№
97
гр.
Силистра, 02.08.2019 г.
Силистренският окръжен съд, в открито
заседание на тридесети юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: Теодора Василева
Членове: Кремена Краева
Огнян Маладжиков
при участието на секретаря Мирена
Стефанова, като разгледа докладваното от мл.съдия Маладжиков въззивно
гражданско дело № 204 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 267 от ГПК вр. чл. 17 от ЗЗДН.
Образувано
е по въззивна жалба на Р.С.Д. с ЕГН **********, с адрес за призоваване с.
Калипетрово, ул. „Беласица“ № 6, общ. Силистра – адв. Р.Н. ***, срещу Решение №
62 от 27.05.2019 г. по гр.д. № 164/2019 г. на РС Тутракан, с което на основание
чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН са наложени мерки за закрила и е издадена Заповед за
защита, която:
1.1. ЗАДЪЛЖАВА Р.Д.С., с ЕГН **********, да се въздържа от извършване на домашно
насилие спрямо детето М-ММ.Т., с ЕГН ********** (включително и от насилие в
негово присъствие);
1.2.
ОТСТРАНЯВА Р.Д.С., с ЕГН ********** от съвместно обитаваното с В.Т.С., с ЕГН
********** и М-ММ.Т., с ЕГН ********** жилище,
находящо се в гр. Тутракан, ул. „Силистра“ № 19 за срок от осемнадесет месеца.
НАЛАГА на Р.Д.С.,
с ЕГН ********** във връзка с извършеното домашно насилие Глоба, в размер на
200 лв. (двеста лева).
Жалбоподателката
счита, че решението е недопустимо, тъй като, в нарушение на процесуалните
правила, е конституирано като страна в производството детето ѝ М-МТ.,
поради което постановеният съдебен акт следва да бъде обезсилен и делото да се
върне на РС Тутракан за разглеждане от друг състав.
В случай че
Окръжният съд прецени, че не са налице предпоставките за обезсилване, моли
решението на РС Тутракан да бъде отменено като неправилно и необосновано, тъй
като не се е доказало по безспорен начин твърдяното от молителката насилие
спрямо нея. Претендира направените пред въззивния съд разноски.
В съдебното
заседание пред въззивния съд процесуалният представител на жалбоподателката
поддържа жалбата. Счита, че на този етап от производството не може с назначаването
на особен представител на детето да се поправят допуснатите процесуални
нарушения от първоинстанционния съд. Това е било възможно по отменения ГПК, но
не и по сега действащия, съгласно т. 6 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Развива доводи в защита на правото на М-МТ. да участва
пълноценно в процеса още от първа инстанция, които права преценява, че са
накърнени с конституирането ѝ едва с решението на РС Тутракан.
Постъпил е
отговор на въззивната жалба от В.С., чрез процесуалния ѝ представител
адв. Д.А., с който се моли жалбата да бъде отхвърлена, а решението на РС
Тутракан – потвърдено.
Претендира разноски за двете
инстанции.
В
съдебното заседание поддържа отговора. Счита за неоснователно възражението за
допуснато процесуално нарушение при конституирането на детето като страна, тъй
като грижата за него е била възложена на бабата В.С., като страна по делото е
присъствала и майката, присъствал е и представител на ДСП-Тутракан. По този
начин не са нарушени правата на детето и не е извършено нещо, което да окаже
негативно отношение при вземане на решението от РС Тутракан. Моли обжалваното
решение да бъде потвърдено, защото е в интерес на детето.
Назначеният
във въззивното производство особен представител на М-МТ. взема становище за
неоснователност на възражението за допуснато процесуално нарушение от РС
Тутракан. Счита същото за правилно по отношение на извода в него, че спрямо
детето е осъществено домашно насилие от обстановката, в която живее, и моли да
бъде потвърдено.
Постъпил
е социален докла от Дирекция „Социално подпомагане“ – Тутракан. От него става
ясно, че детето е потвърдило пред социалния работник за влошените отношения
между майка ѝ и баба ѝ. Чувствало се по-спокойно, когато майка
ѝ я няма вкъщи, защото няма караници и не чува обидни думи. Потвърдило е
за случая с вратата, която майка ѝ така блъснала, че с нея наранила крака
на баба ѝ. На 22.07.19 г. жалбоподателката се е върнала от Слънчев бряг и
е била на хотел в гр. Тутракан и се е срещнала с детето. Майката не плаща
издръжката за детето, на която е осъдена.
За
да се произнесе по делото, въззивният съд съобрази следното:
Производството
пред РС Тутракан е започнало по молба на В.С. за защита от домашно насилие, в
която твърди, че на 30.03.2019 г. дъщеря ѝ Р.С. ѝ е нанесла удар с
врата, чрез изблъскването ѝ в момент, когато е излизала от стаята, и от
това е получила нараняване в областта на глезена на десния крак; а в периода
18.03.19-01.04.19 г. е осъществила психически тормоз с отправяне на обидни думи
и заплахи за живота и здравето. По отношение на Р.С. вече е била издавана
заповед за защита с Решение № 92/21.06.2016 г. по гр.д.№ 119/2016 на РС Тутракан,
с която е задължена да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо В.С.,
отстранена е от съвместно обитаваното жилище за срок от осемнадесет месеца,
забранено ѝ е било да доближава майка си и жилището ѝ на по-малко
от 50 метра за същия срок. Внучката на В.С. (дъщеря на Р.С.) е настанена по
реда на чл. 28 от ЗЗДт при баба си. Детето е на 12 години. В молбата за защита
от 01.04.2019 г. се съдържат твърдения, че две-три седмици след изтичане на
срока по предходната заповед за защита, когато Р.С. се е върнала в жилището, е
започнала да тормози както молителката, така и детето основно за пари.
Започнала да се държи грубо към тях. Заявява, че положението е нетърпимо за нея
и внучка ѝ, заради ежедневния тормоз, който е довел до неспокойството
ѝ, до страх за живота и здравето
ѝ и до опасност за детето. Освен тези субективни усещания и тревоги, като
резултат от поведението на Р.С., в молбата не се излагат
конкретни фактически твърдения за осъществено спрямо детето
М-МТ. физическо или психическо насилие от страна на майка ѝ. Твърденията
за такова са изцяло с насоченост към възрастната молителка, но осъществено в
присъствието на детето. Искането до съда е за налагане на три мерки за закрила,
всички те са спрямо молителката, като само в едната от тях се казва „да
наложите забрана да приближава до нас…“.
В
хода на съдебното производство е изслушана малолетната М-М. Тя потвърждава, че
е присъствала на обидните реплики, изречени от майка ѝ към бабата, и че
те много се карат, но казва, че от нея самата майка ѝ не е искала пари,
не я е обиждала, не я е била, нищо не е хвърляла по нея. Щастлива е и с баба
си, и с майка си.
Районният
съд е преценил, че спрямо молителката е осъществен акт на психическо и
емоционално насилие под формата на обидни изрази, уважил е едно от исканията
ѝ – за отстраняване на ответницата от жилището, като мотивирано е отказал
да наложи другите две поискани мерки. Преценено е, че спрямо детето е осъществено
насилие, тъй като е присъствало на такова – чл. 2, ал. 2 от ЗЗДН. В решението
по делото М-МТ. е конституирана като страна и спрямо нея е постановена мярка за
закрила, с която майка ѝ е задължена да се въздържа от извършване на
домашно насилие върху детето, включително и от насилие в негово присъствие.
Наложена е глоба от 200 лева.
Въззивният
съд, като съобрази направените с жалбата искания, становищата на страните,
събраните по делото доказателства и въз основа на закона, намира че:
Жалбата
е процесуално допустима и частично основателна.
Производството
по ЗЗДН не е исково, а представлява такова по спорна съдебна администрация на
гражданските отношения. Въпреки това, поради липса на специална регламентация в
ГПК, се прилага съответно уредбата на исковото производство. В това число
приложение намира принципът на диспозитивното начало, че съдебните производства
започват по молба на заинтересованото лице, а предметът на делото и обемът на
дължимата защита и съдействие се определят от страните. Отклонение от този
принцип се въвежда, когато законът цели да защити по-висши ценности и интереси
на лица, които нямат възможност да си помогнат сами. Така, чл. 8, ал. 2-4 от ЗЗДН дава възможност производството за защита да започне по молба, не на
пострадалия, а на други лица, като според т. 2 това може да е лице, което е в
родство по права линия с пострадалия. В този случай от молбата трябва да е
видно кой я депозира, в какво качество и кое е пострадалото лице. Тогава съдът
е длъжен служебно да конституира последното като страна, за да участва в
производството – чл. 9, ал. 2 от ЗЗДН. Съдебната практика е наложила
разбирането, че когато в подадена до съда молба се съдържат данни за оказано
насилие върху дете, или такива се съберат в хода на производството, но в
молбата не е посочено, че се иска защита спрямо него, съдът трябва да го
конституира като страна. Налага се изводът, че в хипотезата на чл. 8 от ЗЗДН
предметът на делото е вече определен с молбата и със служебното конституиране
на пострадалото лице той не се разширява. Докато във втория случай, при вече
определен предмет и обем на търсеното съдействие, съдът по свой почин го
разширява, като конституира и пострадалото дете.
Основателно
е възражението на жалбоподателката, че молбата по чл. 8 от ЗЗДН е подадена от В.С. в собствена защита.
Изложеното в нея, както и петитумът ѝ, не предполагат съдът да я
възприеме като молба по ал. 2 от ЗЗДН, с която се иска защита и по отношение на
малолетното дете. Правилно първоинстанционният съд не е избързал с
конституирането му като страна, а е преценил, че първо трябва да бъде
изслушано.
Действително
едва с Решение № 62 от 27.05.2019 г. по гр.д. № 164/2019 г. на РС Тутракан
детето М-МТ. е конституирано като страна по делото. С решението е наложена
мярка за закрила, с която Р.Д. е задължена да се въздържа от насилие спрямо
дъщеря си, включително от извършване на такова в нейно присъствие. Доводът на
процесуалния представител на жалбоподателката, че с това са нарушени правата на
детето като страна, не следва да бъде обсъждан, тъй като с него се претендира
защита на чужди права. Всяка страна може да излага оплаквания и да поддържа
становища в защита на собствените си интереси, затова изложените аргументи не могат
да служат за мотив да се обезсили обжалваният съдебен акт. Още повече че
назначеният особен представител на детето е на обратното становище: че правата
и интересите му не са накърнени.
Въпреки
това, на основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд е длъжен служебно да се
произнесе по допустимостта на решението в обжалваната му част, в случая –
цялото. Съдът счита, че обжалваното решение е недопустимо в частта, с която е
конституирана като страна М-МТ. и е наложена мярка за закрила в т. 1.1., с
която Р.Д.С. е задължена да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо
дъщеря ѝ М-М, включително и от насилие в нейно присъствие. Въведеното с
чл. 9, ал. 2 от ЗЗДН засилено проявление на служебното начало, защитава
интересите на лица, за които се предполага, че са в уязвимо положение и сами не
могат да си помогнат. Отстъплението от диспозитивното начало е в интерес на
осигуряване телесния и емоционален интегритет на пострадалите от домашно
насилие. Засиленото служебно начало не освобождава съда от задължението
ревностно да съблюдава другите основни начала на гражданския процес, в това
число и състезателното начало. Съдът е длъжен да осигури възможност на страните
да се запознаят с предмета на делото и да изразят становище – чл. 8, ал. 3 от ГПК. Всяка страна има право да бъде изслушана, преди да бъде постановен акт,
който има значение за нейните права и интереси – чл. 8, ал. 1 от ГПК. До даване
ход на устните състезания предметът на гр.д. № 164/2019 на ТРС не е включвал
като страна М-МТ.. Нямало е как жалбоподателката да изрази становище по
разширения предмет на делото: служебното конституиране на детето ѝ като
страна, тъй като това е станало едва след приключване на делото – в съдебното
решение. Това действие на съда, както и наложената мярка за закрила спрямо
непълнолетната дъщеря на жалбоподателката, имат значение за правата и
интересите на родителя. Правилно съдът е преценил, че трябва служебно да
конституира като страна детето, но това е трябвало да стане с определение,
преди определението, с което приключва събирането на доказателства и даване ход
на устните състезания. След този момент предметът на делото не може да бъде
разширяван чрез служебното конституиране на нова страна, а решението, ако е
съобразено с това процесуално действие, ще е постановено плюс петитум в тази си
част.
Неоснователен
е доводът на процесуалния представител на молителката, че интересите на М-МТ.
не са засегнати в първоинстанционното производство, тъй като са присъствали
баба ѝ, майка ѝ и представител на ДСП-Тутракан. Както съдът изложи
по-горе, нарушението не засяга интересите на детето, доколкото именно в тяхна
защита първоинстанционният съд е наложил една от мерките за закрила.
От това че обжалваното
решението и издадената заповед за защита са недопустими в частта на наложената
мярка за закрила в т. 1.1., се налага решението да бъде обезсилено в тази му
част, като въззивният съд не следва да се произнася с прекратителен диспозитив,
така както повелява чл. 270, ал. 3, изр. 1 от ГПК. Прекратяване на делото в
обезсилената му част е необходимо, когато има надлежно инициирано производство,
но липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка относно
съществуването на правото на иск (в случая – право на съдействие от съда по
спорна съдебна администрация); когато първоинстанционния съд е бил десезиран;
или когато той се е произнесъл по нередовна молба и след определен от въззивния
съд срок тя не е поправена. Не такъв е настоящият случай, в който ТнРС е
постановил решение спрямо лице, което не е било страна в производството, и
спрямо което не намира приложение хипотезата на чл. 8, т. 2 от ЗЗДН; тъй като
не може да се приеме, че производството е надлежно инициирано спрямо него, а съдът е пропуснал да го конституира съгласно чл. 9,
ал. 2 от ЗЗДН. М-МТ. не е страна, защото актът, с който съдът по свой почин е
разширил предмета на делото, не е постановен своевременно и не може да породи
правния си ефект. Когато решението се обезсилва в частта, с която е налице
произнасяне свръх петитум, не е налице производство, което да се прекратява.
Не се налага
обезсилване на първоинстанционното решение, с което е конституирана като страна
М-МТ., тъй като всички съдопроизводствените действия, извършени от
първоинстанционния съд в недопустимата част, се заличават с обезсилването
ѝ.
Делото не
подлежи на връщане на РС Тутракан за ново разглеждане в обезсилената част на
решението, на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК, тъй като визираната
хипотеза не е налице. Тя касае случай, в който, вместо по предявения предмет,
съдът се е произнесъл по друг. Тогава, след обезсилване на решението от
въззивния съд, ще е налице непроизнасяне по предявения предмет на делото, което
обуславя връщането му за ново разглеждане от първоинстанционния съд. Настоящият
казус не е такъв. Районният съд в Тутракан е сезиран с молба за защита от В.С.
в свой интерес, в която е поискала налагането на три мерки за защита спрямо
нея. Първоинстанционният съд се е произнесъл, като мотивирано е уважил едната и
не е наложил другите две от поисканите мерки, с което е изчерпал предмета на
потърсеното съдействие. Връщането на делото за ново разглеждане в обезсилената
му част, ще означава иницииране на съдебно производство по предмет, за който,
първо, не е имало надлежно сезиране в хипотезата на чл. 8, т. 2 от ЗЗДН, и,
второ, няма как тепърва да се обоснове служебното правомощие на съда да
конституира страната, за която се установяват данни, че е пострадала от домашно
насилие, тъй като с постановяване на въззивното решение, то влиза в сила и
производството по молбата, с която е сезиран съда, се изчерпва. Противното би
било проява на свръх засилено служебно начало, с което съдът не разполага – да
образува по свой почин съдебни производства.
Ето защо,
законодателят е дал в ръцете на съда сезиращи функции в особените случаи,
когато е преценил, че служебното начало не му позволява да надхвърли
правомощията си. Така, чл. 7, ал. 1 от Закона за закрила на детето задължава
лице, на което стане известно, че дете се нуждае от закрила, незабавно да
уведоми дирекция „Социално подпомагане“. Същото задължение, казва ал. 2, има и
всяко лице, на което това е станало известно във връзка с упражняваната от него
професия или дейност. Дирекция „Социално подпомагане“ е компетентната
институция да прецени дали да приложи чл. 36д, ал. 4 във вр. чл. 21, ал. 1, т.
9 от ЗЗДт и чл. 8, т. 4 от ЗЗДН, като сезира съда. Затова, след обезсилване на
тази част от решението, въззивният съд следва да уведоми Дирекция „Социално
подпомагане“-Тутракан за преценка, доколко е необходимо да се инициира
производство по ЗЗДН по отношение на малолетната М-МТ., като съобрази
издадената заповед за защита от РС Тутракан и въззивното решение на ОС
Силистра, както и приложените с призовката по настоящото дело писмени
материали, връчени на 23.07.2019 г. Въззивната инстанция намира, че с това си
действие ще се постигне разумен баланс между обществените очаквания от съда за
служебна намеса в гражданските отношения и неизземване на компетентности от
специализираните органи, чиято експертиза следва да бъде уважавана. По този
начин не се неглижират данните по делото за осъществено домашно насилие по чл.
2, ал. 2 от ЗЗДН спрямо детето, тъй като те не съдържат пряка, непосредствена
или последваща опасност за неговия телесен и духовен интегритет; а се дава
възможност на специалистите педагози и социални работници да разгърнат
потенциала си, който често обществото неоснователно поставя под съмнение, за
сметка на високото доверие в съда.
Останалата
част от решението на РС Тутракан, касаеща мярката по т.1.2., с която
жалбоподателката е отстранена от съвместно обитаваното жилище с В.С. и М-МТ.,
както и наложената глоба, въззивният съд намира за правилно. Районният съд е
събрал достатъчен доказателствен материал, като дори служебно е положил усилия
за попълването му, чрез изслушване на малолетното дете, с което е обезпечил
изводите си за осъществено домашно насилие от страна на жалбоподателката спрямо
молителката В.С., поради което и оплакването във въззивната жалба за
недоказаност на твърдяното насилие се явява неоснователно. Както доказателственият анализ, така и
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, а също и съображенията
му да наложи мярката за закрила по т.1.2., а да не наложи другите две, поискани
с молбата за защита, въззивният съд споделя изцяло и за тях, на основание чл.
272 от ГПК, препраща към мотивите на първоинстанционния акт.
Неоснователно
е становището, дори е противоречащо си, че караниците и обидите между страните
са резултат от инстинктивна, гневна реакция на двете жени, но не могат да бъдат
квалифицирани като акт на домашно насилие, поради равностепенността и
емоционалната насоченост на вербалното насилие на едната жена спрямо другата.
Наистина детето споделя, че „понякога и
баба обижда мама“, а това ставало „когато
мама много я обижда“, като бабата употребявала същия жаргон – „трол“, използван срещу нея за обида,
без обаче да знае какво означава. Детето не споделя за други обидни думи, които
баба ѝ да е отправяла към жалбоподателката, за да се прецени нейното
поведение като равностойно. Напротив, описва много повече обиди и вербални
закани, изречени от майка ѝ към бабата: „вещица“, „Майната ти!“, щяла да я изяде, да я зарови, а когато се
ядоса – хвърля предмети по леглото. Реакцията на бабата е по-скоро защитна,
отколкото акт на насилие, за да се възприеме като равностепенно поведение с
емоционална насоченост.
Неоснователен
е доводът, че е останал недоказан нанесеният от жалбоподателката удар с вратата
в крака на молителката. Първо, това обстоятелство освен че се съдържа в
декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН и районният съд го е посочил в т. 1.3.1.
(съгласно структурата на решението), по никакъв друг начин не е обсъждан в
обжалвания съдебен акт, за да се приеме, че именно той стои в основата на
извода за осъществено домашно насилие. От мотивите на решението е видно, че
тежест е придадена на вербалната форма на насилие. Затова и в т. 13 от
решението съдът е приел, че е осъществен акт на психическо и емоционално
насилие. Въззивният съд счита, че случаят с вратата е доказан от декларацията
по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, тъй като тя е доказателствено средство, съгласно чл.
13, ал. 2 от ЗЗДН, и същият факт се потвърждава от приетия социален доклад във
въззивното производство, в който е отразено, че детето е потвърдило за
случката, когато майка ѝ така блъснала вратата, че с нея наранила крака
на бабата. Въпреки това, само от този изолиран случай, в който не е ясно дали е
имало умисъл, не може да се приеме, че жалбоподателката е осъществила физическо
насилие спрямо молителката. В подкрепа на този извод е описаното от детето, че
до бой между възрастните жени не се е стигало, а само при ескалация на
напрежението майка ѝ хвърля предмети върху празното легло.
Неотносимо е
представеното писмено доказателство за парични преводи, с което процесуалният
представител на жалбоподателката се домогва да докаже, че тя плаща на дъщеря си
издръжката, на която е осъдена. Този въпрос не е предмет на делото и правилно
не е намерил място в обжалвания съдебен акт, поради което няма основание за
осъществяване на въззивен контрол върху него. Освен това, от представения
препис на два броя пощенски записи не може да се направи извод за основанието,
на което са преведени сумите, посочени в тях.
Въззивният съд
обръща внимание, че макар в молбата за закрила да е поискано отстраняване от
жилището, в което живее молителката, а в решението на ТнРС и издадената заповед
за защита да е посочено, че става въпрос за обитаваното от В.С. и М-МТ. жилище,
не е налице произнасяне свръх петитум по отношение на детето. Касае се за
прецизиране и конкретизиране за кое жилище точно става въпрос, като е посочен
обективният факт на обитаващите го, в това число и детето на жалбоподателката.
Това не означава, че мярката е взета и спрямо М-МТ.. Тя остава като такава,
насочена по молба и в защита само на В.С..
По
делото е постъпила декларация за материалното и
гражданско състояние на В.Т.С., в изпълнение на дадените указания да внесе
възнаграждение за особения представител на детето. От декларацията е видно, че
задълженото лице получава месечен доход от пенсия в размер на 250 лева; няма
други доходи; съпругът ѝ е починал; не притежава имущество, което би
могло да ѝ служи за получаване на доход; страда от онкологично
заболяване, което налага постоянни разходи от 80 лева месечно. Декларира, че не
е в състояние да заплати определеното от съда възнаграждение за особен
представител на внучка ѝ в размер на 400 лева. В подкрепа на
декларираните обстоятелства представя експертно решение на ТЕЛК, с което
ѝ е определена 86 % трудова неработоспособност, заради онкологично
заболяване. Самата молителка е 80 години. Представя копие на нотариален акт за
имот, който декларира като основно и единствено нейно жилище. Съдът намира, че В.С.
няма достатъчно средства да заплати възнаграждението на особения представител,
поради което следва да бъде освободена от това задължение, и на основание чл.
83, ал. 3 вр. ал. 2 от ГПК възнаграждението следва да се плати от сумите,
предвидени от бюджета на съда. Не следва жалбоподателката да бъде осъждана да
заплати сумата от 400 лева, по сметка на ОС Силистра, тъй като жалбата ѝ
срещу тази част от решението на РС Тутракан, по която са направени разноските
за особен представител, е уважена.
На
основание чл. 78, ал. 3 във вр. чл. 273 от ГПК във вр. чл. § 1 от ЗР на ЗЗДН на
въззиваемата страна следва да се присъдят направените пред настоящата инстанция
разноски. Процесуалният представител на В.С. е представил списък по чл. 80 от ГПК, в който фигурират разноски за адвокатски хонорар в първоинстанционното
производство – 300 лева, а по настоящото – 500 лева. Още с отговора на
въззивната жалба е поискано присъждането им за двете инстанции. Представеното
пълномощно за процесуално представителство пред ОС Силистра действително
съдържа изявление за договорено и получено възнаграждение в размер на 500 лв.,
което има характера на разписка за
получената сума. Същото е и с приложения на л.13 от първоинстанционното дело
договор за правна защита и съдействие, сочещ на платени 300 лв. от страната. В
производството пред РС Тутракан обаче нито в молбата за защита, нито в който и
да е последващ момент, включително до обявяване на устните състезания за
приключени, не е отправено искане в тази насока – да се присъдят направените по
делото разноски. Правилно РС Тутракан се е съобразил с диспозитивното начало и
не е присъдил непоисканото. Няма основание въззивният съд да санира
процесуалното опущение на една от страните във вреда на другата. Основателно се
явява искането само за 500 лв – направени
разноски в производството пред ОС Силистра; и то в пълен размер, тъй като
защитата е поета в интерес на представляваната В.С., по отношение на която
решението на РС Тутракан се потвърждава.
Жалбоподателката
е направила искане за разноски, но нито е представила списък по чл. 80 от ГПК,
нито в представеното пълномощно е отразено да е заплатила адвокатски хонорар.
Липсва отбелязване защитата ѝ да е предоставена безплатно на някое от
основанията по чл. 5 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради
което не следва да ѝ се присъждат разноски съобразно изхода на делото.
На
основание чл. 18, ал. 1 във вр. чл. 16 от Тарифата за държавните такси, които
се събират от съдилищата по ГПК жалбоподателката дължи държавна таса в размер
на 12,50 лева, която следва да внесе по сметка на ОС Силистра.
Водим
от горните съображения, Силистренският окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА
Решение № 62 от 27.05.2019 г. по гр.д. № 164/2019 г. на РС Тутракан В ЧАСТТА, с
която е наложена мярка за закрила 1.1. Задължаваща Р.Д.С., с ЕГН **********, да
се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо детето М-ММ.Т., с ЕГН **********
(включително и от насилие в негово присъствие) и
ОСТАВЯ В СИЛА
Решение № 62 от 27.05.2019 г. по гр.д. № 164/2019 г. на РС Тутракан в
останалата му част.
ОБЕЗСИЛВА
Заповед за защита № 62 от 27.05.2019 г., издадена по гр.д. № 164/2019 на
Районен съд Тутракан В ЧАСТТА, с която е наложена мярка за закрила 1.1.
Задължаваща Р.Д.С., с ЕГН **********, да се въздържа от извършване на домашно
насилие спрямо детето М-ММ.Т., с ЕГН ********** (включително и от насилие в
негово присъствие) и
ОСТАВЯ
В СИЛА Заповед за защита № 62 от
27.05.2019 г., издадена по гр.д. № 164/2019 на Районен съд
Тутракан в останалата ѝ част.
ОСЪЖДА
Р.Д.С., с ЕГН ********** да плати на В.Т.С., с ЕГН ********** сумата от 500
(петстотин) лева разноски за производството пред Силистренския окръжен съд.
ОСЪЖДА
Р.Д.С., с ЕГН ********** да плати по сметката на Силистренския окръжен съд с
IBAN: ***,50 (дванадесет лева и петдесет стотинки) държавна такса за
производството пред ОС Силистра, както и 5 (пет) лева държавна такса за
служебно издаване на изпълнителен лист за тази сума, в случай че не бъде
платена доброволно.
ПОСТАНОВЯВА
платеното на адв. П Н. възнаграждение за особен представител в размер на 400 (четиристотин) лева да остане
за сметка на бюджета на съда.
УВЕДОМЯВА
Дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Тутракан като компетентна институция да
извърши преценка за необходимостта от прилагане на чл. 36д, ал. 4 във вр. чл.
21, ал. 1, т. 9 от ЗЗДт и чл. 8, т. 4 от ЗЗДН, доколко е необходимо да се
инициира производство по ЗЗДН по отношение на малолетната М-МТ., като съобрази
издадената заповед за защита от РС Тутракан; въззивното решение на ОС Силистра,
както и вече предоставените на ДСП-Тутракан на 23.07.2019 г. писмени материали.
Препис
от решението да се връчи на страните, на Дирекция „Социално подпомагане“ – гр.
Тутракан и на РУ на МВР – гр. Тутракан.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.