Р Е Ш Е Н И Е
София, 22.03.2017 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, I-ВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 3-ТИ състав, в открито заседание
на деветнадесети февруари през две
хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОГДАНА
ЖЕЛЯВСКА
при секретаря Ели Гигова, като разгледа
докладваното от съдия Желявска гр.д.№ 9838/2015 г., за да се произнесе
взе пред вид следното:
Предявен е иск от „У.Б.“ АД, ***,
пл. ********, ЕИК ********против „М.и М“ ЕООД, ***, М.В.М., ЕГН **********,***,
Н.Х.Н., ЕГН **********,*** и „М.и А“ ЕООД, *** с правно основание чл.422, ал.1
от ГПК за признаване за установено, че ответниците, като солидарни длъжници, че
дължат сумите: 104 143,74 лв. – главница и лихва по договор за банков
кредит, 2 082,87 лв. – разноски в производството пред СРС.
Претендират
се разноски в настоящото производство в размер на 2 082,87 лв. – за
заплатена държавна такса и 2 510,59 лв. – за адвокатско възнаграждение.
В исковата си
молба ищецът твърди, че на 08.02.2013 г. е сключен Договор за банков револвиращ
кредит № 7994249/8 от 08.02.2013 г. и Анекс 1 към същия Договор между него и
ответниците „М.и М“ ЕООД, като кредитополучател, и М.М., като солидарен
длъжник, за сумата от 100 000 лв. с краен срок за погасяване 08.02.2014 г.,
а с Анекс № 1 от 11.12.2013 г. като солидарни длъжници са добавени Н.Н.и „М.и
А“ ЕООД.
Тъй
като ответниците са спрели да плащат задължението си, то е обявено изцяло за
предсрочно изискуемо съгласно т.17.1 от Анекс № 1 и т.28.6 от Общите условия.
С
оглед на това на 12.03.2015 г. ищецът е подал в СРС Заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, образувано е ч.гр.д.№ 13037/2015 г. по
описа на СРС, ГО, 28 с-в, издадена е Заповед за изпълнение и изпълнителен лист
от 19.03.2015 г. за посочените суми.
Ищецът
е получил съобщение на 29.06.2015 г., че длъжниците са подали възражение по
чл.414 от ГПК, като му е указано, че в едномесечен срок може да предяви иск за
установяване на вземането си, какъвто е настоящият предявен от него иск.
Според
отразеното в обстоятелствената част на исковата молба към 12.03.2015 г.
дължимата сума е в общ размер от 104 143,74 лв., от които 88 896,07 –
главница и 15 247,67 лв. – лихва за периода от 30.12.2013 г. до 11.03.2015
г.
Представил
е писмени доказателства, поискал е назначаване на ССЕ.
По
същество ищецът моли съда да признае за установено по отношение на „М.и М“ ЕООД
– като кредитополучател, и М.М., Н.Н.и „М.и А“ ЕООД – като солидарни длъжници,
че дължат сумата в размер на 104 143,74 лв. – главница и лихва по договор
за банков кредит, 2 082,87 лв. – разноски в производството пред СРС и
2 510,59 лв. – за адвокатско възнаграждение . Претендира разноски в
настоящото производство по представен списък.
В
представената по делото писмена защита заявява, че твърдението на солидарния
длъжник Н.Н., че не е встъпил в дълга за неоснователно, като се позовава на § 2
от Анекс № 1 от 11.12.2013 г. към Договора за банков кредит. По отношение
довода за преклузия по чл.147, ал.2 от ЗЗД счита, че цитираната разпоредба се
отнася само за поръчителите, а не както е в случая за солидарните длъжници.
Заявява също
така, че твърдението на ответниците за частично плащане е изцяло голословно.
Това е така, защото, според него, гаранцията по Договора за кредит представлява
помощ /но не безвъзмездна/ по Оперативна програма „Развитие на
конкурентноспособността на българската икономика 2007 – 2013 г., а инициативата JEREMIE се упражнява в България през вяколко български банки
и ищцовото дружество е една от тях. Целта е да се предостави финансиране на
малки и средни предприятия – МСП, без наличие на пряко финансиране от страна на
ЕИФ. Според ищеца гаранцията, дадена от фонда, е гаранция за чужд дълг – за
задължението на ответниците по Договора за кредит. Ищецът се позовава на
разпоредбите на чл. 11, б.б. „g“ и „i“ от
Гаранционно споразумение за покриване на загубите по портфейл от заеми,
сключено между ЕИФ и „У.К.Б.“, АД., според които посредникът поема ангажимент
във всеки подходящ момент да полага всички усилия за да максимизира
възстановяването на загуби, в съответствие с вътрешните си насоки и процедури,
като с цитираното споразумение на посредник е възложено от Гаранта да упражнява
правата му за възстановяване на сумите, платени от Гаранта в отговор на Искане
за плащане – чрез суброгация или по друг начин, включително: - да бъде
обезщетен от МСП или трета страна, - да предявява претенции или да се възползва
пряко или косвено от всички права съгласно транзакцията и/или всички други
гаранции или мерки за сигурност.
Излагайки
това ищецът заявява, че от страна на ЕИФ му е възложено събиране вместо него от
трети лица /МСП кредитополучатели/ платените по гаранцията вземания, поради
което той е длъжен да предприеме действия по събиране на вземанията. Заявяваа,
че чрез плащане на гаранцията от ЕИФ задължението не се погасява, а продължава
да се дължи.
Ответниците Н.Н.
и М.М. оспорват предявените искове изцяло, както по основание, така и по
размер. Намират исковата молба за частично допустима.
Според
изложеното в представения от тях отговор на исковата молба по реда и в срока на
чл. 131 ГПК тя е частично допустима, с изключение признаване за установено
дължимостта на разноските за заповедното производство, което противоречи на ТР№
4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Твърдят,
че липсват ясни сведения относно размера и начина на начисляване на лихвите по
кредита.
Твърдят,
че в периода след снабдяване с изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение
ищецът е получил доброволно плащане в размер от 80 % от главницата или
71 116,85 лв., както и на 80 % от лихвите за първите 90 дни, като
плащането е извършено от трето лице – Европейския инвестиционен фонд, който е
гарантирал вземането по кредита по Програмата JEREMIE. Според ответниците това плащане е доброволноп и,
съобразно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК и възприетото в цитираното по-горе ТР
на ОСГТК на ВКС, следва да бъде отчетено от съда като основание за частично
отхвърляне на иска.
Считат,
че е налице частична недействителност на Договора за кредит и Анекс № 1 към
същия Договор относно встъпване на съдлъжниците или евентуално за тях е налице
маскирано поръчителство и е изтекла погасителната давност по чл.147 от ЗЗД.
Позовават се на нормата на чл. 152 ЗЗД, според която съглашение, с което се
уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този,
който е предвиден в закона, е недействително. Според тях, за да е налице
валидно встъпване в дълга, необходимо е изрично писмено волеизявление, особено
пред вид факта, че Договорът за кредит е формален, а не реален такъв /за
разлика от договора за заем/. Подчертано е, че е необходимо при изследване
правоотношенията по Договорите за кредит, правните фигури да се преценяват по
тяхното действително съдържание, респ. правата и задълженията, кото те пораждат
и конкретната форма на поемането им, а не по конкретното наименование, дадено
им в самите договори.
Молят
съда да отхвърли изцяло предявените искове. В хода на производството и по
същество поддържат направените възражения. Претендират разноски в
производството. Направили са възражение за прекомерност по отношение разноските
на ищцовата страна.
Ответниците
„М.и А“ ЕООД и „М.и М“ ЕООД оспорват предявените искове изцяло както по основание,
така и по размер.
В
подадения от тях отговор на исковата молба по реда и в срока на чл. 131 ГПК те
заявяват, че се присъединяват изцяло към отговора на исковата молба, депозиран
от Н.Н. и М.М..
Молят
съда да отхвърли изцяло предявените искове. В хода на производството и по
същество поддържат направените възражения. Претендират разноски в
производството. Направили са възражение за прекомерност по отношение разноските
на ищцовата страна.
Съдът, като прецени събраните по делото
писмени доказателства и експертизи, намира за установено от фактическа страна
следното:
Не се спори по делото, а това се
доказва и от приетите писмени доказателства, че на 08.02.2013 г. на ответното
дружество „М и М“, ЕООД, по силата на Договор за банков револвиращ кредит
№ 7994249/8 от 08.02.2013 г. е предоставена сумата 100 000 лв., като
крайният срок за погасяване на главницата, съгласно чл. 7.1 от Договора е
08.02.2014 г, В същия Договор е посочен като солидарен длъжник ответника М.В.М. – по смисъла на чл. 304 ТЗ,
вр. чл. 101 ЗЗД.
По силата на Анекс № 1/11.12.2013 г. към същия Договор
крайният срок за погасяване на главницата е удължен до 30.11.2015 г. В Анекса
изрично са посочени като солидарни длъжници освен ответника М.В.М., и
ответниците Н.Х.Н. и „ММ и А“, ЕООД по смисъла на чл. 304 ТЗ, вр. чл. 101 ЗЗД.
Договорът за креди е гарантиран в рамките на
Гаранционно споразумение за покриване на загубите по портфейл от заеми,
сключено между ЕИФ и „У.К.Б.“, АД от 14.07.2011 г., изменено и преизчислено на
21.02.2012 г., 20.04.2012 г., 08.10.2012 г. и 26.02.2013 г., приложени по
настоящото дело.
В хода на производството ответниците оспориха
подписите на представляващите и съдът откри производство по тяхното оспорване.
С оглед представените писмени доказателства от
ищцовата страна и назначената и приета съдебно – графологична експертиза за
установяване истинността на подписите на представляващите Фонда лица, съдът
прие за недоказано направеното оспорване.
От приетото
като доказателство копие от ч. гр.д. № № 13037/2015 г. на
СРС, 28-ми с-в се установява по безспорен начин следното:
На 19.03.2015 г. СРС, 28-ми с-в по
ч.гр.д. № 13037/2015 г. е издал Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист на основание чл. 417 ГПК, с който ответниците са осъдени да заплатят на
ищеца следните суми: 104 143,74 лв., от които: 88 896,07 лв.
главница и договорена лихва в размер на 15247, 67 лв., по договор за банков
кредит, 2 082,87 лв. – разноски в производството пред СРС и 2 510, 59
лв. адвокатско възнаграждение. Вземането произтича от Договор за банков
револвиращ кредит № 7994249/8 от 08.02.2013 г., Анекс 1 към същия Договор и
извлечение от сметка за дължимите суми по Договора към 11.03.2015 г.
На
29.06.2015 г. ищецът е уведомен, че длъжниците са подали възражение за
недължимост на сумите по реда на чл. 414 ГПК и в срок е предявил настоящия иск.
При подаване на заявлението си за
образуване на ч.гр.д. и издаване на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист ищецът е представил изискуемите документи, включително и
извлечение от банковата сметка, доказвайки обстоятелствата за дължимостта и
предсрочната изискуемост на кредита, тъй като ответниците са спрели плащанията,
по негови твърдения.
Във връзка с установяване размера на
задължението по делото бе назначена съдебно – счетоводна експертиза, която даде
заключение, че общият размер на усвоените по Договора суми е 100 000 лв.
Сумите, които са постъпили за
погасяване по кредита са в общ размер 11 103, 93 лв. като неиздължената
сума е била 88 896, 07 лв. Начислената договорна лихва е 4 320,62
лв., от които е платена 442,68 лв. и се дължи 3877, 94. Начислената лихва по
просрочена главница – 7 938,25 лв., платена – 159,60 лв., дължи се
7 778,65 лв. начислената наказателна лихва е 6 382,12 лв., платена
2 312,20 лв., дължи се 4 081,91 лв.
Вещото лице заявява, че през периода
12.03.2015 г. - 25.04.2016 г. плащане от ответната страна при ищеца не е
постъпвало.
На 31.03.2015 г. плащане на сумата 36 361,
47 евро, левова равностойност 71 116, 86 лв.е постъпило с наредител
Гаранционен фонд, свързан с финансов инструмент JEREMIE.
В последващо допълнително заключение вещото
лице е приело, че неиздължената сума по просрочената главница, след приспадане
на извършеното плащане от Гаранта е 17 779, 21 лв.
Съгласно трето експертно заключение, при
отчитане на постъпилите плащания, включително и от Гаранта, дължимите суми –
договорна лихва, дължима лихва върху просрочена главница и дължима наказателна
лихва са общо 14 182, 96 лв.
Заключенията на вещото лице – ССЕ не
се оспорват от страните.
Не се оспорва и извършеното плащане от
страна на Гаранционния фонд по Програмата JEREMIE и в рамките на
сключения между страните Договор за кредит и Приложеното споразумение между ищеца
и ЕИФ, цитирано по – горе.
Изложеното се доказа от приетите от
съда писмени доказателства и експертизи.
При
така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание
чл.422 вр.с чл.415 вр.с. чл.124 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците "М.и М“ ЕООД,
М.В.М., Н.Х.Н.и „М.и А“ ЕООД,че те дължат на ищеца сумите, визирини в
издадената заповед за незабавно
изпълнение, респ. изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК въз основа на
документ – извлечение от сметка по Договор за револвиращ банков кредит.
Съгласно чл.124,ал.1 от ГПК всеки може
да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно
правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.
С оглед правилата за
разпределение на доказателствената тежест, произтичащи от характера на
предявения иск, а именно положителен установителен, и правилото, че на пълно
доказване в гражданското съдопроизводство подлежат положителните факти, на ищеца
беше предоставена възможност да докаже в процеса, че ответникът му дължи на
правно основание процесната сума.
Съобразно
правилата за разпределение на доказателствената тежест, всяка една от страните
трябва да докаже обстоятелствата, на които основава своите искания или
възражения. Независимо от процесуалното си качество, ищецът трябва да докаже
факта, от който произтича вземането му, а длъжникът - възраженията си срещу
вземането.
Производството
по чл.422 от ГПК е следствие от производството по издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист, като на доказване подлежи размерът на
задължението на ответника към датата на подаване на заявление за провеждане на
заповедно производство.
Настоящият съдебен състав
счита, че от събраните по делото доказателства по безспорен начин се установява
наличието на валидно сключен Договор за банков револвиращ кредит между ищцовото
дружество и първия ответник – кредитополучателя „ММ и М“, ЕООД. С подписване на
договора страните са се съгласили да поемат посочените в него задължения.
Договорът е валиден,
съдържа всички изискуеми в закона съществени елементи и поражда права и
задължения за кредитора и кредитополучателя. Договорът е новиран, с отделно
споразумение – Анекс между страните досежно крайния срок за погасяване на
главницата.
Относно тези
обстоятелства не се спори. По делото е налице спор относно това дали останалите
ответници следва да бъдат привлечени към отговорност, респ. дали договорът е
породил съответните задължения за тях, пред вид факта, че те са посочени като
съдлъжници на главния длъжник и кредитополучател.
Съществуващият правен
ред изрично е посочил – както в гражданското, така и в търговското право,
че освен в предвидените от закона
случаи, солидарност възниква само когато е уговорена /чл. 121 ЗЗД/, както и че
лицата, които при сключване на търговска сделка поемат общо задължение, сме
смятат за солидарни длъжници, ако не е уговорено друго /чл. 304 ТЗ/, Нашата правна система не познава общата фигура
на съдлъжник. Принципът и в гражданското и в търговското право е един и същ –
солидарно задължение възниква, когато тази солидарност произтича от някаква
сделка, която поражда тези задължения. Не е предвидена възможността две лица да
поемат задължение като съдлъжници общо, без наличие на конкретна правна фигура,
която да стои зад това, освен в случаите на пораждане на солидарно задължение
от непозволен увреждане, например, но това е неотносим правен пример.
По делото от
ответната страна е направено възражение именно в тази насока и съдът дължи
произнасяне по него.
Съобразно нормата на
чл. 101 ЗЗД, според която трето лице може да встъпи в дълг и да се задължи
заедно с главния длъжник, цитирана в договора, съдът намира, че, пред вид
предоставената такава законова възможност, би могло да се приеме, че, при
съществуващ дълг, и наличие на писмено съглашение за това – съответно
волеизявление и съгласие на кредитора, такова встъпване би могло да бъде
извършено. По отношение на първоначално такова, обаче, съдът счита, че това не
би могло да бъде споделено, пред вид факта, че фигурата на встъпване в дълг
касае наличие на вече съществуващо задължение.
С оглед на това съдът
приема, че по отношение на ответника М.М., подписал първоначалния договор като
съдлъжник, не е била налице възможността за встъпване в дълг по реда на чл. 101 ЗЗД и, пред вид факта, че той е подписал цитирания договор, би могло да се
приеме, че той е действал в качеството си на поръчител, тъй като фактът, че е
физическо лице и не кредитополучател изключва възможността за прилагането на
чл. 304 ТЗ.
До тези правни изводи
съдът достига и по отношение на другите двама ответници, подписали Анекса към
Договора за кредит, по отношение на които нормата на чл. 304 ТЗ не може да
намери приложение, пред вид факта, че не би могло да се приеме, че поемат едно
и също задължение, защото от самата сделка – договор за кредит следва друго.
С оглед изложеното
съдът намира, че по отношение на ответиците – физически лица и „ММ и А“, ЕООД
разпоредбите на чл. 101 ЗЗД и чл. 304 ТЗ не могат да намерят приложение.
За да се приеме, че
тези ответници са действали като поръчители, съдът следва да приложи нормата на
чл. 138 ЗЗД, която предпоставя, че сам в писмена форма изрично следва да бъде
посочено, че лицето поема задължение в качеството си на поръчител. С оглед на
това съдът намира, че посочените ответници не са поръчители по процесния
договор за кредит.
По изложените
съображения спрямо тези трима ответници договорът за кредит следва да се приеме
частично за недействителен, като непородил правни последици.
Съдът дължи
произнасяне по отношение на вземането, претендирано от длъжника по договора за
кредит – ответника „ММ и М“, ЕООД.
По безспорен начин се установи, че не са извършвани
плащания от длъжника по договора за кредит, както и че една част от него –
сумата 71 118,86 лв., е заплатена от Гаранта – ЕИФ по Програмата JEREMIE, съобразно и в рамките на Договор за кредит и Гаранционно
споразумение за покриване на загубите по портфейл от заеми, сключено между ЕИФ
и „У.К.Б.“, АД от 14.07.2011 г., изменено и преизчислено на 21.02.2012 г.,
20.04.2012 г., 08.10.2012 г. и 26.02.2013 г. Това споразумение, както е
посочено от ищцовата страна представлява по съществото си финансова помощ за
малки и средни предприятия, която не е безвъзмездна и ищецът, в качеството си
на Посредник, дължи на Гаранта, съобразно разпоредбите на чл. 11, б.б. „g“ и „i“
Споразумението във всеки подходящ момент да полага всички усилия за да
максимизира възстановяването на загуби, в съответствие с вътрешните си насоки и
процедури, като с цитираното споразумение на посредник е възложено от Гаранта
да упражнява правата му за възстановяване на сумите, платени от Гаранта в
отговор на Искане за плащане – чрез суброгация или по друг начин, включително:
- да бъде обезщетен от МСП или трета страна, - да предявява претенции или да се
възползва пряко или косвено от всички права съгласно транзакцията и/или всички
други гаранции или мерки за сигурност.
Следователно,
за ищеца възниква правото и задължението да се суброгира з правата на Гаранта,
за да изпълни цитираните по – горе задължения и да възвърне посочените суми.
В настоящия
случай, обаче, ищецът е предявил исковата претенция не от името на Гаранта –
ЕИФ, а от свое име – в качеството си на банка – кредитор по Договор за банков ревалотиращ
кредит и в качеството му на такъв, претенцията му в за сумата, платена от
Гаранта не може да бъде уважена именно защото той е получил плащане по кредита.
С оглед на
това съдът приема, че в настоящия съдебен процес от дължимата от първия ответник
– кредитополучател следва да се приспадне сумата, платена от Гаранта по
кредита, още повече тя не се оспорва от никоя от страните в процеса, и да се
признае за установено, че плащане се дължи по останалата част от дълга. Следва
да се приспаднат и съответна част от дължимите лихви.
За това
съдът приема, че по отношение на ответника „ММ и М“, ЕООД искът е частично
основателен и доказан само за сумата, за която банката – кредитор не е получила
плащане и тази сума е определена от вещото лице, съответно: главница 17 779,
21 лв. и лихва 14 182, 96 лв., считано от 11.12.2013 г., както следва:
дължима договорна лихва – 3 877,94 лв., дължима лихва върху просрочена
главница – 7 778, 65 лв. и дължима наказателна лихва – 2 526, 37 лв.
Искът
следва да се приеме за частично основателен спрямо първия ответник „ММ и М“,
ЕООД и да се постанови дължимост на задължението в посочения размер, а в
останалата част и по отношение на останалите трима ответници - да се отхвърли
като неоснователен.
В
частта за разноските исковата претенция
също следва да се отхвърли, поради противоречие с ТР№
4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед
изхода на делото на ищеца следва да бъдат направени разноски по компенсация,
като , пред вид направеното възражение за прекомерност, същите следва да се
редуцират до 1 500 лв,
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА
за установено, на основание чл.422,
вр.с. чл.124 от ГПК, че „М.и М“ ЕООД, ***,
ДЪЛЖИ на „У.Б.“ АД, ***,
пл. ********, ЕИК ********сума в размер: главница 17 779,
21 лв. и лихва 14 182, 96 лв., считано от 11.12.2013 г., както следва:
дължима договорна лихва – 3 877,94 лв., дължима лихва върху просрочена главница
– 7 778, 65 лв. и дължима наказателна лихва – 2 526, 37 лв., по Договор за
банков револвиращ кредит № 7994249/8 от 08.02.2013 г. и Анекс № 1/11.12.2013 г.
към същия Договор, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск В ЧАСТТА за РАЗЛИКАТА до сумите
104 143,74 лв. – главница и лихва по договор за банков кредит и В ЧАСТТА
за сумите 2 082,87 лв. и 2 510,59 лв. – за адвокатско възнаграждение.
.
ОТХВЪРЛЯ предявения
иск по отношение на М.В.М., ЕГН **********,***, Н.Х.Н., ЕГН **********,***
и „М.и А“ ЕООД, ***,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПРИЗНАВА на
основание чл. 194 ГПК, че оспорването на Гаранционно споразумение за
покриване на загубите по портфейл от заеми, сключено между ЕИФ и „У.К.Б.“, АД
от 14.07.2011 г., изменено и преизчислено на 21.02.2012 г., 20.04.2012 г.,
08.10.2012 г. и 26.02.2013 г. НЕ Е ДОКАЗАНО.
ОСЪЖДА „М.и М“ ЕООД
да заплати на „У.Б.“ АД разноски по
компенсация в размер на 1 500 лв.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване в четиринадесетдневен срок пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: