Р
Е Ш Е
Н И Е
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№………………..гр.София, 24.01.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІV-В
състав в публично съдебно заседание, проведено на шести
юли две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Eлена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.съдия Мирослав С.
при участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа
докладваното от съдия Зл.Чолева гр. дело № 10188 по описа за 2019 година, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №
116229 от 16.05.2019г., постановено по гр.дело № 67123/ 2017г. на СРС, 63
състав са отхвърлени предявените обективно кумулативно съединени искове, както
следва: 1/ искове, предявени от Д.С.Й. срещу «М.» ЕАД с правно основание чл.49,
вр. с чл.45 от ЗЗД – за сумата от 1 194,80лв., претендирана като
обезщетение за имуществени вреди – разходи за лечение, /включващи:
потребителска такса от 34,80лв.; 980,00лв.- стойност на комплект 1/3 турбуларна
плака с винтове и 180,00лв.- стойност на кинезетерапевтични процедури/, притърпяни от ищеца в резултат на падане на
29.01.2016г. в метростанция «Акад.А.Т.– Б.» и за сумата от 2000,00лв.,
претендирана като обезщетение за неимуществени вреди /болки и страдания/,
претърпяни в резултат на горепосочения инцидент и 2/ искове, предявени от Д. С.Й. срещу ЗАД «ОЗК –З.» с правно основание чл.474 от КЗ – за сумата
от 2 400,00лв., претендирана като неиздължена част от застрахователно
обезщетение за временна нетрудоспособност , настъпила в резултат на падане на
ищеца на 29.01.2016г. в метростанция «Акад.А.Т.- Б.» по договор за застраховка
«Злополука на пътниците в обществения транспорт», сключен между «М.» ЕАД и ЗАД «ОЗК –Застраховане» със застрахователна
полица № 23215000005641 и с правно
основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – за сумата от 384,77лв., претендирана като
мораторна лихва за периода 28.02.2016г.- 25.09.2017г. С решението
Д.С.Й. е осъден да заплати на «М.» ЕАД- сумата от 100,0лв.- юрисконсултско
възнаграждение и 400,00лв.- възнаграждение за експертиза, а на ответника ЗАД «ОЗК-З.»- сумите от
453,00лв.-адвокатско възнаграждение и 400,00лв.- възнаграждение за експертиза.
Решението се обжалва от ищеца.
Въззивникът Д.С.Й. поддържа доводи за
незаконосъобразност на обжалваното решение, както и съображения за
неправилност, произтичаща от неправилната преценка на събраните по делото
доказателства. Твърди, че по исковете,
предявени срещу застрахователното дружество, в нарушение на процесуалните
правила с обжалваното решение е прието , че отговорността на ответника е
изключена, тъй като е налице самоувреждане, /каквото възражение от ответника не
е заявено /, както и поради недоказана необходимост от третата операция. Поддържа,
че в нарушение на процесуалните правила от първата инстанция е прието, че
отговорността на ответника е изключена, поради наличие на изключен риск,
каквото възражение от ответника също не
е заявено, като от съда не е отчетен фактът, че част от застрахователното
обезщетение е заплатено от ответника преди предявяване на исковата молба. Счита,
че от първата инстанция е допуснато процесуално нарушение, произтичащо от отказа
да бъде допусната експертиза за установяване на механиза на настъпване на инцидента.
Твърди, че СТЕ е допусната единствено за установяване
автентичността на видеозаписа, но в случай, че бъде ценена и за други
обстоятелства и в частност – относно скоростта на придвижването му, то следва да се обърне внимание, че на стр.2
от експертизата е посочено, че движението му е било „забързано“, а не е бил
„тичащ“. Счита, че следва да се отчете липсата на забрана за забързано
придвижване, както и видно от стр.2 на СТЕ, вещото лице изрично е посочило, че
той /ищецът/ „пада подхлъзвайките се“, като този факт кореспондира на механизма
на падането, а именно- тялото му е политнало назад и това е именно в резултат
на подхлъзване на мократа настилка.
Намира за произволни изводите на съда, с които е прието, че той
тичайки е стигнал до мотрисата, като възразява, че не се е ударил в
затворените врати на мотрисата.
Възразява, че от съда не е му е предоставена възможност да установи с
експертиза механизма на падането, а изводът на съда, с който е прието, че е подписал Акта за злополука, в който е отразено, че той тичайки е паднал, е
необоснован, тъй като макар да е подписал акта, това е станало минути след счупването на глезена му
и в резултат на силната болка от счупването
не е обмислил прецизността на израза, вписан в акта. Намира, че подписа
му на акта не следва да бъде ценен като негово извънсъдебно признание на
неблагоприятен факт. Намира за
неправилен извода на първата инстанция, с който е прието, че от негова страна
не е доказана необходимостта от извършването на третата операция, тъй като необходимостта й е установена от
представеното по делото медицинско удостоверение, а това се потвърждава и от
представената по делото епикриза и
заключението на СМЕ. По отношение на
възстановителния период от 2- 3 месеца, моли съда да съобрази, че съгласно СМЕ
този срок е средностатистически, а в случая изготвеният за него лечебен план
е включвал извършването на три операции.
Твърди, че ответното застрахователно дружество носи отговорност не до размера
на средностатистическия вероятен срок, а за реално настъпилата
нетрудоспособност, ограничена до 6 месеца. Твърди, че в нарушение на
процесуалните правила от първата инстанция не е допуснат до разпит като
свидетел д-р Цекулов, който го е поел като пациент от спешия кабинет и който е
извършил и трите операции, с чиито показания да бъде установена необходимостта
от операциите. Поддържа, че от заключението на СМЕ се установява, че
възстановяването му е настъпило след третата операция от 23.11.2016г. Ето защо,
счита, че по делото е доказано наличието на предпоставките за ангажиране
отговорността на ответното застрахователно дружество за заплащане на
претендираното обезщетение за периода на временната нетрудоспособност и за
останалите 90 дни, извън заплатеното обезщетение за първите 90 дни. По отношение на претенциите, заявени срещу
ответника „М.“ ЕАД, въззивникът- ищец намира
за неправилна дадената от първата инстанция правна квалификация на исковете -
по чл.49 от ЗЗД. Твърди, че отговорността на ответника произтича от нормата на
чл.50 от ЗЗД и е обективна, тъй като се касае за вреди , настъпили поради
свойствата на самата вещ /хлъзгава настилка/. Намира за недоказано възражението
на ответника, че е „спринтирал“, тъй
като от приетото по делото заключение на СТЕ се установява, че е „слизал
забързано по стълбите“ и се е
„подхлъзнал“, поради което не може да се приеме, че е налице изключителна вина
от негова страна /на ищеца/ за настъпване на инцидента. Твърди, че няма регламентирана скорост за
придвижване в метрото, както и няма правила, които да са нарушени от негова
страна. Твърди, че се е подхлъзнал , поради което и тялото му е политнало
назад, тъй като при спъване тялото му би политнало напред, което не се
установява в случая. Ето защо, намира,
че ответникът „М.“ ЕАД носи отговорност за претърпяните от него неимуществени
вреди , за които претендираното
обезщетение съответства на принципа за справедливост, както и за доказаните в
пълен размер претърпяни имуществени вреди. С изложените доводи, въззивникът-ищец
мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо него- постановяването
на друго, с което предявените искове срещу двамата ответника да бъдат уважени.
Претендира присъждане на направените по делото разноски. При условията на евентуално поддържа
възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от ответника З. „О.З.“.
Въззиваемата страна ЗАД
«ОЗК –З.» , оспорва жалбата, като
неоснователна и заявява искане да бъде оставена без уважение а атакуваното
решение в частта на отхвърлените искове срещу него- потвърдено, по съображения,
подробно развити в писмения отговор, подаден в срока по чл.263,ал.1 от ГПК.
Заявява искане за присъждане на разноските за въззивното производство.
Въззиваемата страна «М.» ЕАД , оспорва
жалбата като неоснователна. В писмен отговор, подаден в срока по чл.263,ал.1 от ГПК, развива доводи, с които мотивира искането си за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, с
която са отхвърлени предявените срещу него искове.
Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и
обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност в
рамките на въззивната жалба и по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за
установено следното от фактическа и
правна страна:
При извършената проверка по реда на чл.269,
предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е
валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния
спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен,
съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
С обжалваното решение исковете са отхвърлени като
неоснователни.
По
предявените искове срещу ответника З. „О.З.“
Настоящият
съдебен състав приема, че неправилно от първата инстанция предявеният иск за
главницата е квалифициран с правното основание по чл.411,ал.1 от КЗ.
В конкретния случай с исковата
претенция се цели ангажиране отговорността на ответника, произтичаща от сключен
между него и ответника „М.“ АД застрахователен договор в полза на трети
ползващи се лица, между които и ищцът. С оглед момента на сключване на този
договор - 28.04.2015г., / съгласно
уточнението на ИМ, допуснато във въззивното производство/ със застрахователна полица № 2321500005641, с
период покритие- 01.05.2015г. до 30.04.2017г., съдът приема, че на основание
пар.22 от КЗ /в сила от 01.01.2016г./, приложение при квалификацията на
предявения иск и при преценка на правно-релевантните факти за ангажиране
гражданската отговорност на ответника намира КЗ от 2005г. /отм./, съответно,
предявеният иск е с правно основание чл.238,ал.5, вр. с ал.1 от КЗ /отм./. Неправилната правна квалификация
е свързана с неправилно приложение на закона от страна на първоинстанционния
съд и не се отразява на допустимостта на
обжалваното решение, доколкото с него съдът се е произнесъл по
правно-релевантните факти така, както са заявени от ищеца и съобразно искането
/петитума/ , с който е сезиран.
По
предявения иск с правно основание чл.238,ал.5, вр. с ал.1 от КЗ /отм./ срещу
ответника З. „О.З.“.
Между страните по делото няма спор
относно част от правно – релевантните факти, попадащи в приложното поле на
члл.238,ал.5, вр. с ал.1 от КЗ /отм./, а те се установяват и от представените
по делото писмени доказателства. А именно: между ответното застрахователно
дружество и „М.“ ЕАД е сключен със застрахователна полица № 23215000005641
застрахователен договор, със срок на покритие-01.05.2015г. /от 00.00ч./ -
30.04.2017г. /до 24.00ч./, с който е покрит и рискът - временна загуба на
трудоспособност на пътниците в метрото, снабдени с превозен документ и намиращи
се в рамките на МС – вход /летящи врати/ до изход /летящи врати/, доказано с
превозен документ или акт за станала злополука /вътрешно-фирмен/, до не повече
от 180 дни, като е договорено заплащане на застрахователно обезщетение в размер
на 5% от застрахователното обезщетение от 20 000,00лв.- до 30 дни временна
нетрудоспособност и в случай на продължаване на нетрудоспособността след този
срок за всеки от следващите 30 дни се изплаща по 4% от застрахователната сума,
но не повече от 180 дни от датата, посочена в документа, доказващ
продължителността на нетрудоспособността.
Няма спор, а видно и от представения по делото превозен документ /билет
на л.-8 от делото на СРС/ и акт № 2/ 29.01.2016г за злополука /инцидент/ ,
представените по делото епикризи и неоспореното заключение на СМЕ, на датата
29.01.2016г. ищецът, в качеството му на пътник в метрото с редовен превозен
документ, е претърпял инцидент. В резултат на инцидента ищецът е получил
счупване на лявата малко- пищялна кост с непълно изкълчване на глезенната става
и доказано разкъсване на делтоидното сухожилие. Като последица от посочената
травма на ищеца са били извършени три операции- на 01.02.2016г., на
24.03.2016г. и на 23.11.2016г. Няма
спор, като самият ищец признава този неблагоприятен за него факт, че от
ответното застрахователно дружество му е изплатено обезщетението за 90 дни по
процесния застрахователен договор в размер на сумата от 2 600,00лв. Спорът
между страните е относно наличието или липса на продължила и след тези 90 дни
временна нетрудоспособност на ищеца в резултат на процесния инцидент и относно
наличието или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
ищеца. Незаконосъобразно и в нарушение на нормата на чл.6,ал.2 от ГПК, с
обжалваното решение от първата инстанция е прието, че е налице хипотезата на „самоувреждане на
ищеца“, настъпило в резултат на проявена груба небрежност, която представлява
изключен риск по чл.VІІ.6 от застрахователния договор. От ответника не е
заявено възражение за наличие на изключен риск. Напротив, същият изрично е
признал дължимостта на застрахователното обезщетение, като признанието на тази дължимост е заявена и с
конклудентното действие на заплащане на същото в размер на 2 600,00лв. за част
от спорния период на временната нетрудоспособност на ищеца, преди датата на
предявяване на исковата молба.
По
първия спорен въпрос, с оглед горепосочените възражения, заявени от ответника-
относно продължителността на временната нетрудоспособност на ищеца, настоящият
съдебен състав приема, че от събраните по делото доказателства се установява,
че тя не е ограничена до 90-те дни, за които от ответника е заплатено
застрахователно обезщетение преди датата на предявяване на исковата молба. От
приетото по делото и неоспорено заключение на СМЕ се установява, че
средностатистически възстановителният период при травмата, претърпяна от ищеца,
е в рамките на 2-3 месеца от инцидента.
В случая, за този период, в рамките на който на ищеца са извършени две
оперативни интервенции, включващи и
възстановителния период, от ответника е заплатено застрахователно обезщетение. От
ищеца не са ангажирани доказателства, които да установяват продължителност на
възстановяване над посочените от вещото
лице 2 – 3 месеца. От представената по делото епикриза на л.121 и заключението на СМЕ се установява,
обаче, че освен двете операции от 01.02.2016г. и 24.03.2016г., за пълното възстановяване
от травмата, настъпила в резултат на процесния инцидент, на ищеца е извършена и
трета операция – на 23.11.2016г. От епикризата и експертното заключение се
установява, че третата операция е в пряка причинно-следствена връзка с процесното
застрахователно събитие, тъй като при нея е отстранен остеосинтезния имплант,
който е бил поставен при първата операция. Т.е.- доказана е пряката
причинно-следствена връзка между процесното застрахователно събитие и третата
операция на ищеца. Ето защо, за обичайния възстановителен период след третата
операция -от 30 дни, съдът приема, че ответникът дължи заплащане на застрахователно обезщетение. Периодът от 30 дни съдът приема, че е
обичайният възстановителен, като съобразява, че в представената по делото
епикриза от м.11.2016г. изрично е отразена медицинската препоръка за явяване на преглед на ищеца на 5 и 12 ден,
назначената терапия с фарксипарин за 20
дни и обичайните около 10 дни след това,
необходими за провеждане на рехабилитационни процедури, препоръчани с
епикризата и медицинското удостоверение на л.22 от делото на СРС. Следва да се
посочи, че на ищеца не е бил издаден медицински документ , удостоверяващ
временната нетрудоспособност /болничен лист/, тъй като през процесния период от време той е бил
ученик. Съдът отчита, че след третата операция и възстановителният период след
нея , който обичайно е в рамките на 30 дни, от вещото лице по СМЕ е установен факт, че
ищецът е бил напълно възстановен. Ето защо, настоящият съдебен състав приема,
че освен за 90 –те дни, за които ответникът е изплатил застрахователно
обезщетение, той дължи такова за още 30 дни. Съдът намира, че от приетото по
делото заключение на СМЕ не се установява в периода от време след втората
операция – до осъществяване на третата операция, ищецът да е бил във временна
нетрудоспособност. Напротив, от приетото по делото заключение на СМЕ и
разясненията към него, направени от вещото лице в съдебно заседание на
04.12.2018г., се установява, че след втората операция е към датата на извършване на
третата операция /23.11.2016г./, ищецът е бил напълно възстановен.
По отношение размера на обезщетението,
дължимо за временната нетрудоспособност за
30 –те дни възстановителен период след третата операция, определено по
реда на т.3.2 от застрахователния договор – в размер на 4% от застрахователната сума от
20 000,00лв., този размер възлиза на сумата от 800,00лв. До размера на
сумата 800,00лв., предявеният иск по чл.238,ал.5,вр. с ал.1 от КЗ /отм./ се явява
основателен и като такъв следва да бъде уважен след отмяна на обжалваното
решение в частта, с която искът е отхвърлен. За разликата над тази сума- до
пълния предявен размер от 2 400,00лв. искът е неоснователен и като такъв – следва да бъде
отхвърлен на правилното правно основание.
По втория спорен между страните въпрос-
относно наличието или липсата на съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на ищеца- Настоящият съдебен състав приема, че възражението е заявено
общо и е неконкретизирано. Липсва позоваване от страна на ответника на
конкретен правно-релевантен факт, който да е в пряка-причинно-следствена връзка
с настъпването на инцидента, който да обоснове извод, че ищецът е допринесъл с
поведението си за настъпване на вредоносния резултат. Дори да се приеме, че възражението за
наличието на условието по чл.51,ал.2 от ЗЗД, е конкретно - касае нарушение на
указанията за безопасно ползване на метрото, /както е заявено от ответника/, съдът
намира възражението за недоказано. От ответника, в съответствие с носената от
него доказателствена тежест по чл.154 от ГПК, не са ангажирани никакви
доказателства относно наличието на твърдяните указания , тяхното съдържание и
фактът, че са били поставени на
общодостъпни и видими места на територията на метрото, за да се прецени
дали конкретното поведение на ищеца е било съответно на тях и или е било в
нарушение на изискванията им. В тази връзка следва да се посочи, че от
събраните по делото доказателства не се установява от ищеца да е допуснато
нарушение на нормите на чл.18 и чл.19 от единствения нормативен акт, приложим
от съда- Наредба на Столичния общински съвет да условията на пътуване с
обществения транспорт на територията на Столична община , приет с Решение № 520
по Протокол № 48/ 26.09.2013г.- отм., приложим към релевантния момент на настъпване
на застрахователното събитие, с който нормативен акт са установени
задължения за пътниците в обществения
транспорт, включващи и изискуемо поведение /като напр.- забрана за употреба на
алкохол, разговори с водача на превозното средство, , забрана за качване в
движение на превозното средство, преди отваряне на вратите или при подаден
сигнал за затваряне или при потеглене на превозното средство/. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че не е налице предпоставката по чл.51,ал.2
от ЗЗД за намаляване на отговорността на ответника за заплащане на дължимото
застрахователно обезщетение.
По предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД срещу ответника З. „О.З.“
Основателността
на иска за главницата за сумата от 800,00лв., обуславя и основателността на
претенцията за акцесорното вземане за лихва за забава върху нея. Настоящият
съдебен състав приема, че обезщетението по чл.86,ал.1 от ЗЗД се дължи от датата
на изтичане на 15дн. срок по чл.238,ал.3 от КЗ /отм./, считано от датата на
връчване на поканата за плащане до ответника,
заедно с изискуемите документи, установяващи настъпилото застрахователно
събитие и размер на плащането. В настоящия случай, от събраните по делото
доказателства се установява, че поканата за плащане на дължимото обезщетение за
временната нетрудоспособност след третата операция, изходяща от ищеца, е връчена на ответника с писмо от
25.04.2017г., входирано при ответника с № 99-9843, /съгласно отговор на
ответника по тази покана на л.25 от
делото на СРС/. На 10.05.2017г. е изтекъл 15 дн.срок по чл.238,ал. от КЗ /отм./
и считано от 11.05.2017г. ответникът е изпаднал в забава. Считано от 11.05.2017г.
- до датата на предявяване на исковата молба /24.09.2017г./, натрупаната
мораторна лихва върху главницата от 800,00лв. съдът определя по реда на чл.162
от ГПК в размер на 34,00лв. Ответникът дължи и законна лихва от датата на
предявяване на исковата молба- до окончателното изплащане на главницата. За
разликата над сумата от 34,00лв. и за периода 28.02.2016г. до 11.05.2017г.,
исковата претенция по чл.86,ал.1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлена като
неоснователна, доколкото самото вземане за главница не е било възникнало към част от този период /28.02.2016г.- до
23.11.2016г./, а за останалата част от
този период- не е настъпил падежът на вземането за главницата, обусловен
от покана. Съответно , в частта , с която претенцията е отхвърлена за разликата
над сумата от 34,00лв. до пълния предявен размер от 384,77лв. и за периода
28.02.2016г. до 11.05.2017г., първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено, но по други мотиви.
По
исковете с правно основание чл.49 от ЗЗД срещу ответника „М.“ ЕАД- за
претендираните обезщетения за имуществени и неимуществени вреди
Отговорността
по чл. 49 от ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за
чужди виновни противоправни действия. По предявения иск с правно основание чл.49 от ЗЗД по делото
трябва да бъдат установени следните
елементи от фактическия състав, пораждащ
отговорността за обезвреда: противоправно действие или бездействие от
страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа, причиняване
на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и
причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Във всички случаи на непозволено
увреждане вината на причинителя на вредата се предполага до доказване на
противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да
обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия
извършител. Доказването на останалите елементи от фактическия състав е в
тежест на ищеца, претендиращ обезщетението, съгласно правилото за разпределение на
доказателствената тежест по чл.154,ал.1 от ГПК. В конкретния случай
доказателствената тежест е правилно разпределена от първоинстанционния съд с
доклада по делото.
Съобразно константната съдебна практика
(ППВС № 7/1959 г. и др.) юридическите лица отговарят за непозволено увреждане
на основание чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници, служители или
други физически лица, на които са възложили работа по силата на трудов или граждански
договор и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил
тези вреди, но са налице несъмнени данни, че вредата е причинена от кръга на
посочените лица (в този смисъл и т. 7 от ППВС № 7/1959 г.).
Настоящият въззивен състав намира, че в
конкретния случай не са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на
отговорността на ответника по исковете. Съдът приема, че по делото от ищеца не
е доказано наличието на елементите от фактически състав по чл. 49 ЗЗД и в
частност- твърдяното от ищеца неизпълнение на задължението на ответника да
поддържа настилката в метрото в състояние, което да гарантира безопасното
движение на пътниците по нея. И в частност- не се установява твърдението на
ищеца настилката да е била мокра и хлъзгава към релевантния момент. Никакви
доказателства за този твърдян факт по делото не са ангажирани от ищеца. Доказателствената тежест – при
условията на пълно и главно доказване, на този факт е върху ищцовата страна в
процеса. Освен, че не са ангажирани никакви доказателства от ищеца за
конкретното състояние на настилката към
релевантния момент, още повече, че от уточнението на вещото лице по СМЕ се установява, че травмата на ищеца би
могла да бъде получена и в следствие на тичане при внезапно отклонение на крака
в глезенната става в странично положение, а от СТЕ се установява, че ищецът е бил в забързан при слизането по
стълбите в метрото. При наличие на различни възможни причини за падането на
ищеца, той следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че
падането му е именно в резултат на мокра и хлъзгава настилка. А доказателства за този факт по делото не са
ангажирани по делото. Ето защо, като недоказани , исковите претенции срещу
ответника следва да бъдат отхвърлени.
Съдът намира за неоснователно
възражението на ищеца за неправилна квалификация на предявените искове срещу
този ответник, с твърдението, че исковете са предявени на основанието по чл.50
от ЗЗД. Правната квалификация съдът определя съобразно заявените в исковата
молба твърдения за факти и заявеното искане. В конкретния случай ищецът изрично
и ясно
поддържа твърдението, че настилката в метрото е била мокра и хлъзгава,
което сочи на твърдение за неизпълнение на задължение на ответника за поддръжка на настилката в състояние,
гарантращо безопасното придвижване на пътниците. Вредите от вещ, по смисъла на
чл.50 от ЗЗД предполагат тези вреди да произтичат от естеството на самата вещ –
нейните обективни качества , дефекти и
т.н. В конкретния случай ищецът не твърди падането да е последица от естеството
на вещта /настилката/, а твърденията са за
конкретно нейно състояние, резултат от допълнителни фактори - с оглед
датата на инцидента- недобра поддръжка
на настилката в сухо състояние, необходимо , предвид внесената от пътниците вода /сняг. Както, обаче, бе посочено по-горе в мотивите,
по делото липсват доказателства , от които да е видно, че настилката в метрото
е била в твърдяното от ищеца състояние /мокро и хлъзгаво/.
Ето защо и предявените срещу ответника „М.“
ЕАД искове по чл.49 от ЗЗД – за претендираните обезщетения за имуществени и
неимуществени вреди, следва да бъдат отхвърлени и съответно- решението на първата инстанция
в отхвърлитената част за тези претенции- потвърдено.
Съдът намира за неоснователно заявеното
от въззивника-ищец възражение за неправилност на обжалваното решение в частта
на отхвърлените искове по чл.49 от ЗЗД, произтичащо от несъбраната по негово
искане СТЕ, която да установи механизма на настъпване на инцидента. Действително, по това искане на ищеца липсва
произнасяне на първата инстанция, но
доколкото искането е направено след провеждане на първото редовно по делото
съдебно заседание, в което е изтекъл срока по чл.143,ал.3 от ГПК , то се явява
преклудирано, поради което събирането му е отказано и от въззивния съд.
По
разноските по делото:
При този изход на спора и на основание чл.78,ал.1 от ГПК на ищеца се дължат
разноски за първоинстанционното производство за
държавната такса и адвокатско
възнаграждение от ответното застрахователно дружество, съразмерно на уважената
част от исковете срещу този ответник в размер на 164,69лв. При определяне на
разноските по отношение на адвокатското възнаграждение, съдът отчита, че
договореният и заплатен размер от 800,00лв. е във връзка със защитата по
предявените искове срещу двамата ответника. Ето защо, при определяне на
разноските по исковете срещу ответното застрахователно дружество, приема, че
половината от адвокатското възнаграждение /400,00лв./, касае защитата срещу
тях. Съдът намира за неоснователно заявеното от ответника възражение по
чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското възнаграждение от
400,00лв., заплатено от ищеца, доколкото то е под минимума от 546,00лв. по
чл.7,ал.2 от Наредба № 1/2004г. За въззивното производство
ответникът-застраховател дължи на ищеца разноски за държавна такса, съразмерно
на уважената част от жалбата на ищеца от 21,86лв.
Съответно, на основание чл.78,ал.3 от ГПК ответното застрахователно дружество има правото на разноски за първата
инстанция съразмерно с отхвърлената част от исковете срещу него: за
възнаграждение за вещо лице от 280,20лв. и за адвокатско възнаграждение – от
317,33лв. За разликите над тези суми до пълните присъдени размери съответно –
от 400,00лв. и от 453,00лв., обжалваното
решение следва да бъде отменено. За въззивното производство на този ответник
ищецът дължи разноски за адвокатско възнаграждение , съразмерно на отхвърлената
част от жалбата му . Заплатеното адвокатско възнаграждение от ответника от 892,36лв. съдът намира за
прекомерно, като основателно се явява заявеното от ищеца възражение по
чл.78,ал.5 от ГПК. При зачитане на
фактическата и правна сложност на делото в рамките на настоящото
производство и факта, че извършените от пълномощника на ответника процесуални
действия се изчерпват с подаване на отговор на жалбата и явяване в едно съдебно
заседание, в което не са събирани доказателства, съдът приема, че
възнаграждението следва да бъде намалено до минималния размер от 546,00лв.
Съразмерно на отхвърлената част от жалбата на ищеца , на ответника се следват
разноски за адвокатско възнаграждение от 382,48лв.
Първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено в частта на разноските, присъдени на ответника „М.“ ЕАД,
предвид изхода на делото по предявените искове в настоящото производство. За
въззивното производство от този ответник не се претендират разноски.
Воден от горните мотиви Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 116229 от 16.05.2019г., постановено по гр.дело №
67123/ 2017г. на СРС, 63 състав в
частта, с която са отхвърлени предявените обективно кумулативно съединени
искове от Д. С.Й. срещу
ЗАД «ОЗК –З.» искове , както
следва: 1/ иск, квалифициран с правното основание по чл.474 от КЗ – за
сумата от 2 400,00лв., претендирана като неиздължена част от
застрахователно обезщетение за временна нетрудоспособност , настъпила в
резултат на падане на ищеца на 29.01.2016г. в метростанция «Акад.А.Т.- Б.» по
договор за застраховка «Злополука на пътниците в обществения транспорт»,
сключен между «М.» ЕАД и ЗАД «ОЗК
–Застраховане» със застрахователна полица № 23215000005641 и 2/ с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД –
за сумата от 34,00лв., представляваща мораторна лихва върху главница от
800,00лв., натрупана за периода 11.05.2017г.-24.09.2017г., както и в частта, с която Д.С.Й.
е осъден да заплати на ответника ЗАД «ОЗК-З.»- разликата над сумата от
317,33лв.- до размера на сумата от
453,00лв.-адвокатско възнаграждение и разликата над сумата от 280,20лв.-
до размера на сумата от 400,00лв.- възнаграждение за експертиза, ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
ЗАД «ОЗК –З.» , с ЕИК ******* да
заплати на Д.С.Й., с ЕГН **********, както следва: 1/ на основание чл.238,ал.5, вр. с ал.1 от КЗ /отм./ – сумата от 800,00лв., представляваща
неиздължена част от застрахователно обезщетение за още 30 дни временна
нетрудоспособност, /дължимо извън заплатено преди датата на предявяване на иска
обезщетение за 90 дни временна нетрудоспособност/, настъпила в резултат на
падане на ищеца на 29.01.2016г. в метростанция «Акад.А.Т.- Б.» по договор за
застраховка «Злополука на пътниците в обществения транспорт», сключен между «М.»
ЕАД и ЗАД «ОЗК –Застраховане» със
застрахователна полица № 23215000005641, ведно със законната лихва от
25.09.2017г.- до окончателното изплащане
и 2/ на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД –
сумата от 34,00лв., представляваща мораторна лихва върху главница от
800,00лв., натрупана за периода 11.05.2017г.- 24.09.2017г.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от Д.С.Й. срещу ЗАД «ОЗК –З.» иск с правно
основание чл.238,ал.5, вр. с ал.1 от КЗ /отм./ – за разликата над сумата от 800,00лв. – до
пълния предявен размер от 2 400,00лв., претендирана като неиздължена част
от застрахователно обезщетение за разликата над горепосочените 30 дни – до претендираните 90 допълнителни дни временна
нетрудоспособност, настъпила в резултат на падане на ищеца на 29.01.2016г. в
метростанция «Акад.А.Т.- Б.» по договор за застраховка «Злополука на пътниците
в обществения транспорт», сключен между «М.» ЕАД и ЗАД «ОЗК –Застраховане» със застрахователна
полица № 23215000005641.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 116229 от
16.05.2019г., постановено по гр.дело № 67123/ 2017г. на СРС, 63 състав в останалата обжалвана част, с която са
отхвърлени предявените искове, както следва:
иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД, предявен от Д.С.Й. срещу ЗАД
«ОЗК-Застраховане» –
за
разликата над сумата от 34,00лв. до пълния предявен размер от 384,77лв. и за
периода 28.02.2016г. до 11.05.2017г. и
исковете , предявени от Д.С.Й. срещу «М.» ЕАД с правно основание чл.49, вр. с чл.45 от ЗЗД – за
сумата от 1 194,80лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди
– разходи за лечение, /включващи: потребителска такса от 34,80лв.; 980,00лв.-
стойност на комплект 1/3 турбуларна плака с винтове и 180,00лв.- стойност на
кинезетерапевтични процедури/,
притърпяни от ищеца в резултат на падане на 29.01.2016г. в метростанция
«Акад.А.Т.– Б.» и за сумата от 2000,00лв., претендирана като обезщетение за
неимуществени вреди /болки и страдания/, претърпяни в резултат на горепосочения
инцидент, както и в частта, с която Д.С.Й.
е осъден да заплати на «М.» ЕАД- сумата от 100,0лв.- юрисконсултско
възнаграждение и 400,00лв.- възнаграждение за експертиза, а на ответника ЗАД «ОЗК-З.»- сумите от
317,33лв.-адвокатско възнаграждение и 280,20лв.- възнаграждение за експертиза.
ОСЪЖДА
ЗАД «ОЗК –З.» да заплати на Д.С.Й.- сумата от 21,85лв.- разноски за въззивното
производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Д.С.Й. да заплати на ЗАД «ОЗК-З.»- сумата от
382,48лв.- разноски за въззивното производство, на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.