РЕШЕНИЕ
№ 358
гр. Стара Загора, 16.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20255530100239 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни и
осъдителни искове както следва: 1/ с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен
иск за нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за
потребителски кредит № **********/********* г. като нарушаващ
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК /в евентуалност
претендира за нищожна следната клауза: чл. 1, т. 5 от договор за
потребителски кредит № **********/********* г./ и 2/ с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без
основание/ за заплащане на сумата от общо 52,42 лв. представляваща
недължимо платени суми извън чистата стойност на главницата по договор за
потребителски кредит № **********/********* г., евентуално заплащането
на сумата от 42,42 лв.
1
Ищецът Ц. Б. С. твърди, че с ответника „Креди Йес“ ООД са сключили
Договор за потребителски паричен заем № **********/********* г. за сумата
от 400,00 лв., при ГПР от 48,248%, при 8 на брой месечни вноски. Съгласно
чл.1.5 от Договора за потребителски паричен заем №**********/*********г.
ищецът трябвало да заплати и такса за експресно разглеждане на документи за
отпускане на паричен заем в размер на 400,00 лв. Ищецът сочи, че по договора
е заплатил на 09.12.2024г. сумата в размер на 452,42 лв., с която сума
предсрочно е погасил Договор за потребителски паричен заем №**********
от *********г.
Ищецът сочи, че Договор за потребителски паричен заем
№**********/*********г. бил нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с
чл.22 от ЗПК, вр. с чл.10 и чл.11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. На първо място,
сключеният Договор за потребителски паричен заем
№**********/*********г. бил недействителен на основание чл.11, ал.1, т.9 от
ЗПК. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за
целият срок за кредита, или е променлив. Нарушението било още по -
съществено доколкото в договора нямало отбелязване какъв е общият размер
на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й
с главницата по кредита, както и таксата, за да може да се направи проверка
дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
заемодателя. На следващо място, процесния договор не отговарял на
изискваният на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Годишният процент на разходите
следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. В Договор за потребителски паричен заем
№**********/*********г. била посочена само абсолютна стойност на ГПР.
Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият/. В настоящият случай не ставало ясно какво точно е
включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена
дължимостта на такса. Не ставало ясно дали същите са отразени в ГПР. Наред
с това Договор за потребителски паричен заем №**********/ *********г. бил
нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, а от там и
на действителния размер на ГПР, чл.11, ал.1, т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като
сумата която се претендирала за такса в размер на 400,00 лева не била
2
включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР, но чрез
включването на възнаграждението за такса към ГПР и ГЛП, то действителните
такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят е
въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата за такса се
заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на
такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да
са включени в годишния процент на разходите. В случая следвало да бъде
взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното
договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не са
спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените са и тези по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз
основа на това Договор за потребителски паричен заем
№**********/*********г. следвало да се прогласи за недействителен.
В условията на евентуалност счита, че клаузата на чл.1.5 от Договор за
потребителски паричен заем №**********/*********г. била нищожна на
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и
поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК., вр. с чл.21, ал.1 от ЗПК, като
съображенията са следните: на първо място в правната доктрина и съдебна
практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по
смисъла на чл.26, ал.1, предл.3то ЗЗД е налице именно, когато се нарушава
правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла
на чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД се достигало до значителна не еквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение. В допълнение,
начислената такса по чл.1.5 от Договор за потребителски паричен заем
№********** от *********г. била нищожна като противоречаща на добрите
нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата
която се претендира чрез нея била в размер равен на получената сума на
отпуснатия кредит. С начислената такса по чл.1.5 от Договор за
3
потребителски паричен заем №********** от *********г. в полза на
кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение. Наред с това, начислената такса по
чл.1.5 от Договор за потребителски паричен заем №**********/*********г.
била нищожна на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, вр. с чл.24 ЗПК.
Моли съда да постанови решение, с което да прогласи, че договор за
потребителски паричен заем №**********/*********г. сключен с „Креди
Йес“ ООД е нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.22 ЗПК, вр. с чл.10
и чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК, а условията на евентуалност да прогласи, че
клаузата на чл.1.5 от Договор за потребителски паричен заем №********** от
*********г. сключен с „Креди Йес“ ООД е нищожна на основание чл.26, ал.1
ЗЗД, вр. с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на
чл.19, ал.4 ЗПК., вр. с чл.21, ал.1 ЗПК. Иска и постановяване на съдебно
решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата в размер на 52,42
лева, недължимо платена сума по недействителен Договор за потребителски
паричен заем №**********/*********г. ведно със законната лихва от датата
на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на
сумата, а в условията на евентуалност сумата в размер на 42,42 лв.,
недължимо платена сума за такса експресно разглеждане по Договор за
потребителски паричен заем №********** от *********г. ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното
изплащане на сумата.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, като е заел позиция за неоснователност на исковете.
Признава, че между страните е сключен Договор за потребителски
паричен заем №**********/*********г. по реда на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ и ищецът е погасил/платил
предсрочно чрез еднократно плащане на дата 05.12.2024г. в размер на 452,42
лв., разпределение по задължения, както следва: Дата: 13:16:35, 05.12.2024г.;
Тип: Предсрочно; Сума: 452,42 лева; Лихва: 7,23; Такса ФЛП 2,4; Главница:
400,00; Такса Експресно: 42,79; Наказателна лихва: 0,00.
Ответникът сочи, че още в СЕФ, част II, т. 5 и в чл. 2 и чл. 6 от договора
за кредит били посочени условията за усвояване на кредита. В чл.3 били
посочени всички допускания, използвани при изчисление на ГПР, а в чл.2.9 от
4
договора бил посочен конкретния размер на ГПР. В част II, т.8 от приложения
към исковата молба СЕФ било посочено, че за сключване на предложения
договор за кредит не се изисква обезпечение. Сумата по договора била
посочена в чл.2 от договора за кредит. Поради това счита, че ГПР е ясно и
точно посочен с цифрово изражение в договора за кредит, а така също че са
посочени по ясен, достъпен и разбираем начин какви разходи са включени при
изчисление на ГПР. Договорът бил сключен в писмена форма, по ясен и
разбираем начин са посочени всичките му елементи, на достъпен шрифт. В
случая цената на предоставената услуга - предоставяне на парична сума в
брой била именно уговорената лихва. Заплащането на такса за експресно
разглеждане не било свързано с усвояване на паричната сума или част от
възнаградителната лихва. Таксата за експресно разглеждане била избираема
опция от всеки заемополучател, който искал молбата му за заем да бъде
разгледана експресно т.е. приоритетно в рамките на много кратки срокове.
Тази възможност можела да бъде избрана индивидуално от всеки един
потребител, който подава онлайн заявка за кредит, самостоятелно и
независимо от кредитни посредници. Заемоискателят имал възможност да не
избере опцията за експресно разглеждане на заявката за кредит и в този случай
молбата му ще бъдела разгледана по общия ред. Освен това при изчисление на
ГПР били включени разходите за лихва и такса за фиксиран лихвен процент,
което било изрично посочено в клаузата на чл.2.9 и чл.3 от процесния договор
за кредит. ГПР бил в размер на 48,248 % и не надвишавал законово
определения лимит, имайки предвид, че размерът на законната лихва за забава
към *********г. е бил в размер на 13,22 %. Счита за неоснователни
твърденията за нищожност на чл.1, т.5 от Договора за заем, поради следните
съображения: още в СЕФ, част II, т.5 и в чл.2 и чл.6 от договора за кредит
били посочени условията за усвояване на кредита. В чл.3 били посочени
всички допускания, използвани при изчисление на ГПР, а в чл.2.9 от договора
бил посочен конкретния размер на ГПР. В част II, т.8 от приложения към
исковата молба СЕФ било посочено, че за сключване на предложения договор
за кредит не се изисква обезпечение. Сумата по договора била посочена в чл.2
от договора за кредит. В настоящия случай таксата за експресно разглеждане
на искането за заем не била задължително условие за сключване на договора,
нито за разглеждане на искането. Таксата за експресно разглеждане не била
обвързана със задълженията по договора за кредит. Същата се дължала от
5
заемоискателя в случай, че заемателят е пожелал молбата му за кредит да бъде
разгледана експресно - в рамките на 1 работен час. Същата представлявала
допълнителна услуга и не била свързана със задълженията по сключения след
това договор за заем. Възможността на кредитора да въвежда такси извън
стойността на договорения размер на заема била регламентирана в чл.10а от
ЗПК. В този смисъл клаузата на т.1.5 от процесния договор за кредит се
явявала допълнителна услуга. Конкретната клауза представлява и реално е
предоставена допълнителна възможност и преференциални условия, от които
кредитополучателят е пожелала да се възползва и да носи допълнителни
ползи за него. Както ставало ясно от представените с исковата молба
доказателства, заявката за кредит е разгледана в рамките на 1 работен час и
кредитът е усвоен в същия ден. Моли за отхвърляне на исковете.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, и
не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода на
делото и по съществото на спора. Моли съда да уважи предявените искове и
да му присъди направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода
на делото и по съществото на спора.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че между тях има сключен договор за потребителски кредит №
**********/********* г. с предоставена заемна сума от 400,00 лв. и в него е
включена клауза за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи
от 400,00 лв. и заемната сума от 400,00 лв. е била предоставена на ищеца /така
и договор за потребителски паричен заем № **********/********* г., л. 11-12
от делото/, също, че таксата за експресно разглеждане не е включена при
изчисляване на ГПР /така изрично и отговор на исковата молба/ и че
ищецът е заплатил на ответника обща сума по кредита в размер на 452,42 лв.
6
/така и платежно нареждане, л. 6 от делото/.
Съгласно договор за потребителски паричен заем №
**********/********* г., сключен между „Креди Йес“ ООД и ищеца Ц. Б. С.,
страните са уговорили предоставяне на кредит в размер на 400,00 лв., с
фиксиран годишен лихвен процент 2,50%, и начин на връщане: 8 месечни
вноски, всяка от които по 57,78 лв., с краен срок на погасяване – 21.07.2025 г.,
с уговорена такса за експресно разглеждане документи за отпускане на заем от
400,00 лв. /чл. 1.5 от договора/.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
„Креди йес“ ООД представлява финансова институции по смисъла на чл.
3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Не се спори между страните, че „Креди йес“ ООД и ищецът са били в
договорни правоотношения възникнали от договор за потребителски паричен
заем № **********/********* г., заемната сума е била предоставена на ищеца
и същият е погасил предсрочно кредита с плащане в размер на 452,42 лв.
1/ По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП, вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
**********/********* г., като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК:
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „Креди йес“ ООД и кредитополучателя – ищец,
предоставяне на заемната сума съответно в размер на 400,00 лв. следва по
иска за недействителност да се прецени дали този договор е действителен,
В случая е налице договор за потребителски заем сключен от
разстояние. Регламентацията на договора за потребителски кредит се
съдържа в Закона за потребителския кредит – ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от
05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., приложима редакция – изм. и доп., бр. 58
от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г. / – чл. 9, като това е договор, въз основа
7
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на
договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен
или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието „траен
носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ
възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по
начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация/. ЗПК
допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно
приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на
потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез
използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен
носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като
средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от
разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след
сключването на договора за потребителски кредит. Изискванията за
предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР /Обн., ДВ, бр.
105 от 22.12.2006 г., приложима редакция – изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила
от 16.10.2009 г. /, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
8
сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация – едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“
се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на
банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно
пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество,
както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация от
разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по
9
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищецът разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020
г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.
1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
10
Настоящият съд констатира, че процесният договор за кредит е
нищожен на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
11
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесния договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочения
размер обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да заплати сумата от 400,00 лв. за такса за експресно разглеждане
на документи. В отговора на исковата молба се признава, че таксата за
експресно разглеждане не е включена в размера на посочения ГПР от договора
за паричен заем като отново е нарушена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Това несъответствие е вероятно по причина че при изчисляването на ГПР не е
включена предвидената в чл. 1, ал. 5 от договора такса за експресно
разглеждане на документи/, като ответникът счита и излага правни
съображения в тази връзка, че тази такса не следва да се включва в размера на
ГПР посочен в договора за заем. Тези правни съображения не се споделят от
настоящия съд, като в практиката на Старозагорски окръжен съд
обективирана напр. в решение № 174/06.07.2022 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 133/2022 г., решение № 369/14.12.2022 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г. се приема, че когато в
ГПР не е включена таксата за експресно разглеждане и доколкото се касае за
възнаграждение по усвояването на кредита, по този начин реално се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С тази допълнителна такса се покриват
разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би
надхвърлил законовото ограничение, регламентирано в чл. 19, ал. 4 ЗПК, което
води до нищожност на основание чл. 19 ал. 5 ЗПК. Освен това настоящият съд
споделя изразеното в решение № 1491/25.11.2022 г. на Варненски окръжен
съд по в.гр.д. № 1687/2022 г., решение № 294/08.03.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 3277/2022 г., решение № 185/15.02.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2991/2022 г., решение №
374/23.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г.,
решение № 240/28.07.2022 г. на Пернишки окръжен съд по в.гр.д. №
306/2022 г., решение № 28/06.02.2023 г. на Плевенски окръжен съд по
в.гр.д. № 888/2022 г., решение № 40/20.02.2023 г. на Шуменски окръжен
12
съд по в.гр.д. № 418/2022 г., /вж. и решение № 345/09.01.2019 г. на ВКС по
т.д. № 1768/2018 г., II т.о./, че въведената с договора за паричен заем такса за
бързо разглеждане на документи по същество се цели заобикаляне на
ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято
дължимост де факто е изцяло свързана с усвояване на кредита. Подобни
клаузи противоречат на чл. 33 ЗПК, тъй като преследват забранена от закона
цел да се присъди още едно допълнително плащане, чиято сума не е включена
в размера на ГПР. На практика дейността, за която е начислена тази такса, не е
допълнителна услуга, доколкото разглеждането на документите преди
предоставянето на заетата сума, дори и експресно, безспорно е типично
действие по усвояване на кредита и съставлява присъщ за основния предмет
на договора разход, като при това липсва яснота въз основа на какви критерии
се прави разграничение между „обикновено“ и „експресно“ разглеждане на
документи. Целта на таксите и комисионите по смисъла на разпоредбата на
чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора
при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на
кредит, като същевременно съобразно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може
да изисква заплащане на такси за действия, свързани с управление на кредита,
тъй като те са част от дейността му по предоставяне на кредита, както и да
събира повече от една такса за едно и също действие. С оглед на изложеното
таксата за бързо разглеждане противоречи и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2
ЗПК, която забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита,
както и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че видът,
размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да
бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, доколкото
в случая не е ясна разликата между обикновено и експресно разглеждане на
документи. Констатираното противоречие на императивни законови
разпоредби води до нищожност на договорната клауза, предвиждаща
дължимост на такса за бързо разглеждане на документи. Освен това дейността
по бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит, което включва в
себе си и дейността по оценка на риска при конкретния потребител, обаче, за
която е предвидена в процесния договор еднократна такса, няма характер на
такава допълнителна услуга, а представлява неизменна част от дейността на
13
кредитора по самото отпускане на кредита. В глава четвърта от ЗПК изрично
се урежда оценката на кредитоспособността на потребителя, която дейност
макар и посочена формално като предшестваща сключването на договора за
кредит, представлява неразривна част от същинската дейност на Банката
/кредитната институция/ - кредитор по отпускането, респ. усвояването на
кредита; тя е проявна форма на дължимата от кредитора грижа за собствените
работи при извършване на неговата основна дейност - кредитиране. Затова и в
чл. 18 от гл. четвърта на ЗПК е предвидено, че когато въз основа на извършена
проверка в ЦКР или в друга база данни, използвана в Република България за
оценка на кредитоспособността на потребителите, кредиторът откаже да
предостави кредит, той е длъжен да уведоми незабавно и безвъзмездно
потребителя за резултата от извършената проверка и за консултираната база
данни. В тази връзка и по аргумент за по-силното основание, няма да има
основание и при положителен отговор по молбата за отпускане на кредит да
се събира някаква такса от потребителя, чиято кредитоспособност е била
оценена положително от кредитора, независимо от това дали искането е било
разгледано в обичайните за кредитора срокове или пък е разгледано
приоритетно /бързо/. Следва да се има предвид и това, че бързото разглеждане
на едно искане за кредит е в интерес както на самия кредитополучател, но така
също е в интерес и на самия кредитор, който по този начин ускорява и
увеличава оборота на своята основна търговска дейност по отпускане на
кредити, така че не се касае за някаква допълнителна услуга оказвана на
кредитоискателя, която поради това да следва да се таксува допълнително, а
до дейност която е във взаимен интерес. Това означава, че за дейността на
кредитора по оценка на риска /или оценка на кредитоспособността на
потребителя / не се дължи никаква отделна такса или комисиона от
потребителя на кредитора и това е така, защото се касае за част от същинската
дейност на кредитора по отпускане на кредита при която е обичайно да се
извършва проверка и оценка на риска за всеки евентуален кредитополучател,
а не се касае за осигуряване на някаква допълнителна услуга, излизаща извън
предмета на дейност на кредитора, независимо от бързината на извършването
й. Също определение № 2730/25.07.2019 г. на Варненски окръжен съд по
в.ч.т. д. № 1107/2019 г., в което се сочи, че претендираната такса за бързо
разглеждане на документите, чрез които длъжникът кандидатства за
отпускане на кредита противоречи пряко на ал. 2 на чл. 10а ЗПК, която
14
забранява на кредитора да иска от потребителя заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване на кредита. А бързото
разглеждане на документи, респ. проверката на платежоспособността на
длъжника, е част от процедурата по усвояване на кредита. Съдът намира, че с
тази такса кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън
предвидените в закона. Изводът на съда за нищожността на тази уговорка се
подкрепя и от това, че липсва предоставяне на допълнителна услуга от страна
на кредитора, която да обоснове начисляването на претендираната от него
такса - не е ясно каква е разликата между експресното и обичайното
преглеждане на документите и дали въобще има друга процедура освен тази,
която е наречена от кредитора „експресно разглеждане на документи“.
Отделно от това уговореният размер на тази такса /400,00 лв./ представлява
100 % от размера на самия кредит /400,00 лв./, като не е ясно въз основа на
какви критерии е формиран този необосновано висок размер, което е
допълнително основание да се приеме, че по същество тази уговорена „такса“
оскъпява по скрит начин кредита, респ. ГПР, като основен критерии за
длъжника при определяне на финансовата тежест на кредита. Включена по
този начин в договора, тази такса по същество е добавък към
възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява
неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по
предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата
на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за такса за експресно
разглеждане от договора въвежда още един сигурен източник на доход на
икономически по-силната страна. От една страна, таксата е включена като
падежно вземане, а от друга - същата е предвидена в размер, който е почти
съизмерим с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля и
ограничението в чл. 19, ал.4 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ при
определяне ГПР - таксата представлява 100% от заетата сума.
В обобщение – месечният размер на вноската е определен като сбор от
части от главница и договорна лихва, както и горница ежемесечно дължима
такса за експресно разглеждане на документи. Тази такса за експресно
разглеждане на документи обаче не е отразена като разход при формирането
на оповестения ГПР, въпреки че е включена в общия дълг и месечните вноски.
Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.
15
19, ал. 1 ЗПК. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на
всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесния
договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния
процент на разходите по кредитите и общата сума, дължима от потребителя,
т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която
възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива 2008/48/ЕО е нарушена
поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени
допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са
изрично разписани в нормата /така определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС
по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд констатира, че в нарушение на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договора за кредит
относно ГПР, не са посочени, и взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният процент на разходите по кредита
се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В процесния
случай в договора е посочен само ГПР без да се посочва как е формиран и
какво точно се включва в него, т.е. какви компоненти включва. В тази връзка,
според настоящия съдебен състав, въпросната такса за експресно разглеждане
не попада в посочените изключения, поради което е следвало да бъде
включена в ГПР, посочен в договора. На практика, касае се за реален ГПР по
договора различен от посочения от кредитора /така изцяло решение №
369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г.,
решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1038/2021 г./. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на
всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесния
договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
16
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не
може да се ползва от уговорената сделка /така и решение № 24/10.01.2022 г. на
Софийски градски съд по в.гр.д. № 7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г.
на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно
практиката на Съда на ЕС по тълкуване на разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредити, която е транспонирана в българското
право посредством Закона за потребителския кредит /Решение на Съда от
21.04.2016 г. по дело С377/14/, общият размер на кредита включва всички
предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включва
тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния
кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. Налага се
изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по
кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
17
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в
светлината на цитираната Директива, при сключване на договора е допуснато
соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното
необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните
компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв е размерът
на общото задължение и разход по кредита, след включване към тях и на
задължението за заплащане на неустойка.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия
състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на
разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за
кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност /така
18
определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о.,
решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
449/2024 г./.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни таксата за
експресно разглеждане следва да е включена в ГПР, тъй като това е
възнаграждение по самия договор за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не
е сторено и по този начин, заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от
петкратния размер на законната лихва. В договора трябва да се посочи
размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент
трябва да е включена и таксата, която е сигурна печалба за кредитора. Тя
затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща
разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. След като това е така, налага
се извод, че договора за кредит противоречи на част от императивните
постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който
гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Нарушен е чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.
Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. Това не е сторено, поради което е нарушена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Посочените в договора за кредит по-ниски
стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той
представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на
Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на
стойност по-малка от действителната съставлява нарушение на законовата
разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са елементите,
които включва /така изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че длъжникът се бил
запознал със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити не променя направените изводи по
делото, защото този формуляр съдържа само общи принципни положения.
19
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната цена на
кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Договорът за кредит
реално не съдържа посочване на ГПР, поради което не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което и съгл. чл.22 от ЗПК се
явява недействителен /така също определение № 50685/30.09.2022 г., на ВКС
по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение № 730/31.05.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1065/2023 г./. В решение №
1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1130/2023 г. се
сочи още, че некоректният ГПР води до завишаване на общия размер на
кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по кредита /чл. 11, т. 9/.
Договорът за потребителски кредит към момента на подписването от
страна на кредитополучателят е нямал задължителното си съдържание по чл.
11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не е съдържал основните
договорки. Ето защо е недействителен на основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22
ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което предявения
установителен иск е основателен. С оглед горните констатации, настоящият
съд намира, че на основание чл. 22 ЗПК, процесния договор е недействителен,
защото при сключването му не са спазени горепосочените императивни
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК /чл. 22 ЗПК/ - така изцяло актуалната
практика на Старозагорски окръжен съд напр. решение № 41/26.07.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г., решение №
260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г./.
Отделно от това таксата за експресно разглеждане на документи /400,00
лв./ е равна на сумата по кредита /400,00 лв./ и само това е достатъчно, за да
бъде обявен за нищожен договора за заем, като неотговарящ нито на буквата
на закона, нито на добрите нрави.
По предявения евентуален установителен иск следва да се посочи, че
доколкото бе признато, че процесният договор за потребителски кредит е
изцяло нищожен, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за
произнасяне по предявения евентуален иск, с който се претендира да бъде
прогласена недействителността на клаузата за такса за разглеждане на кредита
20
/така напр. в решение № 2/22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV
г.о., решение № 199/12.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 583/2016 г., IV г.о.,
решение № 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5252/2014 г., IV г.о. и др.,
съобразно която исковете за прогласяване на нищожност се разглеждат при
условията на евентуалност, в поредността, произтичаща от естеството на
въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото, при извода за
нищожност на процесните клаузи от договора за паричен заем поради
противоречие със закона, съдът не дължи произнасяне по останалите,
поддържани основания/.
2/ По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата
от 52,42 лв. по договор за потребителски паричен заем
№**********/*********г., надплатена във връзка с договора:
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесния договор за потребителски
кредит се явява недействителен на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи
връщане само на чистата стойност на кредитите в размер до размера на
усвоената главница. Следователно, в настоящия случай, ищецът дължи на
ответника само главниците по договорите. Но за да се определи тя, следва
всички плащания, извършени от потребителя за погасяване на задължения по
договора за кредит, да се вземат предвид в случая като погашения на
дължимата главница, след като останалите задължения по договора не са
дължими, поради недействителност на същия /така напр. решение №
41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г.,
решение № 77/22.10.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1251/2021 г./. Разбирането на Старозагорски окръжен съд обективирано в
посоченото съдебно решение е, че в хипотезата на чл. 22, във вр. с чл. 23 ЗПК
следва да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4, пр. 1 ЗЗД, тъй като, в
случая се касае за частичната недействителност, уредена с изрична
императивна норма, която води до извода, че след като е предвидено, че
потребителят връща само главницата, договорът е недействителен само в
частта за лихвите и таксите, но не и в частта за главницата, която продължава
да се дължи.
В случая, установените по делото чрез признанията на страните и
обявеното за безспорно с доклада по делото /вкл. платежно нареждане, л. 6 от
21
делото/ ищецът е извършил едно плащане в размер на общо 452,42 лв., при
чиста стойност на главницата от 400,00 лв., т.е. остават надплатени 52,42 лв.,
Следователно осъдителният иск е основателен за сумата от 52,42 лв.
представляваща разлика между заплатеното /452,42 лв./ и чистата главница
/400,00 лв./, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба.
По предявения евентуален осъдителен иск следва да се посочи, че
доколкото се уважава главния осъдителен иск, то не е настъпило
вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне по предявения евентуален
иск.
По разноските:
1/ Разноски на ищеца - при уважаване на двата иска /установителен и
осъдителен/, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищеца.
Същият е претендирал присъждането на разноски за адвокатско
възнаграждение в общ размер на 960,00 лв. с ДДС определено на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2009 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално
представителство на ищеца по делото по всеки иск в размер на 480,00 лв. с
ДДС. С отбелязването в договора за правна защита и съдействие от 16.12.2024
г. /л. 9 от делото/ е изпълнено изискването на т. 1 от Тълкувателно решение от
06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК. Обобщено сборът от
разноските по двата иска е 960,00 лв. с ДДС съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2009 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения за процесуално представителство на
ищеца по делото.
По възражението на ответника относно присъждане на адвокатското
възнаграждение по основание и размер:
Неоснователно е възражението относно липсата на предпоставки за
предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА, поради
следното - правилото, че на присъждане подлежат само действително
направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него са
допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38,
ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от
издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг
22
юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за
присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80
ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По
делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 9 от делото/, в
който страните по упълномощителната сделка – ищецът, от една страна и
съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че
правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищецът е
материално затруднен – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Действително ответникът
оспорва това обстоятелство, но не представя доказателства от които може да
се направи извод, че ищецът не е материално затруднен /в случая
доказателствената тежест е за ответника – вж. определение № 163/13.06.2016
г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016 г., I г.о., определение № 515/02.10.2015 г.
на ВКС по ч.гр.д.№2340/2015г., I т.о./. Вж. и решение № 374/23.03.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл. цитираните в него
определение № 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о.,
определение № 442/28.06.2019 г. по т.д. № 502/2019 г., II т.о., в които се сочи,
че преценката дали да се окаже безплатна правна помощ и дали лицето е
материално затруднено, или не, се извършва не от съда, а от самия адвокат и е
въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента.
Споделя се изразеното от ответника възражение в частта му за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител
на ищеца поради следното – налице е задължение на националния съд да
откаже да приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС,
вр. чл. 4, § 3 ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г.
на ВКС по ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на
23
ВКС по ч.т.д. № 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на
ВКС по ч.т.д. № 1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно
задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е
равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в
отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици
за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по
отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената
минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай
не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води
до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията
между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в
споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да
се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от
всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че
национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС
24
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл.
когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по
съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото
от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в
хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и
адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС.
Съобразявайки горепосочените съдебни актове на Върховния
касационен съд и установените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии, настоящият
съдебен състав намира, че следва да присъди сумата от 480,00 с ДДС лв., т.е.
половината от претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 960,00
лв. с ДДС /дори и по аналогия на чл. 47, ал. 6 ГПК/. Съображенията са
следните: фактическата и правна сложност на делото в настоящото
производство в случая се определя от конкретно извършените действия и от
предмета му – установителен иск за нищожност на договор за потребителски
кредит и иск за връщане на надплатени заемни суми по този нищожен
договор. Правната сложност на делото не е висока, вкл. предмета на
доказване по двата иска се покрива почти изцяло /налице е изкуствено
„разбиване“ на два иска на един правен спор засягащ действителността и
изпълнението на един договор и това най-ясно се вижда от
обстоятелството, че самата обстоятелствена част на исковата молба е
обща и обхваща двата иска, просто са налице два петитума/ и са приети за
основателни направените в исковата молба възражения за недействителност
на договора, поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - в договора и
общите условия, не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР на кредита, като освен това, посоченият в договора
размер на ГПР не съответства на действителния такъв, тъй като в него не е
вкл. предвидената в договора такса за разглеждане, която представлява разход
по кредита, т.е. спорът се е свел само до приложението на чл. 23, вр. чл. 22 и
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, за който са изложени доводи от адвоката, и за който
има формирана безпротиворечива практика на ВКС и инстанционни
25
съдилища – цитирани са дословно абзаци от съдебни решения в исковата
молба. Не следва да се подминава и обстоятелството, че самият съд прави
служебна проверка на действителността на договора за потребителски кредит
независимо от наведените доводи от страните. С оглед правният извод за
недействителност на договора за потребителски кредит, настоящият съд е
осъдил ответника да върне на ищеца надплатените суми. Тези обстоятелства
съчетани с още два факта – 1/ неявяване на процесуалния представител на
ищеца в о.с.з. и 2/ цената на исковете посочена в исковата молба е в общ
размер на 860,42 лв., т.е. по-нисък размер от претендираното адвокатско
възнаграждение. Тези два факта също налагат извода, че в рамките на
обичайното е присъждането на адвокатско възнаграждение в размер на 480,00
лв. с ДДС.
От друга страна не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение
под определения по-горе размер от 480,00 лв. с ДДС както желае ответника
тъй като преценката е конкретна, като в настоящия случай са налице най-
малко три причини за определяне на адвокатското възнаграждение в размер на
½ от минимума посочен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. – 1/ самият ответник е
подал отговор на исковата молба, а съдебното решение е над 20 стр. и 2/
самият ответник е напълно наясно със съдебната практика дела с предмет
договори за потребителски кредити със същите параметри, по които е страна и
въпреки това не признава иска, а подава отговор на исковата молба в
значителен обем, като впоследствие в писмено становище твърди, че делото не
се отличавало с фактическа и правна сложност.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищеца и сумите за
внесената държавна такса в размер на 100,00 лв.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
6, ал. 1 ЗПФУР, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за
нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за потребителски
кредит № ********/********* г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал.
1, т. 9, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК недействителността на договор за
26
потребителски паричен заем № **********/********* г. сключен между Ц. Б.
С., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. ***********, ул. „***********“
№ **, ет. **, ап. ** и „Креди Йес“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12.
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ „Креди Йес“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“
№ 12 да заплати на Ц. Б. С., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр.
***********, ул. „***********“ № **, ет. **, ап. ** сума в общ размер на
52,42 лв. /петдесет и два лева и четиридесет и две стотинки/ представляваща
сбор от заплатени/надплатени без основание суми по договор за
потребителски паричен заем № **********/********* г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Креди Йес“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“
№ 12 да заплати на Ц. Б. С., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр.
***********, ул. „***********“ № **, ет. **, ап. ** сумата от общо 100,00 лв.
/сто лева/ разноски за производството - държавна такса.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12 да заплати на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗАдв на адв. М. В. М. - АК ****** адвокатско възнаграждение в
размер на 480,00 лв. с ДДС /четиристотин и осемдесет лева/ за процесуално
представителство на ищеца по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
27
28