РЕШЕНИЕ
№ 209
гр. София, 12.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506680 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №20027014 от 29.01.2021г., постановено по гр.дело №66724/2019г. по
описа на СРС, І Г.О., 24-ти състав, е признато за установено на реда на чл.422 ГПК, че
И. С. Б., с ЕГН **********, дължи на ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ „В.К. и В.П.Д.“ с
ЕИК *******, на основание чл.236, ал.2 ЗЗД сумата от 4685.81 лв., представляваща
обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ апартамент №1а, находящ
се в град София, ул.“*******“ №44, вх.Б, за периода от 05.07.2015г. до 13.11.2017г.,
след прекратяване на договор за наем, сключен на 20.07.1998г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в
съда - 08.01.2019г., до окончателното изплащане на сумата. С решението е осъден И.
С. Б., с ЕГН **********, да заплати на ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ „В.К. и В.П.Д.“ с
ЕИК *******, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 667.44 лв., сторени по делото
разноски в исковото и заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - И. С. Б., с ЕГН **********, чрез
процесуален представител адв.И. С., с която се обжалва изцяло решение №20027014 от
29.01.2021г., постановено по гр.дело №66724/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 24-ти
състав, с което е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1
от ГПК във вр. с чл.236, ал.2 от ЗД, както и в частта на възложените в тежест на
ответника разноски. Инвокирани са доводи за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като постановен в нарушение на
материалния закон и на събраните по делото доказателства. Излага се, че неправилен е
изводът на първоинстанционния съд, че сключеният договор за наем от 20.07.1998г. е
1
бил прекратен едностранно от наемодателя с писмо изх.№П-578/02.07.2004г.,
получаването на което е оспорено от наемателя. Твърди се, че изпратеното от
наемодателя писмо изх.№П-578/02.07.2004г. не е довело до прекратяване на договора
за наем, който е продължил действието си и след 2004г., тъй като наемателят е
продължил да заплаща уговорения наем, който е приет без противопоставяне от страна
на наемодателя. Сочи се още, че от м.07.2015г. наемателят не е заплащал наем, тъй
като е била променена банковата сметка на наемодателя, по която е заплащана
наемната цена за имота. Поддържа се, че за исковия период между страните е бил
налице валиден договор за наем, който е бил прекратен на 13.11.2017г., на която дата е
бил съставен протокол за изземване на имота от наемодателя. Поддържа се още, че
исковите претенции са за заплащане на наем и доколкото се касае за периодични
плащания, по отношение на които е приложима кратката тригодишна давност по
чл.111, б.“б“ от ЗЗД, се явяват частично погасени по давност. По тези съображения
моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно
решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира
присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ „В.К. и В.П.Д.“ с ЕИК
*******, чрез процесуален представител юрисконсулт Ц.В., взема становище за
неоснователност на постъпилата въззивна жалба по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда да постанови
съдебен акт, с който жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Предявен е от ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ „В.К. и В.П.Д.“ с ЕИК *******,
срещу И. С. Б., с ЕГН **********, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1
от ГПК във вр. с чл.236, ал.2 от ЗЗД.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
2
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявения от ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ
„В.К. и В.П.Д.“ с ЕИК *******, срещу И. С. Б., с ЕГН **********, установителен иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.236, ал.2 от ЗЗД. За да постанови
обжалваното решение, с което е уважен изцяло предявения установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.236, ал.2 от ЗЗД, първоинстанционният съд
е приел, че ищецът (чиято е доказателствената тежест, съгласно чл.154, ал.1 ГПК и
чл.8, ал.2 ГПК) е доказал по безспорен и категоричен начин, чрез т.нар. пълно
доказване (изключващо всякакво съмнение), че между страните е съществувало
валидно облигационно правоотношение на основание сключен договор за наем от
20.07.1998г., който е бил прекратен едностранно с изпратено от наемодателя и
получено от наемателя писмо изх.№П-578/02.07.2004г., считано от 16.08.2004г. /дата,
на която изтича едномесечния срок от получаване на предизвестието за прекратяване/.
След тази дата въпреки противопоставянето от наемодателя наемателят е продължил
да ползва наетия под наем имот през исковия период - 05.07.2015г. до 13.11.2017г.,
поради което са налице всички кумулативно изискуеми предпоставки, обуславящи
отговорността на ответника. По тези аргументи СРС е приел, че заявената искова
претенция е основателна и доказана по размер при кредитиране на заключението на
съдебно-оценителна експертиза. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Крайният извод
на СРС за основателност на предявения иск е обоснован при правилна преценка на
събраните по делото доказателства и при правилно прилагане на материалния
закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на
първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на предявения
установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.236, ал.2 от ЗЗД,
като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации
на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:
За да бъде уважена искова претенция с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД, е
необходимо е да бъде доказано, че е съществувало наемно правоотношение, което е
прекратено и след прекратяване на наемното правоотношение е продължило
реализиране на фактическа власт от лицето, което е било наемател по наемния договор,
при което за периода след прекратяване на наемното правоотношение страната
наемодател има правото да получи обезщетение поради факта, че е лишена от ползване
на имота си. Искът по чл.236, ал.2 от ЗЗД е специален иск, регламентиран, за да бъде
избегнато настъпване на неоснователно обогатяване вследствие на факта, че лицето, на
което е предоставено ползването на имот на основание договор за наем, продължава да
реализира фактическа власт върху имота, относно който с прекратяване на наемния
договор отпада основанието да ползва този имот.
В конкретната хипотеза и от анализа на събраните по делото доказателства се
установява факта, че съществувалото между страните наемно правоотношение,
възникнало на основание сключен между тях договор за наем от 20.07.1998г. с предмет
процесния имот е прекратено едностранно с изпратено от наемодателя и получено от
3
наемателя писмо изх.№П-578/02.07.2004г., считано от 16.08.2004г. /дата, на която
изтича едномесечния срок от получаване на предизвестието за прекратяване/.
Неоснователно е направеното във въззивната жалба оспорване относно получаване от
наемателя на изпратеното от наемодателя писмо изх.№П-578/02.07.2004г., поради това,
че този факт не се оспорва от въззивника-ответник в подадения отговор на исковата
молба. На следващо място не може да бъде споделен доводът на въззивника, че с
полученото от наемателя писмо изх.№П-578/02.07.2004г. не се прекратява сключения
между страните договор за наем. В приетото като доказателство писмо изх.№П-
578/02.07.2004г. се съдържа изрично волеизявление на наемодателя за прекратяване на
наемния договор на основание чл.27, т.7 и т.9 от Наредба №3/1998г. за настаняване в
жилища, ателиета и гаражи от ведомствения жилищен фонд на Министрество на
отбраната. Ето защо въззивният съд намира, че сключеният между страните договор за
наем от 20.07.1998г. е прекратен едностранно от наемодателя след изтичане на срока
на едномесечното предизвестие, дадено в полученото от наемателя писмо изх.№П-
578/02.07.2004г., като след прекратяване на наемния договор е продължило
реализиране на фактическа власт върху имота от страна на наемателя. При
преустановяване на наемното правоотношение наемателят има задължение да върне
имота на наемодателя - арг. по чл.233 от ЗЗД. Неизпълнението на същото води до
предвидените в чл.236, ал.2 от ЗЗД последици. Задължението за връщане на вещта се
изпълнява чрез освобождаване на имота от вещите на наемателя и осигуряване на
достъп до имота на наемодателя във вида, в който той е бил предаден от наемодателя
на наемателя при сключване на договора за наем-напълно опразнен от вещи на
наемателя и предаване на ключа на наемодателя. Дали наемателят реално е продължил
да ползва вещта е ирелевантно. Релевантно е само дали наемателят е върнал имота на
наемодателя. (в този смисъл решение №214/23.01.2017г. на ВКС по т.д.
№1642/2015г. постановено по реда на чл.290 от ГПК). В тежест на ответника-наемател
е да докаже изпълнение на задължението си по договора за наем, а именно че е върнал
имота след прекратяване на действието на договора за наем и така да отблъсне
претенцията на ищеца-наемодател по чл.236, ал.2 от ЗЗД. Още повече, че в случая
независимо от вмененото по закон задължение да върне наетата вещ наемателят е бил
поканен от наемодателя да върне държанието на имота с получени от него писма с изх.
№400/22.02.2006г. и изх.№П-677/31.08.2006г., с които е даден срок на наемателя да
върне държанието на имота, предмет на прекратения договор за наем. Изцяло
недоказано е твърдението на въззивника, че е правил многократно опити да предаде на
ищеца държанието на имота, но това е било осуетено от поведението на ищеца. В
подкрепа на това твърдение по делото няма ангажирани годни доказателства. От
доказателствата по делото се установява, че процесният имот е иззет от наемодателя
със съставен протокол от 13.11.2017г.. Следователно се налага извода, че за процесния
период от 05.07.2015г. до 13.11.2017г. ответникът е продължил да държи имот без
правно основание, поради което дължи на наемодателя обезщетение за вредите, които
му е причинил като го е лишил от ползването на този имот. Обезщетението за вреди
при хипотезата на чл.236, ал.2 от ЗЗД е в размер на средния пазарен наем, който не
може да бъде по-нисък от уговорения наем по прекратения договор за наем. Съгласно
приетото по делото заключение на съдебно-оценителна експертиза, неоспорено от
страните, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, средният
пазарен наем за процесния имот е в размер на 4918.00 лв., като с оглед диспозитивното
начало в гражданския процес предявеният иск се явява доказан по размер за сумата, за
която е предявен.
На следващо място с оглед доводите във въззивната жалба следва да се
4
отбележи, че евентуалното възражение на ответника за погасяване на ищцовите
вземания по давност е неоснователно. Вземанията на наемодателя по чл.236, ал.2 от
ЗЗД не са периодични плащания и следователно не се погасяват с изтичане на кратката
тригодишна давност. Същите представляват хипотеза на неоснователно обогатяване и
се дължат по силата на изричната законова разпоредба (не на договорно основание, тъй
като правоотношението между страните вече е прекратено), поради което се погасяват
след изтичане на общия петгодишен давностен срок - арг. чл.110 ЗЗД. От началната
дата на исковия период - 05.07.2015г. до датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК - 08.01.2019г., с която давността се
прекъсва (чл.116, б."б" ЗЗД), петгодишният срок не е изтекъл, поради което вземанията
на ищеца не са погасени и предявеният иск се явява основателен. Първостепенният съд
като е достигнал до същия правен извод и е уважил изцяло предявения иск е
постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, в т.ч. и в частта за разноските,
възложени с оглед изхода на спора в тежест на ответника, който на основание чл.271,
ал.1 от ГПК следва да бъде потвърден.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски има
въззиваемата страна в настоящото производство. На основание чл.78, ал.1 вр. с ал.8
ГПК (изм. и доп.,бр.8/24.01.2017г.) въззивният съд определя юрисконсултско
възнаграждение за въззиваемата страна в размер на 50 лв., съгласно чл.25, ал.1 от
Наредба за заплащане на правната помощ, чийто размер се определя с оглед
фактическата и правна сложност на спора и при съобразяване с извършените от
процесуалния представител правни действия, без явяване в съдебно заседание.
Въззивникът - И. С. Б. следва да бъде осъден да плати на въззиваемия -
ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ „В.К. и В.П.Д.“ разноски във въззивното производство
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.00 лв..
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20027014 от 29.01.2021г., постановено по гр.дело
№66724/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 24-ти състав.
ОСЪЖДА И. С. Б., с ЕГН **********, да заплати на ИЗПЪЛНИТЕЛНА
АГЕНЦИЯ „В.К. и В.П.Д.“ с ЕИК *******, на основание чл.81 и чл.273 във връзка с
чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от сумата от 50.00 лв. /петдесет лева/,
представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280,
ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5