Решение по дело №17171/2018 на Районен съд - Варна

Номер на акта: 3650
Дата: 8 август 2019 г. (в сила от 13 април 2020 г.)
Съдия: Мартин Стоянов Стаматов
Дело: 20183110117171
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 15 ноември 2018 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

                           08.08.2019 г.       гр. Варна

 

             В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненски районен съд                                                                         гражданско отделение

На  единадесети юли                                                        две хиляди и деветнадесета година

В открито съдебно заседание в състав:

                                            

ПРЕДСЕДАТЕЛ:     МАРТИН СТАМАТОВ

при секретар Ани Ангелова

Като разгледа докладваното от съдията М. Стаматов

гражданско дело № 17171  по описа за 2018 год.

И за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на гл. „ ХVІІІ-таот ГПК вр. чл. 422 вр. чл. 415 ГПК.

Делото е образувано въз основа на искова молба подадена от *****със седалище и адрес на управление:***-6, с която претендира да бъде прието за установено по отношение на И.Г.М., ЕГН **********,***, че съществува присъденото с издадена по ч.гр.д. № 14020/2018г. на ВРС заповед по чл. 410 ГПК вземане за сумите от от 2500 лв. (две хиляди и петстотин лева) - частична претенция от общо дължимата сума в размер на 17 590,47 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит от 06.08.2008 г., сключен между длъжника и *****ведно със законната лихва върху посочената главница от датата на подаване на заявлението в съда – 17.08.2018 г., до окончателното изплащане на задължението, сумата от 2 000 лв. (две хиляди лева) - частична претенция от общо дължимата сума в размер на 4 157,95 лв., представляваща възнаградителна лихва по договора за потребителски кредит, начислена за периода от 06.08.2008 г. до 18.01.2016 г., които вземания са прехвърлени от *****в качеството му на цедент, на заявителя „Е.М.” ЕООД – цесионер, с договор за цесия от 18.01.2016 г., за който длъжникът е уведомен, както и да бъде осъден да заплати сумата от 90 лв. разноски за заповедното производство за държавна такса и разноските в настоящото производство.

            В исковата молба се сочи, че между И.Г.М. като заемател и *****като заемодател бил сключен договор за потребителски кредит за сумата от 17700 лв., която била усвоена изцяло. Връщането следвало да се извърши на 120 равни месечни вноски ведно с уговорените лихва в размер на 287,73лв. всяка. На 18.01.2016г. заемодателят цедирал неплатените си вземания по договора за заем на заявителя, който като пълномощник на цедента уведомил длъжника за цесията по пощата и го поканил да плати задължението. За събиране на вземането си ищеца депозирал заявление по чл. 410 ГПК, което било уважено, като по ч.гр.д. № 14020/2018г. по описа на ВРС е издадена заповед за изпълнение. Срещу заповедта било подадено възражение по чл. 414 ГПК, поради което за дружеството възникнал правен интерес от предявяване на настоящия иск.  Претендират се разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника, с който оспорва иска. Признава наличието на сключен договор за потребителски кредит и получаване на сумата по него. Твърди, че не е получавал покана за плащане. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Твърди извършени плащания по кредита.

Съдът, след като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в съвкупност, прие за установено от фактическа страна, следното:

От приложеното ч.гр.д. № 14020/2018г.  на ВРС се установява, че в полза на заявител „Еос Матрикс” ООД  е издадена заповед  за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК против И.Г.М., за  посочените в исковата молба суми.

От писмените доказателства – заверени копия от молба за потребителски кредит с вх. №4974/04.08.2008г.; Договор за потребителски кредитFL440593/06.08.2008г.; бордера с №2162700/06.08.2008г. и №12/7631/04.08.2008г.;  Договор за възлагане на вземанията от 2016г.; Удостоверение №1770/25.05.2018г.; писма до И.Г.М. с обратни разписки,   се установява, че:   на 06.08.2008 г. между И.Г.М. като заемател и *****като заемодател бил сключен договор за потребителски кредит за сумата от 17700 лв. Връщането следвало да се извърши на 120 равни месечни вноски ведно с уговорените лихва в размер на 287,73лв. всяка. На 18.01.201. *****цедирал с писмен договор всички свои неплатени вземания по договори за заем посочени в приложение № 1 към договора на Еос Матрикс” ООД, ЕИК *********, сред които е и вземане срещу И.Г.М.. В т. 4.3 от Договора страните уговорили, че цесионерът се смята за изрично упълномощен да уведоми длъжниците, чиито вземания се прехвърлят от името на цедента. На 29.06.2018г. *****изпратил уведомления за извършената цесия и обявяване на предсрочна изискуемост до И.Г.М. на посочените в договора за заем адреси, които не били получени от него.

От заключението на вещото лице по приетата ССчЕ се установява, че посочената в договора за заем сума е усвоена чрез превеждането й  по разплащателна сметка на името на заемателя. По договора са извършени плащания в размер на 597,50 лв. /125,01 лв. за главница, 472,44 лв. – договорна лихва, 0,05 лв. – неустойка/наказателна лихва/. Непогасената част от задължението според справка от банката към 06.03.2010г. /прил. 3/ е 17574,99 лв. – главница, 4147,57 – договорна лихва и 71,90 лв – лихва за забава, а според погасителния план към договора към 21.08.2018г. е в размер 17574,99 лв. – главница и 18951,04 лв. – договорна лихва.

Въз основа на така установените факти, Варненският районен съд, като съобрази приложимия закон, приема от правна страна следното:

Предявеният иск е с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК за вземане произтичащо от чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД.

Искът е допустим, тъй като е подаден в срок, вследствие на своевременно депозирано възражение от длъжника в заповедното производство и има за предмет вземанията посочени в заповедта по чл. 410 ГПК.

Разпределението на доказателствената тежест в процеса изисква при предявен положителен установителен иск с горепосоченото правно основание, ищецът да докаже възникването на спорното право, а ответникът - фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право. Предвид горепосочените материалноправни норми, на които се основава присъденото със заповедта вземане, уважаването на иска е обусловено от наличието на установено от ищеца валидно сключен между ответника и третото лице   *****формален договор за кредит, по който заемодателя е изпълнил задълженията си и е изрядна страна; размера и основанието на всяко от паричните задължения, включени в прехвърленото вземане; наличието на валиден договор за прехвърляне на посоченото в издадената заповед по чл. 410 ГПК вземане със страни ищеца и Юробанк България“ АД и извършеното по реда на чл. 99 ЗЗД уведомяване на длъжника за извършената цесия. Респективно следва ответника да не е провел успешно доказване за точно в количествено и времево отношение изпълнение на задължението си за връщане на заетата сума по договора или наличието на други правопогасяващи обстоятелства.

По делото не се спори, а и от обсъдените по-горе доказателства се установява, че между страните е бил сключен валиден писмен договор за заем при общи условия. Искането - договор е подписано от заемателя и в него се съдържат всички съществени уговорки относно искания заем. Вещото лице установява, че са налице извършвани частични плащания по договора за заем, което изпълнение представлява признание от ответника за наличието на договор за заем и задължение по него.

Ответникът оспорва надлежното обявяване на предсрочна изискуемост, като обаче такова обстоятелство не се твърди по делото от ищеца, който се позовава на настъпил краен падеж към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК и този факт действително е налице предвид датата на сключване на договора – 06.08.2008г., уговорения в него срок за връщане на заема – 10 г. /т.е 06.08.2018г./ и датата на подаване на заявлението - 17.08.2018г. В случая не е необходима покана за плащане, тъй като падежът е бил известен на длъжника към момента на сключване на договора. Възможността да бъде обявена предсрочна изискуемост е право на кредитора, а не негово задължение. Противното би довело до възможността длъжникът да черпи права от собствената си неизрядност по договора.

Ответникът оспорва и надлежното уведомяване за придобиване на вземането от ищеца. С договора уреден в чл. 99 и сл. ЗЗД кредиторът по едно вземане прехвърля същото на друго лице, като прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.

В приетия по делото договор за цесия, прехвърленото вземане, което преминава към новия кредитор е конкретно определено, чрез подробно индивидуализиране с посочване номера на договора за кредит, имената на длъжника и сумите, които се дължат по него. Съдът намира, че по делото се установи надлежно съобщаване на цесията на ответника съобразно изискванията на чл. 99 ал. 4 ЗЗД. Според нормата на чл. 99 ал. 4 ЗЗД, както и задължителните указания, дадени в ТР № 142-7 от 11.XI.1954 г., ОСГК, съобщаването следва да бъде извършено от цедента /стария кредитор/. Целта на нормативната уредба е да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на задължението му на лице, което не е носител на вземането. В случая това изискване следва да се счита спазено, тъй като длъжникът е узнал за цесията с получаването на препис от исковата молба с приложени към нея договор за цесия и уведомление от цедента, извършено чрез цесионера, който е бил изрично упълномощен за това с т. 4.3 от договора. Още повече, че съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а само за противопоставимост. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на уведомлението /в този смисъл решение № 3/16.04.2014г.  по т.д. № 1711/2013г. на ВКС, Решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № № 362/2015г на ВКС, Определение №987/ 18.07.2011г. по гр.д. №867/ 2011г. на ВКС и др./.

Въз основа на изложените правни доводи, съдът намира иска за основателен, като досежно размера му кредитира частично заключението по изготвената ССчЕ, според която  непогасената част на главницата е 17574,99 лв. – главница и 71,90 лв – лихва за забава. Досежно договорната лихва съдът намира, че размерът й следва да е уговорения в погасителния план – 18951,04лв. /приложение 2 към ССчЕ/, доколкото в случая не налице обявена предсрочна изискуемост и заемателят се е ползвал от правото си да не върне получената сума за целия срока по договора.

 Предвид доказаността на претенцията по основание и размер следва да се разгледа възражението на ответника за настъпила погасителна давност за съдебното й присъждане.

В случая, съобразно с горните доводи за липса на обявена предсрочна изискумест, падежът на вземането е на датата на изтичане на срока на договора – 06.08.2018г., от когато започва да тече давността уредена в чл. 110 и чл. 111 ЗЗД. Съдът споделя становището, че макар и да е уговорено разсрочено плащане на задължението по договор за кредит, това не го превръща в периодично по см. на чл. 111 б. в“ ЗЗД. В горния смисъл относно характера на вземането и падежната му дата са тълкувателно решение по тълк. д. № 3/2011г. на ВКС, ОСГТК; Решение №38/26.03.2019 по т. д. №1157/2018г.; Решение № 103/ 16.09.2013 по т.д. № 1200/2011 г. на ВКС; Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011г.; Решение № 261 от 12.07.2011г. по гр. д. № 795/2010г., IV г.о.; Определение №35/15.01.2016 по дело №362/2015 на ВКС, II т.о. и др. Предвид обсъдените факти е видно, че до датата на подаване на заявлението - 17.08.2018г., не е изтекла давността по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД. Дори и да не се възприеме това становище досежно падежа и началната му дата, предвид частичния характер на иска, той отново е изцяло основателен.

 Предвид изхода на делото и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски, които според приложения списък по чл. 80 ГПК и доказателствата за реалното им извършване вносни бележки за държавни такси и възнаграждение на вещо лице са в общ размер от 330 лева. Следва да му се присъдят и разноските в заповедното производство, на стойност  90 лв.  

Мотивиран от горното, Варненският районен  съд

 

 

Р Е Ш И:

 

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК в отношенията между страните *****със седалище и адрес на управление:***-6, и И.Г.М., ЕГН **********,***, че съществува присъденото с издадена по ч.гр.д. № 14020/2018г. на ВРС заповед по чл. 410 ГПК вземане за сумите от: 2500 лв. (две хиляди и петстотин лева) - частична претенция от общо дължимата сума в размер на 17 590,47 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит от 06.08.2008 г., сключен между длъжника и *****ведно със законната лихва върху посочената главница от датата на подаване на заявлението в съда – 17.08.2018г., до окончателното изплащане на задължението, сумата от 2 000 лв. (две хиляди лева) - частична претенция от общо дължима сума в размер на 4 157,95 лв., представляваща възнаградителна лихва по договора за потребителски кредит, начислена за периода от 06.08.2008 г. до 18.01.2016 г., които вземания са прехвърлени от *****в качеството му на цедент, на заявителя „Е.М.” ЕООД – цесионер, с договор за цесия от 18.01.2016 г., за който длъжникът е уведомен.

ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 ГПК И.Г.М., ЕГН **********,*** да заплати на *****със седалище и адрес на управление:***-6 сумата от 330 лв. представляващи разноски по настоящото дело и сумата от 90 лв. разноски по ч.гр.д. №14020/2018 г. по описа на ВРС.

 

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

     

 

 РАЙОНЕН СЪДИЯ: