РЕШЕНИЕ
№ 1377
гр. Пловдив, 10.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ЕК. Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от ЕК. Вл. Мандалиева Въззивно гражданско
дело № 20225300501616 по описа за 2022 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Настоящото разглеждане на делото е повторно от въззивния съд
след отменително Решение №124 от 16.06.2022г. постановено по гр.д.
№3523/2021г. по описа на ВКС, с което делото е върнато за ново
разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания.
Въззивният съд е сезиран с жалба с депозирана от “Лайт Кредит“
ООД ЕИК *********, чрез процесуалния представител адв. Н. Л. против
Решение №260850/14.10.2020г. постановено по гр.д.№17751/2019г. по описа
на ПРС, осемнадесети гр.с., с което дружеството е осъдено да заплати на Й.
Т. Т. сумата от 8 226.99лв- главница, платена при начална липса на основание
по клауза за възнаградителна лихва по договор за заем №5593/11.06.2014г.,
ведно със законна лихва, начиная от 30.10.2019г. до окончателното и
изплащане. В полза на Й. Т. Т. са присъдени направени в производството
разноски в размер на 329.07лв, а на адвокат С. Г. е присъдена сумата от
741.35лв, представляващи адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2
1
ЗА. Решението на първоинстанционния съд се обжалва, като
незаконосъобразно, необосновано, неправилно и постановено в
противоречие със събрания доказателствен материал, по съображения
подробно изложени в жалбата. Моли се въззивният съд да отмени
първоинстанционния акт, като вместо това отхвърли исковете като
неоснователни. Претендират се разноски..
Въззиваемата страна Й. Т. Т. с ЕГН-**********, чрез процесуалния си
представител адв. Д. Б. оспорва жалбата като изцяло неоснователна, моли да
се потвърди първоинстанционния акт като правилен и законосъобразен.
Претендира разноски, съгласно представения списък с направени такива.
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по
делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законния срок, от страна имаща правен
интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което се явява процесуално допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.55
ал.1 ЗЗД за заплащане от страна на ответното дружество на сумата от
8 226.99лв – недължимо платена главница по клауза за възнаградителна
лихва по договор за заем №5593/11.06.2014г., ведно със законната лихва от
датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното и
изплащане.
Първоинстанционният съд е уважил предявения иск, като е констатирал
недействителност на договора, поради нарушение на чл.11 т.10 ЗПК
относно посочване на общо дължимата сума за погасяване от потребителя,
както и изхождайки от разпоредбата на чл.19 ал.1 ЗПК е установено липса в
процесния договор на общия размер на дължимата възнаградителна лихва,
поради посочване само но 3.146%, както и точната дължима обща сума към
момента на сключване на договора, поради което потребителят не би могъл
да знае колко точно се оскъпява кредита му, което от своя страна
противоречи на изискването на чл.11 т.10 ЗПК за наличие на яснота.
Недоволен от постановеният съдебен акт е останал жалбоподателят,
който твърди че решението е незаконосъобразно и необосновано,
2
постановено в противоречие с материалния закон.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната
част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
След като са изчерпани контролните функции на въззивният съд, той
проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността
на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на
посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд,
като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити
и новонастъпили факти./ В този смисъл е Решение №200 от 23.06.2015г. на
ВКС по гр.д.№6459/2014г., четвърто г.о. ГК/
В конкретният случай обжалваният акт е валиден и допустим. Пред
настоящата инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или
новонастъпили факти, поради което съдът постановява съдебният си акт на
база събраните пред първата инстанция доказателства, които са подробно,
пълно и правилно анализирани от първоинстанционният съд, но при
формиране на правните изводи е приложена нормата на чл.4 от Закона за
потребителския кредит / ДВ бр.35 от 2014г., в сила от 23.07.2014г./, която не е
действала при сключване на договора за заем от 11.06.2014г.
Решението на първоинстанционният съд е потвърдено от въззивната
инстанция при първото разглеждане на делото. С отменителното си решение,
ВКС е констатирал „очевидна неправилност“ на акта на въззивния съд по
смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, доколкото е нарушен принципа на
законност в гражданския процес, поради което е отменил въззивния акт, като
е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, с
указания, при новото разглеждане съдът да извърши преценка относно това
дали клаузите, във връзка с уговореното възнаграждение на заемодателя и
условията, при които е отпуснат паричния заем, са ясни и разбираеми за
потребителя т.е. бил ли е наясно заемателя с размера на дължимите месечни
вноски, включващи възнаградителна лихва на заемателя или клаузите на
договора и анекса към него са неравноправни.
След съвкупна преценка на събраните доказателства, доводите на
страните и като се съобрази с дадените от ВКС указания, настоящият съдебен
състав направи следните правни изводи:
3
Няма спор между страните, че на 11.06.2014г. между същите е
сключен договор за заем №5593/11.06.2014г, по силата на който ищцата е
получила в заем сумата от 15 000лв, като договорът е обезпечен с договорна
ипотека върху собствен на кредитополучателката недвижим имот. В
договора е уговорено възнаграждение в размер на 3.146% месечно, ГПР
49.580%, главницата и договорното възнаграждение платими на 24 равни
месечни вноски, всяка от които в размер на 925.94лв в периода от
11.07.2014г. до 11.06.2016г., с падеж 11.06.2016г.
Съгласно действащата към датата на сключване на договора норма на
чл.4 т.2 ЗПК /ДВ бр.58 от 2010г. в сила от 31.08.2010г./, разпоредбите на
закона не се прилагат за сключени договори за кредит, които са обезпечени с
ипотека върху недвижим имот, поради което неспазването на формалните
изисквания на чл.10 ал.1 и чл.11 ал.1 т.7 – 12 ЗПК, в какъвто смисъл са
изводите на първоинстанционния съд не могат да бъдат основание за
недействителност на сключения договор от 11.06.2014г. относно общата
дължима сума за погасяване на заема, след като договорът е изключен от
предметния обхват на закона за потребителския кредит. От друга страна
ищцата има качеството на потребител по смисъла на парг.13 т.1 ДР на ЗЗП,
поради което съгласно задължителните указания на ВКС, съдът следва да
извърши преценка за действителността на отделните клаузи в договора за
заем основавайки се на правата , които са предоставени на потребителя по
специалния Закон за защита на потребителите.
Съгласно действащата към релевантния момент разпоредба на чл. 143
от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. За неравноправна
се определя и клаузата, която не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. По смисъл на чл.2
от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори - „неравноправни
клаузи“ означава договорните клаузи определени в чл.3. В чл.3 от
Директива 93/13/ЕИО от своя страна е предвидено, че в случаите когато
дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за
4
неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между права и
задължения, произтичащи от договора. Като не се счита за индивидуално
договорена клауза, която е съставена предварително и следователно
потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, по
специално във връзка с договорите с общи условия.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално. В конкретният случай, видно от
данните по делото и съдържанието на процесния договор за заем №***г.,
очевидно става дума за типов договор, предоставян от заемодателя на
заемателя, поради което не може да се направи извод, че същият е договорен
индивидуално с потребителя, и съответно последният е имал възможност да
влияе върху неговото съдържание.
Дали обаче се касае за неравноправна клауза, въпреки че същата не
е уговорена индивидуално: Според дадените задължителни тълкувания на
СЕС по дело 186/16г. по повод приложение на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета (транспонирана в българското законодателство), не е неравноправна
клауза в потребителски договор, ако клаузата е написана на ясен и разбираем
език. Изложеното налага задължение за финансовата институция да изложи
точния механизъм и отношението между този механизъм и механизма
свързан с отпускане на кредита, така че потребителят да може предвиди въз
основа на ясни и разбираеми критерии, произтичащите за него икономически
последици.
В конкретният случай, от договореното в клаузата на чл. 8 ал.1 от
сключения между страните договор и анекса към него, може да се направи
обоснован извод, че целият риск е прехвърлен изцяло на кредитополучателя.
Действително заемодателят е уведомил заемателя, че следва да му заплаща
като възнаграждение месечна лихва в размер на 3.21%, а в ал.3 е посочено,
че заемателят заплаща лихва само върху непогасената главница, както и че
връщането на заемната сума ведно с договорна лихва се извършва по
погасителен план, в чието съдържание е посочен размер на месечната вноска
от 925.94лв, но заемодателят не е предоставил на заемателя информация за
точното оскъпяване на кредита с 32.50% при годишна лихва от 40.992%. Със
сключен анекс към договора, извършено на 09.07.2015г. е запазен този
5
лихвен процент, като остатъкът на заемната сума в размер на 8 216.08лв и
новата отпусната в заем сума от 8 783.92лв, е следвало да бъдат върнати
заедно с договорна лихва до 09.07.2018г., като общата дължима сума възлиза
на 29 801.52лв – при дължима главница 17 000лв, договорната лихва възлиза
на 12 801.52лв, равняващо се на 42.95% от общата дължима сума.
Изложеното обосновава извода, че клаузите за възнаградителна лихва по
договор за заем №5593/11.06.2014г. и анекса към него не са съставени
прозрачно, поради което заемателя не е в състояние за прецени, въз основа на
ясни и разбираеми критирии, икономическите последици, произтичащи от
подписването на договора. Макар да не е налице недобросъвестност от страна
на заемодателя, доколкото се установява, че е налице неравноправност между
правата и задълженията на страните по договора в ущърб на потребителя, то
посочените клаузи следва да бъдат обявени за нищожни.
Мотивиран от горното настоящият съдебен състав приема, че ищецът е
заплатил на ответника сумата от 8 226.99лв, представляваща недължимо
платена сума по нищожни клаузи от договор и анекс към него, предвид което
ответникът дължи нейното връщане.
Уважавайки предявените искове макар и с различни от горните мотиви,
първоинстанционният съд като краен извод е постановил правилен и
законосъобразен акт, който следва да бъде потвърден, а жалбата като
неоснователна оставена без уважение.
С оглед изхода на спора, на процесуалния представител на въззиваемата
страна адв. С. Г. по реда на чл.38 ал.2 ЗА следва да се присъди адвокатско
възнаграждение, съгласно представения списък, а именно - при първото
разглеждане на делото пред въззивната инстанция, при настоящото
разглеждане на делото пред въззивната инстанция и пред ВКС – възлизащи
общо в размер на 2417.64лв. Жалбоподателят не възразява относно
претендираните разноски от процесуалния представител на въззиваемата
страна.
Мотивиран от горното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
6
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260850/14.10.2020г. постановено по гр.д.
№17751/2019г. по описа на ПРС, осемнадесети гр.с.
ОСЪЖДА “Лайт Кредит“ ООД ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.Пловдив, ул.Полет №1 да заплати на адвокат С. А. Г. от
гр.*** адвокатско възнаграждение в размер на 2 417.64лв/ две хиляди,
четиристотин и седемнадесет лева, и шестдесет и четири стотинки/
Решението подлежи на обжалване пред ВКС, с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7