РЕШЕНИЕ
№ 277
гр. Кюстендил, 15.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XV-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Калин К. Василев
при участието на секретаря ИРЕНА АНДР. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от Калин К. Василев Гражданско дело №
20211520102046 по описа за 2021 година
Образувано е по искова молба, предявена от АЛ. В. ИВ., ЕГН:
**********, адрес: общ. К., с. Н., чрез адв. А., против „М. Д.“ ЕООД, ЕИК:
*********, представлявано от В. К., със седалище и адрес: гр. М., ул. „А. С.“
№**.
В исковата молба се сочи, че страните били в трудовоправни отношения
по силата на трудов договор №007/01.05.2018 г., сключен на основание чл. 68,
ал. 1, т. 2 от Кодекса на труда – т.е. със срок до завършвам на определена
работа. Ищецът заемал длъжност „ отчетник измервателни уреди“ в „М. Д.“
ЕООД. Уговорено било възнаграждение в размер на 510 лв., която била МРЗ
за 2018 г. Твърди се, че за месец юни 2021 г. и първата седмица на юли до
08.07.2018 г. ответникът не изпълнил задължението си да плати
възнаграждение на ищеца. То следвало да бъде определено с оглед МРЗ към
2021г. – 650 лв. или нетно - 627 лв. за периода. Трудовият договор бил
прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 от КТ, считано от 09.07.2021г.
Претендира се, на основание чл. 86 от ЗЗД законна лихва за забава, считано
то датата на предявяване на иска в съда.
Предвид изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да
бъде осъдено ответното дружество „М. Д.“ ЕООД да заплати на ищеца сума в
размер на 627 лв., представляващо неизплатено трудово възнаграждение за
06/2021г. и периода 01.07.2021г. до 08.07.2021г., ведно със закона лихва за
забава от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на
1
сумата, както и да бъде осъден ответника да плати на ищеца парично
обезщетение в размер на 1250 лв. за неизползван годишен отпуск – 20 дни за
2019г., 20 дни за 2020г. и 10 дни за 2021г., който паричен еквивалент бъде
определен към 09.07.2021г., както и законна лихва за забава, считано то
датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. Иска
се и присъждане на разноски по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
В срока по чл. 131 от ГПК ответната страна заявява се, че
предявеният иск бил частично основателен, тъй като ответното дружество
било начислило дължимо трудово възнаграждение по ведомост – за 06.2021г.
– 513, 47 лв. и за 07.2021г. – 410,73 лв., но реално не били платени. По
отношение на искането за заплащане на неизползван годишен отпуск се
твърди, че за 2019 г. на 01.06.2021 г. на ищеца било преведено по банков път
обезщетение за неизползван отпуск в размер на 585 лв., за 2020 г. – 5 дни
били ползвани през 12.2020 г., а разликата от 15 дни била начислена към
заплатата за 01.2021 г. и била изплатена преди завеждане на делото.
Платеният отпуск за 2021 г. бил начислен.
В съдебно заседание исковата молба и отговорът се поддържат.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
приема за установено от фактическа страна следното:
Видно от приложен към делото заверен препис от Трудов договор
№007/01.05.2018 г. ищецът АЛ. В. ИВ. бил назначен като работник/служител
в ответното дружество „М. Д.“ ЕООД с месечно възнаграждение в размер на
510 лв. и платен годишен отпуск в размер на 20 дни. Трудовото
правоотношение между страните било прекратено със Заповед
№008/09.07.2021г. в същата е отразено на И. да се изплати на основание
чл.224, ал.1 от КТ обезщетение за неизползван годишен отпуск в размер на 10
дни. Съгласно приложените извлечения от разчетно-платежна ведомост за
2021г. И. е бил с основна заплата в размер на 650 лв. С платежно нареждане
от 01.06.2021г. работодателят на И. му е превел обезщетение за неизползван
годишен отпуск за 2019г. – сумата от 585 лв. / л.15/. След образуване на
делото /14.10.2021 г./ били преведени по банкова сметка на ищеца на
06.12.2021 г. сума в размер на 1 070, 20 лв., в които се включват трудови
възнаграждения за месеците юни и юли 2021 г. и обезщетение за неизползван
отпуск. Изплащането на обезщетение за неизползван годишен отпуск на И. за
2019 г. се предхожда от Протокол за извършена проверка
№ПР2110252/22.03.2021 г., издаден от Дирекция „Инспекция по труда“ – гр.
Кюстендил, от което е видно, че към този момент „М. Д.“ ЕООД е прекратил
трудовото правоотношение с ищеца А.И., считано от 18.01.2021 г., и се
2
издава предписани от административния орган за изплащане на обезщетение
за неизползван годишен отпуск за 2019 г. на основание чл. 224, ал. 1 от КТ.
Това елиминира извода, че платеното обезщетение за неизползван отпуск за
2019 г. на ищеца се е случил по недопустим начин, докато същият е заемал
трудова дейност при същия работодател, а е реализирано в изпълнение на
нареждане на административен органи с оглед осуетяване на налагане на
наказание при неизпълнение на предписанията.
По делото е назначената и приета съдебно-счетоводна експертиза и
допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, изпълнени от вещото лице С.
Т..
При така установените фактически обстоятелства по делото,
съдът приема от правна страна следното:
По допустимостта: Предявените претенции са допустими, като
предявени в срока по чл. 358, ал. 2, т. 2, вр. с ал. 1, т. 3 от КТ.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 128 от Кодекса на труда КТ) за сумата в размер на 627 лв.,
представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение за м. юни и юли
2021 г. и с правно основание чл. 224 от КТ за сумата в размер на 1 250 лв.,
дължима за неизплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск
за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. Претендира се присъждане на законна лихва,
както по отношение на претенцията за плащане на заплатите, така и за
обезщетенията за неизползван годишен отпуск, считано от датата на
предявяване на исковата молба. Те са разгледани по правилата на Глава
Тринадесета от ГПК – Основно производство с оглед нормата на чл. 310, ал. 3
ГПК, т.к. са предявени няколко обективно съединени иска, поне един от
които подлежи на разглеждане по общия ред. Въпреки това в последното
открито съдебно заседание съдът е обявил датата на постановяване на
решението си съобразно сроковете за бързо производство в интерес на по-
скорошното разрешаване на спора.
По аргумент на указаното в чл. 1, ал. 2 от КТ отношенията при
предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови. Те възникват
по силата на предвидено в закона юридическо основание (юридически факт),
като съответните такива са уредени в КТ.
В случая ищецът изрично основава претенциите си на възникнало
между страните трудово правоотношение, по силата на сключен Трудов
договор № 007/01.05.2018 г. Не се спори, че то е било прекратено със Заповед
№ 008/09.07.2021 г. на управителя на ответното дружество.
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 от Кодекса на труда КТ):
В съдебната практика е застъпено становището, че съществена
3
характеристика на трудовото правоотношение е неговата възмездност, а
основно задължение на работодателя, съгласно чл. 128 КТ, е заплащането му,
но за извършената от работника работа – така решение № 171 от 10.07.2013 г.
по гр. д. № 843/2012 г. на IV г. о. Неговият размер се определя от договора –
спр. чл. 66 от КТ, а съгласно чл. 6 от НАРЕДБА за структурата и
организацията на работната заплата (НСОРЗ) то се състои от основната
заплата и допълнителните трудови възнаграждения, определени в КТ, в
наредбата или друг нормативен акт.
При посочените правни разрешения и с оглед доказателствата по делото
е безспорно, че ищецът е престирал труд при ответното дружество за
процесния период (в този смисъл няма наведени от ответната страна
възражения). Съгласно уговореното между страните основното трудово
възнаграждение през 2021 г. е било в размер на 650 лв. /с оглед отразеното в
разчетно-платежна ведомост /л. 12-14 от делото/. Ищецът сочи, че му се
дължи сумата от 627, 00 лв., от които 504 лв. представляваща неплатено
нетно трудово възнаграждение за месец юни 2021 г. и 123 лв. нетно трудово
възнаграждение за полаган труд през няколко дни през месец юли 2021 г.
Тези суми са признати като дължими от ответника с писмения отговор и са
били изплатени на ищеца след завеждане на исковата молба, което се
установява от една страна от приетите и приложени по делото платежни
нареждания по банковата сметка на ищеца от 06.12.2021 г. /л. 23 от делото/ и
същите констатации, че са изплатени претендираните заплати, се съдържат в
допълнителното заключение на вещото лице. Поради това съдът ще отхвърли
претенцията в тази й част, но ще съобрази това досежно дължимите разноски,
доколкото ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на този иск,
а погасяване на задължението е осъществено след завеждане на исковата
молба. На следващо място, доколкото има претенция за присъждане на
законна лихва, върху претенцията за неизплатени заплати, считано от датата
на завеждане на исковата молба, то съдът ще осъди ответното дружество да
плати сума в размер 9,41 лв. представляващи законна лихва върху
претенцията от общо 627 лв. /претендирани заплати/ за периода 14.10.2021 г. /
депозиране на исковата молба в съда/ до 06.12.2021 г. /фактическото
изплащане на тази претенция, видно от банковото нареждане/.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от Кодекса на труда КТ):
За да възникне парично вземане за заплащане на обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, следва да са
проявени в обективната действителност две материални предпоставки – 1. да
е прекратено трудовото правоотношение и 2. работникът или служителят да
не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година
на прекратяването или за предходни години.
Фактът, че е прекратено трудовото правоотношение и че са се полагали
съответния брой работни дни платен годишен отпуск, следва да бъде
4
установен от ищеца, а задължението за установяване на обстоятелството, че е
ползвал полагащия му се отпуск, респ. че дължимото обезщетение за
неползван платен годишен отпуск е заплатено принадлежи на ответника –
работодател. При така указаната доказателствена тежест тук страните не
спорят, че процесното трудово правоотношение е прекратено.
Ищецът претендира заплащането на обезщетение за неизползван
отпуск за 20 дни през 2019 г., 20 дни през 2020 г. и 10 дни за 2021 г. По
делото е представено /л.15/ платежно нареждане, съгласно което на
01.06.2021 г., т. е. преди завеждане на делото /14.10.20221 г./ ответникът е
заплатил обезщетение за неизползван годишен отпуск на ищеца за 2019 г.
Това обстоятелство, както и размерът на дължимото обезщетение по чл. 224,
ал. 1 от КТ за 2019 г. се установяват и от приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза. Ответникът не оспорва фактът на плащане на това
обезщетение, нито дължимия размер, но релевира твърдения за
недопустимост на плащането, доколкото не следва служителят да получава
парична компенсация за неизползван отпуск, а работодателят следва да
предостави възможност за ползването й. Това изявление от страна на
ответника съдържа в себе си антагонистично противоречие – тъй като
едновременно се иска плащане на обезщетение, каквото е сторено вече между
страните по делото, хем се иск правомерно поведение от страна на бившия
работодател да осигури ползването на отпуска, при положение, че делото
изобщо не е спорно, че между тях е прекъсната трудовоправната връзка. На
следващо място следва да се изтъкне, че обезщетението за неизползван
отпуск за 2019 г. е платено след като веднъж е прекратено трудовото
правоотношение между страните и Дирекция „Инспекция по труда“ –
Кюстендил е изготвила нарочен Протокол за извършена проверка
№ПР2110252/22.03.2021 г., с констатациите от които е задължен „М. Д.“
ЕООД да изплати въпросното обезщетение. При това положение настоящият
състав не споделя довода на ответника, че това плащане е станало без
основание и следва още веднъж да се плати, а обратното – макар принципно
да е недопустимо през времетраене на трудовото правоотношение
компенсирането на неизползван платен годишен отпуск със заплащане и
същото да възниква само при прекратяване на трудовото правоотношение, то
в настоящия случай плащането е станало в момент на прекратени трудови
правоотношения между страните и след предписание от контролен орган –
Дирекция „Инспекция по труда“ при реалната възможност за работодателя
при неизпълнение на предписанията да бъде санкциониран. В обобщение се
налага изводът, че вземането на ищеца за обезщетение на основание чл. 224,
ал. 1 от КТ за неизползван годишен платен отпуск за 2019 г. към настоящия
момент е удовлетворено от ответника преди завеждане на иска и затова съдът
ще отхвърли тази претенция като изначално неоснователна и ще трактува
това относно дължимите на ответната страна разноски.
По отношение на претенцията за неплатена отпуска за 2020 г., със
заключението по съдебно-счетоводната експертиза е установено, чрез анализ
5
на ведомостите на дружеството - работодател, че ищецът е ползвал пет дни от
платения си годишен отпуск за 2020 г. през месец 12-и 2020 г., съответно е
останал за ползване или изплащане на обезщетение за неползван отпуск в
размер на 15 дни. Ответникът дава противоречиви твърдения за това дали и
колко от този отпуск е платен на ищеца – от една страна е депозирал частен
документ, който няма обвързваща материална доказателствена сила – отговор
от работодателя до Дирекция “Инспекция по труда“ /л. 41/, в който се
съдържа изявление, че обезщетението за неизползван отпуск за 2020 г. по
отношение на ищеца е изплатено през януари 2021 г., без да се представят
доказателства в тази насока. От друга страна, за същото обезщетение,
процесуалният представител заявява, че то е платено през април 2021 г. Наред
с това вещото лице в заключението си сочи, че 5 дни платен отпуск за 2020 г.
са ползвани през същата година, а доказателства за плащане на обезщетение
за отпуските за 2020 г. има, но само в размер на 21, 91 лв., платени през април
2021 г. Този извод се потвърждава и от приетото по делото извлечение от
банковата сметка на ищеца /л. 54-56/, в която е отразено, че работодателят му
е превел сума в размер на 21, 91 лв. на 15.04.2021 г. При цялата тази
доказателствена съвкупност по делото настоящият съдебен състав приема, че
работодателят дължи обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за 2020 г. на ищеца
за 15 дни, намалявайки размера с 21, 91 лв. Ищецът по делото не е заявил
диференцирана претенция за това какъв е размерът на обезщетенията за
неизползван отпуск за всяка от трите посочени години 2019 г., 2020 г. и
2021г., а е заявил една обща сума в размер на 1 250 лв., в рамките на които
съдът следва да се произнесе по иска по чл. 224, ал. 1 от КТ. Доколкото съдът
намира за основателна претенцията за 2020 г. и при липса на ясни данни за
размера й, то на основание чл. 162 от ГПК съдът е длъжен да констатира
размера. В случая е доказано, че обезщетението за 2019 г. е платено и е в
размер на 585 лв., както и това за 2021 г. – в размер на 300, 77 лв. /съгласно
съдебно-счетоводната експертиза/. Следователно претенцията на ответника за
обезщетение за неизползван отпуск за 2020 г. е в рамките на разликата между
глобалната претенция / 1250 лв./ и извършените плащания за 2019г. /585 лв./
и за 2021 г. /300,77 лв./ - 364, 23 лв. На следващо място трябва да се отчете, че
тази сума се отнася за 20 дни неплатен отпуск, каквото е твърдението на
ищеца, а по делото се изясни, че ищецът е ползвал 5 дни, съответно трябва да
се коригира със съответната пропорция – ¾, и получената сума да се намали с
платената сума от 21, 91 лв. Т.е. претенцията за неизплатен годишен отпуск
за 2020 г. е основателна за размера от 251, 26 лв. и за тази сума ответникът
ще бъде осъден да плати, включително и законна лихва, считано от датата на
завеждане на иска.
По разноските: Ищецът претендира разноски, позовавайки се на
разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, която пък препраща за
определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение към
Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения
6
/Наредбата/, то с оглед предявяването на два обективно съединени иска,
техните размери и фактът, че единият изцяло се отхвърля / по чл. 128 от КТ/,
но доколкото погасяването е станало след образуването на делото, т.е.
ответникът е дал повод за иницииране на делото, то за него съдът ще осъди
ответникът да заплати на проц. представител на ищеца сума в размер на 300
лв., определена съобразно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата. По
отношение на втория иск, уважен частично и с оглед обстоятелството, че
ответникът е извършил плащания преди завеждане на исковата молба, т.е.
изначално не е дал повод за исковата претенция, то с оглед уважения размер
ще осъди ответникът да плати сумата от 63, 82 лв. на процесуалния
представител на ищеца / поради оказаната безплатно съдействие по чл. 38, ал.
2 от ЗА/, определен съобразно текста на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата. За
отхвърления размер на иска с правно основание ищецът ще бъде осъден да
плати на ответника сумата от 99,87 лв. Следва да се посочи, че ответникът
представя доказателства за платено адвокатско възнаграждение в размер на
250 лв. без обозначаване по колко от тази сума за всеки от двата иска, което
съдебният състав трактува като да е платено по равно /125 лв./ за всеки от тях.
Именно на база 125 лв. за иска по чл. 224, ал. 1 от КТ е формиран размерът на
разноските, дължими в ползва на ответника.
По следващите се държавни такси и разноски: Работникът или
служителят е освободен от такси и разноски в производството по трудови
спорове, на основание чл. 359 от КТ. И по двата иска ответникът е дал повод
за завеждане на иска, като следва да плати пълен размера д.т. – 50 лв. за иска
с правно основание чл. 128 от КТ, и д. т. в размер на 10, 05 лв. за иска с
правно основание чл. 224 от КТ, пропорционално на уважената част от
претенцията, като остатъкът до пълния размер от 50 лв. ще остане за сметка
на бюджета на съда. Що се касае до възнаграждението на вещото лице – общо
в размер на 300 лв., ответникът ще бъде осъден да плати по сметка на КРС
сумата от 140, 37 лв., а остатъкът до пълния размер ще остане за сметка на
съда.
По обжалваемостта:
Настоящият акт може да се обжалва чрез Районен съд - Кюстендил пред
Окржен съд-Кюстендил в двуседмичен срок от датата на съобщаването му.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на АЛ. В. ИВ., ЕГН: **********, адрес: общ. К., с. Н.,
против „М. Д.“ ЕООД, ЕИК: *********, представлявано от В. К., със
7
седалище и адрес: гр. М. ул. „А.С.“ №**, за присъждане на сумата от 627
лева, представляваща неизплатени трудови възнаграждения периода от м.
06.2021 г. - до 08.07.2021 г. включително.
ОСЪЖДА „М. Д.“ ЕООД, ЕИК: *********, представлявано от В. К., със
седалище и адрес: гр. М., ул. „А. С.“ №**, да плати на АЛ. В. ИВ., ЕГН:
**********, адрес: общ. К. с. Н., сума в размер на 9,41 лв. представляваща
законна лихва върху претенцията от общо 627 лв. – по иска за неизплатени
трудови възнаграждения периода от м. 06.2021 г. - до 08.07.2021 г., която
законна лихва се дължи за периода 14.10.2021 г. до 06.12.2021 г.
ОСЪЖДА „М. Д.“ ЕООД, ЕИК: *********, представлявано от В. К.,
със седалище и адрес: гр. М., ул. „А. С.“ №**, да плати на АЛ. В. ИВ., ЕГН:
**********, адрес: общ. К., с. Н., сума в размер на 251, 26 лв.,
представляваща неизплатено обезщетение за неизползван годишен отпуск за
2020 г. в размер на 15 дни, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на завеждане на исковата молба – 14.10.2021 г. до
окончателното й изплащане, като отхвърля иска за разликата над тази
сума до пълната претенция от 1 250 лв., включваща претенция за обезщетение
за неизползван годишен отпуск за 20 дни за 2019г., 5 дни за 2020 г. и 10 дни
за 2021 г.
ОСЪЖДА „М.Д.“ ЕООД, ЕИК: *********, представлявано от В. К., със
седалище и адрес: гр. М., ул. „А. С.“ №**, да плати на адв. И.А. –
процесуален представител при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА, на АЛ. В. ИВ.,
ЕГН: **********, адрес: общ. К. с. Н., сума в размер на 363, 82 лв. - разноски
за процесуално представителство.
ОСЪЖДА АЛ. В. ИВ., ЕГН: **********, адрес: общ. К., с. Н., да плати
на „М. Д.“ ЕООД, ЕИК: *********, представлявано от В. К., със седалище и
адрес: гр. М., ул. „А. С.“ №**, сума в размер на 99,87 лв. – разноски за
процесуално представителство.
ОСЪЖДА „М. Д.“ ЕООД, ЕИК: *********, представлявано от В. К. със
седалище и адрес: гр. М., ул. „А. С.“ №**, ДА ЗАПЛАТИ на Държавата, по
сметка на ВСС, чрез сметката на Кюстендилски районен съд, следващата се
държавна такса в размер на общо 60, 05 лв. (шестдесет лева и 5 ст.), както и
140, 37 лв. (сто и четиридесет лева и 37 ст.), заплатено от Бюджета на съда
възнаграждение на вещо лице.
Решението ПОДЛЕЖИ на обжалване пред Окржен съд-Кюстендил в
двуседмичен срок от датата на съобщаването му.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните (по общите указания
на чл. 7, ал. 2 ГПК).
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
8