№ 17474
гр. София, 30.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20251110122373 по описа за 2025 година
РЕШЕНИЕ
30.09.2025 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 22373/2025 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „АСВ“ ЕАД срещу В. Н. П., като се твърди, че ищецът
бил придобил вземания срещу ответника по силата на договор за цесия, сключен с „АТ“
ЕООД. Поддържа, че с цесия му били прехвърлени вземания по договора за предоставяне на
поръчителство от 29.12.2016 г. Навежда доводи, че ответника е уведомен за извършената
цесия. Излага съображения, че между ответника и „КР“ ЕАД бил сключен договор за
потребителски кредит № 2676031/22.11.2022 г., като на същата дата между „АТ“ ЕООД и
ответника, а така и между „АТ“ ЕООД и „КР“ ЕАД били сключени договори за предоставяне
на поръчителство и поръчителство, като „АТ“ ЕООД започнал да отговаря солидарно за
вземанията по договор за кредит в качеството му на поръчител. Твърди, че
кредитополучателят не бил изпълнил задълженията си по договора за кредит, като
1
кредиторът бил удовлетворен от поръчителя, за който били възникнали регресни вземания за
сумата от 5623,99 лева – незаплатена главница, сумата от 995,44 лева – договорна
възнаградителна лихва за периода от 10.03.2023 г. до 12.06.2024 г., както и сумата от 899,98
лева – мораторна лихва за периода от 11.03.2023 г. до 01.01.2025 г. Поддържа, че е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, но ответника бил възразил, поради което имал
правен интерес от предявените искове. Иска да бъде признато за установено, че ответника
дължи претендираните суми, както и присъждането на деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като претенциите
се оспорват. Твърди, че договорът е недействителен по аргумент от чл. 22 ЗПК, във вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което обосновава подробно. Поддържа, че в случая като потребител е
поел задължението да заплаща възнаграждение за поръчител, което е оскъпило кредита, но
същото не било надлежно предвидено в договора за кредит, поради което било налице и
противоречие с правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което аргументира подробно. Навежда
доводи, че клаузата на чл. 4 от договора за кредит била нищожна, тъй като същата
обвързвала сключването на договора за кредит с предоставянето на обезпечение, като
единствено привидно била предоставена възможност договора евентуално да се сключи без
предоставянето на обезпечение. Сочи, че практически целта на клаузата била потребителят
да избере възможно най-бързия начин за одобряването на кредита и неговото отпускане,
което обаче бил и най-скъпият вариант, тъй като сключването на договора за поръчителство
се явявало именно подобно условие. Излага съображения, че изискването за сключването на
договор за поръчителство било в противоречие с чл. 16 ЗПК, тъй като кредиторът имал
задължение да оцени кредитоспособността на кредитополучателят, а в случая било
очевидно, че подобно проучване не е било правено. Поддържа, че договорът за
поръчителство се явявал допълнителна услуга за потребителя, като последният дължал
заплащането на възнаграждение за същата независимо от това дали ще се стигне до
ангажирането на отговорността на поръчителя, като този разход бил известен на кредитора,
поради което следвало да бъде включен в ГПР. Инвокира доводи, че двамата договора са
свързани, което се установявало от множество обстоятелства, които обосновава. Излага
съображения, че договорът за поръчителство е сключен извън присъщата му обезпечителна
цел, а целял единствено начисляването на допълнителни разходи за потребителя, което било
необходимо условие поставено от кредитора и то с точно определено юридическо лице,
което препятствало възможността кредитополучателят да предостави поръчител при по-
благоприятни условия, вкл. и безплатно, като в случая възнаграждение за поръчителя било в
размер на 5409,57 лева, при предоставена сума по кредита от 6000,00 лева. Прави извод, че в
случая било налице значително неравновесие в правата и задълженията на страните по
договорите. Твърди, че договорът за поръчителство бил нищожен поради липсата на
предмет и основание, като излага подробни съображения. Иска отхвърляне на предявените
искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, във вр. чл. 143 ГПК, във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Спорното материално право е обусловено от проявлението в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на
валидно сключен договор за потребителски кредит по който сумата да е предоставена на
ответника; 2) валидно сключени договори за поръчителство; 3) поръчителят да е изпълнил в
това си качество задълженията на ответника по договора за кредит, като е уведомил главния
длъжник за това; 4) поръчителят да е цедирал регресните си вземания, произтичащи от
2
изпълнението на задължението в качеството на поръчител; 5) отвентикът да е надлежно
уведомен за извършената цесия.
От Договор за потребителски кредит № 2676031/22.11.2022 г., сключен между „КР“
ЕАД от една страна, в качеството на кредитор и В. Н. П. от друга страна в качеството на
кредитополучател се установява, че кредиторът предоставя на кредитополучателят сумата от
6000,00 лева, като кредитополучателят се задължава да я върне на 24 месечни вноски, ведно
с уговорената договорна възнаградителна лихва. В договора е посочено, че ГПР е 21,64 %.
В клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за потребителски кредит страните са
договорили, че кредитополучателят се задължава да предостави един от посочени видове
обезпечения, в това число и поръчителство.
Представен е Договор за предоставяне на поръчителство от 22.11.2022 г., сключен
между „АТ“ ЕООД от една страна в качеството на поръчител и В. Н. П. – от друга страна в
качеството на потребител. По силата на договора поръчителят се задължава да сключи с
„КР“ АД договор за поръчителство, като отговаря солидарно за задълженията на
потребителя по Договор за потребителски кредит, както и за всички последици от
неизпълнението. От своя страна потребителят се задължава да заплати възнаграждение на
поръчителя в размер, което в случая е уговорено, че в размер на за всеки месец за периода
на действие на договора за кредит. А общо дължимото възнаграждение за периода на
действие на целия договор за кредит е 5409,57 лева.
Приложен е Договор за поръчителство от 22.11.2022 г., сключен между „КР“ АД от
една страна, в качеството на кредитор и „АТ“ ЕООД от друга страна, в качеството на
поръчител. С оглед уговореното в договора поръчителят се е задължил солидарно за сумите
по Договор за потребителски кредит № 2676031/22.11.2022 г., сключен между „КР“ ЕАД от
една страна, в качеството на кредитор и В. Н. П..
От непредставен в пълнота Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 21.06.2024 г. (представени са само стр. 1 и стр. 12), сключен между „КР“ ЕАД от една
страна в качеството на цедент и „АТ“ ЕООД и „АСВ“ ЕАД от друга страна в качеството на
цесионери се установява, че цедентът прехвърля на цесионерите вземния описани по чл. 2. 1
и чл. 2.2. от договора.
Представено е непълно и трудно четливо приложение № 1 към договора за цесия (л.
48-50 в кориците на делото) по отношение на вземанията прехвърлени чрез цесията.
От заключението на СТЕ (почеркова) се установява, че печатните текстове на
процесния договор са изпълнени с шрифт с размер на кегела 13, като в констативно-
съобразителната част експертът е посочил, че подписите, които са положени в долната част
на документ касае пълна идентичност на същите, което в теорията и практиката на
изследването на документи е невъзможно, доколкото дори при еднакви условия никое лице
не може да изпълни еднакъв подпис. Тоест идентитет може да има само между оригинал и
копие.
Съдът, като взе предвид, че заключението на СТЕ (почеркова) не е оспорено и с оглед
останалите доказателства по делото, съобразно чл. 202 ГПК намира, че следва да я
кредитира, тъй като е изготвена обективно компетентно и добросъвестно. Вещото лице е
отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че
експертът е заинтересован от изхода на правния спор или е недобросъвестен.
С оглед гореизложеното и предвид заключението на СТЕ (почеркова), съдът намира,
че по делото въпреки положени подписи под процесните договори се разколебава тяхната
формална доказателствена стойност по чл. 180 ГПК, поради което ищецът не е доказал
пълно и главно, че изобщо договор е сключван. Тоест, не е налице първата материална
предпоставка, поради което с оглед неблагоприятните последици на доказателствената
тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаният факт за неосъществеил се обективната
3
действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Следователно е безпредметно изследването на
останалите материални предпоставки, поради което претенцията следва да бъде отхвърлена.
Въпреки това за пълнота по останалите материални предпоставки, съдът намира, че
следва да изложи следното:
От извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър, на
основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява, че принципал на заявителя „АТ“ ЕООД, е
„КР“ ЕАД (с предишна правноорганизационна форма АД).
Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на
ТЗ.
Прието и неоспорено е заключението на ССчЕ, като от същото се изяснява, че сумата
от 7009,18 лева е прихваната между „АТ“ ЕООД и „КР“ ЕАД с насрещни разчети, като
размерът на задължението към „КР“ ЕАД от. 12.02.2023 г. до 21.06.2023 г. е в размер на
5623,99 лева – главница, сумата от 995,45 лева – договорна лихва и сумата от 1047,29 лева –
мораторна лихва, съответно към 02.01.2025 г., задълженията са 5623,99 лева – главница,
сумата от 995,45 лева – договорна лихва и сумата от 1424,18 лева – мораторна лихва.
Уточнено е, че плащанията на ответника в размер на 570,45 лева са отнесени като сумата от
376,01 лева главница, както и сумата от 194,44 лева – лихва, съобразно погасителния план,
като по договора за предоставяне на поръчителство е заплатена сумата от 630,81 лева, а
плащанията са отнесени към първа и втора вноска по погасителния план. Вещото лице е
изяснило, че общо направените плащания са в размер на 7201,26 лева, като вариативно е
посочено, че същите биха погасили общо дължимата главница от 5560,13 лева. Уточнено е,
че със сумата от 6000,00 лева, която е заплатена на 04.03.2025 г. са погасени задължения,
както следва: сумата от 995,44 лева – главница, сумата от 3718,81 лева остатък от договорна
главница, сумата от 200,39 лева – съдебни разноски, сумата от 491,17 лева – лихва за забава
до 21.06.2024 г. и лихва за забава от 21.06.2024 г. до 01.07.2025 г. в размер на сумата от
594,19 лева. Експертът е уточнил, че ГПР не е включено възнаграждение за поръчител, което
в противен случай ще е в размер на 118,72 %, а ако същото беше включено ГПР ще е в
размер на 105,77 %.
Съдът, като взе предвид, че заключението на ССчЕ не е оспорено и с оглед останалите
доказателства по делото, съобразно чл. 202 ГПК намира, че следва да я кредитира, тъй като е
изготвена обективно компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно
на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован
от изхода на правния спор или е недобросъвестен.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на
някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили
пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските
права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“,
тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по
действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26
ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако
не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП.
В случая обаче следва да се вземат предвид и постановките на Тълкувателно
решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, в което е възприето,
че „Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни
сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор,
4
без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.“.
При граматически, систематични и телеологическия анализ на чл. 114 и чл. 169 от
ДФЕС и Хартата на основните права – чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква
висока степен на защита на потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта
на защитата на потребителите освен това допринася за правилното функциониране на
вътрешния пазар. То има за цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и
потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото
благосъстояние на европейските потребители и икономиката на Съюза.
Посочените изисквания от правото на ЕС, предпоставя, че националният съд има
задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я тълкува и
прилага в духа и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по
делото Von Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от
12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-
343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012
г., Dominguez, C-282/10, националният съд има задължение да тълкува националното
законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени
ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това
е необходимо, когато се изследва въпроса за няколко договора, които са сключени със
свързани лица и между свързани лица, съда да изследва релациите и връзките в отделните
договори, но не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като
една обща икономическа дейност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба, в
който случай различните правни средства и ползвани договори обслужват икономическата
дейност. Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или
между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя, при проверката от
страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави, в това
число и проверката за наличието на неравноправни клаузи.
В случая предмет на настоящото производство са вземания, които произтичат от
договор за потребителски кредит, които се твърди, че са заплатени на кредитора от
поръчител, поради което последният упражнява правата си по чл. 143 ЗЗД срещу основния
длъжник по договора за потребителски кредит, като именно регресните вземания са били
предмет на процесния договор за цесия.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за
потребителския кредит (Обн. ДВ., бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), като
правната му уредбата е в чл. 9 ЗПК.
Въз основа на изложените от ищеца фактически обстоятелства и ангажираните
доказателства, настоящият съдебен състав приема, че уговореното възнаграждение за
предоставеното поръчителство, трябва да се разгледа, като разход по договора за кредит
(включително с оглед изложеното, че е налице хипотеза на свързани лица), който разход
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, който е
индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този
извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
5
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
В разглеждания случай, при цялостният анализ на договора за кредит, съдът намира,
че неговото сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от
предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя. Изводът в тази
насока се подкрепя не само от факта, че поръчителя и кредитора са свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 ДР ТЗ, така и от датата на сключване на договорите – 22.11.2022 г., т.е.
преди изтичане на срока по договора за потребителски кредит, който е предвиден в чл. 4 от
договора за потребителски кредит, така и от последицата, предвидена в чл. 4 от договора, че
ако някое от уговорените обезпечения не се учреди в уговорения срок, тогава заявлението за
кандидатстване за кредит, т.е. отправената оферта по смисъла на чл. 13 ЗЗД се счита, че не е
приета.
На следващо място трябва да се вземе предвид и обстоятелството, че
поръчителството ex definitionе e безвъзмездна и едностранна сделка, като това обстоятелство
се променя в зависимост от главния договор, поради акцесорността на поръчителството, но
тази промяна не води до възможност за уговаряне на възмездно поръчителство. Тоест,
законът не допуска възможност за учредяване на възмездно поръчителство и промяна на
неговия едностранен и безвъзмезден характер чрез променянето му в двустранна и
възмездна сделка. Нормата на чл. 9 ЗЗД, допуска страните да уговарят и да сключват и
ненаименовани договори, т. нар. pacta innominata, но при pacta nominata, т. е. предвидени в
закона сделки, уговорките могат да бъдат само в рамките на правната характеристика на
сделка. Така промяната на поръчителството от едностранна и безвъзмездна сделка в
двустранна и възмездна сделка, изменя правната характеристика, като придава функции на
правната фигура на поръчителство, които са близки до договора за застраховка. А договор за
застраховка се сключва само с лицата предвидени в КЗ, респ. се сключват предвидените в
закона видове застраховки.
С оглед изложеното, процесния договор за поръчителство на който заявителят
основава вземанията си е нищожен. Следователно с плащането от страна на поръчителя по
нищожния договор за последният не възникват регресните вземания по чл. 143 ЗЗД, а
евентуално други вземания, които не са предмет на настоящото производство, нито на
процесния договор за цесия.
Отделно от горното трябва да се спомене, че според императивната правна норма на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерски съвет на Република България (основен лихвен процент –
0,1 % плюс 10 пункта), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. При съпоставката с договора за потребителски
кредит и възнаграждението в договора за поръчителство, чисто аритметически размера на
дължимите възнаграждение не удовлетворява предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК, като
надвишава предвидения размер, а отделно от това липсват каквито и да било индиции, че
възнаграждението по договора за поръчителство изобщо е предвидено ГПР на договора за
потребителски кредит. Тоест, същото практически с оглед свързаността на лицата има
значението на „скрита възнаградителна лихва“, която обаче не е включена в оскъпяването на
ползваната сума.
Горният извод на съда, че сумата за възнаграждение за поръчителство е част от ГПР,
а не отделно вземане, което да не се включва в ГПР е обусловено и от актуалната практика
на СЕС – Решение по дело C-686/2019 (SIA „Soho Group“ срещу Patērētāju tiesību
aizsardzības centrs), според което “Понятието „общи разходи по кредита за потребителя“,
съдържащо се в член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за
6
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща
разходите за евентуалното удължаване на срока на кредита, щом като, от една страна,
конкретните и точните условия за евентуалното му удължаване, включително срока на
последното, са част от клаузите и условията, договорени между кредитора и
кредитополучателя в договора за кредит, и от друга страна, тези разходи са известни на
кредитора“. Нещо повече, понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща
„всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора
за кредит и които са известни на кредитора“ и че „разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, […] също“ се включват в тези разходи. Според практиката на
Съда с това понятие се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати
по договора за кредит и които са известни на кредитора (решения от 21 април 2016 г.,
Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 84 и от 8 декември 2016 г., Verein für
Konsumenteninformation, C‑127/15, EU:C:2016:934, т. 34), включително комисионите, които
кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора (вж. в този смисъл решение от 12
юли 2012 г., SC Volksbank România, C‑602/10, EU:C:2012:443, т. 65).
В случая по отношение на ГПР и нарушаването на императивната норма на чл. 19, ал.
4 ЗПК безспорно се установява и правните изводи на съда се подкрепят и от кредитираното
заключение на ССчЕ, което кредитирано във всеки от вариантите си сочи ГПР в размер от
118,72 %, съответ в размер на 105,77 %. Тоест, действителното ГПР по процесния договор за
кредит надвишава повече от два пъти максимално допустимият размер на ГПР към момента
на сключването на договора за потребителски кредит.
На следващо място е необходимо да се спомене и обстоятелството, че в случая не
може да се приложи и правилото на чл. 23 ЗПК. Първото съображение за неприложимост на
чл. 23 ЗПК е, че според т. 11 б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК „В производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415,
ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за
изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което
произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на
размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането,
различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се
заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата
между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния
размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен
иск в това производство.“. При това положение, ако се приеме, че съдът може служебно да
приложи чл. 23 ЗПК при условията на претенция предявена по реда на чл. 422 ГПК, то
следва да се приеме, че съдът ще присъди нещо различно от това за което е издадена
заповедта за изпълнение, тъй като обстоятелствата в заповедта и решението ще са различни,
а изпълнителният лист би следвало да се издаде въз основана заповедта по чл. 410 ГПК, а не
въз основа на установителното съдебно решение.
Следва да се посочи и факта, че в случая договорът за цесия не е представен в цялост,
съответно и приложението към същият не е представено в цялост.
Съдът, като извърши съвкупна преценка на събраните по делото писмени
доказателствени средства намира, че ищецът не е установил пълно и главно, че
претендираните вземания действително са му били цедирани, респ. че се касае за едни и
същи вземания, произтичащи от твърдения договор за потребителски кредит, съответно
регресни вземания по договора за поръчителство. Настоящият съдебен състав намира, че
договорът за цесия и Приложение № 1, нямат необходимата доказателствена стойност да
установи, идентичността на претендираните вземания, доколкото очевидно не съвпадат с
претенцията на ищеца – по размер (доколкото и не може и да се установи точно какви
вземания по пера са били предмет на цесията, а освен това и в самото записване в
7
приложението е налице изтриване в последната част, поради което същото е непълно, като
са посочени и различни правни субекти като цеденти), като в случая е приложимо и
правилото на чл. 178, ал. 2, изр. 1 ГПК, че съдът оценява доказателствената сила на
документа, в който има зачерквания, изтривания, добавки между редовете и други външни
недостатъци, с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая се касае за частен
свидетелства документ, който се ползва с формална доказателствена сила. Формалната
доказателствена сила както на официалните, така и на частните документи, се отнася до
факта на писменото изявление и неговото авторство – чл. 180 ГПК. За разлика от
официалния свидетелстващ документ, частният свидетелстващ документ няма материална
доказателствена сила, освен ако съдържа неизгодни за издателя му факти, в който случай
има силата на извънсъдебно признание. Това обаче не означава, че частният свидетелстващ
документ няма никаква доказателствена стойност. Доказателствената стойност на частните
свидетелстващи документи се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички
обстоятелства по делото – така Решение № 136 от 14.05.2015 г. на ВКС по гр. д. №
6554/2014 г., IV г. о., ГК; Решение № 88 от 23.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4766/2013 г.,
III г. о., ГК. Когато по делото не са сочени, респ. не са събрани други доказателствени
средства и вземанията са оспорени, то това е достатъчно, за да съдът да направи извод, че
твърденият факт не се е осъществил пълно и главно в обективната действителност. Нещо
повече, извадката от документ на който страната основава вземането си е допълнителна
индиция за приложението на чл. 178, ал. 2 ГПК, което е индикация за съда за евентуално
скриване на неизгодни за страната факти, доколкото същата предоставя на страна
избирателно възможността писменото доказателствено средства да бъде преценено в цялост,
включително и с оглед останалите събрани по делото доказателствени средства.
Настоящият съдебен състав намира, че на последно място трябва да се посочи, че
дори да възприеме, че би могло да се приложи правилото на чл. 23 ЗПК, то от заключението
на ССчЕ безспорно се изяснява, че ответникът е направил общо плащания от 7201,26 лева,
за които е направено прихващане на изпълнение, но практически ответникът е платил
повече от дължимата главница. Тоест, вземанията са погасени и чрез плащане.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че предявените главни и акцесорни искове са
изцяло неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира заплащането на
деловодни разноски разполага само ответника. Последният е поискал присъждането на
деловодни разноски, като е доказал, че действително е сторил такива, поради което и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му се присъди сумата от 351,10 лева, представляващи
деловодни разноски за първоинстанционното производство. Същевременно по делото са
ангажирани доказателства за предоставена правна защита и съдействие от адв. Й. В. М. при
условията на чл. 38 ЗАдв., поради което на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, във вр. чл. 36, ал. 1
ЗАдв., във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъди сумата от 400,00 лева, представляващи
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „АСВ“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. ************************ срещу В. Н. П., ЕГН: **********, с
адрес: гр. **********************, за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1
ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, във вр. чл. 143 ГПК, във вр. чл. 9 ЗПК,
във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В. Н. П., ЕГН: ********** дължи на „АСВ“
8
ЕАД, ЕИК: *********, следните парични вземания: сумата от 5623,99 лева – регресно
вземане на поръчителя "АТ" ЕООД, което е заплатено на кредитора "КР" ЕАД по Договор за
потребителски кредит № 2676031/22.11.2022 г. с оглед Договор за поръчителство от
22.11.2022 г., сключен между „КР“ АД и „АТ“ ЕООД, което е цедирано на ищеца с Договор
за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 21.06.2024 г., както и сумата от 995,44
лева – договорна възнаградителна лихва за периода от 10.03.2023 г. до 12.06.2024 г., както и
сумата от 899,98 лева – мораторна лихва за периода от 11.03.2023 г. до 01.01.2025 г., за
които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
24.01.2025 г. по ч. гр. д. № 57/2025 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „АСВ“ ЕАД, ЕИК: ********* да заплати
на В. Н. П., ЕГН: **********, сумата от 351,10 лева, представляващи деловодни разноски
за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., във вр. чл.
36, ал. 1 ЗАдв. „АСВ“ ЕАД, ЕИК: ********* да заплати на адв.Й. В. М. от АК – гр. Плевен,
л. № **********, сумата от 400,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните с
въззивна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9