РЕШЕНИЕ
№ 153
гр. Варна, 16.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Татяна Лефтерова
при участието на секретаря Димитричка Ст. Илиева
като разгледа докладваното от Татяна Лефтерова Гражданско дело №
20223110109757 по описа за 2022 година
разгледа докладваното от районния съдия гр. дело №9757/2022 г., по
описа на ВРС и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз основа искова молба В. А.
Д., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл.***, вх.***, ет.***, ап.***,
с която против „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
***, бул. „***“ №***, са предявени обективно кумулативно съединени
осъдителни искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца, следните
суми:
- 6361,75 лева – сбор от дължими трудови възнаграждения, начислени
за периода от м.06.2019 г. до м.06.2020 г., както следва: за м. юни 2019 г. –
747 лв.; за м. юли 2019 г. – 785 лв.; за м. август 2019 г. – 683,75 лв.; за м.
септември 2019 г. – 965 лв.; за м. октомври 2019 г. – 695 лв.; за м. ноември
2019 г. – 590 лв.; за м. декември 2019 г. – 449 лв.; за м. януари 2020 г. - 449
лв.; за м. март 2020 г. – 80 лв.; за м. април 2020 г. – 87 лв.; за м. май 2020 г. –
91 лв.; за м. юни 2020 г. – 740 лв., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане;
- 1697,81 лева - сбор от обезщетения за забава, начислени върху
главните задължения, за периода от 26.07.2019 г. до 25.07.2022 г.;
- 650 лева - обезщетение по чл.221, ал.1 КТ, за неспазен срок на
предизвестие, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
1
исковата молба в съда до окончателното плащане;
- 5440 лева – обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното плащане;
- 702,20 лева - обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ, за неизползван платен
годишен отпуск, в размер на 20 работни дни за 2019 г. ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното плащане и
- 120,60 лева - обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ, за неизползван платен
годишен отпуск, в размер на 10 работни дни за 2020 г. ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното плащане.
Претендират се сторените разноски.
Обстоятелства, на които се основават претендираните от ищеца права:
Между страните по делото е налице трудово правоотношение,
възникнало въз основа на трудов договор №***/*** г. В изпълнение на
трудовия договор, ищецът приел да заеме длъжността „***“. Основното
месечно възнраграждение е в размер на 420 лева. През м.юни 2020 г.
трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на осн. чл.327, ал.1, т.2
КТ. Ищецът твърди, че след прекратяване на трудовия му договор,
неизплатени останали следните суми за трудови възнаграждения: в общ
размер на 6361,75 лева, начислени за периода от м.06.2019 г. до м.06.2020 г.,
както следва: за м. юни 2019 г. – 747 лв.; за м. юли 2019 г. – 785 лв.; за м.
август 2019 г. – 683,75 лв.; за м. септември 2019 г. – 965 лв.; за м. октомври
2019 г. – 695 лв.; за м. ноември 2019 г. – 590 лв.; за м. декември 2019 г. – 449
лв.; за м. януари 2020 г. - 449 лв.; за м. март 2020 г. – 80 лв.; за м. април 2020
г. – 87 лв.; за м. май 2020 г. – 91 лв.; за м. юни 2020 г. – 740 лв. Тъй като
ответникът отказва да му предостави трудовото досие и ведомостите, ищецът
сочи, че размерът на претендираното трудово възнаграждение е
приблизителен. Сочи, че ответникът дължи обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 2019 г. и 2020 г., общо за 30 работни дни.
Неизплатено е и дължимото от работодателя обезщетение по чл.222, ал.3 КТ,
в размер на шест брутни трудови възнаграждения и обезщетение по чл.221
КТ, за неспазен срок на предизвестие, в размер на едно брутно трудово
възнаграждение.
В срока по чл.131 ГПК ответникът представя отговор на исковата
молба, с който не оспорва заявените фактически твърдения. Признава, че се е
намирал с ищеца в трудово правоотношение, прекратено с негова заповед №
***/***г., на осн. чл.327, ал.1, т.2 КТ, считано от *** г. Твърди, че независимо
от изпитваните затруднения вследствие световната икономическа криза от
2018 г., довела до намаляване на поръчките и ограничаване на пазарите,
периодичното плащане на дължими трудови възнаграждения в полза на
ищеца не е преустановено. Макар да не е изплащано редовно, размерът на
2
трудовото възнаграждение не е намаляван, като ищецът, оставайки на работа,
е съзнавал този факт. Предлага разсрочено плащане на дължимите трудови
възнаграждения след сключване на споразумение между страните. Оспорва
основателността на претенцията за заплащане на трудово възнаграждение над
признатия размер от 4716,42 лева, дължимо за периода м.06.2019 г. –
м.06.2020 г. Сочи, че в сумата от 4716,42 лева е включено и полагащото се на
работника обезщетение по чл.221, ал.1 КТ. Оспорва като неоснователна
претенцията за заплащане на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, тъй като същото
е начислено през м.09.2015 г. на база заповед за прекратяване на трудово
правоотношение № *** г., считано от 07.09.2015 г., когато ищецът придобива
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Претендираното
обезщетение по чл.222, ал.3 КТ е начислено през м.09.2015 г., заедно с
полгащата се на ищеца заплата, като е изплатена сумата от 3342,14 лева.
Нетното трудово възнаграждение е в размер на 3442,14 лева, като за
разликата от 100 лева въвежда възражение за изтекъл погасителен давностен
срок. Оспорва дължимостта на обезщетение по чл.224 КТ, като твърди, че
ищецът е ползвал изцяло платения годишен отпуск за 2019 г. и 2020 г.
Варненският районен съд, като прецени доказателствата по делото
и доводите на страните, приема за установено, от фактическа страна,
следното:
Страните не спорят, че между тях, на дата *** г., на основание чл.67,
ал.1 КТ, е сключен трудов договор №***, по силата на който, ответникът
възлага, а ищецът приема да изпълнява, при ответника, длъжността „***”.
Съгласно уговореното с трудовия договор, основното месечно
възнаграждение на ищеца е определено да бъде в размер на 420 лева.
Предвидено е заплащането на месечното трудово възнаграждение да бъде
извършвано до 25-то число на месеца, следващ отработения.
Не се спори, че трудовото правоотношение на ищеца е прекратено със
заповед № ***/*** г. на работодателя, считано от 16.06.2020 г., на осн. чл.327,
ал.1, т.2 КТ. Съгласно посоченото в заповедта, трудовият договор на
работника се прекратява по негово искане, поради забавяне в изплащане на
трудовото му възнаграждение.
По делото е допуснато изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза, от
приетото заключение, на която се установява, че брутното трудово
възнаграждение /БТВ/ на ищеца за периода от м.06.2019 г. до м.06.2020 г. е в
размер на 5985,51 лева. Следва да се съобрази, че в размера от 5985,51 лева е
включено и дължимото от работодателя обезщетение по чл.221, ал.1 КТ, в
размер на 610 лева. Същото следва да бъде извадено от определения общ
размер на дължимото брутно трудово възнаграждение, като след съобразяване
на това обстоятелсто, дължимо остава възнаграждение в общ размер на
5375,51 лева. Компонентите, от които е формирано БТВ са: заработка,
възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, възнаграждение за
нощен труд, сума за ползван платен отпуск и обезщетение по чл.221 КТ, при
3
прекратяване на трудовото правоотношение. Намерено е, че трудоворо
възнаграждение за процесния период е изчислено правилно във ведомостите
на ответника. Дължимите осигурителни вноски от работодателя са
декларирани, но не са внесени. БТВ на ищеца за последния пълен отработен
месец – 11.2019 г. е в размер на 608,63 лева, а размерът на изплатеното от
работодателя БТВ за последния пълен отработен месец е за м.12.2018 г. и
същото е в размер на 657,02 лева.
Съгласно приложена таблица към експертното заключение, нетното
трудово възнаграждение за процесния период е в размер на 4716,42 лева.
При така установените фактически обстоятелства се налагат
следните правни изводи:
Съдът е сезиран с трудов спор по смисъла на чл.357 КТ, при твърдения,
че между страните е съществувало трудово правоотношение, след
прекратяването, на което са останали неплатени в полза на ищеца трудови
възнаграждения и обезщетение по чл.221 КТ. Ищцовата претенция намира
правното си основание в разпоредбите на чл.128, т.2 вр. чл.242 КТ, чл.221,
чл.222, ал.3 и чл.224, ал.1 КТ. Исковете са допустими, като ищецът е активно
легитимиран да ги предяви. Налице е и пасивна легитимация на ответника
като бивш работодател на ищеца, да отговаря за заплащане на трудово
възнаграждение и обезщетение за времето на неспазеното предизвестие при
прекратяване на трудовото правоотношение.
За да се уважат предявените искове, в тежест на ищеца е да установи, че
е полагал труд по трудов договор, сключен с ответника, както и размера на
договореното, и дължимо трудово възнаграждение за всеки от месеците. В
тежест на ищеца е да установи размер и период на дължимото обезщетение за
забава, както и размер на претендираните обезщетения. При въведените от
ответника възражения, в тежест на последния е да докаже, че е изплатил
претендираните суми, че не дължи същите или че са налице обстоятелства,
които го освобождават от задължението за плащане.
Разпоредбата на чл. 242 КТ определя, че положеният труд по трудов
договор е възмезден, а нормата на чл.128, т.2 КТ указва задължението на
работодателя да заплаща в срок, на работника/служителя, уговореното
трудово възнаграждение. При неизпълнение на това задължение от страна на
работодателя, за работника/служителя възниква право на иск за заплащане на
пълния размер на дължимото трудово възнаграждение, като липсата на
парични средства или друго препятствие, не освобождават работодателя от
задължението за плащане на уговореното трудово възнаграждение. На
основание чл.245, ал.2 КТ, неизплатената част от трудовото възнаграждение
се дължи ведно със законната лихва. В процесния случай е безспорно
установено, че ищецът е полагал труд по сключения с ответника трудов
договор. Анализът на събраните по делото писмени доказателства и
заключение на съдебно-счетоводна експертиза сочи, че към датата на
подаване на исковата молба, както и към датата на приключване на съдебното
4
дирене по делото, ответникът е начислил в полза на ищеца трудови
възнаграждения за периода от м.06.2019 г. до м.06.2020 г., но не е заплатил
същите изцяло.
Неоснователно се явява възражението на ответника, че искът следва да
се отхвърли, тъй като той изпитва финансови затруднения. Задължението да
заплати обезщетение за неспазено предизвестие е законово определено,
поради което изпълнението му не подлежи на преценка от страна на
работодателя дали да го изпълни, като съобрази финансовото си състояние.
По делото бе безспорно установено, че трудовият договор между страните е
прекратен на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, поради което работодателя
дължи обезщетение за неспазения срок на предизвестие, на осн. чл.221 КТ. От
представените по делото писмени доказателства, по безспорен начин се
установява размерът на всяко едно от месечните трудови възнаграждения, за
които ищецът твърди, че не му е било изплатено. От своя страна, ответникът
не оспорва размерите на претендираните суми, не доказа да е изпълнил в
цялост задълженията си заплащане на трудовите възнаграждения, начислени
за периода от м.06.2019 г. до м.06.2020 г.
При горните доводи и като съобразява заключението на ССчЕ, съдът
намира, че ответникът дължи в полза на ищеца трудово възнаграждение в
размер на 5375,51 лева – неизплатено брутно трудово възнаграждение за
периода м.06.2019 г. – м.06.2020 г., като не се установява работодателят да е
заплатил каквато и да е част от същото. Доколкото, обаче, посочената сума
представлява трудово възнаграждение в брутен размер, от която ответникът
извършва плащания за публични задължения на работника – социално и
здравно осигуряване, данък общ доход, то в полза на ищеца следва да се
присъди не брутният, а не нетният размер на трудовото възнаграждение,
който възлиза на сумата от общо 4167,42 лева. При изчисляване на дължимия
нетен размер съдът не съобразява сумата посочена в ред 13, колона 11 от
таблица 1 към ССчЕ, доколкото в същата е вписано дължимото от
работодателя обезщетение по чл.221 КТ. Последното не е елемент от БТВ,
като такъв е единствено сумата за отпуск /колона 10/ - 55,45 лева. Нетният
размер на същата е 43,03 лева, при съобразяване удръжките, вписани в
колони и 14 и 15, както и начисленият данък общ доход /10%/. Предявеният
иск следва да бъде отхвърлен за разликата над 4167,42 лева до пълния
претендиран размер от 6361,75 лева, като неоснователен.
Предвид основателността на главния иск за заплащане на неизплатени
трудови възнаграждения, доказан по основание се явява и искът за заплащане
на обезщетение за забава, начислено за периода от 26.07.2019 г. до датата,
предхождаща датата на подаване на исковата молба в съда - 24.07.2022 г.
Ищецът претендира крайна дата на начисляване на лихвата за забава –
25.07.2022 г., но претенция за тази дата не може да бъде уважена, доколкото в
противен случай ще се стигне до недопустимо кумулиране на две лихви за
един и същи период. Изчислен на основание чл.162 ГПК с лихвен калкулатор,
за периода от датата, следваща падежа на всяко от главните задължения, до
5
24.07.2022 г., същият се явява доказан за общия размер от 1136,10 лева. За
разликата над 1136,10 лева до първоначално претендирания размер от 1697,81
лева и за датата 25.07.2022 г., искът подлежи на отхвърляне, като
неоснователен.
Съгласно разпоредбата на чл.327, ал.1, т.2 КТ, работникът или
служителят може да прекрати трудовия договор, без предизвестие до
работодателя, когато последният забави изплащането на трудовото му
възнаграждение. Видно от основанието, посочено в заповедта за прекратяване
на трудовото правоотношение, работникът е отправил искане за прекратяване
на трудовия му договор, на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, поради забава в
изплащане на трудовото му възнаграждение. При съобразяване с разпоредбата
на чл.221, ал.1 КТ, с която в тежест на работодателя е поставено
задължението да изплати на работника или служителя обезщетение в размер
на брутното му трудово възнаграждение, за срока на предизвестието, в
случаите по чл.327, ал.1, т.2 КТ, със същата заповед, ответникът е разпоредил
изплащане в полза на ищеца, на обезщетение в размер на едно брутно трудово
възнаграждение. Като основа за определяне на размера на обезщетението по
чл.221, ал.1 КТ служи полученото брутно трудово възнаграждение за месеца,
предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното
обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно
брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено – така
чл.228, ал.1 КТ. Съгласно установената съдебна практика, това е последният
пълен отработен месец от работника/служителя. При данни, че последният
пълен отработен месеца на ищеца при ответника е м. 11.2019 г., то именно
този месец следва да послужи за основа за изчисляване на дължимото
обезщетение. Видно от заключението на ССчЕ, БТВ на работника, за
последния пълен отработен месец, е в размер на 608,63 лева. Ищецът
претендира заплащане на обезщетение по чл.221 КТ в размер на 650 лева,
като ответникът не доказа да е изплатил каквато и да е сума за обезщетение
по чл.221 КТ, поради което искът за обезщетение се явява основателен до
размера от 608,63 лева, като от този размер до пълния претендиран размер от
650 лева, искът подлежи на отхвърляне.
По исковете с правно основание чл.224, ал.1 КТ.
Съгласно заключението на ССчЕ, през процесния период, ищецът е
ползвал платен годишен отпуск в общ размер на 34 дни, от които – 22 дни
през 2019 г. и 12 дни през 2020 г. Обезщетение по чл.224, ал.1 КТ се дължи
при кумулативното наличие на следните предпоставки – трудовият договор
на ищеца да е прекратен и работникът да не е ползвал полагащият му се
платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването му или за
предходни години. С исковата молба се сочи, че ответникът дължи на ищеца
суми за това, че последният не е ползвал платен годишен отпуск за 2019 г., в
размер на 20 дни и за 2020 г. – в размер на 10 дни. Видно от табл.1 към
заключението на ССчЕ, за процесния период 2019 – 2020 г. работникът е
ползвал общо 34 дни – 22 дни през 2019 г. и 12 дни през 2020 г. Тъй като
6
полагащият се платен годишен отпуск за сочените години е ползван от
ищеца, то същият няма право на парично обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск. Исковете с правно основание чл.224, ал.1 КТ следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
По иска с правно основание чл.222, ал.3 КТ.
Обезщетение по чл.222, ал.3 КТ има характер на гратификация,
отблагодаряване за дългогодишната работа на работника/служителя, при един
работодател. Същото се дължи при кумулативното наличие на следните
предпоставки – прекратено трудово правоотношение, като към момента на
прекратяване, работникът или служителят да е придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст и да не е било изплащано такова обезщетение /в
този см. решение №***/*** г. по гр.д. №***/*** г. на ВКС, 3 г.о/.
Обезщетението по чл.222, ал.3 КТ се дължи еднократно - при прекратяване на
трудовото правоотношение след първоначалното придобиване на право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ако впоследствие работникът или
служителят постъпи отново на работа, независимо дали се е пенсионирал, при
следващото прекратяване на трудовото правоотношение той няма право на
обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ /така, „Коментар на Кодекса на труда”,
дванадесето преработено и допълнено издание, издателство „Сиби” с.743-
748/. Без значение е дали при прекратяване на трудовото правоотношение,
когато е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст,
обезщетението е било получено от ищеца – в този см. решение №15 от
02.02.2016 г. по гр.д. № 2520/2015 г. на ВКС, 3 г.о., решение по гр.д.
№2506/2005 г. на ВКС, 3 г.о., решение №235 от 03.07.2014 г. по гр.д.
№969/2014 г. на ВКС, 4 г.о.; решение №851 от 27.10.2009 г. по гр. д.
№3815/2008 г., на ВКС, 1 г.о. Искът с правно основание чл.222, ал.3 КТ е
неоснователен, поради което същият подлежи на отхвърляне.
По разноските.
По искането на ответника за освобождаване от заплащане на разноски,
съдът намира, че в процесния случай не е налице нито една от кумулативно
изискуемите предпоставки на чл.78, ал.2 ГПК. Ответникът не е признал
изрично предявените искове и с поведението си е дал повод за завеждане на
делото. До приключване на съдебното дирене, ответникът не представи
доказателство да е заплатил претендираните от ищеца суми за трудови
възнаграждения, лихви и обезщетение по чл.221, ал.1 КТ, като тук следва да
се посочи, че дори, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и
този повод отпадне в хода на висящия процес, на ищеца се дължат разноски.
С оглед изхода от спора, съразмерно на уважената част от исковете и на
основание чл.78, ал.1 ГПК, на ищеца се следват сторените разноски по
делото, в общ размер на 786,50 лева, за които е представен списък по чл.80
ГПК.
На основание чл.78, ал.3 ГПК, съразмерно на отхвърлената част от
исковете, в полза на ответника, се следват сторените разноски по делото, но
7
доколкото не се представят доказателства за извършването на такива,
разноски в полза на ответника не следва да се присъждат.
На основание чл.78, ал.6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на ВРС, сумата от общо 319,28 лева – разноски по делото
за дължимата за производството държавна такса и възнаграждение на вещо
лице.
По гореизложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
***, бул. „***“ №***, ДА ЗАПЛАТИ на В. А. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.
***, ж.к. „***“, бл.***, вх.***, ет.***, ап.*** следните суми: 4167,42 лева –
сбор от дължими трудови възнаграждения, начислени за периода от м.06.2019
г. до м.06.2020 г., както следва: за м. юни 2019 г. – 343,44 лв.; за м. юли 2019
г. – 597,78 лв.; за м. август 2019 г. – 628,49 лв.; за м. септември 2019 г. –
547,18 лв.; за м. октомври 2019 г. – 556,73 лв.; за м. ноември 2019 г. – 472,28
лв.; за м. декември 2019 г. – 474,24 лв.; за м. януари 2020 г. – 359,23 лв.; за м.
март 2020 г. – 45,08 лв.; за м. април 2020 г. – 47,34 лв.; за м. май 2020 г. –
52,60 лв.; за м. юни 2020 г. – 43,03 лв., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 25.07.2022 г. до окончателното
плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 4167,42 лева до пълния
претендиран размер от 6361,75 лева, на основание чл.128 КТ.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
***, бул. „***“ №***, ДА ЗАПЛАТИ на В. А. Д., ЕГН **********, с адрес:
гр. ***, ж.к. „***“, бл.***, вх.***, ет.***, ап.*** сумата от 1136,10 лева,
представляваща сбор от обезщетения за забава, начислени върху главните
задължения за периода от 26.07.2019 г. до 24.07.2022 г., като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата над сумата от 1136,10 лева до пълния претендиран размер
от 1697,81 лева, както и за дата 25.07.2022 г.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
***, бул. „***“ №***, ДА ЗАПЛАТИ на В. А. Д., ЕГН **********, с адрес:
гр. ***, ж.к. „***“, бл.***, вх.***, ет.***, ап.***, сумата от 608,63 лева,
представляваща обезщетение по чл.221, ал.1 КТ, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над 608,63 лева до пълния претендиран размер от 650 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. А. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. ***,
ж.к. „***“, бл.***, вх.***, ет.***, ап.***, против „***“ АД, ЕИК ***, със
8
седалище и адрес на управление: гр. ***, бул. „***“ №***, осъдителен иск за
заплащане на сумата от 702,20 лева – обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за 2019 г., на основание чл.224, ал.1 КТ.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. А. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. ***,
ж.к. „***“, бл.*** вх.***, ет.***, ап.***, против „***“ АД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, бул. „***“ №***, осъдителен иск за
заплащане на сумата от 120,60 лева – обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за 2020 г., на основание чл.224, ал.1 КТ.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. А. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. ***,
ж.к. „***“, бл.*** вх.*** ет.***, ап.***, против „***“ АД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, бул. „***“ №***, осъдителен иск за
заплащане на сумата от 5400 лева – обезщетение по чл.222, ал.3 КТ.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
***, бул. „***" №***, да заплати на В. А. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.
***, ж.к. „***“, бл.*** вх.***, ет.***, ап.*** сумата от 1900 лева,
представляваща сторените разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр.
***, бул. „***“ №***, ДА ЗАПЛАТИ на В. А. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.
*** ж.к. „***“, бл.***, вх.***, ет.***, ап.*** сумата от 786,50 лева,
представляваща сторените разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
***, бул. „***“ №***, да заплати по сметка на ВРС, сума в размер на 319,28
лева, представляваща държавна такса, дължима на основание чл.78, ал.6 ГПК.
ДОПУСКА предварително изпълнение на решението на основание
чл.242, ал.1 ГПК.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Окръжен
съд Варна, в двуседмичен срок от съобщаването.
На страните да се връчи препис от решението, на основание чл.7, ал.2
ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
9