Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, .....06.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „А“ въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и
осми януари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на
секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното
от младши съдия Углярова въззивно гражданско
дело № 12008 по описа за 2019 г. по описа на СГС, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 115900 от 15.05.2019г., постановено по гр.
д. № 62875/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 30
състав, е признато за установено по предявения от Х.Б.А. срещу „С.в.“
АД отрицателен установителен иск с правно основание по чл.124 ГПК, че ищецът не
дължи на ответника сумата от 919,17 лева, представляваща стойност на потребени
ВиК услуги през периода от 02.02.2011г. до 01.11.2012г., поради погасяването й
по давност, като предявеният иск е отхвърлен за сумата над 919,17 лева до
сумата от 3 382,42 лева и за периода от 05.01.2017г. до 03.08.2018г., като
неоснователен.
С решението са
присъдени разноски, съобразно изхода на спора.
Срещу решението, в частта, в която искът е уважен,
е депозирана въззивна жалба от ответника „С.в.“ АД, чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, в която се навеждат
правни доводи за недопустимост на
постановения съдебен акт. В подкрепа на изложеното
се поддържа, че за процесната част от исковия период 02.02.2011г. до
01.11.2012г. и за сумата в размер на 919,17 лева, за клиентски № ********** на
имот, с административен адрес в гр.София, ж.к.“******и титуляр Х.Б.А., въз
основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение, подадено от „С.в.“ АД,
е образувано ч.гр.дело № 2830/2013г. по описа на СРС, ГО, 85 състав. Излага, че
по посочено заповедно производство е издадена срещу ищеца в настоящото
производство заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
включваща процесното задължение, като визираната заповед за изпълнение е влязла
в сила и като правна последица от това срещу Х.Б.А. е издаден изпълнителен
лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20138630402147 по
описа на ЧСИ С.Х., рег.№ 863 при КЧСИ. По изложените съображения, искането към
въззивния съд е да обезсили първоинстанционния съдебен акт в обжалваната част,
като недопустим. Претендират се разноски в производството. Релевира се
възражение за прекомерност по отношение размера на разноските на насрещната
страна.
В срока по чл.263 ГПК
въззиваемата страна Х.Б.А., посредством надлежно упълномощен процесуален представител,
е депозирал отговор на въззивната
жалба, в който
се поддържа становище за нейната неоснователност. Излагат се съображения за правилност и законосъобразност на
първоинстанционното решение. Претендират се
разноски по представен по реда на чл.80 ГПК списък.
В срока по чл. 259,
ал.1 ГПК решението е обжалвано в частта, в която предявените искове от
отхвърлени, с въззивна жалба от ищеца Х.Б.А., чрез процесуален представител с
доказателства на надлежно учредена представителна власт по делото, с доводи за
неговата неправилност и необоснованост. Конкретно се поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е достигнал до извода, че ищецът е собственик на
процесния имот съобразно приложената по делото справка от Служба по
вписванията, доколкото същата не е годно доказателство, удостоверяващо наличие
на право на собственост на едно лице за определен имот. Сочи се, че дори и да
се приеме, че справката може да е индиция за наличие на собственост върху имота
в полза на ищцовата страна, то последната не е пряко, а косвено доказателство,
което за да доведе до извод за наличие на облигационно правооотношение между
страните, следва да бъде подкрепено от други, събрани по делото доказателства,
каквито в конкретния случай не са налице. На следващо място навежда, че липсват
в производството представени от ответната страна, съгласно носената от същата
доказателствена тежест, доказателства в подкрепа на обстоятелството, че „С.в.“
АД реално е извършила доставка на претендираното количество на В и К услуги до
процесния имот. По изложените
съображения, искането към въззивния съд е да отмени първоинстанционния съдебен
акт в обжалваната част, като вместо това постанови съдебно решение, с което
предявените искове да бъдат уважени изцяло като основателни. Претендират се
разноски в производството по представен по реда на чл.80 ГПК списък.
В срока по чл.263 ГПК въззивникът – ответник „С.в.“ АД, не е депозирал отговор на въззивната
жалба.
Софийски градски съд,
II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционното
решение е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва
да бъде потвърдено. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се
установяват факти и обстоятелства, относими към конкретния правен спор, като
настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по
реда на чл. 272 ГПК. С оглед доводите в жалбите, следва да се отбележи следното:
На първо място
следва да бъде посочено, че обжалваното първоинстанционно решение, в частта, в
която е разгледан и уважен предявен от ищцовата страна срещу ответника отрицателен
установителен иск, че ищецът не дължи (че се е погасило правото на принудително
изпълнение) на сумата в размер на 919,17 лева за периода от 02.02.2011г. до
01.11.2012г. поради изтекла погасителна
давност, е постановено при допуснато
нарушение на материалноправни норми на закона. Настоящият въззивен състав приема, че наведените в исковата молба твърдения
и петитум, се субсумират под нормата на чл. 439, ал.1 от ГПК. В конкретната
хипотеза първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените факти, но ги е
подвел под грешно правно основание, като е дал невярна правна квалификация на
така предявения иск, а именно като такъв с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК.
При положение, че първата инстанция се е произнесла по предявения иск, но е
дала грешна правна квалификация на спорното право, въззивният съд, като съд по
съществото на правния спор, е задължен да даде вярната квалификация и да реши
делото по същество. В тези случаи е налице нарушение на материалния закон от
страна на първата инстанция, което води до неправилност на постановеното
решение, но не и до неговата недопустимост. В този смисъл са мотивите на т. 12
от ТР № 1/ 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и постановените по реда на чл.
290 от ГПК решения: решение № 124 от 24.03.2011 г. по гр. дело № 822/2010 г. на
ІV г. о.; решение № 226 от 03.08.2011 г. по гр. дело № 1470/2011 г. на ІІІ г.
о.; решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. дело № 1789/2010 г. на ІІІ г. о.;
решение № 138 от 25.03.2011 г. по гр. дело № 1127/ 2010 г. на ІV г. о.; решение
№ 375 от 26.10.2011 г. по гр. дело № 931/ 2009 г. на ІV г. о. и други. При
неправилна правна квалификация, дадена от първоинстанционния съд, решението е
незаконосъобразно, тъй като определянето на действителното правно основание с
оглед изложените от ищеца обстоятелства, на които основава иска, е дейност на
съда по приложението на закона и задължение на съда е да даде вярната правна
квалификация и да разгледа предявения иск. Въззивният съд следва да определи
сам точната квалификация, произнасяйки се по съществото на предявения иск /в
тази насока е постановено по реда на чл. 290 от ГПК решение № 359 от 16.01.2014
г. по гр. дело № 1209/2013 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/. Следва да се изясни, че
въпреки неправилната правна квалификация, решението на СРС не е недопустимо. За
да е налице нарушение на принципа на диспозитивното начало, от съществено
значение са фактите, обосноваващи предявеният иск, които са били наведени от
ищеца в исковата молба и съобразно които съдът се е произнесъл при решаване на
правния спор, предмет на делото. Следователно, дори при дадена от съда
неправилна правна квалификация, ако са разгледани фактите, обосноваващи
искането за търсената съдебна защита, това не води до недопустимост на
решението, поради нарушаване на принципа на диспозитивното начало – арг. чл. 6,
ал. 2 ГПК, какъвто е и настоящият случай. По настоящето дело въпреки дадената
неправилна правна квалификация от първоинстанционния съд, той се е произнесъл
по очертаното с исковата молба спорно материално право, правилно е разпределил
доказателствената тежест и е разгледал всички предявени факти, които обуславят
възникването на спорното право. СРС фактически е разгледал правоотношението
между страните така, както се твърди да е възникнало, и това изключва
постановеното първоинстанционно решение да е недопустимо.
Установява се в
производството от представеното по делото ч.гр.дело № 2824/2013г. по описа на
СРС, ГО, 85 състав, че „С.в.“ АД е депозирала на 13.02.2013г. заявление за
издаване на заповед за изпълнение срещу Х.Б.А., въз основа на което е издадена на 18.02.2013г. Заповед за изпълнение на
парично задължение за сумата от 1 229,32 лева, представляваща неизплатена
сума за потребена вода за периода от 16.04.2002г. до 01.11.2012г. за имот,
находящ се в гр.София, ж.к.“Люлин 4“, бл.******, клиентски № 4015909, ведно със
законната лихва от 13.02.2013г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в
размер на 256,81 лева за периода от 19.02.2005г. до 06.05.2012г., както и
разноски по делото в размер на 29,72 лева – държавна такса и 50,00 лева възнаграждение
за юрисконсулт. Установява се също така, че въз основа на влязлата в сила
заповед за изпълнение е издаден в полза на заявителя „С.в.“ АД изпълнителен лист от 04.06.2013г.
за горепосочените суми.
На първо място
следва да бъде посочено, че в настоящия случай ищецът се позовава на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание – настъпила
погасителна давност за вземанията след издаването на изпълнителното основание,
в което са обективирани, поради което предявеният иск за съответната част от
вземането е допустим, респективно и доводите на въззивника – ответник в
протовоположния аспект съдът намира за неоснователни.
Във връзка с
гореизложеното е необходимо да бъде отбелязано също така, че в тежест на
ответника по делото, съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест, е било да установи, че погасителната давност спрямо вземанията е
спирана или прекъсвана. От страна на същия в производството са ангажирани
единствено доказателства, че последният е инициирал ч.гр.дело № 2824/2013г. по
описа на СРС, ГО, 85 състав, че „С.в.“ АД чрез депозирано на 13.02.2013г.
заявление за издаване заповед за изпълнение срещу Х.Б.А. за сумата от 1 229,32 лева, представляваща неизплатена
сума за потребена вода за периода от 16.04.2002г. до 01.11.2012г., за която
сума е издаден на 04.06.2013г. изпълнителен лист, както и твърдения за това, че
въз основа на визирания изпълнителен лист е образувано ИД № 20138630402147 по
описа на ЧСИ С.Х., рег.№ 863 при КЧСИ. Липсват в производството ангажирани доказателства,
в това число и копие от посоченото изпълнително дело, въз основа които да са
направи преценка дали след датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение,
респективно издаването на изпълнителния лист от 04.06.2013г., от страна на
ответника са предприемани каквито и да било действия за принудително събиране
на вземанията по посочения изпълнителен лист, които да прекъсват давността
съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД, поради което и при липсата на
ангажирани в процеса доказателства за спирането или прекъсването на последната,
настоящата съдебна инстанция намира, че процесното вземане е покрито с давност.
Съобразно
изложеното, доводите на въззивника – ответник в депозираната от същия въззивна
жалба са изцяло неоснователни, а атакуваният съдебен акт в съответната
обжалвана част е правилен и като такъв следва да бъде потвърден.
На следващо място и
по наведените с въззивната жалба на въззивника – ищец доводи за неправилност на
решението в частта за отхвърляне на исковете, въззивният съд намира следното:
Предявеният иск е с
правно основание чл. 124 от ГПК вр. с чл. 203 от Закона за водите (ЗВ) вр. с
Закона за регулиране на водоснабдителни и канализационни услуги (ЗРВКУ) - иск за установяване несъществуване на
задължение на ищеца към ответника за плащане на потребени ВиК услуги поради липса
на облигационно правоотношение между страните.
При така предявения
иск в тежест на ответника е да докаже, че за процесния период между страните е
съществувало валидно правоотношение, по което ответникът се е задължил да предоставя
на ищеца доставка, отвеждане и пречистване на питейна вода, че е изпълнил
задълженията си по договора и стойността на вземането си.
Съгласно чл. 198о
от Закона за водите (ЗВ) стопанисването, поддържането и експлоатацията на ВиК
системите и съоръженията, както и предоставянето на ВиК услуги на потребителите
срещу заплащане, се извършват от ВиК оператори по реда на Закона за водите и на
Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ).
Съгласно чл. 2
ЗРВКУ, ВиК оператори са всички предприятия с предмет на дейност извършване на
ВиК услуги.
Съгласно чл. 3, ал.
1, т. 2 от Наредба № 4/14.09.2014 г. за условията и реда за присъединяване на
потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи
(Наредбата), потребители на ВиК услуги са собствениците и лицата, на които е
учредено вещно право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни
имоти в сгради - етажна собственост. С посочената разпоредба са определени
нормативно лицата, с които се счита сключен неформалният договор за доставка на
ВиК услуги. Договорът има съдържанието, определено в чл. 8 от Наредбата,
установено в утвърдените от ДКЕВР общи условия (ОУ) на доставчика на ВиК
услуги. С оглед изложеното, за да се приеме, че между страните по делото е
налице валидна облигационна връзка е достатъчно ищецът да докаже, че ответникът
е собственик, суперфициар или вещен ползвател на процесното жилище, за което е
доставено претендираното количество вода.
Предвид изричното
оспорване от страна на ищеца в производството на качеството му на клиент на В и
К услуги и липса на облигационно правоотношение, в тежест на ищеца е да докаже
качеството на ответника на потребител на процесните услуги, което е
предпоставка за съществуването на облигационно правоотношение между страните, в
какъвто смисъл е и докладът на съда по чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК.
От представеното по
делото ч.гр.дело № 2824/2013г. по описа на СРС, ГО, 85 състав, че „С.в.“ АД се
установява, че е налице вляза в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу
ищеца Х.Б.А. за парично задължение, представляващо неизплатена сума за
потребена вода за имот, находящ се в гр.София, ж.к.“Люлин 4“, бл.******,
клиентски № 4015909 – процесният имот. При липсата на оспорване на страна на длъжника
– ищец в настоящото производство, заповедта за изпълнение е влязла в сила,
респективно е формирала сила на пресъдено нещо, в това число и досежно наличието
на облигационно провоотношение между „С.в.“ АД и Х.Б.А. по неформален договор
за доставка на ВиК услуги към съответния период – 2013г. Отделно от това, пред
първоинстанционния съд е представена и справка по лице от Служба по вписванията
по партидата на Х.Б.А. за периода от 01.01.1992г. до 27.11.2018г. за вписвания,
отбелязвания и заличавания по персонална партида № 876651, от която се
установят вписвания на възбрани върху процесния имот от 2018г., като липсват
вписвания в регистъра за прехвърляне на правото на собственост или учредяване
на право на ползване в полза на друго лице, осъществено след 2013г.
Следователно, и при липсата на ангажирани от въззивника – ищец доказателства за
противното, настоящата съдебна инстанция намира, че по делото е установено
обстоятелството, че ищецът за процесния период е бил собственик на имота,
съответно същият има качеството на потребител на В и К услуги, поради което и
възраженията на последния в този аспект са неоснователни.
Отделно от това, от
изслушаната в първоинстанционното производство и приета без възражения от
страните съдебно – счетоводна експертиза, която и настоящият състав кредитира
като компетентно изготвена и отговаряща в пълнота на
поставените задачи, се установява, както доставката на процесните ВиК услуги
до имота на ответника, така и тяхното количество и стойност, поради което
релевираните в противоположния смисъл оспорвания от страна на въззивника –
ищец, съдът намира също за неоснователни.
По изложените съображения и предвид съвпадението на изводите
на двете инстанции, решението следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззивникът
– ищец, който е претендирал такива в размер на 350,00 лева – адвокатско възнаграждение
по договор за правна защита и съдействие от 01.08.2019г., с предмет – изготвяне
на отговор на въззивна жалба на „С.в.“ АД и пълномощно, видно от който сумата е
изплатена изцяло и в брой при подписване на отговора. Своевременно релевираното
възражение за прекомерност на претендирания размер на адвокатското
възнаграждение съдът намира за основателно, с оглед разпоредбата на чл.7, ал.2,
т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения № 1 от
2004г., съобразно която при интерес до 1 000,00 размерът на възнаграждението
в размер на 300,00 лева, респективно за разликата над тази сума до претендирата
такава в размер на 350,00 лева, адвокатският хонорар се явява прекомерен.
Предвид размера на обжалваемия интерес, настоящото решение
не подлежи на касационно обжалване, съобразно с ограничението по чл. 280, ал.
3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21.12.2010 г., ДВ, бр. 50/2015 г., ДВ, бр.
86/2017 г. /.
По горните съображения,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 115900
от 15.05.2019г., постановено по гр. д. № 62875/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 30 състав, с което е отхвърлен
предявеният от Х.Б.А. срещу „С.в.“ АД отрицателен
установителен иск с правно основание по
чл.124, ал.1 ГПК за сумата в размер
на 2 463,25 лева и за периода от 05.01.2017г. до 03.08.2018г., като
неоснователен, както и в частта, в която е уважен предявеният от Х.Б.А. срещу „С.в.“
АД отрицателен установителен иск за признаване
за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 919,17 лева
за периода от 02.02.2011г. до 01.11.2012г., поради погасяването й по давност,
при правилна правна квалификация на предявеното вземане по чл.439, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „С.в.“
АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление *** Бизнес парк – София
№ 1, сграда 2А, да заплати на Х.Б.А., ЕГН **********, с адрес ***, на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата от 300,00 лева, представляваща разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.