Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 15.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ–ВЪЗЗИВНИ
СЪСТАВИ, IV-Г състав, в публично заседание на четвърти
февруари през 2020 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
МАРИНА
ГЮРОВА
при
секретаря Галина Стоянова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 13412 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 29.08.2019
г. на ответницата К.Ф.Ф. против решението от 08.08.2019 г., постановено по гр.
дело № 646/2019 г. на Софийския районен съд, 162 състав, с което жалбоподателката
е осъдена да заплати на Р.Б.Н., по иск с правно основание чл.286 ЗЗД вр. чл.36,
ал.2 ЗАдв сумата от 600,00 лева, представляваща неплатено адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 23.10.2017 г. С
решението жалбоподателката е осъдена да заплати и сумата от 400,00 лв.-разноски
за производството.
В жалбата се твърди, че СРС е допуснал нарушение
на материалния закон във връзка с приетото по делото обратно писмо, като се
поддържа, че последното е нищожно по смисъла на чл.26 ЗЗД, тъй като съдържа
клаузи, които противоречат на Закона за адвокатурата. Според въззивницата
записването в договор за правна защита и съдействие, че договореното
възнаграждение е платено, когато то реално не е платено, представлява нарушение
на задълженията на адвоката, вменени му от ЗАдв, което правело нищожна клаузата
по т.2А от обратното писмо, че адвокатското възнаграждение не е платено.
Неправилни били и изводите на съда, че подобно поведение на адвоката е само
морално укоримо, но не е основание за отхвърляне на претенцията за заплащане на
уговорено, но неплатено адвокатско възнаграждение. Според жалбоподателката обратното
писмо не е породило правно действие, поради което въз основа на приетия договор
за правна помощ, в който е посочено, че възнаграждението е платено, СРС е
следвало да отхвърли иска за заплащането му. Предвид изложеното, моли въззивния
съд да отмени решението и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения
иск, като се иска и присъждане на направените разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна – Р.Б.Н. – ищца по иск –
е депозирала отговор на въззивната жалба, в който поддържа неоснователност на
доводите, изложени в нея.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Това означава, че въззивната инстанция осъществява контрол за
правилността на първоинстанционното решение по принцип в рамките на заявените в
жалбата основания, като служебно следи единствено за спазването на императивните
материалноправни норми – по арг. от т. 10 ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК – ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Същото е и правилно като въззивният съд споделя мотивите на
първоинстанционния съд, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към
същите. Във връзка с доводите за неправилност на решението, изложени в жалбата
следва да се добави следното:
За да уважи предявения иск с правно основание
чл.286 ЗЗД вр. чл.36, ал.2 ЗАдв, първоинстанционният съд се е съобразил с
константната съдебна практика относно характера и значението на обратното писмо
и е приел, че в конкретния случай подписаното от страните такова ясно и
недвусмислено обективира волята им, че по сключения между тях договор за правна
защита и съдействие по посоченото гражданско дело, адвокатско възнаграждение в
размер на 600 лв. не е било заплатено. Въз основа на горното, правилно съдът е
приел, че в частта, удостоверяваща изпълнение на паричното задължение на
клиента, договорът е привиден, като при установената относителна симулация на
сделката в отношенията между страните следва да се приложи прикритото
съглашение, което е действително, както за страните по него, така и за третите
лица – чл.17, ал.1 ЗЗД, а именно че по договора от 23.19.2017 г. уговореното
възнаграждение не е заплатено.
Неоснователни са възраженията на въззивницата,
поддържани от нея и пред първоинстанционния съд за нищожност на клаузите на
обратното писмо, тъй като противоречали на разпоредбите на ЗАдв. Противоречието
със закона има предвид не закона изобщо, а конкретна правна норма. Затова
винаги когато се обявява нищожност на сделка поради противоречие със закона,
трябва да се посочат конкретните повелителни норми, които се нарушават. Такива
конкретни императивни норми на ЗАдв не са посочени от ответната страна. На
следващо място следва да се посочи, че обратното писмо, доколкото има характер
на разпоредителен документ, съдържащ писмени изявления на страните, безспорно има
договорен характер, поради което ответницата би могла да се брани срещу него с
възражение, че то е нищожно. В конкретния случай обаче прикритото съглашение
отговаря на изискванията за позволено и законосъобразно съдържание на договор
за правна защита и съдействие. Законът за адвокатурата и Етичния кодекс на
адвоката вменяват редица задължения на адвоката в отношенията му с клиента, в
отношенията му със съда и в отношенията между адвокати, като за виновното им
неизпълнение, адвокатът отговаря за причинените на клиента вреди, а също така
носи и дисциплинарна отговорност. Представянето пред съда на договор за правна
защита и съдействие, който е привиден, респективно нищожен в частта
удостоверяваща изпълнение на паричното задължение на клиента и искането за
присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение въз основа на
него, безспорно представлява нарушение на чл.40, ал.1 ЗАдв и на чл. 23 от
Етичния кодекс на адвоката от страна на адв. Н., което е основание за
евентуално ангажиране на нейната дисциплинарна отговорност и безспорно уврежда
третото лице-страна по гр.дело № 41753/2017 г. по описа на СРС, в тежест на
която са възложени разноските за неплатеното адвокатско възнаграждение. Горното
обаче не е основание да се приеме, че волеизявленията на страните в обратното
писмо са нищожни поради противоречие с императивни норми на ЗАдв, а освен това
именно този писмен документ е регламентиран в ГПК като основно доказателствено
средство за разкриване привидността на явната сделка и на действителна воля на
страните.
С оглед изложеното, доводите на въззивницата
за неправилност на решението поради допуснати от СРС нарушения на материалния
закон, се явяват неоснователни, поради което обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
При този
изход на спора – неоснователност на въззивната жалба, на жалбоподателката не се
дължат разноски за настоящата инстанция.
На въззиваемата страна следва да се присъдят
своевременно поисканите разноски за адвокатско възнаграждение по договор за
правна защита и съдействие, изразяваща се в процесуално представителство по настоящото
въззивно дело /без дата/ в размер на 350,00 лв. Неоснователно е направеното от
насрещната възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК, доколкото
уговореното и платено възнаграждение е малко над определения в чл.7, ал.2, т.1
от Наредба № 1/2004 г., минимален размер.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 08.08.2019
г., постановено по гр. дело № 646/2019 г. по описа на Софийския районен съд, 162
състав.
ОСЪЖДА К.Ф.Ф., ЕГН **********, с адрес *** да
заплати на Р.Б.Н., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата 350,00 лв. – разноски за производството пред СГС.
Решението не подлежи на обжалване.
.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.