране, още повече, че детето е
малолетно. Приетата от районния съд деклА.ция по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН обаче
представлява годно доказателствено средство за установяване на твърдяното
насилие спрямо С. М.. Последната изхожда лично от пострадалото лице и
3
съдържа всички индивидуализиращи белези на процесния акт на домашно
насилие – описано е насилието по време, място и начин на извършване,
посочен е автора на деянието и в каква връзка се намира с пострадалия.
Доказателствената стойност на тази деклА.ция не е оборена от останалите
събрани по делото доказателства и в хипотезата на липса на свидетели
очевидци, какъвто е случая, само въз основа на нея съдът следва да издаде
заповед за защита ( арг. от чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН, в приложимата редакция,
преди изменението с ДВ, бр.66 от 1.08.2023г.). Наред с това следва да се
отбележи, че правилно районният съд е ценил показанията на св.С.С. М.,
включително и с резервите по чл.172 ГПК, само в частта, установяваща
последиците от установеното въз основа на деклА.цията домашно насилие.
Последната е възприела състоянието на сина си около час след събитията от
07.12.2023 г. Противно на застъпеното в жалбата, обратния извод не може да
бъде направен зА.ди липсата на представено съдебно –медицинско
удостоверения за получения от пострадалия увреждания при процесния
инцидент. В тази връзка следва да се посочи, че СМУ не може да установи
авторството на неправомерното деяние, а само последиците от него, а в
случая последиците от преживяното от С. М. психическо и физическо
насилие по смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН са установени от показанията на
св.С.М., която заявява, че синът й въпреки първоначалните намерения нее
търсил медицинска помощ. Показанията на този свидетел са последователни,
вътрешно непротиворечиви и по делото не са събрани доказателства, които да
ги компрометират. Евентуалната заинтересованост на свидетеля от изхода на
спора, с оглед близката родствена връзка с въззиваемата страна не е основание
за дискредитиране на показанията само на това основание, а единствено за
съвкупна и критична преценка на заявеното от свидетеля (Решение № 60173
от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1431/2021 г., I г. о., ГК).
Съобразно с така установената фактическа обстановка, въззивният съд
достигна до следните правни изводи:
Наведените доводи в жалбата, че първоинстанционното решение е
неправилно, са неоснователни. Извършеното насилие е доказано с
кредитираните от първоинстанционния съд гласни и писмени доказателства и
извършителят следва да понесе предвидената в закона санкция.
Наложените от първоинстанционния съд мярка за защита по чл. 5, ал. 1,
4
т. 1 ЗЗДН (да се въздържа от извършване на домашно насилие) е съответна на
хА.ктера, интензитета и тежестта на установеното физическо насилие, респ.
психическото такова и може да постигне преследваните от ЗЗДН цели, тъй
като неизпълнението на мярката ще доведе до прилагането на предвидените в
чл.21, ал.3 от ЗЗДН ( ред.ДВ, бр.102/2009 г.) последици.
При отчитане на разпоредбата на § 30 ПЗР на ЗЗДН (ред. ДВ, бр. 66 от
1.08.2023 г., в сила от 1.01.2024 г.), датата на депозиране на сезиращата молба,
и при съобразяване на действащата към датата на осъществяване на акта на
домашно насилие разпоредба на чл.5, ал.4 ЗЗДН (ред., ДВ, бр. 102 от 2009 г.),
настоящият съдебен състав намира, че правилно първоинстанционният съд е
санкционирал извършителя и с предвидената в цитираната норма глоба в
размер на 200 лева.
Предвид горното, решение № 16333/30.08.2024 г. поправено с решение
№ 2074/07.02.2025 г., постановени по гр.д. № 69093/2023 г. по описа на СРС,
ГО, 181-ви състав, в обжалваната част се явява правилно и следва да бъде
оставено в сила.
Предвид неоснователността на жалбата въззивният съд следва да
постанови въззивникът А. А. М. да заплати по сметка на СГС държавна такса
за жалбата си в размер на 12.50 лева.
По разноските:
С оглед изхода на делото, въззивникът няма право на разноски,
включително и за първата инстанция.
Въпреки изхода на спора разноски не се следват и на въззиваемата
страна С. М., тъй като последният не претендира такива.
Настоящото решение е окончателно – чл.17, ал.6 ЗЗДН вр. т. 8 от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 16333/30.08.2024 г. поправено с
решение № 2074/07.02.2025 г., постановени по гр.д. № 69093/2023 г. по описа
на Софийския районен съд, Гражданско отделение 181-ви състав, в
обжалваната част.
5
ОСЪЖДА А. А. М., ЕГН **********, да заплати по сметка на СГС
държавна такса в размер на 12.50 лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6