РЕШЕНИЕ

 

 

№ 260062/9.6.2021г.

гр. Девня

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ДЕВНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ПЪРВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември две хиляди и двадесета година, в състав:

     

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИМО ЦОЛОВ

 

при протоколист Светла Горчева, като разгледа докладваното гр. дело №660/2019 г. по опис на РС Девня, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по искова молба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр. София, ЕИК *********, срещу Я.В.Й., ЕГН **********, за приемане на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи сумите: 750.00 лв, представляваща главница по Договор за паричен заем №2844031 от 30.06.2017 г., между отв. Я. Й., като заемател и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като заемодател, прехвърлил вземането в полза на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. и Приложение №1 от 01.01.2018 г. към него; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.12.2018 г. до окончателното плащане; 110.40 лв, представляваща договорна лихва за периода 17.07.2017 г. до 09.04.2018 г.; 45.00 лв, представляваща такса разходи за събиране на вземането; 526.00 лв, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение за периода 17.07.2017 г. до 09.04.2018 г.; 78.64 лв, представляваща обезщетение за забава за периода от 18.07.2017 г. до 07.12.2018 г., за които сума е издадена Заповед №889 от 11.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. дело №1406/2018 г. на РС Девня, на основание чл.422, вр. чл.124, ал.1 ГПК.

В исковата  молба се излагат твърдения, че между ответника и дружеството „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за паричен заем като съобразно уговореното заетата сума следвало да бъде върната на 20 равни седмични вноски, като последната погасителна вноска била с падеж 09.04.2018 г.При тези съображения и доколкото навежда твърдения, че срокът за плащане и на последната погасителна вноска е изтекъл, релевира искане за заплащане на цитираните по-горе суми.

Твърди, че на 01.01.2018 г. е подписано Приложение №1 към договор за продажба на вземанията от 16.11.2010 г., по силата на което ищецът е придобил вземането произтичащо от договора за паричен заем срещу ответника. По силата на договор за цесия  ищеца придобил вземането от кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като последния упълномощил ищеца да осъществи уведомяване на длъжниците по чл.99, ал.3 ЗЗД. Твърди, че ответникът е уведомен за цесията, като в условията на евентуалност излага, че уведомяване за извършената цесия следва да се осъществи с връчване на препис от исковата молба.

В срока по чл.131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника. Излагат се възражения, като се посочва, че цесията не е съобщена на ответника съобразно изискването на чл.99, ал.3 ЗЗД, че ответникът не дължи неустойка по договора, доколкото същия е предоставил обезпечение. Намира, че клаузата за неустойка е нищожна доколкото същата заобикаля закона, а в евентуалност нарушава добрите нрави. Оспорва предявените искове по основание и размер.  

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно и по вътрешно убеждение, приема за установено следното от фактическа страна:

Представен е договор за паричен заем №2844031 от 30.06.2017 г., сключен между отв. Я. Й., като заемател и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който кредитора предоставя на кредитополучателя сумата 750 лв за срок 40 седмици, като на всеки две седмици страните са уговорили, че се дължи погасителна вноска в размер 43.02 лв. Общо дължимата сума е уговорена в размер 860.400 лв, която следва да бъде върната на заемодателя.

Представен е рамков договор за цесия от 16.11.2010 г. сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ведно с Приложение №1 от 01.01.2018 г. към него, от което от позиция №429 се установява, че ищцовото дружество е придобило вземането произтичащо от договор за паричен заем №2844031 от 30.06.2017 г.

Представено е уведомително писмо от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, чрез Агенция за събиране на вземанията, с което ответникът бил уведомен за осъществената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД. Представена е обратна разписка, в която е удостоверено, че получателя е „преместен“.

С пълномощно от 09.09.2015 г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД упълномощава ищцовото дружество да осъществява уведомления до длъжниците по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД, във връзка с рамков договор за цесия от 16.11.2010 г.

По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, в което се посочва, че общия размер на задължението по процесния договор за кредит възлиза на 2267,12 лв, от които 750.00 лв главница, 110.40 лв – договорна лихва, 526.00 лв – неустойка по чл.4 от договора, 45.00 лв разходи по събиране на вземането, както и обезщетение за забава в размер 78.68 лв. Експерта установява, че ответникът не е осъществил каквито и да е плащания на задълженията си, както и че обезщетението за забава за периода от 07.12.2017 г. до 31.08.2018 г. – датата на депозиране на заявлението в съда, възлиза на 132.09 лв.

При тази установеност на фактите, съдът възприе следните правни изводи:

От представения договор за паричен заем №2844031 от 30.06.2017 г., съдът приема, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставяне на кредит в размер 750 лв, като последният се е задължил да върне предоставената сума в срок до 09.04.2018 г. Уговорено е разсрочено плащане на задължението на 20 равни седмични вноски. В разпоредбата на чл.3, ал.2 от договора от 30.06.2017 г. страните придават характер на разписка за получената сума явяваща се разлика над осъщественото прихващане по старо задължение, която сума съдът приема, че е предадена на ответника.

От доказателствата съдът приема, че вземането на кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД е придобито от настоящия ищец по силата на рамков договор за цесия от 16.11.2010 г., ведно с приложение №1 от 01.01.2018 г., от което се установява, че предмет на прехвърляне е произтичащото от договор за паричен заем №2844031 от 30.06.2017 г. задължение на ответника към посочения кредитор. Цедента, действащ, като пълномощник на цеисонера, по силата на изрично пълномощно от 09.09.2015 г., е уведомил длъжника, на основание чл.99, ал.3 ЗЗД.

Разпоредбата на чл.99, ал.3 ЗЗД изисква цесията да бъде съобщена на длъжника като до датата на съобщаването за прехвърлянето на вземането няма действие за последния /чл.99, ал.4 ЗЗД/. До тази дата длъжникът не знае за цесията и за него не съществува задължение да престира на цесионера, а задължението му спрямо него възниква едва след получаване на съобщението от предишния кредитор.

Уведомяването на длъжника няма отношение към валидността на договора за цесия, а има отношение за момента, от който новия кредитор може да поиска изпълнение на вземането си като насочи претенцията си към вече уведомения длъжник. Съгласно теорията и трайно установената практика разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД предвижда задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането. Преследваната цел с това уведомяване е да се защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, в смисъл да се защити срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Принципно, с оглед характера и естеството на съществувалата до момента на цесията стара облигационна връзка /стар кредитор (цедент) – длъжник/ и възникналата на базата на договора за цесия нова облигационна връзка (цесионер-длъжник), в закона е акцентирано на изискването съобщението за прехвърляне на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор (от цедента). Уведомяването, извършено по този начин ще създаде в достатъчна степен сигурност за длъжника за извършената замяна  на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му. Поставя се въпроса дали лично цедента трябва да извърши това съобщаване или може да го възложи чрез упълномощаване на трето лице или на  цесионера. Съдът намира, че ще е налице валидно съобщаване  както в случаите, когато това е направено лично от цедента, така и в случаите когато по пълномощие на цедента, цесионерът извърши такова съобщаване. Съобщаване може да се направи дори от което и да е друго  лице, стига същото да се легитимира като пълномощник на стария кредитор. В случая, не се касае за лично, непрехвърлимо действие, което може да бъде извършено само и единствено от стария кредитор. Не може по никакъв начин да се игнорира института на упълномощаването, като способ и начин да се постигне в крайна сметка целта, преследвана от цесията, а именно да се обвърже валидно длъжника към новия кредитор чрез съобщаването на прехвърленото вземане. Затова следва да се приеме, че съобщение, извършено  от цесионера като пълномощник на цедента е правно валидно, действително е и поражда правните си последици.

Не би имало пречка уведомлението да се извърши и с подаването на исковата молба, в хипотезата когато цесионера действа и като пълномощник на цедента.

В настоящия случай, към исковата молба е приложен договора за цесия, като и изрично пълномощно, съгласно която клауза и пълномощно цесионерът ще се смята изрично упълномощен за уведомяване на длъжниците, чиито вземания се прехвърлят и че той се задължава сам да извърши уведомяването от името на цедента и за своя сметка.

Получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на процеса, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК. Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано. В този смисъл и съдебната практика обективирана в Решение №123 от 24.06.2009 г. по т. дело №12/2009 г. на ВКС, ІІ-ро ТО.

Уведомлението за осъществената цесия може да бъде съобщено на длъжника – ответник и чрез особеният му представител в хода на исковото производство, който извод може да бъде извлечен от съдебната практиката, обективирана в Решение №198 от 18.01.2019 г. по т. дело №193/2018 г. на І т. о. на ВКС.

На 04.02.2020 г. ответникът, чрез особения си представител е получил препис от исковата молба ведно с приложените към нея писмени доказателства, след които процесния договор за цесия и приложение №1 към него, пълномощно за уведомяване от стария в полза на новия кредитор, както и изрично уведомление от страна на упълномощеното лице спрямо длъжника. При това положение и с оглед зачитане на съдебната практика на ВКС в тази насока, настоящия съдебен състав намира, че ответникът е надлежно уведомен за осъществената цесия на задължението произтичащо от договора за паричен заем, което уведомление е осъществено с връчване на препис от исковата молба, в която включително се съдържат и изявления в тази насока.

При тези съображения и с оглед констатацията по кредитираната ССЕ за неплатени от ответника задължения за 750.00 лв главница и 110.40 лв договорна лихва за периода от 17.07.2017 г. до 07.12.2018 г., предявените искове следва да бъдат уважени.

Установената съдебна практика (Решение №23 от 07.07.2016 г. по т. дело №3686/2014 г. на ВКС, I т. о. и др.) приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т.1 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

По отношение на претенцията за дължимост на сумата 45.00 лв – такса разходи за събиране на вземането:

По твърдения в исковата молба, при забава на плащането на погасителна вноска заемателят дължи на заемодателя разходите за изпращане на електронни съобщения, провеждане на телефонни разговори, изпращане на писма, покани и пр. за събиране на просроченото вземане, като при дълготрайна забава се ангажира и дейността на служител, който осъществява и администрира дейността по събиране на вземането. Така начислената такса противоречи на императивната норма, обективирана в разпоредбата на чл.33, ал.1, вр. чл.2 ЗПК, според която при забава на потребителя кредиторът има право само на законната лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Начисляването на допълнителни такси за извънсъдебно събиране на вземането на практика заобикаля посочената законова разпоредба, като разширява отговорността на потребителя при допусната забава. Освен това посочените такси са свързани с управлението на просрочения кредит и същите са недължими, на основание чл.10а, ал.2 ЗПК.

При тези съображения предявения иск за установява дължимостта на сумата 45.00 лв – такса разходи следва да бъде отхвърлен.

По отношение претенцията за сумата 526.00 лв, представляваща неустойка за неизпълнение на договорна задължение за периода от 17.07.2017 г. до 09.04.2018 г., съдът намира следното:

Посочената в чл.4 от договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира за неравноправна и недействителна както по аргумент от чл.143, т.5 ЗЗП, така и по аргумент от чл.26, ал.1 ЗЗД. Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват по размер. С разяснението по т.3 от ТР №1/2009 г. на ОСТК на ВКС, е прието, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии – естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, обезпечени с неустойката, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода на процеса като настъпили юридически факти, както и да извърши преценка за основателност на възражението в съответствие със задължителна тълкувателна практика на ВКС.

Доколкото в случая размерът на уговорената неустойката 526.00 лв е в размер, надвишаващ 2/3 от заетата сума 750.00 лв, тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 41.03 %, нараства допълнително с размера на неустойката по чл.4 от договора. Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество се добавя към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се на сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл.19 ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. Така изложеното съобразно решение постановено по в. т. дело №1978/2018 г. на ОС Варна, т. о. по идентичен с настоящия казус.

При тези съображения предявеният установителен иск за сумата 526.00 лв, представляваща неустойка за неизпълнение на договорна задължение за периода 17.07.2017 г. - 09.04.2018 г. се явява неоснователен, поради  което следва да бъде отхвърлен.

Съобразно чл.8 от договора за паричен заем, при забава на плащане на някоя от погасителните вноски, се дължи законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава. От заключението по кредитираната ССЕ съдът приема, че за периода 18.07.2017 г. - 07.12.2018 г. размера на мораторната лихва за забава възлиза на 78.68 лв, поради което този иск също следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

С оглед изходът на спора в полза на ищеца се дължат съдебно – деловодни разноски съразмерно уважената част на предявените искове, чийто размер възлиза на 49.87 лв за заповедното производство и 401.66 лв за исковото производство, при което за възнаграждение на юрисконсулт е взет за база минималния размер 100.00 лв, посочен в НЗПП, на основание чл.78, ал.1, вр. ал.8 ГПК, вр. чл.25 и чл.26 НЗПП.

Доколкото при образуване на исковото производство е внесена само част от изискуемата такса, разликата 119.80 лв до изискуемия размер 150.00 лв за трите уважени иска, следва да се присъди в тежест на ответника, докато дължимата разлика 100.00 лв по двете отхвърлени претенции следва да се възложи на ищцовата страна.

Водим от гореизложеното, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Я.В.Й., ЕГН **********, дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр. София, ЕИК *********, сумите: 750.00 лв (седемстотин и петдесет лева, 00 ст.), представляваща главница по Договор за паричен заем №2844031 от 30.06.2017 г., между Я.В.Й., като заемател и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като заемодател, прехвърлил вземането в полза на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. и Приложение №1 от 01.01.2018 г. към него, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.12.2018 г. до окончателното плащане; 110.40 лв (сто и десет лева, 40 ст.), представляваща договорна лихва за периода 17.07.2017 г. до 09.04.2018 г.; 78.64 лв (седемдсесет и осем лева, 64 ст.), представляваща обезщетение за забава за периода от 18.07.2017 г. до 07.12.2018 г., които вземания са част стойностите по издадена Заповед №889 от 11.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. дело №1406/2018 г. на РС Девня, на основание чл.422, вр. чл.124, ал.1 ГПК.

 

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения иск от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр. София, ЕИК *********, срещу Я.В.Й., ЕГН **********, в часттта за установяване дължимост на следните парични вземания: 45.00 лв, представляваща такса разходи за събиране на вземането; 526.00 лв, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение за периода 17.07.2017 г. до 09.04.2018 г., на основание чл.422, вр. чл.124, ал.1 ГПК.

 

Осъжда Я.В.Й., ЕГН **********, да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр. София, ЕИК *********, сумата 451.53 (четиристотин петдесет и един лева, 53 ст.), представляваща съразмерно на уважената част от предявените искове обезщетение за сторени разноски, от които 49.87 лв в заповедното производство и 401.66 лв в исковото производство, на основание чл.78, ал.1, вр. ал.8 ГПК, вр. чл.25 и чл.26 НЗПП.

 

Осъжда Я.В.Й., ЕГН **********, да заплати по сметка на РС Варна, сумата 119.80 (сто и деветнадесет лева, 80 ст.), представляваща недоплатена държавна такса по уважените искове.

 

Осъжда „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр. София, ЕИК *********, да заплати по сметка на РС Варна, сумата 100.00 (сто лева, 00 ст.), представляваща недоплатена държавна такса по отхвърлените искове.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                                 

РАЙОНЕН СЪДИЯ :