Р Е Ш Е Н И Е
Номер 21.02.2020
г.
Град Свиленград
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - СВИЛЕНГРАД
І граждански състав
На двадесет
и осми януари две хиляди и двадесета година,
В публично заседание в следния
състав:
СЪДИЯ: ЖИВКА ПЕТРОВА
Секретар: А.Д.,
като разгледа докладваното от
Съдията
гражданско дело № 243 по
описа за 2019
година,
намери за установено следното:
Предявени са искове на основание чл.422,
ал.1, във вр. с чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, във вр. с чл.9 от ЗПК, вр. чл.6 от
ЗПФУР, във чл.79, ал.1, чл.86, ал.1 и чл.92 от ЗЗД.
Ищецът “ИЗИ ФИНАНС” ЕООД с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, представлявано
от Б.И.Н.– управител, чрез юрисконсулт А.С.Г.,
е предявил против ответника Г.К.Л.
с ЕГН: **********, с адрес: ***, иск за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумите, за които е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по частно гр. дело № 862/ 2018г. по описа
на Районен съд – Свиленград, а именно: сумата 952,24 лв. - главница по Договор за предоставяне на кредит от разстояние
№ 187594/ 27.10.2017г., сумата 173,91 лв. – договорна лихва за периода
25.01.2018г. - 22.10.2018г., сумата 672,50 лв. - неустойка за периода
26.11.2017г. – 22.10.2018г. Претендира и законната лихва върху главницата от
датата на завеждането на заявлението по чл.410 от ГПК до пълното погасяване на
дължимата сума.
Ищецът твърди, че
на 27.10.2017г., в качеството си на кредитодател е сключил с ответника, в качеството
му на кредитополучател, Договор за предоставяне на кредит от разстояние №
187594, който бил сключен при условията на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние /ЗПФУР/. Сключването на самия договор се извършвало въз
основа на подробна информация, достъпна на уеб адрес: www.minizaem.bg. На същия електронен адрес били публикувани и общите
условия за предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно същите, сключването
на договора ставало след регистрация на клиента в сайта и попълване на
въпросник, както и маркиране на полето “Съгласен съм с общите условия”, с което
кандидатът безусловно се бил съгласил.
Ищецът изпълнил
задълженията си по договора, като предоставил на ответника кредит в размер на
1150 лв. Ответникът не изпълнил задължението си да върне сумата, ведно с
договорените лихви, в срок до 22.10.2018г., когато настъпил падежът на
последната погасителна вноска. Остатъкът от дължимата главница бил 952,24 лв.
Ответникът дължал и
договорна лихва, която съгласно чл.2, ал.1, т.3 от договора била определена в
размер на 40,15% и за периода 25.01.2018г.
- 22.10.2018г. възлизала на 173,91 лв.
Съгласно чл.3 от Договора, в случай, че длъжникът не обезпечал вземането
си по кредита, той дължал неустойка. За периода 26.11.2017г. – 22.10.2018г.
ответникът дължал неустойка в размер на 627,50 лв.
На 24.10.2018г.
ответникът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което било образувано ч.гр.д. № 862/2018г. по описа на РС – Свиленград и
издадена заповед за изпълнение. Заповедта била връчена на длъжника по реда на
чл.47, ал.5 от ГПК и в указания му едномесечен срок ответникът предявил иск за
установяване на вземанията си.
Към датата на завеждане
на исковата молба ответникът - кредитополучател дължал на ищеца - кредитодател
сумата 1 798,65 лв., включваща: 952,24 лв. - главница по предоставения
кредит, 173,91 лв. – договорна /възнаградителна/ лихва за периода 25.01.2018г.
- 22.10.2018г., 672,50 лв. - неустойка по чл.3 от Договора за кредит, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на завеждането на заявлението по
чл.410 от ГПК до пълното погасяване на дължимата сума.
По изложените
съображения се иска от съда да уважи предявените искове.
В хода на устните
състезания, с молба от 04.11.2019г. ищецът е посочил, че ответникът е погасила
част от задълженията си по договора, като е внесла сумата 620 лв., но от месец
юли до датата на подаване на молбата не била направила други вноски.
С молба от
29.11.2019г. ищецът отново е поискал от съда да уважи предявените искове, като
постанови решение съобразно признанието, при условията на чл.237 от ГПК. Поискал
е съдът да му присъди и направените съдебни разноски в заповедното и в
настоящето производство, като е представил списък на разноските по чл.80 от ГПК.
Ответникът не е
подала отговор на исковата молба в срока по чл.131, ал.1 от ГПК. С молба,
постъпила в съда на 02.12.2019г., ответникът е посочила, че на 24.06.2019г. е
извършила плащане по договора в размер на 370,00 лв., като е представила доказателство
за извършеното плащане. Посочила е в молбата, че била извършила и друго
плащане, за което не разполагала с документ. Същевременно, с молбата признава
предявените искове, като не възразява съдът да постанови решение по чл.237 от ГПК.
С молба от
17.01.2020г. ищецът е уточнил, че в сумата 620 лв., с която ответникът е
погасила част от задълженията си по договора, се включват две плащания: на
сумата 370 лв. - извършено на 24.06.2019г. и на сумата 250 лв. – извършено на
31.07.2019г.
Съдът, с оглед
безспорните твърдения за извършено след завеждане на исковата молба частично
погасяване на вземанията поради плащане и представени доказателства за това, и
предвид разпоредбата на чл.235,
ал.3 ГПК, намери, че не може да се
произнесе с решение съобразно признанието.
Съгласно т.9 от ТР №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в
производството по чл.422 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за
изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в
исковия процес, като в това производство нормата на чл.235,
ал.3 ГПК намира приложение по отношение
на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез
осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз
основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен
процес.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид становищата, доводите и възраженията на страните, прие следното:
От приложеното
частно
гр. дело № 862/2018г. по описа на Районен
съд -Свиленград се установява, че в полза на ищеца е издадена Заповед № 429/ 23.11.2018г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено
ответникът да му заплати следните суми: 952,24
лв. - главница по Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 187594/ 27.10.2017г., 173,91 лв. –
договорна лихва за периода 25.01.2018г. - 22.10.2018г., 672,50 лв. - неустойка за
периода 26.11.2017г. – 22.10.2018г., както и разноски по делото.
Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл.47,
ал.5 от ГПК и в изпълнение на указанията на Съда заявителят е предявил искове
за установяване на вземанията си в срока по чл.415, ал.4 от ГПК.
Представен е по делото Договор за предоставяне на
кредит от разстояние № 187594 от 27.10.2017г., сключен при
условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Безспорно,
представеният договор представлява договор за потребителски кредит, уреден в
разпоредбите на чл.9 от ЗПК,
съгласно който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл.6 от ЗПФУР,
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно чл. 7 от ЗПФУР
страни по договора са доставчикът и потребителят, а в ал.2 на същия член е
разписано, че потребител е всяко физическо лице, което като страна по договор
за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност. С оглед изложеното,
правоотношението между страните попада изцяло в обхвата на ЗПФУР.
Съгласно чл.10 от ЗПК
договорът трябва да е сключен в писмена форма на хартиен или друг носител. Представеният
по делото договор не носи подписа на потребителя. Тъй като, безспорно договорът
за кредит е сключен под формата на електронен документ, последният, ведно с
Общите условия към него, е представен по делото на хартиен носител, на
основание чл.184, ал.1 ГПК.
В договора за кредит са посочени личните
данни на кредитополучателя /потребителя/ – ответник по делото. Уговорено е, че
сумата, предоставена по договора е в размер от 1150 лв., при лихвен процент от
40, 15 % и годишен процент на разходите от 48, 44 %. Установен е срок за
връщане на предоставения кредит от 360 дни с падеж на 22.10.2018 г.
Съгласно чл.3, ал.1 от договора, потребителят
се е задължил в 3-дневен срок, считано от сключването му да предостави на кредитора
едно от следните две обезпечения: банкова гаранция или да посочи две физически
лица-поръчители, всяко от които да отговаря на определени изисквания. При
неизпълнение на това задължение потребителят дължи на кредитора неустойка в
размер на 807 лв., като неустойката се заплаща разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, като към всяка вноска се добавя сума в размер на 67,25
лв.
Съгласно разпоредбата на чл.18, ал.5 от ЗПФУР,
за договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние се прилагат и чл.143
- 148 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/. В чл.143, т.5 от ЗЗП
е установено, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Неравноправността на клауза в посочената хипотеза представлява частен случай на
противоречие с добрите нрави.
Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1
от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, добрите нрави са морални
норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона
(чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при
иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на
парични или непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението
- съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. В мотивите на
тълкувателното решение е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна,
ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Като съобрази цитираната задължителна
съдебна практика, настоящият съдебен състав намира, че уговорената в чл.3 от договора
неустойка противоречи на добрите нрави, поради което и тази клауза от договора
е нищожна. В случая, неустойката е установена при превес на нейните обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, и е установена единствено с оглед
генериране на допълнително възнаграждение за кредитодателя.
По тези съображения, претендираната неустойка не следва да се присъжда, като предявените искове, в частта им с която се претендира заплащане на сумата 672,50 лв. – неустойка по договора, иска следва да се отхвърли като неоснователен.
Не следва да се присъжда и
претендираната законна лихва върху главницата, тъй като същата не е предмет на
заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, а исковото производство по чл. 422 от ГПК е продължение на заповедното производство, т.е. предмет на доказване са паричните вземания с посочените основание,
размер и период пред заповедния съд. Затова, производството в тази му част –
относно претенцията за законна лихва върху главницата - подлежи на прекратяване,
поради недопустимост на заявената акцесорна претенция.
В обобщение на изложеното, безспорно е усвояването на
кредита в пълен размер от 1150 лв., безспорно е и извършеното частично плащане в
размер на 620 лв., направено след подаване на заявлението по чл.410 от ГПК,
което кредиторът е приел. Безспорно е също, че към момента на подаване на
заявлението дължимата по договора главница е била в размер на 952,24 лв., а дължимата договорна лихва - 173,91 лв.
При извършено
частично плащане, съгласно чл.76,
ал.2 от ЗЗД, се погасяват в
определена поредност – най-напред разноските, след това лихвите и най-после
главницата. Поради това и с оглед гореизложеното, следва да се приеме за
установено, че към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес,
съществува вземане на ищеца от ответника, основано на процесния договор, в
размер на 506,15 лв. – главница.
На основание чл.78, ал.1 ГПК,
с оглед изхода на спора на ищеца следва да бъдат присъдени разноски по
съразмерност. В производството по делото ищецът е сторил разноски в общ размер
от 200 лв., от които 50 лв. - за заплатена държавна такса и 150 лв. –
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определи при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК
във вр. с чл. 37 ЗПП
и чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ, от които с оглед
уважената част от предявените искове следва да се присъди сумата от 56,28 лв. С
оглед изхода на делото, съразмерно на уважената част от исковете следва да се
определят и разноските в заповедното производство, така че в тежест на
ответника остават разноските в размер на 39,11 лв.
Водим от горното, Съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията на страните, че
към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес съществува вземане на “ИЗИ ФИНАНС” ЕООД с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:***, от Г.К.Л. с ЕГН: **********,
с адрес: ***, по издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 по ч. гр. дело № 862/ 2018
г. по описа на Районен съд – Свиленград, за сумата 506,15 лв. – главница, дължима по Договор
за предоставяне на кредит от разстояние № 187594/ 27.10.2017г., КАТО за
разликата над 506,15 лв. до пълния предявен размер от 952,24 лв. – главница,
както и за сумата 173,91 лв. – договорна лихва за периода 25.01.2018г. -
22.10.2018г., както и за сумата 672,50 лв. - неустойка за периода 26.11.2017г.
– 22.10.2018г., ОТХВЪРЛЯ предявените искове, като неоснователни.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото по
предявения от “ИЗИ ФИНАНС” ЕООД с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление:***, срещу Г.К.Л. с ЕГН: **********, с адрес: ***, акцесорен
иск за установяване дължимостта на законна лихва върху главницата по Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 187594/ 27.10.2017г., считано от датата
на завеждане на заявлението по чл.410 от ГПК в съда до пълното й изплащане.
ОСЪЖДА Г.К.Л. с ЕГН: **********, с адрес:
***, да заплати на “ИЗИ ФИНАНС” ЕООД с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление:***, сумата 56,28 лв. – разноски по делото и
сумата 39,11 лв. – разноски по ч. гр. дело № 862/ 2018 г. по описа на Районен
съд – Свиленград.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните. Решението, в прекратителната му част има характер на
определение и подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в едноседмичен
срок от връчването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: