№ 560
гр. София, 18.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Въззивно гражданско
дело № 20211100508287 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20096066 от 15.04.2021 г., постановено по гр.дело №
39386/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 78 състав, частично са уважени предявените
от „Т.С.“ ЕАД против В. Г. Д., ИВ. ЦВ. Д. и Г. ЦВ. Д. искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, като е признато за установено, че ответниците дължат на ищеца разделно,
при квоти – всеки по 1/3 част от сумите, както следва: сумата от 4400 лв. –
главница, представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода
22.11.2016 г. – м. април 2018 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.
София, ж.к. ****, аб. № 191600, ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.11.2019 г., до окончателното изплащане на
вземането, сумата от 700 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2017 г. – 11.11.2019 г.,
сумата от 30 лв. – главница, представляваща стойност на извършена услуга за
дялово разпределение за периода 22.11.2016 г. – м. април 2018 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.11.2019
г., до окончателното изплащане на вземането, и сумата от 7 лв. – обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за
периода 01.12.2016 г. – 11.11.2019 г. С решението си СРС отхвърлил претенциите
на ищеца за разликата над уважените до пълните предявени размери и съобразно
изхода от спора разпределил отговорността за разноски между страните по
делото.
1
Решението е постановено при участието на „Т.“ ООД като трето лице
помагач на страната на ищеца.
Срещу решението в частта, с която установителните искове, предявени
срещу ответниците В. Г. Д. и ИВ. ЦВ. Д., са уважени, е постъпила въззивна жалба
от последните. В жалбата се излагат оплаквания за незаконосъобразност и
неправилност на съдебния акт, поради постановяването му в нарушение на
съдопроизводствените правила. Навеждат се доводи за недопустимост на
сезиращата съда искова молба като предявена срещу починало преди подаването ѝ
лице. Позовавайки се на разясненията, дадени в мотивите на Тълкувателно
решение № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС,
поддържа, че в случая не са били налице процесуалните предпоставки за
конституриране по реда на чл. 227 ГПК на наследниците на първоначалния
ответник, съответно същите не са надлежни страни в процеса и не следва да
отговарят по предявените искове. Искането до въззивния съд е да отмени
решението в обжалваната част и да отхвърли предявените искове в уважената от
СРС част.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Т.“ ООД не е заявило
становище по подадената от ответника въззивна жалба.
Решението в частта, с която е признато за установено, че Г. ЦВ. Д. дължи на
„Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, 1/3 част от сумите, както следва: сумата от 4400
лв. – главница, представляваща стойност на потребена топлинна енергия за
периода 22.11.2016 г. – м. април 2018 г. за топлоснабден имот, находящ се на
адрес: гр. София, ж.к. ****, аб. № 191600, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.11.2019 г., до окончателното
изплащане на вземането, сумата от 700 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2017 г. –
11.11.2019 г., сумата от 30 лв. – главница, представляваща стойност на извършена
услуга за дялово разпределение за периода 22.11.2016 г. – м. април 2018 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
22.11.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, и сумата от 7 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово
разпределение за периода 01.12.2016 г. – 11.11.2019 г., както и в съответната част
за разноските, в която Г. ЦВ. Д. е осъден да заплати „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, 1/3 част от сумите, както следва: сумата от 600 лв., представляваща
деловодни разноски, сторени за първоинстанционното производство, и сумата от
140 лв., представляваща деловодни разноски, сторени за заповедното
производство, е влязло в законна сила поради необжалването му от страна на
ответника Г. ЦВ. Д..
Решението е влязло в законна сила и в частта, в която са отхвърлени
исковете, предявени от „Т.С.“ ЕАД против В. Г. Д., ИВ. ЦВ. Д. и Г. ЦВ. Д., за
разликата над 4400 лв. до пълния претендиран като главница за топлинна енергия
размер от 4751,79 лева и за периода от м. май 2016 г. до 21.11.2016 г., за разликата
2
над 700 лв. до пълният претендиран като обезщетение за забава върху главницата
за топлина енергия размер от 796,84 лв., за разликата над 30 лв. до пълния
претендиран като главница за извършена дялово разпределение размер от 34,30
лв. и за периода от м. май 2016 г. до 21.11.2016 г., и за разликата над 7 лв. до
пълният претендиран като обезщетение за забава върху главницата за дялово
разпределение размер от 7,65 лв., поради необжалването му от страна на ищеца
„Т.С.“ ЕАД.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа
и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
оспорения съдебен акт:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и
допустимо по следните съображения:
Установява се по делото, че въз основа на заявление по чл. 410 ГПК,
подадено на 22.11.2019 г., на основание чл. 411, ал. 3 ГПК е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 27.11.2019 г., постановена по ч.гр.дело №
67183/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 78 състав, с което е разпоредено длъжникът
Ц.И. Д. да заплати на заявителя „Т.С.“ ЕАД сумите, както следва: сумата от
4751,79 лв. – главница, представляваюа стойност на потребена топлинна енергия
за периода м. май 2016 г. – м. април 2018 г., сумата от 796,84 лв. – мораторна
лихва за периода от 15.09.2017 г. до 11.11.2019 г., сумата от 34,40 лв. – главница,
представляваща стойност на извършена услуга „дялово разпределение“, сумата от
7,65 лв. – мораторна лихва за периода 01.12.2016 г. до 11.11.2019 г., ведно със
законната лихва върху двете главници, считано от 22.11.2019 г. до изплащане на
вземането, както и сумата от 161,81 лв. – разноски по делото.
Установява се, че длъжникът Ц.И. Д. е починал на 26.04.2020 г., т.е. след
издаване на заповедта за изпълнение. Последният е оставил като свои наследници
В. Г. Д., ИВ. ЦВ. Д. и Г. ЦВ. Д., конституирани като ответници в исковото
производство на основание чл. 227 ГПК.
При така установените фактически обстоятелства, наведените във
въззивната жалба оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение
следва да бъдат преценени като неоснователни. Разпоредбата на чл. 422, ал. 1
ГПК е специална процесуална норма, относима към заповедното производство, с
която на кредитора на заявеното вземане законодателят е предоставил исковия ред
да установи неговото съществуване. Тълкуването на разпоредбата, според която
този иск се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение (когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК) дава
3
основание да се приеме, че исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК е
своеобразно продължение на допустимо проведеното заповедно производство.
Валидно възникналите между страните по него процесуални правоотношения
обуславят извода, че установителният иск срещу длъжник, починал след издаване
на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, но преди предявяването му, е
процесуално допустим. По силата на установеното в чл. 422, ал. 1 ГПК правило,
допустимостта на установителния иск с оглед правосубектността на страните по
него следва да се преценява към момента на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, а не към неговото предявяване. В този смисъл е и
задължителната практика на върховната съдебна инстанция, обективирана в т. 10б
от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, съгласно която при универсално правоприемство, настъпило в
периода между издаване на заповедта за изпълнение и предявяването на иска,
правоприемниците участват в делото на основание чл. 227 ГПК.
Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания,
включително и относно основателността и размера на предявените искове, то в
съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи
проверка за правилността на решението в обжалваната му част.
По изложените съображения правните изводи на двете съдебни инстанции
съвпадат, поради което въззивната жалба е неоснователна, а решението в
обжалваната от ответниците част следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира
разноски за въззивното производство разполага само въззиваемата страна.
Независимо от това, по преценка на настоящия въззивен състав, разноски на
въззиваемата страна за юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство не следва да бъдат присъдени, тъй като по делото не е подаден
отговор на въззивната жалба, нито е осъществено процесуално представителство в
проведеното във въззивното производство открито съдебно заседание.
Подадените от „Т.С.“ ЕАД на 09.12.2021 г. и на 23.02.2022 г. писмени молби не са
в състояние да обосноват ангажиране на отговорността на въззивниците за
сторени във въззивното производство разноски.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, ГО, IV-E въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20096066 от 15.04.2021 г., постановено по
гр.дело № 39386/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 78 състав, в обжалваната част, в
която е признато за установено, че В. Г. Д. и ИВ. ЦВ. Д. дължат на „Т.С.“ ЕАД, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, разделно, при квоти – всеки по 1/3 част от сумите, както следва:
сумата от 4400 лв. – главница, представляваща стойност на потребена топлинна
енергия за периода 22.11.2016 г. – м. април 2018 г. за топлоснабден имот, находящ
4
се на адрес: гр. София, ж.к. ****, аб. № 191600, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.11.2019 г., до
окончателното изплащане на вземането, сумата от 700 лв. – обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода
15.09.2017 г. – 11.11.2019 г., сумата от 30 лв. – главница, представляваща
стойност на извършена услуга за дялово разпределение за периода 22.11.2016 г. –
м. април 2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 22.11.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, и
сумата от 7 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за дялово разпределение за периода 01.12.2016 г. – 11.11.2019 г., както
и в съответната част за разноските, в която В. Г. Д. и ИВ. ЦВ. Д. са осъдени да
заплатят на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разделно, при квоти –
всеки по 1/3 част от сумите, както следва: сумата от 600 лв., представляваща
деловодни разноски, сторени за първоинстанционното производство, и сумата от
140 лв., представляваща деловодни разноски, сторени за заповедното
производство.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Т.“ ООД на
страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5