№ 782
гр. Бургас, 30.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Радостина П. И.а
при участието на секретаря Мирослава Хр. Енчева
като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно
гражданско дело № 20232100500854 по описа за 2023 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответниците по гр.д. 471/21 година по описа на
РС- Несебър: Ф.А.М., родена на **** година в К., гражданка на С. с БУЛСТАТ ***** и
И.А.Х., роден на **** година в К., гражданин на Република Л., с БУЛСТАТ *****, двамата
с постоянен адрес: К., гр. С., бл. 12, ул.12, сграда **** и регистриран в Р България адрес:
гр.С****,м.„****“, комплекс ***, чрез особен процесуален представител- адвокат М. Г. от
БАК, със съдебен адрес: гр. Б****, подадена против Решение № 90/09.03.22 година по гр.д.
№471/21г. на Районен съд Несебър в осъдителните му части, с които всеки от двамата
въззивници е осъден да заплати на Етажната собственост(ЕС) на сграда, представляваща
комплекс ****, с адрес: гр. С****, местност „****“, неплатени такси за поддръжка и
управление за 2018 година, ведно със законната лихва върху главниците от датата на
подаване на исковата молба (26.03.21г.), до изплащането им и мораторни лихви за забава за
периода от 02.04.2018 година до 25.03.21 година, като на страните са присъдени и деловодни
разноски.
Въззивната жалба сочи решението за неправилно, като постановено в нарушение
на материалния закон, в противоречие със събраните по делото доказателства и като
необосновано в обжалваните части. Моли се за отмяната му в същите и за ново произнасяне
по същество, при отхвърляне на заявените претенции изцяло.Не се ангажират доказателства.
Съображенията за това са в насока неправилност на извода на първата инстанция, че
1
писмото от ГД“Гранична полиция“ МВР, съгласно което ответниците не са преминавали
през ГКПП на Република България в периода 01.01.2017- 31.12.18 година не е достатъчно, за
да установи, че апартаментът им не е бил обитаван в същия период, още повече при липсата
на доказателства, че не е бил ползван от познати,обитатели или членове на домакинства в
това време.
Позовава се на Решение №60 181 от 20.10.21 година по гр.д. № 86/ 21 година по
описа на четвърто гражданско отделение на ВКС, уеднаквяващо спорната до момента
практика по приложението на чл. 51 ал.2 от ЗУЕС, според която, независимо дали е било
взето решение на общо събрание на етажните собственици, лицата по чл. 51 ал. 2 ЗУЕС са
освободени от задължението да участват в разходите по управлението и поддържането на
общите части на етажната собственост, т.к. нормата е от императивен характер и е без
правно значение дали управителят на ЕС е уведомен за отсъствието на
собствениците.Счита, че последните не носят доказателствената тежест за уведомяването
му. В изпълнение указаното от първата инстанция разпределение на доказателствената
тежест на страните в процеса, ответниците са представили горепосочения документ(писмо
от 28.02.22година на началника на отдел „Гранично наблюдение“ при ГД „Гранична
полиция“ МВР), свидетелстващ, че не са преминавали границите на страната през 2017 и
2018 г.,поради което намират за доказано, че няма как да са пребивавали в етажната
собственост повече от 30 дни за посочените две календарни години.За неправилно се сочи
разсъждението на първата инстанция, изнесено едва в мотивите на обжалваното решение,
че страната не е доказала твърдението си за необитаване на апартамента си в ЕС през
процесния по делото период от други лица.
Въззиваемата страна- надлежно уведомена за производството, не е представила
отговор на въззивната жалба. Внесла е определения й от съда депозит за възнаграждение на
особения процесуален представител на въззивниците- ответници.
Проверката на съда по чл.267 от ГПК е посочила жалбата за допустима, а тази по
чл.269 от ГПК, определя съдебното решение като валидно и допустимо.
По съществото на спора, с оглед въведените в жалбата оплаквания, при съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства и в приложение на действащото право,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Пред първата инстанция делото е образувано по искова молба от Етажна
собственост на сграда, представляваща комплекс ****” с адрес: гр. С****, м. „****”,
представлявана от управителя М.А. чрез адв. Й. Г., АК гр. София против И.А.Х. и Ф.А.М.-
двамата живущи в К., с адрес в България : гр. С****, м. „****”, комплекс ****”, ет. 2, ап.
А308, посочени за собственици на същия имот (с идентификатор № *****), придобили го
чрез покупко – продажба с н.а. № *****, дело № ****/ 19.08.2013г., който е със застроена
площ от 77.91кв.м., възлизаща ведно с прилежащите части, на общо 90.38кв.м.
За да обоснове заявената претенция, в обстоятелствената част на исковата молба
страната твърди, че етажната собственост(ЕС) управлявала, поддържала комплекса и
общите части, полагала грижи за почистването им, извършвала поддръжка на асансьора,
2
поправки при технически аварии и др., за които дейности наемала физически и юридически
лица. Затова с решение на общото събрание (ОС) на ЕС, била определена и годишна такса,
която всеки собственик следвало да заплаща в определени срокове. Конкретно двамата
ответници дължали за поддръжката сумата 1084.56евро годишно или по 542.28евро всеки от
тях, определена им с решение на ОСЕС от 17.06.2016г., запазила размера си и след
събранието на ОСЕС от 15.06.2020г.
Ищецът е твърдял, че ответниците не са му заплатили таксите за 2017г. и 2018г., в
общ размер на 2169.12 евро, че му дължат и лихва за забава в общ размер на 166.10 евро за
периодите 02.04.2017г. до 25.03.2021г. и 02.04.2018г. до 25.03.2021г., поради което е молил
за присъждането им. Претендирал е и законна лихва върху главницата от предявяването на
исковата молба, до изплащане на сумите. Дирил е съдебно-деловодни разноски.
В срока по закон е представен отговор от ответниците И.А.Х. и Ф.А.М.,
представлявани от особен представител адв. М. Г., АК гр. Бургас, които оспорват исковете,
като неоснователни и недоказани.
Позовават се на тригодишна погасителна давност, изтекла за главната претенция на
ищеца, касаеща 2017г.( на осн. чл. 111, б. „в” от ЗЗД), поради което била неоснователна и
акцесорната такава за закъснителна лихва върху това вземане.
Възразявали са и, че като чужди граждани с адрес в К., не са имали възможност да
узнаят за проведените на 17.06.2016г. и 15.06.2020г. общи събрания, включително по
евентуално предоставени електронни адреси за връзка с ЕС.
Поддържали са, че при определяне на горепосочените такси, не е спазена нормата на
чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС.
Правили са възражение за липса на доказателства, че собствениците са обитавали
имота повече от 30 дни в рамките на календарната година. Твърдели са, че не са ползвали
имота си повече от 30 дни през процесните две години. Ангажирали са доказателства в тази
насока и са молили за отхвърляне на предявените искове.
Първоинстанционният съд е постановил съдебно решение, уважаващо заявената
претенция спрямо ответниците за такса за поддръжка на ЕС за 2018г., ведно със законна
лихва за забава върху нея от подаването на исковата молба, до окончателното издължаване и
мораторна лихва за забава върху тази главница за посочения по делото период, като е
отхвърлил претенциите в останалата част( за такса за поддръжка на общите части за 2017г.,
ведно с мораторна и законна лихва за забава върху нея), поради изтекла в полза на
длъжниците погасителна давност. Присъдил е и деловодни разноски на страните.
За да произнесе осъдителното си решение(предмет на жалбата), Районен съд
Несебър е приел за установено, че ответниците са собственици на имота, че макар лично да
не са го ползвали през 2018г., не може да се заключи, че той не е бил обитаван от други
хора- техни близки, членове от домакинството им, респективно наематели, т.к. ответниците
не са изпълнили задължението си по чл.7, ал.2,т.5 и чл.13, ал.2 от ЗУЕС да уведомят
писмено управителя или председателя на управителния съвет, че не ползват самостоятелния
3
си обект или ще отсъстват повече от един месец, да посочат електронна поща, телефонен
номер и адрес в страната, на които да им бъдат изпращани покани за свикване на общо
събрание, която информация да бъде вписана в съответната графа от книгата на етажната
собственост за процесната сграда.
Въззивният съд изцяло споделя така изнесения краен правен извод, че
претендираната от ЕС спрямо двамата етажни собственици сума за общи разходи за
поддръжката на общите части на ЕС през 2018г. е дължима, ведно със законна лихва за
забава, което в отговор на направените с въззивната жалба оплаквания, аргументира така:
Исковете по делото (обективно и субективно съединени), заявени от ЕС спрямо
двамата етажни собственици- ответници, са с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.
чл.6,т.8 и 10 и чл.11,ал.1,т.5 , вр. чл.38 и чл.51 от ЗУЕС - за сумите, дължими като
такса(разход) за поддръжката и управлението на общите части на сграда в режим на ЕС за
2017г. и 2018г. и с правно основание по чл.86 от ЗЗД, касателно заявените по делото
акцесорни претенции за мораторна лихва за период до завеждането на делото.
По фактите:В рамките на настоящото производство не се спори и е установено на
база събраните в процеса доказателства, че И.А.Х. и Ф.А.М., са собственици на недвижим
имот - апартамент А308, с идентификатор № *****, с административен адрес: гр. С****, м.
„****“, комплекс ****, ет. 2, ап. А308, с площ от 77.91кв.м. ( общо 90.38кв.м. с прилежащите
части), който придобили чрез покупко- продажба с Нотариален акт № *****, дело № ****/
19.08.2013г. Комплексът, в който се намира апартаментът на двамата ответници се
управлява от ищеца по делото.
На 17.06.2016г. било проведено ОСЕС, в т. 6 от дневния ред на което е прието
решение за размера на годишната такса за поддръжка и управление на общите части,
дължима от собствениците / ползвателите на отделни обекти, в размер на 12 евро за всеки
кв.м. площ от имотите, вкл. ДДС, за осъществяването на всички дейности по поддръжката и
управлението на ЕС, за техническото и административното й обслужване, в това число:
администриране, организация, събиране на такси, събиране на суми за ремонтни дейности,
организация за /и заплащане на режийни разходи и др. разходи на трети лица, почистване на
общите части, организация при нужда от фирми за обезпаразитяване срещу вредители,
дератизация и др., осигуряване поддръжка на асансьор и др.
Решено е срокът за заплащане на посочената такса да е ежегодно до 01.04.,като
сумата се заплаща на каса или по посочена банкова сметка.
Взетите от ОСЕС на комплекс **** на дата 17.06.2016г. решения са били оспорвани
по реда на чл.40 от ЗУЕС, което е видно от представените в процеса копия на Решение №
260025/ 04.09.2020г. по гр.д. № 1075/2019г. на Районен съд гр. Несебър и ревизиращото го
Решение № I – 48/ 05.05.2021г. по в.гр.д. № 338/ 2021г. на Окръжен съд гр. Бургас. Първото
съдебно решение, постановяващо отмяна на решението на ОСЕС по т. 6(за определяне
размера на такса поддръжка и управление на общите части и срока за плащането й),
оставящо без разглеждане жалбата против решението на ОСЕС по т. 2 ( да не бъде избран
контрольор или контролен орган) и отхвърлящо жалбата по отношение на останалите взети
4
от ОСЕС решения, е било обезсилено с въззивното решение на БОС, като недопустимо,
поради неспазване на срока по чл. 40, ал. 2 от ЗУЕС, а съдебното производство е било
прекратено.
Следователно горепосочените решения на ОСЕС са влезли в сила и подлежат на
изпълнение.
Безспорно е по делото, че такса поддръжка на общите части на ЕС за 2018г.не е била
заплатена от собствениците на апартамент А308.
Поради пропуснат преклузивен срок за обжалването на горепосочените решения от
въззивниците-ответници по реда на чл.40, ал.2 от ЗУЕС, според БОС възраженията им за
нередовност на свикването и провеждането на ОСЕС от 17.06.16г., за невръчването на
протокола от него с взетите тогава решения и по правилното определяне размера на таксите
за поддръжка на общите части в комплекса съобразно чл.51 от ЗУЕС, са недопустими и не
следва да бъдат разглеждани в рамките на настоящия процес. Изобилна и последователна е
съдебната практика, приемаща, че всички съображения в горния смисъл- за
незаконосъобразност и отмяна на взетите от ОСЕС решения, могат да бъдат заявявани и
обсъждани само по реда и в срока по чл.40, ал.2 от ЗУЕС, а в случая това не е било сторено
своевременно.
По правните изводи:
В обобщение на горното, като съобразява, че въззивниците са собственици на имот в
режим на ЕС, че са обвързани с подлежащо на изпълнение решение на ОСЕС за заплащане
на определен размер годишна такса за поддръжката и управлението на общите части на ЕС,
в която е разположен самостоятелният им жилищен обект и след като няма спор, че такива
разходи не са заплащани от тях за 2018г., настоящият съдебен заключава, че следва да
осъди ответниците за претендираната от ЕС сума, още повече, че в случая е неприложимо и
изключението по чл.51,ал.2 от ЗУЕС, освобождаващо собственици, ползватели и обитатели
от разноски за поддръжката и управлението на общите части, когато не ползват имота си
повече от 30 дни в годината.
БОС не счита основателно възражението на въззивниците, че не дължат такса
за 2018г., съгласно чл.51,ал.2 от ЗУЕС.т.к. не ползвали имота си през същата година.
Действително, пред първата инстанция е представено писмо от 04.03.22г. на Главна
дирекция „Гранична полиция“, отразяващо като констатация след извършена справка, че в
процесния по делото период(01.01.17г. – 31.12.18г.) няма запис на данни за преминавания на
Х. и М. през ГКПП на Р България. От това следва, че щом не са влезли в страната през
2017г. и 2018 г., въззивниците ответници, които са чужди граждани, няма как да са
обитавали лично в същото време и имота си в комплекс ****.
Обаче изключението, разписано в чл.51,ал.2 от ЗУЕС намира приложение, когато
имотът не е бил ползван повече от 30 дни за съответната календарна година не само лично
от собственици и ползватели, но и от трети лица.
Както и ВКС в свое Определение № 264 от 6.04.2021 г. по гр. д. № 3899/2020 г., III г.
5
о., ГК е изрично заявил(а настоящият състав изцяло споделя), няма никакво противоречие в
практиката му по това, че всяка страна следва да докаже фактите, от които черпи изгодни за
себе си правни последици (чл. 154, ал. 1 ГПК), защото ако не го стори, съдът е длъжен да
приеме, че тези последици не са настъпили. Това е и смисълът на разпределянето на
доказателствената тежест между страните от съда. Материалноправната норма(респективно
правоотношение) обаче е тая, която определя коя страна и кои изгодни за себе си факти
доказва.
Прието е в цитираното определение на ВКС(също изцяло споделено от настоящия
състав), че доказването на отрицателни фактически твърдения може да се извърши чрез
съвкупност от положителни факти (индиции), които изключват осъществяването на
отрицателния факт (вж. и мотивите към ТР № 6/15.07.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на
ОСГК на ВКС), от което обаче не следва да се прави погрешен извод за обръщане на
доказателствената тежест и възлагането й на другата страна по спора, която в такъв случай
би била поставена в положение да доказва съществуването на чужди твърдения.
В контекста на разпоредбата на чл. 51, чл. 2 ЗУЕС, изискваща лицето "да е
пребивавало“ в имота "не повече от 30 дни за една календарна година", ползата за
твърдящата този факт страна е да се освободи от задължението да плаща разходи за
управление и поддръжка на ЕС. Следователно и нейна е тежестта да установи при
условията на пълно и главно доказване както личното си отсъствие от обекта, така и това на
други ползватели и/или обитатели, като ангажира всички възможни и допустими от ГПК
доказателства, изключващи възможността обектът да е бил обитаван за съответната година.
Прилагайки горните разсъждения в конкретната хипотеза, БОС заключава, че само
представянето на доказателство за личното отсъствие на въззивниците ответници не е
достатъчно, за да изключи възможността за ползването на имота им през 2018г. от трети
лица, т.к. не съдържа информация в тази връзка.
Страната, ползваща се от благоприятната последица, визирана в чл.51, ал.2 от ЗУЕС,
не е представила обаче никакви други доказателства, които преценени в своята съвкупност
да докажат категорично неползването на апартамента й през 2018г.
В тази връзка съдът отбелязва, че именно поради правилно разпределената от
първоинстанционния съд тежест на доказване на горния факт(„че не са пребивавали“),
сторено с доклада на исковата молба, намира за неоснователно оплакването на въззивниците
ответници, че били изненадани с произнасяне по това обстоятелство(неползване на
апартамента от трети лица), едва в мотивите на обжалваното решение.
Тук е мястото да се уточни и, че именно поради определената от създаденото между
страните материално правоотношение тежест на доказване за изгодния факт, значение за
извода дали той е установен, има по принцип процесуалното поведение на ползващата се от
него страна. Ако тя е бездействала, процесуалното поведение на противната страна в насока-
успешно или неуспешно проведено насрещно доказване на собствените й възражения
против същия факт, не рефлектира върху крайния правен извод по спора.Разбира се, ако
неносещата тежестта на доказване страна въведе неизгодни за интереса си фактически
6
твърдения или установи по делото обстоятелства, които ползват носещата тази тежест, те
следва да бъдат взети предвид при решаването на казуса. Обаче във всички случаи следва да
се съобрази, че процесуалната активност на неносещата тежестта на доказване страна, не
освобождава носещата я от задължението да доказва изгодните за правната си теза
обстоятелства.
Затова фактът, че в случая въззиваемият ищец не е ангажирал доказателства в
защита на тезата си за ползване на имота от трети лица пред РС, т.к. не успял да се снабди с
тях, не ползва въззивниците ответници и не подкрепя твърденията им в обратен смисъл.
Споделят се от този съд доводите на въззивниците, извлечени от Решение № 60181
от 20.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 86/2021 г., IV г. о., ГК, че в хипотезите на чл. 51, ал. 2
ЗУЕС е без правно значение дали управителят на ЕС е бил уведомен за отсъствието на
собствениците (ползувателите) от имота в режим на ЕС, тъй като това е визирано в закона
условие за вземане на решение от общо събрание на етажната собственост само по
отношение на преценката на обстоятелствата по чл. 51, ал. 3 ЗУЕС. Това становище на ВКС
е защитено и в Решение №93/06.10.22г. по гр.д.№395/22г., според което „…неподаването на
декларация за обстоятелствата по чл.51,ал.2 от ЗУЕС и невписването в книгата на етажната
собственост на тези обстоятелства, не обвързва съда автоматично да приеме, че няма
основание за освобождаването на етажния собственик от плащане на разходите за
управлението и поддържането на ЕС“ т.к. посоченото се приема за неизпълнение на
задължение на собственика по чл.7, ал.3,вр.чл.7, ал.2,т.5 ЗУЕС, но законът не свързва с него
като санкция неприлагането на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗУЕС.
Независимо от казаното, крайният решаващ извод на съда, че не следва да приложи
изключението от последно цитираната правна норма не се променя, защото липсват каквито
и да било доказателства, установяващи в своята съвкупност без съмнение, че имотът не е
бил ползван през 2018г. от трети лица.
Следователно въззивният съд приема за дължима сумата, претендирана като такса за
поддръжката и управлението на общите части на сградата в режим на ЕС, в която се
помещава апартаментът на въззивниците, за 2018г.
Като последица от основателността на главния иск и предвид пълната липса на
изпълнение по него до последното проведено по делото съдебно заседание, следва да се
счете основателна и претенцията за присъждането на мораторна лихва, която се дължи от
деня, следващ падежа на задължението(02.04.18г.) до деня, предхождащ подаването на
исковата молба(25.03.21г.),като върху главницата се дължи обезщетение в размер на
законната лихва за забава и считано от 26.03.21г. до окончателното й изплащане.
В същия смисъл се е произнесла и първата инстанция.
С оглед това и поради съвпадение на крайните правни изводи на двете съдилища,
касателно дълга на ответниците за поддръжка на общите части на ЕС за 2018г. към ищеца,
Решение № 90/09.03.23г. по гр.д.№471/21г. по описа на Несебърски районен съд следва да
бъде потвърдено в обжалваната част.
7
При този изход от делото, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, въззиваемият ищец има
право на всички направени в настоящото производство разноски, съобразно представен
списък по чл.80 от ГПК, в общ размер от 1502лв., в която сума се включват: внесеният
депозит, определен от БОС за възнаграждението на назначения на въззивниците ответници
особен представител адв. Г. от 620лв., банкова комисионна от 8 лв. и 874 лв. платен
адвокатски хонорар за защитата на ЕС във въззивното производство.
БОС намира за неоснователно възражението на особения представител за
прекомерност на платеното от другата страна възнаграждение за адвокатска защита по
настоящото дело, т.к. сумата е под минимума, определен според приложимото в случая
правило на чл.7,ал.2,т.1 и 2, вр. чл.2, ал.5 от НМРАВ. За всеки от двата иска за главница е
дължимо минимално възнаграждение от по 406,61лв., а за всеки от двата за мораторна лихва
–такова от по 400лв. Разноските следва да се възложат в тежест на въззивниците.
Мотивиран от горното, Бургаски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №90/09.03.23г. по гр.д.№471/21г. по описа на
Несебърски районен съд в обжалваната част.
ОСЪЖДА Ф.А.М., родена на **** година в К., с*** гражданка, с БУЛСТАТ ***** и
И.А.Х., роден на **** година в К., Л.ски гражданин, с БУЛСТАТ *****, двамата с
постоянен адрес: К., гр. С., бл. 12, ул.12, сграда **** и регистриран в Р България адрес:
гр.С****,м.„****“, комплекс ***, да заплатят на Етажна собственост на сграда,
представляваща комплекс ****” с адрес: гр. С****, м. „****”, представлявана от управителя
М.А., всички съдебно деловодни разноски, сторени от ЕС в производството по в.гр.д.
№854/23г. по описа на БОС, в общ размер от 1502лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8