№ 675
гр. П., 08.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Г.Д.Л.
при участието на секретаря САШКА ИЛ. МАРКОВА
като разгледа докладваното от Г.Д.Л. Гражданско дело № 20241720105504 по
описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е във връзка с подадена искова молба от „****” ЕООД срещу Д. П.
Б., с която се предявени по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240,
ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „****“ ЕООД извежда съдебно предявените субективни права при
твърденията, че на 26.06.2019 г. Д. П. Б. е сключила Договор за потребителски кредит
№ 558678 със „***“ АД, по силата на който е получила сумата от 1200 лв., която се е
съгласила да върне на 12 броя вноски в размер на по 211,13 лв. в срок до 26.06.2020 г.,
когато е падежирала последната вноска, съгласно Погасителен план, неразделна част
към договора за потребителски кредит. Сочи, че е уговорен фиксиран лихвен процент
в размер на 40.05 %, както и годишен процент на разходите в размер на 48.63 %.
Поддържа, че договора е сключен по електронен път по силата на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, като част от системата за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитодателя, при
което от отправяне на предложението до сключване на договора страните са
използвали средства за комуникация от разстояние. Сочи, че с Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /Цесия/ от 22.03.2024 г. „***“ АД, в качеството на цедент, е
прехвърлило своите вземания към ответника по описания договор за потребителски
кредит на ищеца, в качеството на цесионер. Излага доводи, че ответникът Д. П. Б. не е
изпълнила в срок задълженията си по договора за кредит до изтичането на крайния
срок за погасяване на кредита. Съобразно изложеното е направено искане да бъде
признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че ответника дължи на ищеца
следните суми: главница в размер на 726,45 лв. по процесния договор за кредит от
26.06.2019 г., договорна възнаградителна лихва, начислена върху главницата, в размер
на 71 лв., за периода от 26.06.2019 г. до 26.06.2020 г., законна лихва за забава в размер
1
на 439,07 лв., начислена върху претендираната главница за периода от 26.06.2019 г. до
28.06.2024 г., както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда до
окончателно изплащане на вземанията, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 15.07.2024 г. по ч. гр. д. №
3981/2024 г. по описа на Районен съд-П.. Претендира разноски.
От ответника в указания законоустановен срок по реда на чл. 131 ГПК е
депозиран писмен отговор, с който оспорва предявените искове по основание и размер.
Оспорва да е редовно уведомен за твърдяната цесия. Оспорва и възникването на
облигационно правоотношение между нея и „***“ АД по посочения договор за кредит
в исковата молба, тъй като договора не е подписан. При условията на евентуалност,
излага доводи, че договора за кредит е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
Представя платежни нареждания, от които твърди да се установява, че е платила по
процесния договор за кредит сума в размер на общо 1 486 лв., с които счита, че
задълженията по него са погасени. Съобразно изложеното е направено искане
предявените искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни. Претендира разноски.
Като взе предвид становищата на страните и ангажираните по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, СЪДЪТ НАМИРА
за установено следното от фактическа и правна страна следното:
Предмет на делото са предявени по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За основателността на предявените положителни установителни искове в
доказателствената тежест на ищеца е да установи, при условията на пълно и главно
доказване, кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) валидно възникнало
облигационно правоотношение между „***“ АД, в качеството на кредитор, и
ответника, в качеството на кредитополучател, по посочения в исковата молба Договор
за потребителски кредит № 558678/26.06.2019 г., с параметри, посочените в исковата
молба, и получаване на заемната сума от ответника, 2) валидна договорна клауза, въз
основа на която е уговорено плащане на възнаградителна лихва в претендирания
размер, 3) настъпване на изискуемост на претендираните вземания, 4) валидно
прехвърляне на кредитните задължения на ответника по горепосочения договор за
кредит от 26.06.2019 г. в негова полза с договор за цесия по реда на чл. 99 ЗЗД и
уведомяване на ответника за извършеното прехвърляне на вземания.
В доказателствена тежест на ответника при доказване на горепосочените факти
е да докаже погасяване на претендираните вземания.
С оглед заявеното становище от процесуалния представител на ответника в
проведеното по делото открито съдебно заседание на 11.06.2025 г., между страните не
е спорно и се установява от представените писмени доказателства по делото – договор
за потребителски кредит № 558678/26.06.2019 г., погасителен план и общи условия
към него, стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация при
сключване на договор за потребителски кредити, включително и от неоспореното от
страните и прието по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза /л. 126 и
сл./ сключването между „***” АД, в качеството на заемодател, и ответника, в
качеството на заемател, на Договор за потребителски кредит от разстояние № 558678
на 26.06.2019 г. с посочените в исковата молба параметри. По-конкретно, установява
се, че страните са уговорили „***” АД, в качеството на заемодател, да предостави на
ответника, в качеството на заемател, кредит в размер на 1 200 лв. за лични нужди за
срок от 12 месеца, при размер на погасителната вноска от 211,13 лв. при брой
погасителни вноски: 12, т.е. общата дължима сума за връщане от потребителя възлиза
2
на 2 533,56 лв. Същевременно, в т. 1.5.7. от договора е посочено, че общата дължима
сума за връщане възлиза на 1 487,69 лв., в т. 1.5.9. е посочено, че годишният процент
на разходите /ГПР/ е 50.61 %, в т. 1.5.8. е посочено, че е уговорен фиксиран лихвен
процент в размер на 36 %.
Между страните не е спорно и от представените по делото доказателства се
установява, че вземанията по процесния договор за потребителски кредит са
прехвърлени от „***” АД на „****” АД с договор за цесия от 22.03.2024 г. /л. 95 и сл./,
за което прехвърляне на вземане ответникът е уведомен най-късно с връчването на
препис от исковата молба на 26.09.2024 г., към който е приложено уведомление за
цесия /л. 37 от делото/.
В заключението на съдебно-счетоводната експертиза е посочено, че съгласно
счетоводна справка по клиент Д. П. Б. с разписка за извършено плащане
№2000000183463654 от 26.06.2019 г. към *** е извършен паричен превод в размер на
1200,00 лв. в полза на ответника с основание процесния договор за кредит, т.е. по
делото е безспорно установено получаването от ответника на заемната сума.
В т. IV. „Обезпечения“, чл. 17 страните са уговорили задължение за заемателя в
тридневен срок от получаване на заемната сума да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на
заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки
или неотменяема банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление
на банката да заплати на „***“ АД всички задължения на заемателя по Договора за
Кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила
писмено искане от страна на заемателя за заплащане на тези задължения. В т. 6.2, чл.
18. от договора за кредит в посочено изискване третото лице/поръчител, солидарен
длъжник/ да посети някой от търговските обекти на заемодателя в страната и да
сключи с последния изричен договор за встъпване в дълг/договор за поръчитество/, с
който да се задължи солидарно да отговаря, заедно със заемателя за връщането на
всички дължими суми по настоящия договор. В т. 6.3, чл. 19. е предвидено, че третото
лице/поръчител/ подлежи на предварителна проверка от страна на заемодателя с оглед
на неговата възможност да поеме посочения солидарен дълг. Страните се договарят, че
третото лице - поръчител следва да отговаря кумулативно на минимум следните
условия: навършена възраст - 21 години; минимален осигурителен брутен доход - 1500
лв., валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател
минимум - 6 месеца, липса на записи в ЦКР относно просрочия,под наблюдение,загуба
и т.н., да не е поръчител по съществуващ кредит в която и да е банкова или небанкова
институция, да не е настоящ кредитополучател в „***" АД, служебна бележка за доход
от работодателя за 6 месеца назад.
В т. 6.4., чл. 20 от договора страните са се съгласили, че в случай че заемателят
не изпълни задължението си по чл. 17 от договора, същият дължи неустойка в размер
на 2 533,56 лв., която се начислява пропорционално към всяка вноска по кредита,
неразделна част от договора за кредит.
Видно от съдържанието на погасителния план към договора за кредит /л. 11/,
при сключването му – още преди настъпване на предпоставките за начисляване на
неустойка по чл. 20, е начислена такава от заемодателя в размер на 1 045,87 лв., която
е включена в размера на месечните общо 12 на брой погасителни вноски.
Съгласно заключението на приетата по делото неоспорена съдебно-счетоводна
експертиза, в случай че начислената изначално неустойка в размер на 1045,87 лева за
срока на договора се включи при изчисляване на ГПР, същият би бил в размер на
337,05 %.
3
Вещото лице е посочило, че по сключения договор за потребителски кредит №
558678 от 26.06.2019 г. са извършени плащания от ответника в общ размер на 1486,78
лева, отразени по дати в колона 10 на таблица от заключението, с които са погасени
суми, както следва: платена неустойка съгласно общите условия към договора за
непредоставяне на поръчителство в размер на 796,54 лева, платена договорна лихва в
размер на 216,69 лева за периода от 26.06.2019 г. до 26.01.2020 г. и главница в размер
на 473,55 лева.
С оглед предмета, датата на сключване, страните, правата и задълженията
следва, че процесният договор за кредит от 26.06.2019 г. е такъв за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, което означава, че спрямо него приложение намират
разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.
С оглед възраженията на ответника в проведеното на 11.06.2025 г. по дело
открито съдебно заседание, спорът между страните се концентрира относно
въпроса отговаря ли процесния договор за потребителски кредит на императивните
изисквания на ЗПК, съответно налице ли са основания за недействителност на
договора, на основание чл. 22 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни
законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит, установени в защита на потребителите. Съответствието на договора на
цитираните разпоредби следва да е налице към момента на сключването му.
Нарушението на която и да е от императивните разпоредби, има за последица
недействителност на целия договор – аргумент от чл. 22 ЗПК. Последиците от нея са
уредени в чл. 23 ЗПК – кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита, но не и на лихвата и другите разходи.
След анализ на съдържанието на процесния договор за кредит, настоящият
съдебен състав намира, че същият е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, поради
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която предвижда,
че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК, годишният лихвен процент изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Годишния процент на разходите се изчислява по специална формула чрез която
се осигурява информация на потребителя как е образуван размерът му и каква е общо
дължимата сума по договора. В него трябва да са включени всички разходи на
кредитополучателя, пряко свързани с кредитното правоотношение. Процесният
договор за кредит не отговаря на посочените изисквания, тъй като в него са посочени
единствено абсолютните стойности на годишния лихвен процент и годишния
процент на разходите – в т. 1.5.9. е посочено, че е в размер на 50,61 %, като липсва
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от /. По този
начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Съществено в случая е, че посочения в договора годишен процент на разходите
4
от 50,61 % не съответства на общата сума на плащанията от 2 533,56 лв., съгласно
посочения погасителния план към договора за кредит и т. 15.2. от същия /12 месечни
погасителни вноски х 211,13 лв./. Това е така, тъй като още при самото му сключване,
е предвидено плащане на част от уговорената в чл. 20 неустойка в размер на общо 2
5333,56 лв. да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски, като
съгласно заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, в
случай че начислената изначално /при сключване на договора/ неустойка в размер на
1045,87 лева, която е предвидена като плащане към месечните погасителни вноски, се
включи при изчисляване на ГПР, същият би бил в размер на 337,05 %.
Необходимо е да се посочи и че въведеното изискване за предоставяне на
обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа изначално поставени
ограничения и конкретно определени параметри, които предвид и изключително
краткия срок, в който следва да се предоставят - тридневен от получаване на заемната
сума по договора, практически правят задължението неизпълнимо. При това
положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на
кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да
оцени кредитоспособността на длъжника, съответно риска при предоставяне на заема
към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на
обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката
всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът се явява недействителен. За този извод е без
значение дали кредиторът действително е начислил неустойка и е претендирал
плащането и, тъй като преценката за спазване изискванията на ЗПК се прави към
момента на възникване на кредитното правоотношение.
Следва да се посочи и че посочването само с цифрово изражение на процента
ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може
да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради
това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно
да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени
при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува
всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за
яснота, въведено с чл. 11 ЗПК. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в
договора по смисъла на посочената разпоредба е възможно да заблуди средния
потребител относно цената и икономическите последици от сключването му.
Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Това от своя страна означава, че
клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и влече недействителност на договора в
неговата цялост.
В обобщение, по гореизложените съображения, съдът приема, че поради
неспазване на посочените изисквания на ЗПК – чл. 11, ал. 1, т. 10, процесният договор
за потребителски кредит е недействителен, поради което и следва да се приложат
5
последиците, предвидени в чл. 23 ЗПК, а именно потребителят - ответник дължи
връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
От заключението на неоспорената и приета по делото съдебно-счетоводна
експертиза се установи, че от ответника са извършени плащания по договора за кредит
в размер на общо 1 486,78 лв. при размер на главницата от 1200 лв., т.е. установява се
по делото, че ответникът е върнал уговорената и получена от него въз основа на
недействителния договор заемна сума. С оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК, същият не
дължи връщане на възнаградителната лихва, но дължи връщане на дължимата законна
лихва за забава, която с оглед данните за размера на плащанията над сумата от 1 200
лв., съдът намира, че е погасена към датата на приключване на устните състезания.
В тази връзка съдът взе предвид, че под „лихви" в чл. 23 ЗПК несъмнено се има
предвид вземания, основани на съдържаща се в недействителния договор за кредит
клауза с неустоечен характер /неустойка за забава, надбавка за забава, санкционираща
лихва / или за договорна /възнаградителна/ лихва, а не обезщетение за забава в размер
на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, което се дължи по силата на закона, т. е. и
когато не е уговорено. Поради това, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, обезщетението за
забава е дължимо по силата на закона при неизпълнение на парично задължение,
съобразно неговия падеж, като забраната за това по чл. 23 ЗПК не е налице в случая
/така: решение № 26 от 21.01.2022 г. на ОС - П. по в. гр. д. № 664/2021 г. и др./.
В обобщение, предвид изложените съображения, съдът намира, че предявените
по реда на чл. 422 ГПК положителни установителни искове с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъдат
отхвърлени изцяло, като неоснователни.
За пълнота съдът намира за необходимо да посочи, че при разглеждане на
предявените искове взе предвид и че съгласно даденото от СЕС разрешение, чл. 3, б.
Ж от Директива 2008/48, трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни
услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия
тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на
кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да
се отлага изплащането на месечните вноски, попадат в обхвата на понятието "общи
разходи по кредита на потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „ГПР" по смисъла на посочения чл. 3, б. И, когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или
те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
този кредит. С оглед съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се посочат всички разходи по чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48, следва да
се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи,
лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по
същия договор както непосочването на този процент. При тези съображения е прието,
че чл. 10, пар. 2, б. Ж и чл. 23 от Директива 2008/48, трябва да се тълкува в смисъл, че
когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички
предвидени в чл. 3, б. Ж от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Освен това СЕС е постановил, че чл. 4,
пар. 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите относно
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и
дават право на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на
6
искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата
сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техния размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор
по смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка за
неравноправност.
От горните задължителни указания по тълкуването на Директива 2008/48,
както и от цитираната в решението по дело С-714/22 предходна практика на СЕС
следва, че преценката за неравноправност и поради това – за нищожност по смисъла
на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски
кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Съобразно изложеното, установената недействителност
/нищожност/ на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на
договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22
ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до
недействителност на договора за потребителски кредит, като неточното посочване на
тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит
/в случая на ГПР по процесния договор за кредит/ има същата последица, както и
непосочването им /така: решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022
г., II т. о./.
По разноските:
Съгласно разясненията, дадени в т. 12 от тълкувателно № 3/2014 г. на ОСГТК на
ВКС, при произнасяне по исковете по чл. 422 ГПК, исковият съд дължи произнасяне
по сторените разноски както за исковото, така и за заповедното производство. В
конкретния случай, оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на
разноски има ответника, от процесуалния представител на когото се претендира
адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Предвид изложеното,
ищецът следва да бъде осъден да плати и адвокатски хонорар, на основание чл. 38
ЗАдв, на адв. Д. П. Б. в размер на 480 лв., представляващ възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ на ищеца, а на ищеца – сторените по делото разноски за
депозит за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 150 лв. При определяне размера
на адвокатски хонорар по чл. 38 ЗАдв съдът съобрази правната и фактическа сложност
на делото, обема на извършена дейност по делото от адв. М., както и актуалната
практика на Съда на Европейския съюз, обективирана в Решение от 25 януари 2024 г
по дело С-438/2022 г. по преюдициално запитване, отправено от С. районен съд,
съгласно която посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на
възнагражденията, но без да са обвързващи за съда.
С оглед изхода на спора, искането на ищеца за присъждане на разноски е
неоснователно.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, предявените по реда на чл. 422 ГПК,
положителни установителни искове от „****“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес управление: гр. С., бул. „****, срещу Д. П. Б., с ЕГН: **********, с постоянен и
настоящ адрес: град П., ул. „*****, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240,
7
ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че дължи
на следните суми:
- 726,45 лв. – главница по Договор за потребителски кредит № 558678, сключен
на 26.06.2019 г., между „***“ АД, в качеството на заемодател, и ответника, в
качеството на заемател, вземанията по който са прехвърлени в полза на „**** с
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.03.2024 г. от „***“ АД;
- 71,00 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 26.06.2019 г. до
26.06.2020 г.,
- 439,97 лв. – лихва за забава, начислена върху претендираната главница за
периода от 26.06.2020 г. до 28.06.2024 г., ведно със законна лихва от подаване на
заявлението – 12.07.2024 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от
15.07.2024 г. по ч. гр. д. № 3981/2024 г. по описа на Районен съд - П., III. състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „****“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес управление: гр. С., ****, да плати на Д. П. Б., с ЕГН: **********, с
постоянен и настоящ адрес: град П., ул. „*****, сума в размер на 150 лв.,
представляваща разноски за исковото производство.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ЗАдв, ****“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес управление: гр. С., ****, да заплати на адв. Д. М., с адрес: град П., у.
„Т*****, офис ***,, сума в размер на 480 лв. с ДДС, представляваща възнаграждение
за оказана безплатна адвокатска помощ на ответника.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - П.
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ДА СЕ ВРЪЧИ препис от същото на от страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
8