Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 13.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 14.11.2018г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Теодора
Вутева разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 509 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 126/21.05.2018г., постановено
по гр.д. № 1085/2017г. по описа на Костинбродския
районен съд, е признато за установено по отношение на И.Д.К., че същият дължи н.
„А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата 854,62 лв. по договор за кредит, формирана от 491,40
лв. – главница, 109,68 лв. – възнаградителна лихва за
периода от 06.02.2013г. до 10.04.2013г., и 253,54 лв. – мораторна
лихва за периода от 07.02.2013г. до 02.10.2017г.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на И.К. срещу горното
решение. Жалбоподателят твърди, че същото е неправилно, незаконосъобразно и
противоречи на трайната съдебна практика. Не били обсъдени наведените от него
възражения – напр. за липса на валидна цесия, за липса на уведомление до
длъжника за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, както и липса на
основание за настъпване на такава. Също така жалбоподателят изтъква, че по
делото не е била назначена експертиза, която да установи падежите на отделните
вноски, както и тяхното (не)заплащане. Навежда довод за недействителност на
клаузата за възнаградителната лихва и за прекомерност
на мораторната лихва. Позовава се на изтекла давност.
Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор от „А.з.с.н.в.“ ЕАД,
с който жалбата се оспорва. Въззиваемото дружество излага
съображения, че е придобило вземането срещу жалбоподателя по силата на валиден
договор за цесия. Твърди, че не се е позовавало на предсрочна изискуемост на
кредита. Изтъква, че с подписването на договора ищецът се е съгласил с
посочения в него размер на възнаградителната лихва. Моли
съда да отхвърли жалбата. Оспорва претенцията на жалбоподателя за присъждане на
разноски и изразява становище за тяхната прекомерност.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят, редовно призован, не
се явява. Представлява се от адв. М., с пълномощно за
преупълномощаване от упълномощения представител на К.
- адв. В., която поддържа подадената жалба и моли съда да отмени
обжалваното решение по съображенията, изложени в исковата молба и във въззивната жалба. Счита за недоказано, че процесното вземане е било предмет на представения от
насрещната страна договор за цесия. Претендира разноски.
Постъпила е и молба от адв. В., с която заявява, че поддържа подадената въззивна жалба и оспорва отговора. Моли за отмяна на
обжалваното решение. Претендира разноски. Към молбата е приложен и списък по
чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемото дружество, редовно призовано,
не се представлява. От процесуалния му представител – юрк.
Ф.– е постъпила молба, с която възпроизвежда основните елементи от отговора на въззивната жалба и моли съда да отхвърли жалбата. Към
молбата е приложен списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се преповтаря в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали
отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове.
ІІI. По същество
По принцип
правилно жалбоподателят отбелязва, че първоинстанционният
съд не е обсъдил нито едно от възраженията му. Повечето от тях, обаче, са възпроизведени
в жалбата му и съдът ги намира за неоснователни поради следните съображения:
Неправилно
жалбоподателят счита, че КРС е разпределил погрешно доказателствената
тежест, тъй като не бил указал на ищцовото дружество,
че в негова тежест е да докаже вземането, което в случая включвало и доказване
на цесията, по силата на която то е придобило вземането от първоначалния
кредитор. Настоящият съдебен състав констатира, че съдът е изготвил обстоен
проект на доклад, който е докладван в открито съдебно заседание, и с който е
указано на ищеца, че в негова тежест е да докаже, че е бил в облигационни
отношения с ответника, а това по необходимост включва както наличието на първоначален
договор за заем, така и наличието на договор за цесия.
В конкретния случай, тези обстоятелства са били
доказани от ищцовата страна с писмените доказателства
на л. 6 - 18 от първоинстанционното дело – договор за
паричен заем № 16687559 от 15.08.2012г. с характер на разписка за получената
сума по чл. 3, ал. 2 от него, предложение за сключване на договор за паричен
заем, общи условия на договор за паричен заем, рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания и потвърждение за сключената цесия на основание чл. 99,
ал. 3 от ЗЗД. Във връзка с това съдът намира за неоснователен изложения в
отговора на исковата молба (и възпроизведен във въззивната
жалба) довод за недействителността на процесната
цесия. Наистина, рамковият договор за продажба и прехвърляне на вземания е
формулиран общо, но на л. 18 от първоинстанционното
дело се открива препис- извлечение от приложение № 1 от 01.10.2014г. към него,
в което фигурира вземане към длъжника във връзка с процесния
договор за кредит от 15.08.2012г., което не е оспорено като документ. Така то
индивидуализира прехвърляното вземане в достатъчна степен и го свързва недвусмислено
с договора за цесия. Изпълнено е и изискването на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за
писмено потвърждаване на прехвърлянето. На последно място, съдът намира, че
цесията е била надлежно съобщена и на длъжника. Наистина, по делото няма
доказателства за съдържанието на приложената на л. 21 от първоинстанцонното
дело пощенска пратка, т.е. не може да се презюмира,
че тя е съдържала именно намиращото се на л. 20 уведомително писмо. Освен това,
видно от извършеното от пощенския служител отбелязване, пратката е върната като
непотърсена. Независимо от това, уведомителното писмо е част от документите,
приложени към исковата молба, и препис от него е бил редовно връчен на
ответника. Поради това и с оглед трайната съдебна практика (Решение № 3 от
16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, Решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК), както и с оглед изричното пълномощно от цедента
за цесионера във връзка с изпълнение на задължението
по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД (л. 19 то първоинстанцонното
дело), цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника.
Неоснователен е и доводът на жалбоподателя, касаещ липсата на предсрочна изискуемост на процесния кредит, тъй като такава няма, а и не е необходимо
да се доказва, тъй като кредиторът не се е позовавал на нея. Основание за такъв
извод дава фактът, че заявлението по чл. 410 от ГПК е било подадено на
02.10.2017г., т.е. след падежа на последната погасителна вноска, който, видно
от клаузата на чл. 3 от процесния договор, е настъпил
34 седмици след 22.08.2012г. (л. 6 от първоинстанционното
дело). Съответно, изискуемостта на последната част от процесното
вземане е настъпила на датата на този падеж (арг. от
чл. 70 и чл. 84, ал. 1 от ЗЗД), без да е било необходимо, длъжникът е уведомен
за нея.
Неоснователен е и
доводът, че по делото не е била назначена ССЕ, която да докаже падежите на отделните
вноски по кредита, както и кои от тях са заплатени. В доклада на делото
правилно и изрично е указано, че в тежест на ответника е да докаже плащане на процесните суми. След като той не е ангажирал доказателства
за тези обстоятелства (вкл. и чрез експертиза за движението по кредита и
извършените плащания), няма основание да тълкува тяхната недоказаност в своя
полза. При установено наличие на договор за заем между страните, искът би бил
основателен за пълния размер на заема, освен ако ответникът докаже погасяването
му (изцяло или частично) или ищецът признае такова погасяване до определен
размер и не претендира остатъка (какъвто е и настоящият случай). Поради това не
могат да се правят изводи за недоказаност на исковата претенция от факта, че не
е била назначена експертиза по този въпрос.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателя за погасяване на процесното
задължение по давност. Задълженията за погасяване на паричен заем не са
периодични и за тях не се прилага краткият 3- годишен давностен
срок по чл. 111 от ЗЗД, дори ако връщането на заема е уговорено на части
(Решение № 65 от 6.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1556/2017 г., I т. о., ТК,
Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК).
Освен това, ищецът не оспорва, че част от задължението е била погасена, а в
настоящото производство претендира единствено неплатения остатък от 491,40 лв.
главница и 109,68 лв. възнаградителна лихва.
Същевременно, не се твърди и не се доказва, че длъжникът е упражнил правото си
на избор по чл. 76, ал. 1 от ЗЗД. Следователно, при равен размер на
погасителните вноски по чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора (т.е. еднакво
обременителни за него), чрез плащане са били погасени първо най- старите такива
(независимо кога е било извършено самото плащане), а претендираният
в настоящото производство остатък съответства на последните анюитетни
вноски, чиито падежи са само през 2013г. Поради това и с оглед датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК (02.10.2017г.), която, съгласно чл.
422, ал. 1 от ГПК, се счита за дата на подаване на иска, прекъсваща давността
(чл. 116, буква „б“ от ЗЗД), последната не е изтекла за нито една от процесните вноски и те не са погасени на това основание.
По така изложените
съображения, искът за установяване на вземането за главница в размер на 491,40
лв. е основателен и правилно е бил уважен от първоинстанционния
съд, а постановеното в този смисъл решение следва да бъде потвърдено.
Основателно е
възражението на жалбоподателя (направено още с отговора му на исковата молба)
за недействителност на клаузата за възнаградителна
лихва поради накърняване на добрите нрави. Видно от текста на чл. 3, ал. 1, т.
6 от процесния договор, фиксираният годишен лихвен
процент по заема е 233%. Според настоящия съдебен състав, възнаградителна
лихва в такъв размер накърнява добрите нрави, тъй като не е морално,
възнаграждението за предоставяне на парична сума в заем, изчислено на годишна
база, да е повече от два пъти по- голямо от самата предоставена сума. Така то
не изпълнява присъщите му възнаградителни функции, а
води до скрито мултиплициране на дълга. В подкрепа на този извод е и развитието
на законодателството, настъпило след сключване на процесния
договор, съгласно което годишният процент на разходите по кредита не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България (чл. 19, ал. 4 от ЗПК
– ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г. ). Наистина, както е посочил и
въззиваемият, длъжникът е подписал договора,
съгласявайки се по този начин с уговорения процент на възнаградителната
лихва. Според настоящия съдебен състав, обаче, това не е пречка пред формиране
на извод за недействителност на тази клауза поради противоречие с добрите нрави,
доколкото разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. трето
от ЗЗД препятства пораждането на правни последици именно от договори, за сключването
на които страните са постигнали съгласие, вкл. и чрез тяхното подписване. (В
противен случай въобще не би имало договор, чиято нищожност да се обсъжда.) По
така изложените съображения, съдът намира, че клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 6 от
процесния договор за паричен заем е нищожна като
накърняваща добрите нрави, но, на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тя не води до
нищожност на целия договор. Поради това тя не поражда целените с нея правни
последици, а основаната на нея претенция за присъждане на сумата 109,68 лв. е
неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Частично
основателно е възражението на жалбоподателя за прекомерност на претендираната мораторна лихва.
Съгласно чл. 8, ал. 5 от процесния договор, при
забава за плащане на някоя от погасителните вноски, заемателят
дължи на заемодателя законната лихва за всеки ден забава. Служебно изчислен,
размерът на законната лихва върху претендираната в
настоящото производство част от главницата (491,40лв.) за посочения от ищеца
период (от 07.02.2013г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК
- 02.10.2017г.) е 232,25лв. До този размер искът по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е основателен и следва да бъде
уважен, а за разликата до пълния претендиран размер
от 253,54 лв. – отхвърлен. Тъй като този извод не съвпада напълно с извода на
районния съд по същия въпрос, обжалваното решение следва да бъде отменено за
разликата над 232,25лв. до 253,54 лв., и потвърдено – в останалата му част.
ІV. По
разноските
С оглед изхода на делото и направено в
този смисъл искане, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените от последния разноски пред въззивния съд, пропорционално на отхвърлената част от
жалбата. Такива се установяват в размер на 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл.
37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ (с оглед невисокия
размер на защитавания материален интерес), от които на въззиваемия се дължат ((491,40+232,25)/(491,40+109,68+253,54))*100=84,68
лв.
С оглед изхода на делото и направено в
този смисъл искане, въззиваемият следва да бъде
осъден да заплати на жалбоподателя направените от последния разноски пред въззивния съд, пропорционално на уважената част от жалбата.
Такива се установяват в размер на 75 лв. – държавна такса и 150 лв. –
адвокатско възнаграждение съгласно договора на л. 7 от делото, от които на
жалбоподателя се дължат (1-(491,40+232,25)/(491,40+109,68+253,54))*225=34,48лв.
Въззиваемият е направил
възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, но,
доколкото същото не надхвърля минималния размер по Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, няма основание за намаляването му.
Частичната отмяна на първоинстанционното
решение налага преизчисляване и на разноските в исковия процес пред КРС, както
и разноските в заповедното производство, последните от които – на основание т.
12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК. Така, решението следва да бъде отменено в частта, с
която ответникът е осъден да заплати разноски на ищеца за разликата над 508,05лв.
до пълния присъден размер на разноските от 600 лв. (пресметнати от КРС общо за
заповедното и първоинстанционното исково производство).
Същевременно, на ответника следва да се присъди пропорционална част от
направените от него разноски за адвокатско възнаграждение от 300 лв. съгласно
договора на л. 36 от първоинстанционното дело, а
именно: (1- ((491,40+232,25)/(491,40+109,68+253,54))*300=45,97лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 126/21.05.2018г., постановено по гр.д. № 1085/2017г. по описа на Костинбродския районен съд, В ЧАСТИТЕ МУ, с които:
-
е признато за установено по отношение на И.Д.К., че същият дължи н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД сумата 109,68 лв. – възнаградителна лихва за
периода от 06.02.2013г. до 10.04.2013г.,
-
е признато за установено по отношение на И.Д.К., че същият дължи н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД разликата над 232,25 лв. до пълния присъден размер от 253,54 лв. – мораторна лихва за периода от 07.02.2013г. до 02.10.2017г.,
и
-
И.Д.К. е осъден да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД разликата над 508,05 лв. до
600 лв. – разноски в заповедното и първоинстанционното
исково производство,
като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД с ЕИК
********* за признаване за установено, че И.Д.К. с ЕГН ********** му дължи
сумата 109,68 лв. – възнаградителна лихва за периода
от 06.02.2013г. до 10.04.2013г.
ОТХВЪРЛЯ иска н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД с ЕИК
********* за признаване за установено, че И.Д.К. с ЕГН ********** му дължи разликата
над 232,25 лв. до пълния претендиран размер от 253,54
лв. – мораторна лихва за периода от 07.02.2013г. до
02.10.2017г.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 126/21.05.2018г., постановено по гр.д. № 1085/2017г. по описа на Костинбродския районен съд в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.“ ЕАД с ЕИК ********* да заплати на И.Д.К. с ЕГН ********** част
от разноските в първоинстанционното производство,
пропорционална на отхвърлената част от исковете, в размер на 45,97 лв.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.“ ЕАД с ЕИК *** да заплати на И.Д.К. с ЕГН ********** част от
разноските във въззивното производство,
пропорционална на уважената част от жалбата, в размер на 34,48 лв.
ОСЪЖДА И.Д.К. с ЕГН ********** да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД с ЕИК ** част от
разноските във въззивното производство,
пропорционална на отхвърлената част от жалбата, в размер на 84,68 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.