№ 217
гр. П., 18.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова
като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско
дело № 20215200500571 по описа за 2021 година
Производството е въззивно, по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №437/01.04.2019г., постановено по гр.д.№4213/2018г. по
описа на РС- П. е признато за установено по отношение на ищеца
„Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК-*********, че същият не дължи на С.П.Б.,
ЕГН-********** от гр.П., ул.“С.Г.“ №12, сумата от 2690,44лв.,
представляващи направени разноски по съразмерност, които са присъдени с
Решение №416/27.12.2016г. по в.т.д. №691/2016г. по описа на Апелативен
съд- Пловдив, за която сума е издаден изпълнителен лист №134/06.11.2017г.
по т.д.№172/2015г. по описа на същия съд, Окръжен съд - П.; Търговско
отделение, I-ви състав, послужил като титул за образуване на изп. дело
№201788404007 по описа на ЧСИ М.А. рег.№884, с район на действие ОС- П.,
поради погасяване на вземанията чрез прихващане.
Осъден е С.П.Б., да заплати на „Уникредит Булбанк“ АД, сторените по
делото съдебно-деловодни разноски, на основание чл.78, ал.1 от ГПК в размер
на 107,62лв.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от адв.И.Ц., в
качеството му на пълномощник на С.Б..
1
Твърди се, че обжалваното решение е необосновано, незаконосъобразно
и постановено при съществени процесуални нарушения.
В тази връзка се визира, че за да уважи иска, съдът е приел, че на
07.03.2017г. е било направено прихващане от ищеца по делото с вземането,
което са имали М.Г. и „М.Е. Т.“ ЕООД. Впоследствие на това прихващане
вземането на доверителя му, възникнало на основание цесия било погасено.
Приема се, че тези изводи не кореспондират с доказателствата по
делото, като се сочи, че на 07.03.2017г. никой не е правил никакво
прихващане.
В тази насока се излагат подробни съображения.
Искането е за отмяна на обжалваното решение на първата инстанция,
като бъде отхвърлен иска с присъждане на разноските по делото и за двете
съдебни инстанции.
В срокът по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от другата
страна в процеса- „Уникредит Булбанк“ АД, чрез пълномощника й адв.Д.Д..
В него се оспорва предявената въззивна жалба, като се приема, че тя е
допустима, но неоснователна.
Счита се, че атакуваното решение е правилно- постановено при
спазване на процесуалните правила, регламентиращи реда за формиране на
вътрешно убеждение, включително- изискващите обоснованост. Сочи се, че
въз основа на действителното съдържание на надлежно приобщения
доказателствен материал, първостепенният съд е извел фактическите си, а
оттам и правните изводи, прилагайки правилно материалния закон.
Излагат се подробни доводи в тази насока.
Моли се за потвърждаване на обжалваното решение, като правилно и
законосъобразно.
В съдебно заседание, жалбоподателят АС. АНДР. ДР., редовно призова
не се явява. За същият се явява пълномощника му адв.К., редовно
упълномощен. От страна на последния се изразява становище с което се моли
да бъде уважена подадената въззивна жалба по изложените в нея
съображения.
Моли се да бъде отменено решението на първата инстанция, като
неправилно, незаконосъобразно и неоснователно. Излага доводи в този
2
смисъл и в представени в срок писмени бележки.
Моли се за присъждане на разноски.
За ответникът по жалбата- „ЕОС М.“ АД, редовно призован,
представител не се явява. От страна на процесуалния представител на
последния адв.К. е постъпило писмено становище в която са изложени
съображения в насока, че подадената въззивна жалба следва да бъде оставена
без уважение. Искането е за потвърждаване на решението на
първоинстанционния съд.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Пред първоинстанционният съд е предявен отрицателен установителен
иск по чл.439 от ГПК за оспорване на изпълнението по изп.д.
№20168210403306 по описа на ЧСИ Петко Илиев, рег.№821 /с предишен
№20148830401195 по описа на ЧСИ Петя Иванова, peг.№883/, предприето въз
основа на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от
16.09.2011г., издадени по ч.гр.д. №3708/2011г. на РС- П. за заплащане на
сумите: 10182лв.- главница, 609,17лв.- договорна лихва, 549,31лв.-
наказателна лихва, ведно със законната лихва за забава от 15.09.2011г. до
плащането, както и на сумите: 798,98лв. разноски по делото и 5лв. държавна
такса за издаване на изпълнителния лист, тъй като правото на принудително
изпълнение е погасено по давност, настъпила след приключване на
производството по което е издадено изпълнителното основание.
Твърди се от страна на ищецът АС. АНДР. ДР., че срещу него се
провежда принудително изпълнение за събиране на горепосочените суми, по
което ответникът „ЕОС М.“ ЕООД, се легитимира като взискател въз основа
на договор за цесия от 31.01.2018г сключен между него и предишния
кредитор „Обединена българска банка“ АД, за която цесия ищецът не е
уведомен.
Твърди се, че по делото не са извършвани прекъсващи давността
изпълнителни действия след 22.01.2015г., когато е проведен опис на движими
вещи в дома му. Поради това се приема, че изпълнителното производство е
прекратено поради перемпция, настъпила по право на 22.01.2017., а главното
и акцесорните вземания по заповедта за незабавно изпълнение са погасени по
давност, тъй като давностните срокове по чл.110 и чл.111, б.„в“ ЗЗД са
изтекли съответно на 22.01.2018г. и 22.01.2020г.
3
Искането е, съдът да установи по отношение на ответника, че вземането
не подлежи на принудително изпълнение, тъй като е погасено по давност.
Претендират се разноски.
Постъпил е в срок писмен отговор от страна на ответникът „ЕОС М.“
ЕООД. В него се изразява становище, че предявения иск е недопустим по
отношение на вземането за лихви и разноски, тъй като същите имат акцесорен
характер и погасяването им зависи от съществуването на главното вземане-
чл.119 от ЗЗД.
По същество се оспорва иска. В тази връзка се твърди, че вземането по
заповедта за изпълнение не е погасено по давност. Давността е била
прекъсвана многократно, чрез поредица изпълнителни действия като запори
на МПС и извършени описи на движими вещи, както и чрез отправени от
взискателя искания до съдебния изпълнител за предприемане на конкретни
изпълнителни действия. Счита се, че искането до съдебния изпълнител за
предприемане на изпълнителни действия прекъсва давността, дори ако
същото е направено след изтичането на срока по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, като се
позовава на Решение №37 от 24.02.2021г. по гр.д. №1747/2020г. на ВКС,
IVг.о.
Искането е да се отхвърли иска за погасяване на главното вземане, а в
останалата част да се остави без разглеждане.
От събраните по делото писмени доказателства, съдът приема за
установена следната фактическа обстановка:
От представените от страните писмени доказателства е видно, че
оспореното от ищеца изпълнение е започнало по молба на цедента
„Обединена българска банка“ АД, депозирана пред ЧСИ Петя Иванова, peг.
№883 на 09.12.2014г. въз основа на изпълнителен лист, издаден на
16.09.2011г. по ч.гр.д. №3708/2011г. по описа на PC - П. въз основа на влязла
в сила заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК.
С така подадената молба, взискателят е поискал прилагането на
конкретен изпълнителен способ- запор върху движими вещи и вземания на
длъжника.
Съгласно представения Изпълнителен лист издаден на 16.09.2011г. по
гр.д.№3708/2011г. се установява, че е осъден АС. АНДР. ДР. и длъжникът
С.А.Б., солидарно да заплатят на ОББІ АД гр.София, сумата от 11340,48лв.,
4
от които 10182лв.- главница, договорна лихва в размер на 609,17лв.,
наказателна лихва в размер на 549,31лв., ведно със законната лихва, считано
от 15.09.2011г. до изплащане на вземането, както и сумата от 798,98лв.-
разноски по делото, както и сумата от 5лв. за издаване на ИЛ.
Не е спорно, че запорите са наложени още с връчването на поканата за
доброволно изпълнение на длъжника на 11.01.2015г., с която Д. е уведомен,
че са му наложени запори върху всички банкови сметки, банкови касетки и
вземания в посочени в поканата банки, както е и наложен запор върху
движими вещи- 4 броя леки автомобили.
Видно от Протокол за опис на движими вещи №38, такъв е извършен
на 22.01.2015г. опис на движими вещи, собственост на длъжника Д.. Отразено
е в този протокол, че длъжникът е заявил, че ще внася по 50лв., считано от
месец януари.
Видно от направените от ЧСИ отбелязвания върху изпълнителния лист-
л.11 се установява, че в резултат на приложените по искане на взискателя
изпълнителни способи в периода 04.02.2015г.- 17.01.2017г. по
изпълнителното дело са постъпвали суми за събиране на вземането, които са
изплатени на взискателя.
На 17.01.2017г., на взискателят е била изплатена последната постъпила
сума в размер на 36,81лв.
Не може да има спор, че от страна на „ЕОС М.“ ЕООД е постъпила
молба с вх.№09424/27.02.2018г., съгласно която последния, във връзка със
сключен договор за цесия с „Обединена българска банка“ АД е поискал да
бъде конституиран като взискател по изпълнителното дело. В тази връзка е
изпратена призовка за принудително изпълнение с изх.№41833/30.07.2018г.,
съгласно която длъжникът Д. е уведомен, че на дата 20.11.2018г. от 12.00ч.
ще се пристъпи към принудително изпълнение по изп.дело №2016820403306,
като ще се извърши опис на движими вещи, собственост на длъжника,
находящи се на адрес: гр.П., ул.“Л.“ №5.
Видно от Молба подадена от АС. АНДР. ДР. с вх.№42892/08.08.2018г.
по изпълнително дело №201682104033306 се установява, че последния е
посочил, че е длъжник и изплаща задълженията си по споразумение. Моли да
му бъде вдигнат запора наложен върху четири автомобила описани в молбата.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
5
правна страна следното:
Жалбата е редовна и допустима- отговаря на изискванията на чл.260 и
чл.261 от ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу
подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и
правилност на първоинстанционното съдебно решение, в рамките поставени
от въззивната жалба, съдът след преценка на събраните от първата инстанция
доказателства намира, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно, а подадената въззивна жалба за неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.439 ГПК, длъжникът може да оспори чрез
иск изпълнението, като искът на длъжника може да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството,
по което е издадено изпълнителното основание.
Съгласно разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК изпълнителното
производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с
изключение на делата за издръжка.
В съдебната практика няма спор, че прекратяването на изпълнителното
дело в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК настъпва по силата на закона и
постановлението на съдебния изпълнител констатира този факт. С
прекратяването на изпълнителното производство, независимо от основанието
за това, се обезсилват по право всички изпълнителни действия с изключение
на тези, които изграждат изпълнителни способи, от извършването на които
трети лица са придобили права. В този смисъл са мотивите на т.10 от ТР
№2/2013г. и Решение №42/26.02.2016г. на ВКС по гр.д.№1812/2015г.
Съгласно разпоредбата чл.117 от ЗЗД, давността за съдебно признатите
вземания е всякога 5 години. Тази разпоредба е приложима и по отношение на
вземанията по влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 и 417 ГПК,
доколкото след изтичането на срока по чл.414 ГПК длъжникът не може да
оспорва вземането по общия исков ред, което е аналогично с
процесуалноправните последици от силата на пресъдено нещо.
В чл.116, б. „в“ ЗЗД е предвидено, че погасителната давност се
прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение.
6
С оглед на дадените разяснения с т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. на
ВКС по т.д. №2/2013г., ОСГТК, давността се прекъсва с предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл.18. ал.1 ЗЧСИ.
В конкретният случай се установява, че от образуването на
изпълнителното дело през 2014г., съобразно подадената молба от „ОББ“ АД с
вх.№18215/09.12.2014г. въз основа на изпълнителен лист, издаден на
16.09.2011г. по ч.гр.д. №3708/2011г. по описа на PC - П. въз основа на влязла
в сила заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, давностният срок по чл.117 от
ЗЗД не е изтекъл. В тази насока безспорно е установено, че с молбата си,
взискателят е поискал прилагането на конкретен изпълнителен способ- запор
върху движими вещи и вземания на длъжника Д., което е и реализирано, като
запорите са наложени още с връчването на поканата за доброволно
изпълнение на длъжника на 11.01.2015г., а на 22.01.2015г. е извършен опис на
движими вещи, собственост на длъжника.
На практика от датата на образуване на изпълнителното дело,
погасителната давност е спряна и същата не е текла в хода на производството
до момента на обявяване на тълкувателно решение ТР № 2 от 26.06.2015г. на
ВКС по т.д. №2/2013г., ОСГТК, тъй като през този период приложение
намира ППВС №3/18.11.1980г.
Впоследствие след датата 26.06.2015г., следва да се посочи, че от
направените от ЧСИ отбелязвания върху процесния изпълнителен лист е
видно, че в резултат на приложените по искане на взискателя изпълнителни
способи в периода 04.02.2015г.- 17.01.2017г., по изпълнителното дело са
постъпвали суми за събиране на вземането. Т.е. налице са данни, че
реализираните изпълнителни способи изпълняват своята роля по събиране на
дължимите се суми. Съответно този факт е и основание да не се приема, че
няма активност от страна на взискателя, след като постъпват суми по
изпълнителното дело.
Твърди се, че тези суми не са изплащани от ищецът по делото, като се
приема, че те са реализирани от другия солидарен длъжник. В този аспект е
налице и позоваване на разпоредбата на чл.125от ЗЗД. Съгласно същата,
7
прекъсването и спирането на давността не произвежда действие спрямо
останалите длъжници.
В случая следва да се посочи, че този довод не е наведен пред
първоинстанционния съд с исковата молба, но независимо от тази
констатация настоящата инстанция не приема, че същия е основателен. На
практика твърдението, че плащането е реализирано от другия длъжник не
следва да се приема за доказано, като тежестта в случая на доказване не е на
ответника, а напротив на ищеца. Индикация, че плащанията са на Д., че
същия е заявил преди това в хода на изпълнителното производство, че ще
внася по 50лв., което на практика е признание за задължението му по
изпълнителното дело. Същият не опровергава на база събрания
доказателствен материал този факт.
Не могат да се приемат за основателни възраженията на
жалбоподателят във връзка с подадената от него молба от 08.08.2018г. на база
на която се твърди от него, чрез процесуалния му представител, че от нея не
може да се прави обоснован извод за наличие на воля за отказ от изтекла в
негова полза погасителна давност, тъй като след тази дата не е правил изобщо
никакви плащания, а е целял вдигане на наложения му запор на леките му
автомобили. От една страна, следва да се посочи, че до 2017г. са налице
плащания в резултат на предприетите срещу длъжника Д. изпълнителни
действия. От друга страна, длъжникът не е направил обещание с молбата си
от 08.08.2018. да изплаща сумата от 50лв., както се твърди в жалбата, а
напротив, в същата не отрича, че е длъжник и изплаща по споразумение на
„ЕОС М.“, за каквото по делото не са налице доказателства.
Ето защо при изложените съображения следва да се приема, че считано
от 17.01.2017г., когато на взискателя е била изплатена последната постъпила
сума в размер на 36,81лв., до началото на устните състезания по настоящото
дело не е изтекъл давностният срок по чл.117, ал.2 от ЗЗД.
Съответно давността е била прекъсната още един път на 08.08.2018г. на
основание чл.116, б. „а“ ЗЗД, именно с писменото изявление на длъжника,
обективирано в приетата като писмено доказателство негова молба до ЧСИ, в
която признава, че е длъжник и изплаща задължението си по отношение на
новия взискател- ответника „ЕОС М.“.
При тези данни, споделяйки изцяло крайните правни изводи на
8
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд относно
неоснователността на предявения иск по чл.439 от ГПК, въззивната жалба,
като неоснователна следва да се остави без уважение, поради несподеляне на
изложените в нея възражения, а обжалваното решение, като правилно и
законосъобразно се потвърди.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.271 от ГПК, настоящия
състав на въззивния съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №532/23.06.2021г., постановено по гр.д.
№20215220100132/2018г. по описа на РС- П..
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщението до страните пред ВКС на РБългария.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9