№ 98
гр. гр. Добрич, 06.02.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в закрито заседание на шести февруари
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Диана Г. Дякова
Членове:Галина Д. Жечева
С. Т. Ангелов
като разгледа докладваното от Галина Д. Жечева Въззивно частно
гражданско дело № 20223200500857 по описа за 2022 година
за да се произнесе,съобрази следното:
Производството е по реда на чл.248 ал.3 изр.2 от ГПК във връзка с чл.274
и сл. от ГПК.Подадени са частни жалби от „***“ ЕООД-гр.София и
„Кредисимо“ ЕАД-гр.София срещу определение №2176/13.09.2022 г. по гр.д.
№2516/2021 г. на Добричкия районен съд,с което са оставени без уважение
молби на частните жалбоподатели за изменение на решение №741/20.07.2022
г. по цитираното дело на ДРС в частта на определения адвокатски хонорар по
реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА в полза на пълномощника на ищеца по
делото,дължим от всеки от двамата частни жалбоподатели.Неправилно съдът
определил общо дължимо по исковете срещу всеки от двамата
жалбоподатели-ответници по делото адвокатско възнаграждение в размер на
680 лв,като осъдил всеки от тях да заплати на адвоката на ищеца
възнаграждение в размер на по 340 лв.Следвало да се отчете,че макар и
исковете да са предявени самостоятелно срещу различни ответници,те били в
защита на един интерес,поради което следвало по аналогия да се приложи
разпоредбата на чл.72 ал.1 от ГПК-интересът,върху който следвало да се
определи адвокатското възнаграждение,бил сборът от цената на
исковете.Правоотношенията по договор за кредит и договор за
поръчителство-предмет на отделните искове били тясно свързани-
съществуването на второто било обусловено от съществуването на
първото.По тази причина следвало да се определи едно адвокатско
1
възнаграждение по двата иска.Освен това бил нарушен и принципът на
справедливостта.Било допуснато при хипотеза на множество малки по размер
искове да се присъди адвокатско възнаграждение,надвишаващо цената на
исковете.Настоява се за отмяна на атакуваното определение и за уважаване на
молбите по чл.248 ал.1 от ГПК на двамата жалбоподатели.
В писмени отговори насрещната страна С. А. Н. от гр.Добрич изразява
становище за неоснователност на жалбите и настоява за потвърждаване на
обжалваното определение.
Като постави на разглеждане депозираните частни жалби,Добричкият
окръжен съд установи следното:
Частният жалбоподател „***“ ЕООД-гр.София е уведомен за
обжалваното определение на 21.09.2022 г.,а частната му жалба е подадена
чрез системата за сигурно електронно връчване на 26.09.2022 г.,т.е. в рамките
на преклузивния срок по чл.275 ал.1 от ГПК,изтекъл на 28.09.2022 г.
Частният жалбоподател „Кредисимо“ ЕАД-гр.София е уведомен за
обжалваното определение на 30.09.2022 г.,а частната му жалба е подадена
чрез системата за сигурно електронно връчване на 04.10.2022 г.,т.е. в рамките
на преклузивния срок по чл.275 ал.1 от ГПК,изтекъл на 07.10.2022 г.
Предвид горното и като изхождащи от активно легитимирани лица-
ответници по делото,имащи правен интерес от атакуване на неизгодното за
тях определение,жалбите са процесуално допустими.Разгледани по
същество,същите са неоснователни.
Предмет на гр.д.№2516/2021 г. на ДРС са:
-искове на С. А. Н. срещу „Кредисимо“ ЕАД-гр.София за прогласяване
нищожност на договор за кредит от 14.11.2018 г.,сключен между
страните,при наведени две основания за нищожност на клаузата на чл.4 ал.1
от договора,която нищожност влече такава на целия договор-противоречие на
добрите нрави,доколкото с клаузата се създава задължение на
кредитополучателя да представи банкова гаранция или поръчителство в
кратки срокове при възнаграждение за поръчителството близко по стойност
до размера на отпуснатия кредит,което обуславяло нееквивалентност на
насрещните престации и оскъпяване на отпуснатия кредит;противоречие на
закона-на чл.19 ал.4 от ЗПК,защото с допълнителните разходи за
2
обезпечението се стигало до нарушаване на предвидения в закона максимален
размер на ГПР;
искове на С. А. Н. срещу „***“ ЕООД-гр.София за прогласяване
нищожност на сключения между страните договор за поръчителство от
14.11.2018 г. на две основания-противоречие на добрите нрави,доколкото
възнаграждението по договора е в размери приблизителни до размера на
отпуснатия кредит,което води до нееквивалентност на насрещните
престации;сключване на договора за поръчителство в противоречие на
закона-чл.19 ал.4 от ЗПК,доколкото чрез него се допуска уговаряне на ГПР по
договора за кредит над максимално допустимия размер предвид факта,че
възнаграждението по поръчителството се разпределя като печалба на
„Кредисимо“ АД,което е едноличен собственик на капитала на „***“ ЕООД-
гр.София.
С решение №741/20.07.2022 г. по гр.д.№2516/2021 г. на ДРС е прогласена
нищожността на двата цитирани договора на основание чл.26 ал.1 предл.1 от
ЗЗД /противоречие на закона/,като двамата ответници са осъдени поотделно
да заплатят на ищеца С. Н. сторени съдебно-деловодни разноски в размер на
по 62 лв,респ. всеки от тях да заплати на упълномощения му адв.М. М.
адвокатско възнаграждение в размер на по 340 лв,определено от съда на
основание чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата поради уговорена
безплатна правна помощ на материално затруднено лице.
В срока по чл.248 ал.1 от ГПК всеки от двамата ответници по делото е
подал молба за изменение на първоинстанционното решение в частта за
разноските с искане да се присъди в тежест на двамата ответници едно общо
адвокатско възнаграждение в размер на 340 лв или по 170 лв в тежест на
всеки от тях.С обжалваното определение №2176/13.09.2022 г. районният съд
е оставил и двете молби без уважение по съображения,че в случая се касае за
уважени самостоятелни искове срещу всеки от двамата ответници с различен
предмет на доказване,поради което всеки от ответниците дължи на
самостоятелно основание разноски на ищцовата страна,респ. адвокатско
възнаграждение на упълномощения от ищеца адвокат по всеки от исковете.
Молбите за изменение на първоинстанционното решение в частта за
разноските са депозирани от активно легитимирани лица в срока по чл.248
ал.1 от ГПК и са процесуално допустими.При оспорване размера на
3
разноските,присъдени в полза на насрещна страна в производството /в случая
на пълномощник на насрещната страна/,наличието на списък по чл.80 от ГПК
на разноските,сторени от молителя,не е условие за допустимост на молбите
по чл.248 ал.1 от ГПК,защото предмет на обсъждане са разноски,дължими на
другата страна в производството,а не на молителя.Предвид горното
атакуваното определение е допустимо.Същото е и правилно и следва да бъде
потвърдено поради следните съображения:
Макар и между двата договора /договора за кредит и договора за
поръчителство/ да съществува взаимовръзка,се касае за облигационни
правоотношения по тях между различни правни субекти-между ищеца и
ответника „Кредисимо“ ЕАД по договора за кредит и между ищеца и
ответника „***“ ЕООД по договора за поръчителство.Исковите претенции за
нищожност на всеки от двата договора са насочени срещу различни
ответници,като липсва и идентичност на основанията на
исковете.Нищожността на всеки от договорите е претендирана на база
обстоятелства,съобразени с неговата специфика и правни последици.Така
съдът е дължал и е извършил разглеждане на всеки от исковете,имащи
различен предмет.В този смисъл исковете не могат да се възприемат като
предявени в защита само на един общ интерес на ищеца.С тях се защитават
различни интереси-претендира се прогласяване на нищожност на две отделни
различни облигационни правоотношения срещу различни пасивно
легитимирани правни субекти-ответници.При това положение прилагане по
аналогия на разпоредбата на чл.72 ал.1 от ГПК,касаеща дължимите държавни
такси,не е допустимо.
С договора за правна защита и съдействие от 12.07.2021 г. ищецът С. Н. и
пълномощникът му по делото адв.М. М. са уговорили безплатна защита по
делото на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.В този случай при уважаване на
предявените искове адвокатът на ищеца има право на адвокатско
възнаграждение по исковете срещу всеки от двамата ответници,които са с
различен предмет на доказване и защитават различни интереси на
ищеца,което възнаграждение се определя от съда по реда на чл.38 ал.2 от ЗА
в размер не по-нисък от минималния по Наредба №1/09.07.2004 г.,като се
осъжда другата страна,загубила делото,да го заплати на адвоката.При цена на
исковете за нищожност на договора за кредит в размер на 1 550 лв и на
исковете за нищожност на договора за поръчителство в размер на 1 529,70 лв
4
по първите се дължи на адвоката от ответника „Кредисимо“ ЕАД
възнаграждение в минимален размер по чл.7 ал.2 т.2 от Наредбата в редакция
към датата на приключване на устните състезания в първата инстанция от
338,50 лв,а по вторите от ответника „***“ ЕООД в размер на 337,08
лв.Присъдените от районния съд възнаграждения,които всеки от ответниците
следва да заплати по уважения срещу него иск,в размер на по 340 лв са в
посочените по-горе минимални размери.Правилно всеки от ответниците е
осъден да заплати на адв.М. дължимото по исковете срещу всеки от тях
възнаграждение с оглед изложената по-горе обосновка.
Обжалваното определение следва да бъде потвърдено.Никоя от страните
не е претендирала присъждане на разноски за настоящото
производство,но,дори да бяха отправени такива претенции,същите не
подлежат на уважаване,защото съгласно константната съдебна практика в
производството по чл.248 от ГПК относно разноските отговорност за
разноски не се разпределя.
Според разпоредбата на чл.248 ал.3 изр.2 от ГПК определението за
разноските подлежи на обжалване по реда на обжалване на решението,за
чието изменение се настоява.Предвид цената на исковете въззивно решение
по същество на спора-предмет на делото не би подлежало на касационно
обжалване по смисъла на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.Следователно и настоящото
въззивно определение не подлежи на обжалване.
Водим от гореизложеното,Добричкият окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение №2176/13.09.2022 г. по гр.д.№2516/2021
г. на Добричкия районен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5