Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 31.03.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети март две хиляди двадесет и първа година в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 2142 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
е иск с правна квалификация чл. 92,
ал. 1 ЗЗД.
Ищецът – „П.к.” ООД, твърди, че на 08.04.2015 г. сключил с ответника – „А.К.” ООД, договор за изработване на проект по програма, финансирана от Европейския съюз, по силата на който се задължил да изготви проектно предложение и пълна апликационна документация за кандидатстване от ответника за предоставяне на безвъзмездна помощ. Ответникът поел насрещно задължение да заплати на ищеца възнаграждение за извършената работа в размер на 3 % от стойността на всички одобрени за финансиране разходи по проекта, ведно с начислен върху тази сума ДДС. Посочва, че изпълнил възложената му работа, поради което за ответника възникнало насрещното задължение да му заплати уговореното възнаграждение, което е в размер на 129 197, 84 лв. без ДДС. На 18.07.2018 г. между страните по сделката е подписан анекс, с чл. 1 от който те постигнали съгласие, че дължимата от ответника сума по сключения договор за изработка ще бъде в размер на 75 000 лв. без ДДС, а не в първоначално уговорения размер, както и че ще се изпълни от ответника разсрочено – на четири вноски, всяка от които в размер на 22 500 лв. с ДДС с падежи на конкретно посочени дати. С чл. 3 от анекса страните уговорили, че при забава в изпълнението на това свое задължение ответникът дължи неустойка за забава, която се изчислява като 1 % от пълния размер на задължението до окончателното плащане на сумата. Ищецът посочва, че ответникът не е изпълнил на падежа задължението си за заплащане на последната от уговорените месечни вноски, поради което в негова тежест е възникнало задължение да заплати на ищеца неустойка по чл. 3 от анекса, която се дължи за периода от 18.07.2018 г. до 18.04.2019 г. Размерът на дължимата неустойка възлиза на сумата от 247 500 лв. Поради изложеното ищецът моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 247 500 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на задължението за изплащане на възнаграждение за извършената работа в размер на 22 500 лв. с ДДС, начислена за периода от 18.07.2018 г. до 18.04.2019 г., дължима съгласно чл. 3 от анекс, към договорa за изработване на проект по програма, финансирана от Европейския съюз от 08.04.2015 г., сключен на 18.07.2018 г. Претендира да му бъдат присъдени и направените по делото разноски.
Ответникът – „А.К.” ООД, оспорва предявеният иск и моли да бъде
постановено решение, с което да го отхвърли.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
За да бъде уважен предявеният иск за заплащане на неустойка, следва да бъде установено, че са настъпили следните елементи от фактическия състав, при който възниква вземането по чл. 92, ал. 1 ЗЗД: 1) че между страните по спора е сключен договор; 2) че е налице неточно изпълнение от страна на ответника на задължение, което е възникнало за него по силата на сключения договор; 3) наличие на валидна договорна клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при допуснато от ответника неточно изпълнение на поетото от него задължение.
По делото не се спори, че между ответника „А.К.” ООД, като възложител, и „П.К.” ООД, като изпълнител, са възникнали облигационни отношения от сключен на 08.04.2015 г. договор за изработване на проект по програма, финансирана от Европейския съюз. Този факт е и установен между страните по делото със задължителна сила с решението, постановено при първоначалното разглеждане на настоящото дело от СГС по предявения иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, което в тази си част е влязло в сила и се ползва със сила на пресъдено нещо. Обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението обхващат и съществуването и действителността на правопораждащия предявеното вземане факт, който видно от диспозитива на съдебния акт е договорa за изработване на проект по програма, финансирана от Европейския съюз от 08.04.2015 г., който представлява и сделката, от която се сочи, че е възникнало вземането на ищеца за неустойка, което е предмет на предявения иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Този договор има характеристиките на такъв за изработка, като по него за ищеца е възникнало задължение да изготви проектно предложение и пълна апликационна документация за кандидатстване от ответника за предоставяне на безвъзмездна помощ, a за ответното дружество е възникнало насрещно задължение да заплати възнаграждение за извършената работа в размер на 3 % от стойността на всички одобрени за финансиране разходи по проекта, ведно с начислен върху тази сума ДДС.
От събраните по делото доказателства се установява,
че на 18.07.2018 г. страните по описания договор за изработка са сключили анекс
към него. Това е видно от писмения
анекс от 18.07.2018 г., който е подписан от представител
на двете насрещни страни и обективира тяхното съгласие за сключването му. В чл. 1 от съдържанието на анекса е посочено, че дължимата от ответника сума по сключения на 08.04.2015 г.
договор за изработка e в размер на 129 197, 84 лв. без ДДС, както и че страните
по тази сделка се договарят, че ще бъде в размер на 75 000 лв. При тълкуване на
волята на страните, изразена в посочената клауза от анекса, съдът приема, че от
една страна с нея е направено изявление от всяка от тях за признание на факта,
че в тежест на възложителя „А.К.” ООД е възникнало задължение по договора за изработка
от 08.04.2015 г. да заплати възнаграждение за извършената работа, както и че
неговият размер е 129 197, 84 лв. без ДДС, а от друга страна с тази клауза страните
по договора са постигнали съгласие размерът на това задължение да бъде намален
от 129 197, 84 лв. без ДДС, както е първоначално уговорен в сключената сделка,
на 75 000 лв. без ДДС. Доколкото към момента на постигане на уговорката за
новия размер на задължението на възложителя за заплащане на възнаграждение за
извършената работа, то вече е било възникнало и не е било изпълнено на падежа,
то се налага извода, че изявлението на кредитора, който е ищцовото дружество,
за съгласие за намаляване на неговия размер по своята същност представлява
изявление за опрощаване на част от това задължение, а не съгласие за изменение на
съдържанието на сключения договор за изработка в частта, с която е уговорен
размера на дължимото на изпълнителя възнаграждение. Воля за изменение на някой
от елементите на уговорено с договор задължение е допустимо да бъде изразена
само до момента на неговата изискуемост. След настъпване на падежа на това задължение
и неговото неизпълнение всякакви договорки между страните за неговия размер
имат отношение към неговото изпълнение, но не и към неговото възникване.
В чл. 2 от
сключения на 18.07.2018 г. анекс страните са постигнали съгласие за това, че
задължението за заплащане на възнаграждение за извършената работа в намаления
размер от 75 000 лв. без ДДС трябва да бъде изпълнено от „А.К.” ООД на четири
вноски, всяка от които в размер от 18 750 лв. без ДДС, с падежи, както следва: 25.08.2018
г., 25.09.2018 г., 25.10.2018 г. и 25.11.2018 г.
С чл. 3 от анекса, сключен на 18.07.2018 г., страните са уговорили, че в случай че
договорената в чл. 1 от анекса сума в размер на 75 000 лв., дължима по договора
за изработване на проект от 08.04.2015 г., не бъде заплатена до 25.11.2018 г.,
се дължи неустойка в размер на 1 % за всеки просрочен ден от датата на
настоящото споразумение.
При тълкуване на волята на страните, изразена в съдържанието на тази
догорна клауза следва да се приеме, че с
нея отнапред е уговорен от страните размера на обезщетението, което ще се дължи
при неточно във времево отношение изпълнение на паричното задължение за
заплащане на възнаграждение за извършената работа, което е възникнало за „А.К.”
ООД с договора за изработка от 08.04.2015 г. и чийто размер е намален с анекса
от 18.07.2018 г. Ето защо трябва да се заключи, че тя има характер на уговорка за дължимост на мораторна неустойка, която има
за цел да обезпечи точното изпълнение на паричното задължение за заплащане на
възнаграждение в размер на 75 000 лв. без ДДС и да обезщети вредите от
забавеното изпълнение на това задължение.
Съдът е длъжен служебно да следи за това дали всяка една клауза от сключения договор не противоречи на императивните разпоредби на закона, сред които са и правилата по чл. 26 ЗЗД, без значение дали от длъжника по задължението, което е възникнало въз основа на нея, е направено възражение в тази насока. С оглед на това настоящият съдебен състав следва да се произнесе дали постигнатата между страните уговорка за дължимостта на неустойка е действителна или същата страда от някой от пороците, предвидени в чл. 26 ЗЗД, което я прави нищожна и като такава не може да породи правни последици.
В чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е предвидено, че нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожна поради наличие на посочения порок може да бъде и само отделна договорна клауза. За да се отговори на въпроса дали уговорената с чл. 3 от анекса неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, трябва да бъдат съобразени задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС. В това тълкувателно решение е прието, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клаузата за неустойка, тогава, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценка за това се прави за всеки конкретен случай и към момента на сключване на договора.
За да извърши преценка за това дали неустойката по чл. 3 от анекса излиза извън присъщите й функции, съдът следва да направи сравнение между нейния размер и обичайните вреди, които настъпват за кредитора при неизпълнение на задължението, което тя обезпечава.
В чл. 3 от анекса страните, които са го подписали, са определили начина, по който ще бъде изчислен размера на дължимата неустойка за забава. Волята им в тази насока обаче е изразена по един неясен начин, поради което трябва да бъде изведена чрез тълкуване. От направените в чл. 3 от анекса изявления може да се заключи, че страните са се съгласили, че размерът на неустойката трябва да се изчисли на база 1 % на ден за всеки ден от датата на подписване на споразумението до окончателното плащане. Следователно периодът, при използване на който се определя размера на неустойката, не е от датата на забавата на паричното задължение, чието изпълнение тя обезпечава, а от отнапред посочена конкретна дата, която предхожда падежа на това задължение и съответно датата, на която е възможно да настъпи забавата в неговото изпълнение. Това означава, че изчисляването на размера на неустойката не е поставен в зависимост от времето, през което е допуснато неточното във времево отношение изпълнение на паричното задължение за заплащане на сумата от 75 000 лв. без ДДС. Ето защо и например в случай на допусната забава от три дни в изпълнението на задължението за заплащане на последната от четирите вноски с падеж 25.11.2018 г. неустойката за това няма да се начислява за период от три дни, а по волята на страните ще се начислява за период от повече от четири месеца – от 18.07.2018 г. до 29.11.2018 г. Този начин на определяне на размера на неустойката сам по себе си, без значение върху каква основа ще се изчислява тя, води до това, че той винаги ще бъде по-голям от размера на вредите, които винаги се търпят само за периода на забавата.
В чл. 3 от анекса не е записано ясно върху каква сума страните се съгласяват да се начислява предвидената в тази клауза неустойка за забава. При съобразяване на това, че в нея е посочена сумата от 75 000 лв., която е пълната дължима такава съгласно чл. 1 от анекса, както и че с оглед предвидения период за начисляване, размерът и не е поставен в зависимост от допуснатото неизпълнение с всички негови елементи, то съдът приема, че волята на страните е размерът на неустойката да се начислява като 1% върху цялата сума, която е уговорено да се дължи с анекса, т.е. върху сумата от 75 000 лв. без ДДС съответно 90 000 лв. с ДДС, без значение каква част от задължението не е изпълнена, а не върху размера на забавената част от това парично задължение. В резултат на това при забавено изпълнение само на последната вноска от дължимата сума, която е в размер на 18 750 лв. без ДДС, съответно 22 500 лв. с ДДС, неустойката ще се изчисли върху четири пъти по-голяма сума от забавеното задължение – върху сумата от 90 000 лв. с ДДС.
Предвид така изяснения начин,
който е уговорен между страните за изчисляване на размера на дължимата
неустойка за забава, се установява, че при забава единствено на последната
вноска от дължимата сума в размер на 22 500 лв., която забава продължава за
период от само три дни – от 27.11.2018 г. –датата, следваща падежа, до
29.11.2018 г., неустойката ще възлиза на 121 500 лв., която стойност е повече
от пет пъти по-голяма от стойността на забавеното задължение. С оглед на това
съдът намира, че начинът, по който е уговорено да се изчислява размера на
неустойката за забава е такъв, че за кратък период от време води до
нарастването и до размер, който е много по-голям от този на забавеното парично
задължение, чието точно изпълнение обезпечава, като причината за това не е
поведението на длъжника, а предвидената
в договора по съгласие на страните завишена база при формирането й. Така уговореният размер на неустойката по чл. 3 от
анекса многократно превишава и размера на
действителните вреди, които кредиторът ще претърпи от това, че длъжникът
не е изпълнил своето парично задължение за заплащане на възнаграждение. При
забава на едно парично задължение обичайните вреди, които възникват за
кредитора от неговото неизпълнение, се равняват на законната лихва, която се
изчислява единствено върху размера на забавената част от задължението, а не
върху целия му размер, включително върху изпълнената в срок част от него, както
и се изчислява за периода на забавата, а не за време, което е по-дълго от този
период и чиято начална дата, предхожда момента на допусната забава. Не може да
се приеме, че в настоящия случай вредите, които ищецът търпи от забавеното
изпълнение на част от задължението, чието заплащане е уговорено с анекса, са
по-големи от размера на законната лихва за забавената част от задължението и се
съизмеряват със сумата на полученото от ответника финансиране в резултат на
изготвения от ищеца проект, тъй като получаването на безвъзмездната финансова
помощ е предмет на друг договор, а не на този, в съдържанието на който е
включена клаузата за дължимост на неустойка, по който договор ищецът изобщо не
е страна. Без значение за определяне на размера на вредите в случая е първоначалният
размер, до който е уговорено да възниква задължението за заплащане на
възнаграждение за извършената работа, тъй като то е частично опростено и в тази
си част погасено по силата на един от
предвидените в ЗЗД способи за това. Следователно начинът, по който страните са
уговорили, че ще се изчислява размера на неустойката по чл. 3 от анекса я превръща в средство за неоснователно обогатяването
само на едната от двете насрещни страни по сделката, за сметка на другата,
което излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. С оглед на това постигнатата уговорка за
заплащане на тази неустойка в чл. 3 от анекса
от 18.07.2018 г. противоречи на добрите нрави и е нищожна и въз основа на нея в тежест на ответника не
може да възникне претендираното задължение за заплащане на неустойка в размер
на 247 500 лв. Това прави предявеният иск с правна квалификация чл. 92,
ал. 1 ЗЗД неоснователен и като такъв трябва да се отхвърли.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед крайния изход на спора разноски се следват на ответника. Той обаче не е направил искане за тяхното присъждане, поради което направените от него разходи за водене на делото не могат да се възлагат от съда в тежест на ищеца.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „П.к.”
ООД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***,
срещу „А.К.” ООД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***1,
иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 247 500 лв. /двеста четиридесет и седем
хиляди и петстотин лева/, представляваща неустойка за забавено
изпълнение на задължението на „А.К.”
ООД за изплащане на възнаграждение за извършената от „П.к.” ООД работа в
размер на 22 500 лв. с ДДС, начислена за периода от 18.07.2018 г. до 18.04.2019
г., дължима съгласно чл. 3 от анекс към
договор за изработване на проект по програма, финансирана от Европейския
съюз от 08.04.2015 г., който анекс е сключен
на 18.07.2018 г., между „А.К.” ООД и „П.к.” ООД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: