Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 15.09.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори април
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия
Натали Генадиева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 1633 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 25.10.2019 г., постановено по гр.д.№ 69353/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 75 състав, са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените
от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД- *** /ЕИК ******/
срещу И.Х.И. /ЕГН **********/
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.86,
ал.1 ЗЗД за сумата 3 263.53 лева, представляваща неизплатено
задължение по Договор за потребителски паричен кредит № 2382876 от 18.08.2016
г., вземанията по който са прехвърлени по силата на Индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 19.04.2017 г., за сумата 246.19 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 14.09.2016 г. до 14.08.2019 г., и за
сумата 307.03 лева, представляваща лихва за забава за периода от 14.09.2016 г.
до 28.02.2018 г.
Постъпила
е въззивна жалба от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД- *** /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на
горепосочените суми, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна И.Х.И. /ответник по делото/- чрез особен представител по чл.47 ГПК оспорва жалбата и
моли постановеното от СРС отхвърлително решение като правилно да бъде
потвърдено.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, а по същество неправилно и следва да бъде отменено.
Предявените от „А.з.с.н.в.” ЕАД установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД са основателни.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд, че ответникът И.Х.И. и третото лице „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД /праводател на ищеца/ са били обвързани от валидно договорно
правоотношение, възникнало по силата на сключен на 18.08.2016 г. договор за
потребителски кредит, представляващ по същество договор за заем /чл.240 ЗЗД/, регламентиран
от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./, сключен при
общи условия. По силата на този договор /под № 2382876/ дружеството- заемодател
предоставило на ответника- заемател паричен заем в размер на 3 000 лв. срещу
задължение на последния да върне заемната сума, ведно с възнаградителна лихва,
на 24 месечни вноски, първите 23 от които равни- по 155.20 лв. всяка, а
последната- от 155.25 лв., с крайна падежна дата- 14.08.2018 г. Уговорени са между
страните по договора фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ от 12.99 % и годишен
процент на разходите /ГПР/- в размер на 17.03 %, като общият размер на дълга,
включващ договорната /възнаградителна/ лихва, такси за разглеждане на кредита
от 90 лв. и еднократна застрахователна премия от 173.53 лв., е определен на 3 724.85
лв.
Предвид
сключването на договора в изискуемата от чл.9 ЗПК писмена форма и с изискуемото
от чл.10 и чл.11 ЗПК съдържание и тъй като е установено по делото, че заемната
сума е получена от заемателя /видно от неоспореното заключение на съдебно-
счетоводната експертиза/, договорът е породил съответни правни последици и
задължение на последния да върне заемната сума. Клаузите относно основното
съдържание на договора съдържат ясна воля на страните и конкретен фиксиран
размер на лихвата и ГПР, като потребителят се е съгласил с тях при подписване
на договора. Уговореният годишен процент на разходите /ГПР/ не противоречи на
чл.19, ал.4 ЗПК /норма от императивен порядък/, тъй като не надвишава
петкратния размер на законната лихва, поради което и в тази част не е налице
недействителност на договора.
Не
е налице основание за приемането и на извод за нищожност на договорната клауза
относно лихвената конвенция между страните, за която съдът следи служебно, тъй
като договореният годишен лихвен процент /ГЛП/ на възнаградителната лихва е в
размер 12.99 % и не надвишава трикратния размер на законната лихва /към
датата на сключване на процесния договор- общо 30 %/, представляващ приложим критерий
за необезпечените кредити. Клаузата за възнаградителна лихва не противоречи на
добрите нрави и не се явява нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Не се касае и
за искане, основаващо се на неравноправна клауза, за наличието на каквато при
договори за потребителски кредит, включени в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен също
да следи служебно /за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22
и чл.33 ЗПК/, който принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския
процес, съобразно изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК /нова- ДВ, бр.100/
20.12.2019 г./.
От
страна на ответника не е заявено оспорване на процесния кредитен договор
/автентичността му не е оспорена/, нито че ответникът е получил заемната сума
от 3 000 лв., което обстоятелство е потвърдено с неоспореното заключение на
вещото лице по изслушаната в първо-инстанционното производство съдебно-
счетоводна експертиза. Подписани от заемателя са приложените от ищеца договор
за паричен заем, погасителен план към него, общи и специални условия към
договора и съгласие за директен дебит, чиято автентичност също не е оспорена от
ответника.
При
това положение задължението на ответника- кредитополучател да погасява вноските
по сключения с кредитодателя договор за потребителски кредит от 18.08.2016 г.
безспорно е възникнало.
Анализът
на събраните в процеса доказателства налага приемането на извод, че ответникът И.
е неизправна страна по сключения с „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД договор
за потребителски кредит и дължи плащане на неизплатената част от дълга по
кредита, възлизаща на 3 509.72 лв. общо /3 263.53 лв. + 246.19 лв./, която
сума включва главница и възнаградителна лихва. Ответникът, чиято е
доказателствената тежест за установяване изпълнението на договора, не е навел
фактически твърдения, нито е установил в процеса, че е погасил претендирания по
делото дълг от 3 509.72 лв. общо преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК, поради което и следва да бъде признато, че дължи посочената главница на
основание чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК. Ирелевантно за приемане
изводите по съществото на спора в случая е обстоятелството, че задължението
произтича от обявен за предсрочно изискуем кредит съобразно общите условия към
договора /поради неплащане на съответен брой последователни месечни вноски/, за
което е необходимо нарочно волеизявление на кредитора, което да е достигнало до
длъжника, тъй като падежът на задължението при приключване на устните
състезания в СРС е настъпил /чл.235, ал.2 ГПК/. Независимо дали се основава на
предсрочна или редовна изискуемост на дълга по кредита, към посочения
релевантен момент вземането е било изискуемо, поради което правилно е признато
за дължимо /по основание/ с обжалваното решение.
Предвид
сключения на 19.04.2017 г. между кредитодателя „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“
ЕАД и ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД /“АСВ“ ЕАД/ договор за цесия, ведно с приложение към него от същата дата, по силата
на който първият прехвърлил на последния вземанията по договора за заем с
ответника, възлизащи на 3 539.83 лв. общо към датата на цесията, от които:
3 263.53 лв.- главница, и 276.30 лв.- лихви, легитимацията на ищеца като
кредитор по вземанията е установена по делото. Не могат да бъдат споделени от
въззивния съд приетите от първо-инстанционния съд изводи, обосновали отхвърляне
на предявените от „АСВ“ ЕАД установителни искове, че непредставянето от страна
на ищеца на Приложение № 1- неразделна част от договора за цесия, в неговата
цялост /по делото са представени само страници 1, 10 и 25 от препис- извлечение
на посоченото приложение/, препятства възможността да се провери дали ищцовото
дружество е носител на правото да го реализира, т.е. дали е материалноправно
легитимирано като кредитор на вземането, тъй като приложеният документ няма
необходимата доказателствена стойност да установи идентичността на
претендираните вземания /арг. чл.178, ал.2, изр.1 ГПК/. Приложеното по делото
извлечение от приложение към договора за цесия няма визираните в нормата на
чл.178, ал.2, изр.1 ГПК зачерквания, изтривания, добавки между редовете и други
външни недостатъци, занижаващи доказателствената му стойност, като
представянето му в неговата цялост- 25 страници /с 385 позиции/, между които
само стр.№ 10 съдържа релевантни за предмета на спора факти и обстоятелства,
ненужно би утежнило преценката на доказателствения материал по делото. Прехвърлените
вземания по процесния кредитен договор са индвидуализирани в достатъчна степен
в него, като независимо от бланкетно заявеното от ответника оспорване /без да е
оспорена автентичността му/, доказателствената му сила следва да бъде зачетена
в настоящия случай. Приложението, представляващо неразделна част от сключения
на 19.04.2017 г. индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/, което е и подписано от представители на дружествата- цедент и
цесионер, по съществото си е частен диспозитивен документ, който не се ползва с
материална доказателствена сила и има достоверна дата спрямо трети лица само
при условията на чл.181 ГПК. Оспорването му не се извършва по реда на чл.193 ГПК, а съдът го преценява като писмено доказателство съобразно регламентираните
в чл.178- чл.189 ГПК правила, като гради фактическите изводи по вътрешно
убеждение и при съвкупна преценка на всички доказателства по делото /в този смисъл: Решение № 315 от
09.11.2011 г. по гр. дело № 1216/ 2010 г. на ВКС, І ГО; Решение № 44 от
13.05.2014 г. по т.д.№ 4696/ 2013 г. на ВКС, ТК, I ТО, постановени по реда на
чл.290 ГПК/.
Съобразно
установената по приложението на чл.193 ГПК практика на ВКС тежестта за
доказване неистинността на документа носи страната, която го е оспорила, ако
той е подписан от нея, което правило се извежда от презумпцията за истинност на
подписания документ по чл.193, ал.3, изр.2 ГПК /в този смисъл: Решение № 254/
14.07.2011 г. по гр.д.№ 569/ 2010 г.
на ВКС, IV ГО; Решение № 91 от 01.04.2015 г. по гр.д.№ 5960/ 2014 г. на ВКС, ІV
ГО, и др./. Поради това и при оспорване доказателствената сила на частен
диспозитивен документ, изходящ от оспорващия го, при приложение правилата на
чл.193, ал.3 ГПК доказателствената тежест за установяване неавтентичността на
договора принадлежи на страната, оспорваща сключването му, а не на страната,
която черпи права от него. Частният /диспозитивен или свидетелстващ/ документ
се ползва с формална доказателствена сила, т.е. той доказва както факта на
писменото изявление, така и неговото авторство, но доказателствената му сила
отпада при успешно оспорване на истинността му, за което доказателствената
тежест е на страната, която оспорва верността на направеното изявление.
Същевременно, доколкото оспорването по реда на чл.193 ГПК на верността на
документ е средство за защита срещу обвързващата доказателствена сила на
последния, то влиза в действие само срещу материалната доказателствена сила на
официалните документи, а относно частните документи преценката на съда е по
вътрешно убеждение, съобразно всички останали данни по делото, без да е налице
обвързаност от материалната им доказателствена сила.
В
случая автентичността на процесното приложение към договор, подписано от
представители на цедента и цесионера, не е оспорена от ответника, поради което
и същият се ползва с формална доказателствена сила. Наведеният от ответника довод
срещу доказателствената стойност на този документ, по преценка на въззивния
съд, е неоснователен.
Въз
основа на дадено от цедента на цесионера "АСВ" ЕАД пълномощно за
уведомяване на длъжника за така извършената цесия и връчване на препис от
исковата молба и приложеното към нея уведомление за прехвърляне на процесните
вземания са настъпили последиците по чл.99, ал.4 ЗЗД, поради което и в
качеството на кредитор ищецът е материалноправно легитимиран да търси
изпълнение на същите от длъжника- ответник по делото.
Съгласно
заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-
счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните, плащания по договора
от страна на кредитополучателя не са извършени, като дължимата главница е в
размер на 3 263.53 лв. /2 265.80 лв.- редовна главница, и 997.73 лв.-
просрочена главница/, дължимата договорна лихва- в размер на 246.19 лв., а
дължимите лихви за просрочие възлизат на 317.48 лв.
С
оглед горното, тъй като ответникът е неизправна страна по сключения с
кредитодателя /цедент/ заемен договор, а в резултат на валидно извършената
цесия- задължено към ищеца- цесионер лице, исковете по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД
вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД за горепосочените суми като основателни и
доказани следва да бъдат уважени.
При тези съображения, поради несъвпадане
изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното първо-инстанционно
решение, което е неправилно, следва да бъде отменено и вместо това да бъде постановено
решение за признаване дължимостта на процесните суми- главница, възнаградителна
лихва и лихви за забава, от ответника И.И. на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 ЗЗД и
чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК ответникът- въззиваема страна дължи да заплати на ищеца-
въззивник сумата 1 001.37 лв.- разноски за първоинстанционното производство /104.20
лв.- държ. такса, 100 лв.- за юриск. възнаграждение, 497.17 лв.- заплатено
възнаграждение за особения му представител, и 300 лв.- възнаграждение на вещо
лице/, сумата 126.34 лв.- разноски за заповедното производство /76.34 лв.-
държ. такса, и 50 лв.- за юриск. възнаграждение/, и сумата 195.19 лв.- разноски
за въззивното производство /95.19 лв.- държ. такса, и 100 лв.- за юриск.
възнаграждение/.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло Решение от 25.10.2019
г., постановено по гр.д.№ 69353/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 75
състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
по предявените от „А.з.с.н.в.“ ЕАД- *** /ЕИК
******/ срещу И.Х.И. /ЕГН **********/
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, че И.Х.И. /ЕГН
**********/ дължи н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД- *** /ЕИК ******/ сумата 3 263.53 лв. /три хиляди
двеста шестдесет и три лева и 53 ст./- главница, представляваща неизплатено
задължение по Договор за потребителски паричен кредит № 2382876 от 18.08.2016
г., сключен между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД /цедент/ и И.Х.И., вземанията по който са
прехвърлени с Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 19.04.2017 г., ведно със законната лихва от 28.02.2018 г. до изплащане на
вземането; сумата 246.19 лв. /двеста
четиридесет и шест лева и 19 ст./, представляваща договорна /възнаградителна/ лихва
за периода от 14.09.2016 г. до 14.08.2019 г.; и сумата 307.03 лв. /триста и седем лева и 03 ст./, представляваща
лихва за забава за периода от 14.09.2016 г. до 28.02.2018 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на 29.03.2018 г. по гр.д.№ 13733/
2018 г. на СРС, 75 състав.
ОСЪЖДА И.Х.И. /ЕГН **********/ да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД- ***
/ЕИК ******/ сумата 1001.37
лв. /хиляда и един лева и 37 ст./- разноски
за първоинстанционното производство, и сумата 126.34 лв. /сто двадесет и шест
лева и 34 ст./- разноски за заповедното производство, на основание чл.78, ал.1 ГПК, и сумата 195.19 лв. /сто
деветдесет и пет лева и 19 ст./- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.