Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 25.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV - Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на двадесети май две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА И.
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Христина
Цветкова, като разгледа докладваното от мл. съдия
Симеонова гр. д. № 3112 по описа на съда за 2020 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 5892 от 09.01.2020
г. по гр. д. № 25475/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), II ГО,
77 състав, са отхвърлени предявените от „БНП П.П.Ф.“ С.А., Франция, чрез „БНП П.П.Ф.“
С.А., клон България, искове против М.И.Д., ЕГН **********, с адрес: *** за
приемане за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от
3 557,13 лв., представляваща неплатена главница по Договор за
потребителски заем № PLUS-01654168/26.03.2012
г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 23.10.2017 г. до плащането, договорна лихва в размер на 476,71 лв. за
периода 20.11.2014 г. – 18.03.2016 г. и обезщетение за забава в размер на 376,38
лв. за периода 19.12.2014 г. – 11.10.2017 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение от 30.10.2017 г. по ч. гр. д. № 75098/2017 г. на СРС, 77 състав.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба вх. № 5013324 от 27.01.2020 г. от ищеца „БНП П.П.Ф.“
С.А., Франция, чрез „БНП П.П.Ф.“ С.А., клон България, чрез юрисконсулт П.П., с
доводи за неправилност на решението. Поддържа се, че процесният договор за
кредит не противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - видно от доказателствата по
делото длъжникът е знаел параметрите на договора, бил е наясно каква сума му се
предоставя и каква сума дължи, какъв е бил приложимият годишен процент на
разходите; в конкретния случай договорът за кредит не съдържа възможности за
промяна на ГПР, като изрично е посочено, че лихвеният процент по договора е
фиксиран за целия му срок. Погасителният план към процесния договор в
съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Изискване за
посочване отделно на главницата и лихвата в рамките на отделната погасителна
вноска е въведено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, която касае
хипотеза на предсрочно погасяване на главница по срочен договор за кредит,
каквато не е настоящата хипотеза, в която връзка е и разпоредбата на чл. 11,
ал. 3 ЗПК. В случая е приложима разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, в
която не е предвидено такова завишено по съдържание изискване към погасителния
план, с позоваване на практика на СГС. Предоставянето на паричната сума се
установява от изявлението на ответника, обективирано в договора, че с полагане
на подписа си удостоверява, че е получил уговорената сума, като в този случай договорът
служи за разписка. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението и за
уважаване на исковете. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответницата М.И.Д., чрез назначения
ѝ особен представител адвокат И.В., с който се оспорва въззивната жалба.
Подържа се, че районният съд правилно и в съответствие със закона,
доказателствата по делото и константната съдебна практика е приложил
императивни правни норми, относими и приложими при решаване на спора във връзка
с развитите между страните правоотношения. Моли се жалбата да бъде отхвърлена
като неоснователна, а обжалваното решение – да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Претендират се разноски за особен представител за въззивното
производство.
Софийски градски съд, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира
за установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова
молба вх. № 2010554/20.04.2018 г. на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу М.И.Д.,
ЕГН **********, с която е поискано от съда на основание на чл. 422, вр.
с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 и сл. от
Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да
признае за установено съществуване на вземания на
ищеца срещу ответницата за заплащане на сумата
от 3557,13 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК - 23.10.2017 г. до плащането, представляваща неплатена
главница по Договор за потребителски кредит №
PLUS-01654168/26.03.2012 г.; сумата от 476,71 лв., представляващи договорна
лихва за периода 20.11.2014 г. - 18.03.2016 г.; сумата
от 376,38 лв., представляващи обезщетение за забава за периода 19.12.2014 г. - 11.10.2017
г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 75098/2017 г. по описа
на СРС, 77 състав, като му се присъдят и разноски. Ищецът
излага твърдения, че е сключил с ответника договор за потребителски кредит от
26.03.2012 г. за сумата от 7000 лв. и закупуването на застраховка от 1344 лв.,
сумата, предмет на договора, била заплатена на ответника по начина, уговорен в
чл. 1 от договора, като усвояването на посочената сума длъжникът е удостоверил
с полагане на подписа си в поле „удостоверение на изпълнението“, заемът следвало да
се погаси на 48 месечни вноски – всяка по 275,14 лв., уговорени били
възнаградителни лихви, както и лихви за забава. Ответникът преустановил
плащанията по договора на 20.11.2014 г., като били погасени 31 месечни вноски,
падежът на цялото задължение по договора бил настъпил на 18.03.2016 г. След
неплащането на втората месечна вноска към 19.12.2014 г. на основание чл. 5 от
договора кредиторът обявил вземането за предсрочно изискуемо, като изратил
покана до длъжника за доброволно изпълнение на адреса, който е деклариран в
договора. Евентуално се сочи, че към датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК е настъпил падежът на всички вноски по договора за
кредит.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил
отговор вх. № 5157035/30.09.2019 г. от ответницата М.И.Д.,
чрез назначения ѝ особен представител адвокат И.В., с който се оспорват
исковете по основание и размер. Оспорва се ищецът реално да е предал на
ответницата сумата от 7000 лв. и 1344 лв. – застраховка „Защита на плащанията“.
Сочи се, че усвояването на предоставените кредитни средства се извършва със
заверяване на банковата сметка на клиента с договорената заемна сума, а не с
изявлението, че сумата е била усвоена „чрез полагане на подпис в поле
удостоверение на изпълнението“ в договора, тъй като предоставянето на заемните
средства не предхожда момента на сключване на кредитния договор. Ищецът не е
представил отчет по сметка, преводно нареждане или друг платежен документ,
който да удостовери предоставянето, съответно получаването на сумата по кредита
от ответника. Прави се възражение за погасяване на вземанията по давност, с
доводи, че погасителната давност за всяка вноска започва да тече от настъпване
падежа на вноската, при липса на настъпила или приложена предсрочна
изискуемост. Оспорва се достоверността на Извлечение по кредит № PLUS-01654168/26.03.2012
г., доколкото не е изготвено и подписано от кредитен
експерт. Твърди се и недействителност на процесния договор за кредит съгласно
чл. 22 ЗПК и чл. 143 – 148 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ с доводи,
че ответницата не е имала възможност да се запознае с клаузите на догора за
кредит, липсват данни да ѝ е била предоставена преддоговорна информация,
не е представена ясна информация как точно е образуван размерът на годишния
процент на разходите, поради което договорът е недействителен и потребителят
дължи връщане само на чистата стойност по договора – в случая според
твърденията на ищеца ответницата е заплатила сумата от общо 9482,25
лв., което е повече от чистата стойност на кредита – 8344 лв., поради което
исковете са изцяло неоснователни. Предвид изложеното се моли за отхвърлянето
им.
По делото е приложено заповедно дело № 75098/2017
г. по описа на СРС, 77 състав, съгласно което по заявление вх. № 3081510/23.10.2017
г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 30.10.2017 г., с която е
разпоредено М.И.Д., ЕГН ********** да заплати на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата
от 3557,13 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 23.10.2017 г., до изплащането й, представляваща неплатена
главница по Договор за потребителски заем № PLUS-01654168/26.03.2012
г.; сумата от 476,71 лв., представляваща договорна лихва за периода 20.11.2014
г. - 18.03.2016 г.; сумата от 376,38 лв.,
представляващи мораторна лихва за периода 19.12.2014 г. - 11.10.2017
г., както и съдебни разноски от 138,20 лв., за така издадената заповед
длъжникът е уведомен при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, на 26.03.2018
г. заявителят е уведомен за необходимостта да представи в едномесечен срок от
съобщението, че е предявил иск за установяване на вземанията по заповедта и
такива е представил на 26.04.2018 г.
По делото е приет Договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-01654168/26.03.2012 г., сключен между „БНП П.П.Ф.“
ЕАД като кредитор и М.И.Д. като кредитополучател, подписан
от страните и неоспорен от ответницата, с който е отпуснат
кредит за потребителски цели в размер на 8344 лв., вкл. и размер на кредита за
покупка на застраховка „Защита на плащанията“ в размер на 1344 лв., с брой
погасителни вноски – 48, месечна погасителна вноска в размер на 245 лв., обща
стойност на плащанията – 13206,83 лв., годишен процент на разходите – 36,18 % и
лихвен процент – 28,79 %. Предвидена е и такса за усвояване на кредита в размер
на 245 лв. В договора за кредит е обективиран погасителен план, в
който е посочен падеж на всяка дължима погасителна вноска и нейният размер -
275,14
лв., с падеж на последната месечна вноска - 18.03.2016 г., приети
са и Общи условия по договора за кредит, носещи подпис за ответницата и
неоспорени от последната. В представените общи условия, т. 3 е предвидено, че
погасителните вноски съставляват изплащане на на главницата по кредита, ведно с
надбавка, покриваща разноските на кредитора по подготовка и обслужване на заема
и определена добавка, съставляваща печалбата на кредитора. Лихвеният процент по
кредита е 28,79 %, фиксиран за срока на договора. В т. 5 е предвидено, че при
забава на една или повече погасителни вноски кредитополучателят дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на
забавата върху всяка забавена погасителна вноска, ведно с направените за
съборане на вземането разноски за телекомуникационни услуги, напомнителни писма
и/или други действия, извършени по преценка на кредитора. В цитираната клауза е
изрично упоменато, че при просрочване на две или повече месечни вноски, и
считано от падежа на втората непогасена вноска, вземането на кредитора става
предсрочно изискуемо в целия размер, включително всички определени от този
договор надбавки, ведно с дължимото обезщетение за забава и всички разноски за
събиране на вземането, без да е необходимо изпращането на съобщение от
кредитора за настъпване на предсрочната изискуемост. В т. 11 от общите условия
е предвидено, че договорът се прекратява с изпълнението на всички задължения на
кредитополучателя или предсрочно плащане при условията на чл. 12, според които
кредитополучателят може да изпълни задълженията си по договора предсрочно като
отправи предизвестие в писмена форма в седемдневен срок преди плащането, като е
разписана и процедура. Според т. 19 с подписването на общите условия
кредитополучателят потвърждава, че е запознат, разбира и приема условията на
договора за заем. В т. 20 е посочено, че с полагането на подписа си в съответното
поле на група „Удостоверяване на изпълнението“ лицето, посочено като
кредитополучател удостоверява, че е получило заемата сума по посочената
банкова сметка ***ие със ЗПК.
Представен е застрахователен сертификат
№ PLUS 01654168, издаден от „К.Животозастраховане –
клон България“ и „К.Общо застраховане –
клон България“ в полза на застрахования потребител М.И.Д. и
подписан от последната, по предоставен застрахователен пакет „Защита на
плащанията“.
Прието е извлечение по кредит № PLUS-01654168,
актуално към 16.04.2018 г., изготвено от
юрисконсулт на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, с посочване на погасени и дължими вноски по
кредита.
С оглед на така установената
фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. В конкретния случай постановеното решение е валидно и допустимо. По
правилността на решението настоящият състав намира следното:
Предявени са по реда на чл. 422
ГПК установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 и сл. от
Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да бъдат
уважени предявените искове следва да бъде установено при условията на пълно и
главно доказване от ищеца кумулативното наличие на следните факти: валидно сключен
договор за кредит от 26.03.2012 г. между М.И.Д. и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, въз основа
на който за ответницата е възникнало задължение да върне на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД
предоставената ѝ сума, ведно с договорената възнаградителна лихва;
настъпване на падеж на вземанията; начална дата, период и размер на
обезщетението за забава. Съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест по чл. 154 ГПК,
в случай, че от ищеца бъде доказано наличието на описаните предпоставки, в
тежест на ответницата е да установи, че е заплатила дължимите сума или че
вземането е било погасено по давност, с оглед релевираното в отговора на
исковата молба възражение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 9 и сл. ЗПК „договорът за
потребителски кредит“ е писмен договор с
конкретни реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Страни по договора за потребителски кредит са „потребителят“ и „кредиторът“, като „потребител“ е всяко
физическо лице, което е страна по договор за потребителски кредит и не действа
в рамките на своята професионална или търговска дейност, а „кредитор“ е всяко
физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките
на своята професионална или търговска дейност.
Настоящият
състав приема, че между страните е бил сключен Договор за кредит
PLUS-01654168/26.03.2012 г., носещ подписа на ответницата и неоспорен от нея, с
посоченото по – горе съдържание. Досежно валидността на сключения договор за
кредит, с оглед релевираните в отговора на исковата молба възражения за недействителност,
въззивната инстанция приема следното:
Сключеният между страните договор е за
предоставяне на потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК.
Процесният договор е сключен в писмена форма и отговаря на императивните
изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7, 9, 11 и 20 ЗПК
в приложимата редакция на закона към датата на сключване на
договора /ред. ДВ, бр. 18 от
05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., изм. и
доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г./. Посочени са датата и
мястото на сключване, вид на предоставения кредит, индивидуализиращи данни за
страните, размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва
да върне, годишният процент на разходите, годишният лихвен
процент по кредита, условия за издължаване на кредита - брой и размер
на погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, срока на
договора за кредит – доколкото в погасителния план е посочена крайна дата за
издължаване на последната вноска – 18.03.2016 г., че са дължими 48 месечни
вноски, както и останалото се изискуемо съдържание според цитираните
разпоредби. В случая договорът за кредит не е под формата на разсрочено плащане
за стока или услуга, поради което разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК е
неприложима. Съгласно чл. 11, ал. т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да
съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс
или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако
при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички лихвени проценти. Така
поставените нормативни изисквания са свързани с възможността за промяна на
уговорения първоначално лихвен процент. В случая такъв е уговорен като
постоянен, а не променлив - поради което е достатъчно да бъде посочен размера
на същия, което е сторено в договора. При фиксиран лихвен процент не е
необходимо посочване на периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, като и не важи изискването за посочване на методиката за
определянето му. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК в договора е инкорпориран погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, каквото е законовото изискване при договори
за кредит с фиксиран лихвен процент. В случая лихвата е с фиксиран
процент и не е необходимо да се посочва последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, което изискване е поставено само
при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Съгласно чл. 11, ал. 1, т.
20 ЗПК, действал към датата на сключване на договора, в договора за
кредит следва да са посочена информация за наличието или липсата на право на
отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде
упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата
съгласно чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК,
както и за размера на лихвения процент на ден. Въззивният състав намира, че и
тези изисквания са били спазени при съставяне на проценсия договор за кредит,
доколкото в т. 12 от условията на договора е изрично предвидено, че
кредитополучателят има право да се откаже от договора, като е точно
регламентиран и начинът и срокът, в който може да стори това - чрез отправяне
на писмено предизвестие в 14 - дневен срок от подписването му. Договорени са и
условията за упражняване на това право, а именно, че в срок не по – късно от 30
дни от датата на изпращане на предизвестието, кредитополучателят е длъжен да
върне предоставената главница по кредита в едно с начислената лихва от датата
на подписване на договора до датата на плащане на сумата по банковата сметка,
посочена в този договор. В договора също в т. 12 е посочено съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, че лихвеният процент на ден е равен
на лихвения процент посочен в договора, разделен на 365 дни.
Настоящият съдебен състав намира, че договорът не
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК - според който договорът за кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. В случая в договора за кредит ГПР
е посочен във фиксиран размер - 36,18 %, в условията по договора за кредит е
посочено, че началната дата на изчисляване на ГПР е датата на подписване на
договора, като се приема, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна
и договорът е валиден за целия срок като страните изпълняват точно задълженията
си по него /останалите допускания по Приложение № 1 – т. 3, б.
„б“ – б. „м“
касаят договори с променливи лихви или различни възможности за усвояване, какъвто не е
разглежданият случай, поради което не е необходимо да се сочат/. Липсва обаче
конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР /кои компоненти точно са включени в него и как се формира
същият от 36,18 %/, какво
е взето предвид при формирането му, което е нарушение на основното изискване за
сключване на договор за ясен и разбираем за потребителя начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в
посочената величина /като глобален израз на всичко
дължимо по кредита/ следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са
пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочената
годишна фиксирана лихва от 28,79 % не е ясно как точно
се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин
потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на
оскъпяване на ползвания от него финансов продукт /подобна
информация липсва и в общите условия по договора/. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
е на потребителя да се предостави пълна, точна
и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи,
което изискване в случая не е спазено.
Във връзка със
съответствието на договора за потребителски кредит с чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК
съдът намира, че действително изискване за посочване отделно на главницата и
лихвата в рамките на отделната погасителна вноска е въведено с разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, която касае ситуация, в която потребителят погаси
предсрочно главницата по срочен договор за кредит и при която за него се
поражда право да получи нов погасителен план, и в този само случай планът
трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването
на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка
е и разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗПК, според която когато се прилага чл. 11, ал.
1, т. 12 ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по сметка под
формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. Посочената
разпоредба обаче задължава кредитодателя при сключване на договора в същия да е
посочена информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по
срочен договор за кредит да получи при поискане и безвъзмездно, във всеки един
момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящи плащания, каквато информация
липсва в процесния договор за потребителски кредит, вкл. в чл. 12, в който са
предвидени задълженията и дължимите суми от кредитополучателя при предсрочно
погасяване на кредита, но не и за правото на потребителя да получи при
поискване извлечение по сметка под формата на погасителен план.
Поради
неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 12 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нормите на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 22 ЗПК
са императивни и възможност за отклонение от тях законодателят не е предвидил, а за приложението им въззивната
инстанция следи и служебно съгласно
ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по
описа на
ОСГТК на ВКС. Съгласно чл. 23 ЗПК
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Разпоредбата
на чл. 23 ЗПК обаче според настоящия съдебен състав се базира на института
на неоснователното обогатяване –
при липсата на основание или при отпаднало основание, всеки дължи да върне това,
което е получил. В случая сумите се претендират на договорно основание като
изпълнение с оглед действителен договор за кредит, за което е била издадена и
заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а не на основание чл. 23 ЗПК като
дадено по недействителен договор. Дължимостта на главницата обаче
не може
да бъде присъдена по настоящото дело, тъй като предметът му е вземането по
издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – изпълнение на задължение по
сключен договор за потребителски кредит, а не връщане на даденото по
недействителен договор, като в противен случай би се подменила волята на
ищеца и ще е налице нарушение на диспозитивното начало в процеса.
Освен това, въззивният съд намира предявените искове за неоснователни и поради това, че по делото не са ангажирани доказателства ищецът да е изпълнил задължението си да предостави на ответника сумата по договора за кредит в определения срок и начин. Според практиката на ВКС – решение 125 от 12.07.2013 г. по т. д. № 910/2012 г. по описа на II т. о., регламентацията на договора за банков кредит се съдържа в Търговския закон и в Закона за кредитните институции /ЗКИ/. Съгласно легалното определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ с този договор банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. По своята правна характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. В изпълнение на вече сключен договор за банков кредит, за банката възниква задължение за отпускане на уговорената с договора парична сума, чрез превод по посочена разплащателна сметка, в рамките на уговорения между страните срок за усвояване на кредита. За доказване изпълнението на задължението на банката за отпускане на сумата по кредита, е достатъчно да се докаже надлежно заверяване на сметката на кредитополучателя съгласно съответните записвания в електронната система на банката и за доказване на този факт не е необходимо издаване на нарочен документ – разписка. В разглеждания случая с доклада по делото, обективиран в определение по чл. 140 ГПК от 14.10.2019 г. районният съд е указал на ищеца, че следва да докаже наличието на сключен валиден договор с изложеното в исковата молба съдържание, предоставяне на заемната сума на ответника, уговореният начин на връщане на усвоените суми и падеж на уговорените дължими вноски за връщане на заема, настъпване на падеж на вземанията, начална дата, период на забавата и размер на обезщетението за забава. На ищеца е указано, че не сочи доказателства да е предоставена на заемателя по Договор за потребителски заем № PLUS-01654168/26.03.2012 г. заемната сума. Въпреки разпределената доказателствена тежест, ищецът не е доказал, че е изправна страна по договора и е предал процесната сума – главница на ответницата - липсват данни за надлежно заверяване на сметката на кредитополучателя съгласно съответните записвания в електронната система на банката. Неоснователни са доводите на въззивника, че предоставянето на паричната сума се установява от изявлението на ответницата, обективирано в договора, че с полагане на подписа си удостоверява, че е получила уговорената сума, като в този случай договорът служи за разписка. На първо място в общите условия към договора за кредит е посочено, че с полагане на подписа си в съответното поле на група „Удостоверяване на изпълнението“ кредитополучателя удостоверява, че е получил заемната сума по посочената в чл. 1 банкова сметка. ***а упоменато подобно поле, а и доколкото предоставянето на сумата е предвидено да се осъществи по банков път, то за доказването на това обстоятелство следва да са представени съответни документи за превод, респективно извлечение от електронна система на банката /кредитната институция/, че разплащателната сметка на кредитополучателя е била заверена със заемната сума, каквито доказателства не са ангажирани по делото. По делото освен твърденията на ищеца няма безспорни данни, и че ответницата е плащала суми по кредита, за да се приеме, че осъществяването на тези плащания са признание на неизгоден за страната факт по реда на чл. 175 ГПК, а именно, че по силата на сключения между страните договор, кредиторът е изпълнил своето задължение да предостави посочената в него сума, а за ответницата е възникнало задължение за връщане на сумата съобразно условията на договора. По силата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна следва да проведе пълно и главно доказване на обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, от които извлича изгодни правни последици. Последицата от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес е, че за съда е осъществено само онова фактическо твърдение, което той може да приеме за безспорно установено въз основа на събраните по делото доказателства. В случая при липса на доказателства от страна на въззивника - ищец за предаване на процесната сума, представляваща главница по кредита на ответницата, както и с оглед изричното оспорване на това обстоятелство в отговора на исковата молба, въззивният съд намира предявените установителни искове за неоснователни, в резултат на неизпълнена по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствена тежест в процеса. Въпреки, че няма значение за валидността на договора, предоставянето на сумата по кредита е предпоставка за основното задължение на кредитополучателя – да върне същата, заедно с уговорените лихви, в съответните срокове. Ето защо липсата на доказателства за действително получаване на сумата по кредита от ответницата е самостоятелно основание за отхвърляне на исковете.
Поради
съвпадането на изводите на двете инстанции, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а обжалваното първоинстанционно решение - да бъде
потвърдено като правилно.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора разноски във
въззивното производство се дължат на въззиваемата – ответница, от която обаче
не са претендирани такива.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед цената на исковете настоящото решение е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5892 от 09.01.2020 г. по гр. д. № 25475/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, II ГО, 77 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.