Р Е Ш Е Н И Е
№ ................/13.08.2020 г.
гр. в.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно
заседание, проведено на двадесети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при участието на секретаря Ани Динкова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 16667 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет
на разглеждане са предявени по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 9, ал. 1, чл.
10а, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 от ЗПК във вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за приемане за
установено в отношенията между страните, че ответникът М.М.Я., ЕГН **********, с адрес: ***
дължи на ищеца „А.з.с.н.в." ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Л., ет. * следните суми: сумата от 2018,34 лв., представляваща
непогасена главница по договор за потребителски кредит № * г., сключен между
ответника и „Пр. Ф. Б.“ ООД, ЕИК *, вземанията по който са прехвърлени от
последното дружество на „И.А.М.“ АД, ЕИК *, с договор за цесия от 01.07.2017 г.
и впоследствие – от „И.А.М.“ АД на ищеца с приложение
№ * г. към допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
30.08.2019 г., до окончателното изплащане на задължението; сумата от 60,32 лв.,
представляваща договорна възнаградителна лихва по кредита за периода от
31.10.2016 г. до 20.11.2017 г.; сумата от 98,60 лв., представляваща такса за
оценка на досие, начислена за периода от 31.10.2016 г. до 20.11.2017 г.; сумата
от 470,40 лв., представляваща обезщетение за забава, начислено за периода от
31.10.2016 г. до 30.08.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № *
г. по описа на Районен съд – в.;
По твърдения в исковата молба, по силата
на договор за потребителски кредит договор № * от * г. „Пр. Ф. Б.“ ООД е отпуснало на М.М.Я. кредит за лични нужди в размер на 2150
лв., която сума ответникът се е задължил да върне, ведно с договорна лихва в
размер на 424,10 лв., при фиксиран за целия срок на договора лихвен процент.
Задължил се е да заплати още такса за оценка на кредитно досие в размер на 107,50 лв. и такси за предоставени
допълнителни услуги „Кредит у дома“, както следва: 550,17 лв. за предоставяне на заемната сума в брой по неговото
местоживеене и 1283,73 лв. за събиране на вноските по
кредита също по неговото местоживеене. Посочените такси са
платими при подписване на договора, но страните са постигнали съгласие същите
да бъдат включени в погасителните вноски. Така, общата дължима сума по
договора възлиза в размер на 4515,50 лв., платима на 60 броя равни седмични
погасителни вноски, всяка от които в размер на 75,26 лв. (включваща главница,
договорна лихва и такси), при падеж на първата погасителна вноска – 03.10.2016
г. и краен срок за издължаване на всички задължения по кредита – 20.11.2017 г.
Ищецът твърди, че всички вноски по кредита са падежирали с изтичане крайния
срок на договора и ответникът не е погасил всички дължими суми, поради което
дължи също обезщетение за забава в размер на 470,40
лв., начислено за периода от 21.02.2016 г. до 01.11.2018 г.
Заявява, че вземанията по договора са
прехвърлени от първоначалния кредитор „Пр. Ф. Б.“ ООД
в полза на „И.А.М.“ АД, ЕИК *, с договор за цесия от
01.07.2017 г. и впоследствие – от „И.А.М.“ АД на ищеца
с приложение № 1 от 01.06.2018 г. към допълнително споразумение от 01.11.2017
г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
16.11.2010 г., като счита, че уведомяването на ответника за извършените цесии е
извършено и с връчването на препис от исковата молба, ведно с приложенията към
нея.
Твърди,
че за дължимите суми по кредита се е снабдил със заповед за изпълнение по реда
на чл. 410 ГПК, срещу която
длъжникът е възразил.
По същество моли да бъде прието за
установено в отношенията между страните, че ответникът му дължи неизплатените
суми за главница, договорна и мораторна лихва и такси по кредита, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда. Претендира и присъждането на сторените в заповедното и исковото
производство разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
В срока
по чл. 131 ГПК ответникът
депозира отговор на исковата молба, в които излага становище за допустимост, но
неоснователност на предявените искове. Оспорва материалоправната
легитимация на ищеца с твърдения, че не е налице валидно сключен договор за
цесия между „Пр. Ф. Б.“ ООД и „И.А.М.“ АД, както и че не е надлежно уведомен за прехвърлянето на
вземанията, като счита, че при последователно извършени цесии уведомяването с
връчването на препис от исковата молба е неприложимо. Оспорва
също наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение по договора за
кредит, както и реалното предоставяне на заемната сума. Релевира възражение за недействителност на договора поради
неспазване изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7-12 и т. 20, чл. 11, ал. 2
и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, тъй като не
съдържа посочена методика за изчисляване на референтния лихвен процент, шрифът
на договора е по-малък от 12, липсва погасителен план и разбивка по пера на
седмичната погасителна вноска, лихвата е формирана по неясен начин. Отделно
оспорва дължимостта на начислените такси „Кредит у дома“, като поддържа, че не
е давал съгласието си за предоставяне на тези допълнителни услуги, че такива
изобщо не са реално предоставени, както и че клаузата на чл. 25
от договора, предвиждаща заплащането на таксите, е нищожна поради заобикаляне
на максимално предвидения в чл.19, ал. 4 ЗПК годишен
процент на разходите по кредита, като противоречаща на добрите нрави и като
неравноправна. Оспорва
като нищожна поради противоречие с чл. 10а, ал.
2 ЗПК и клаузата на таксата за оценка на досие. В случай че се приеме, че уговорената сума е реално предоставена,
но договорът е недействителен, счита, че дължи връщане само на чистата стойност
на отпуснатия кредит, позовавайки се на чл. 23 ЗПК, или сумата от 1492,81 лв., формирана като разлика между стойността на кредита
и погасените суми от общо 657,19 лв., съобразно наведените в исковата молба
твърдения. По изложените съображения моли за
отхвърляне на предявените искове и присъждане на адвокатско възнаграждение по
чл. 38 от ЗА за оказана
безплатна правна помощ в заповедното и исковото производство.
В проведените съдебни заседания страните поддържат
изразените становища по спора чрез процесуалните си представители.
Ответницата доразвива доводите си и в писмени бележки.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази
следното от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. чл. 9, ал. 1, чл.
10а, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 от ЗПК във вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД,
за вземанията по които в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по
приобщеното ч.гр.д. № 13963/2019 г. по описа на ВРС. Срещу
заповедта за изпълнение длъжникът е подал възражение в срока по чл. 414 от ГПК,
поради което за ищеца е налице правен интерес от водене на установителните претенции
срещу ответника. Исковете са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради
което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
За успешното провеждане
на исковите претенции в тежест на ищеца е пълно и главно да докаже следните правнорелевантни факти, от които
се ползва – 1.) наличието на валидно възникнало въз
основа на процесния договор за потребителски кредит облигационно правоотношение
между „Пр. Ф. Б.“ ООД и ответника; 2.) точното изпълнение на поетите от кредитора
задължения по договора, в това число предоставянето на уговорената сума от 2150,00 лв. и предоставянето на допълнителните услуги, за които
са начислени съответните такси; 3.) настъпилата изискуемост на вземанията; 4.)
наличието на валидно сключени договори за цесия, по силата на които вземанията
по договора за потребителски кредит са прехвърлени от „Пр. Ф. Б.“ ООД на „И.А.М.“
АД и от „И.А.М.“ АД - на ищеца, 5.) уведомяването на ответника за извършените
цесии; 6.) размера на всяко от претендираните вземания (по пера – за главница,
договорна лихва, такси и обезщетение за забава);
От горните обстоятелства няма такива, които да са отделени за безспорни между
страните и ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК.
В случая ищецът извежда материалната си легитимация по спора от качеството
на цесионер по рамков договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., сключен с „И.А.М.” АД, което
дружество преди това ги било придобило с договор за цесия от 01.07.2017
г. от „Пр. Ф. Б.”
ООД - страна по материалното отношение с ответника, от което
произтича прехвърленото вземане. Така твърдяния ред на цесиите съдът намира за
валидно установен от приетите като доказателства Договор за цесия и заместване
в дълг от 01.07.2017 г. (л. 60-63) сключен между „Пр. Ф. Б.” ООД и „И.А.М.” АД, Потвърждение за
цесията (л. 64), както и от
сключения между „И.А.М.” АД и „А.К.П.З.“ ООД Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
(цесия) от 16.11.2010 г. (л.14-17). Видно от текста на чл. 2.1 от последния, ищецът се е споразумял с финансовата
институция да придобива нейни вземания с настъпил падеж по договори за кредит,
като окончателният предмет на всеки пакет от вземания е следвало да се
индвидуализира с отделно приложение, ставащо неразделна част от договора. В
тази връзка по делото е представено Приложение № 1/01.06.2018 г. (л.
26-30), в което е
посочено името, ЕГН-то на длъжника, № и датата на договора и размера на
прехвърленото вземане, които кореспондират на процесните, поради което съдът
намира, че предметът на цесията е индивидуализиран в достатъчна степен на 01.06.2018 г.,
съответно процесният договор за цесия от 16.11.2010 г. от формална страна легитимира ищеца като титуляр на
претендираните права към момента на образуване на делото.
До извод за обратното не води принципно основателното от
фактическа страна възражение на особения представител на ответника, че
последният като длъжник по първоначалното заемно правоотношение не е редовно уведомен за цесията,
доколкото такива доказателства действително не се съдържат в кориците на
делото. Същевременно трайно е разбирането в съдебната практика, че главната цел на уведомяването по чл. 99
ал. 3 от ЗЗД, е да позволи на длъжника да се позове на добросъвестно
осъществено от него изпълнение преди узнаването на цесията (Решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, Решение №
123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.), а такива
възражения не се релевират в настоящия процес. След като ответникът не релевира
възражение за извършено погасяване преди датата на иницииране на съдебния спор,
същият няма правен интерес да оспорва уведомяването, а настоящата искова молба
да се зачете като уведомление по реда на чл. 99, ал.3 от ЗЗД.
На следващо място, за установяване валидното
възникване на заемно правоотношение между кредитодателя „Пр. Ф. Б.“ ООД и ответника, ищецът е представил Договор за
потребителски кредит от 24.09.2016 г. (л. 6 - 8), видно от който дружеството е е
отпуснало на заемателя-ответник М.М.Я. сумата от 2150,00 лв. със срок на
издължаване от 60 седмици. Между страните е уговорено възнаграждение за
ползвания кредитен ресурс във фиксиран размер от 424,10 лв. за целия срок на договора или 31,82 % на годишна база, при ГПР от
48,00 %.
В чл. 3 страните са се
договорили кредитополучателят да заплати такса за предоставяне на услуга по
оценка на досието в размер от 107,50 лв.
В чл.25 от договора
страните са постигнали договореност, че клиентът се съгласява да получи
допълнителна услуга за осъществено от служител на кредитора домашно посещение
при отпускането и погасяването на кредита. Общият размер на таксата за домашно
посещение е фиксиран в размер на 1833,89 лв., разсрочен на седмични вноски платими с вноската по кредита.
Доколкото
процесният договор за кредит се явява частна хипотеза на заема за послужване,
кумулативно-необходим елемент от фактическия състав за валидното му въникване е
предаването от заемодателя на заемателя собствеността върху пари или други
заместими вещи. В тази връзка по делото е изслушано неоспореното заключение на
допуснатата ССчЕ, кредитирано от съда като обективно, компетентно и пълно,
което сочи, че в периода 29.09.2016 г. – 11.06.2017 г. отетникът
кредитополучател е извършил 22 броя погашения от общо 357,19 лв. Последното
обстоятелство съдът кредитира като сигурно извънсъдебно признание чрез
конклудентни действия на неизгодния за ответника факт, че е получил реално
заемната сума. Следователно по делото се установява усовяване на заемната
сумата, противно на поддържаното в отговора по чл. 131 от ГПК.
На следващо място
доколкото процесният заем е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, клаузите на
специалния закон следва да бъдат преценени от съда служебно за съответствие
както с императивните норми на ЗПК насочени в защита интереса на потребителя,
така и за неравноправност по смисъла на ЗЗП, тъй като в създадената между
страните облигационна обвързаност ответникът има качеството потребител по
смисъла на § 13, ал.1 от ДР на ЗЗП. Анализът включва
и оценка на облигационното
правоотношение, в частта му досежно изпълнението от страна на заемодателя на задължението му за
предоставяне на потребителя на необходимата писмена информация за съдържанието и условията по кредита, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да
се изменят, индивидуалното
договаряне на условията по договора, както и обоснованост на уговорените размери на лихвите (възнаградителна и
мораторна) и останалите разходи (такси) в съответствие с типични разходи на
кредитора и обичайна печалба.
В случая от сравнителния
анализ на договора и относимите императивни текстове съдът намира за
недоказано, че облигационната връзка между кредитодателя и потребителя е
възникнала съобразно установените в специалния закон задължителни правила на
ЗЗП и ЗПК за кредитодателите при извършването на дейност по потребителско
кредитиране.
Достатъчно да
аргументира самостоятелно горния извод на съда е обстоятелството, че нито в
самия договор, нито в друг представен по делото документ се съдържа информация
по чл. 11, ал.1, т.9, предл. второ от ЗПК за това какви са условията за
прилагане на иначе изрично посочения на първа страница от договора лихвен
процент от 31,82 %. Друго формално нарушение на минимално изискуемото
съдържание на договора за потребителски кредит е липсата на представен по
делото погасителен
план, който да съдържа ясно диференцирана информация каква част
от дължимата седмична вноска от 75,26 лв. е главница
и каква част представлява лихва, съобразно изричното и ясно
дефинирано изискване на чл. 11, ал. 1, т. 12, предл. трето от ЗПК. При липсата на данните по т.9 и т.12 към момента на
сключване на сделката кредитополучателят се поставя в неведение за това как се
оскъпяват взетите от него в заем парични средства, включително дали приоритетно
ще погасява по-обременителното за него задължение за главница вместо това за
договорна лихва.
Отделно от горното в
случая е нарушено и изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК за посочване на
ГПР в договора за кредит. Видно от лицевата част на договора за да определи в
случая ГПР на 48,00 % кредиторът е ползвал като база за изчисленията си единствено
главницата от 2150,00 лв., таксата за оценка на досие от 107,50 лв. и общия
размер на фиксираната договорна лихва от 424,10 лв. Същевременно по смисъла на чл.
19, ал. 1 от ЗПК величината „ГПР“ включва общите разходи за потребителя
включително косвените такива, поради което в нея следва да се включи и общата
стойност на таксите за услуги „Кредит у дома“, фиксирани в договора на 1833,89 лв.
Така съгласно ССчЕ след прибавяне на последната сума към другите компоненти служещи
за определяне стойността на ГПР той би нараснал до 170,59 %, т.е. над
нормативно установената в чл. 19, ал.4 от ГПР горна граница от 50,00 % (изчислена
с оглед приложимия размер на законната лихва). Констатираното несъответствие
между реалната стойност на ГПР и формално посочената в договора от 48,00 %
съдът приравнява на пълно неизпълнение на задължението на кредитодателя по чл.
11, ал.1, т. 10 от ЗПК да посочи размер на ГПР в договора за кредит.
На последно място
извършената от съда справка чрез служебно ползван софтуерен продукт „ABBYY
FineReader 12“ показва, че представеният от ищеца препис от договор за кредит е
с шрифт Times
New Roman при размер от 11, т.е. в нарушение на чл. 10, ал.1, предпоследно
предл. от ЗПК, обезпечаващ четливост на договорните клаузи посредством
въвеждането по императивен начин на минимален размер на ползвания от
кредитодателя шрифт от 12 единици.
За фактът на
съществуване на горните нарушения във формата на процесната сделка е ирелевантно
обстоятелството в каква степен същите са засегнали интереса на потребителя. Това е така доколкото липсващите реквизити е следвало да съдържат закриляща по-слабата
икономически страна информация, представляваща преценения от законодателя като санитарен
минимум обем от сведения за условията по сделката, които са необходими на
потребителя за да вземе информирано решение дали да се задължи финансово. Закрилният характер на тази информация
обяснява и защо в чл. 22 от ЗПК законът е предвидил като своеобразна санкционна
последица непредоставянето, на която и да е от част от нея да влече не просто
частична, а пълна недействителност на потребителския кредит.
В обобщение настоящият Договор за
потребителски паричен кредит от 24.09.2016
г. се явява недействителен
в цялост на основание чл. 22 от ЗПК поради констатираните нарушения на
предвидената специална форма в чл. 10, ал.1, предпосл. предл. и чл. 11, ал.1, т.9 предл. второ, т.10 и т. 12 предл. трето от ЗПК, всяко от които представлява самостоятелно основание за
недействителност на кредитната сделка.
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Последното сочи, че за праводателят
на ищеца по договора за цесия не е възникнало вземане към ответницата за всички
останали компоненти извън главницата по договора
за потребителски кредит, включително за такса
за услуги „Кредит у дома“, такса за оценка на досие, договорна лихва и
обезщетение за забава, а предявените искове за заплащане на последните три суми
се явяват неоснователни и следва да се
отхвърлят изцяло.
На основание чл. 23, изр. второ от ГПК извършените плащания извън тези за
главница следва да се отнесат към погасяване само на действително възникналото
задължение за връщане на усвоената сума.
В тази връзка изготвеното по делото и неоспорено заключение на допуснатата
ССчЕ, кредитирано от съда като обективно, компетентно и пълно, сочи, че
кредитът е усвоен до размер от 2150,00
лв., а извършените
погашения по всички пера – главница, договорна лихва, такси за оценка на досие
и „Кредит у дома“, са на стойност общо 943,00 лв. Отчитайки тази сума се
получава непогасен остатък за главница от 1792,81 лв., до която сума искът
следва да се уважи, ведно със законната лихва от депозиране на заявлението по
чл. 410 от ГПК, а за разликата до пълния претендиран размер от 2018,34 лв. да се отхвърли като неоснователен.
За пълнота следва да се
посочи, че по делото се установява нищожност поради противоречие със закона на
клаузите на договора визиращи задължения за такси, по следните съображения:
Чл. 16 от ЗПК предвижда императивно
задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя преди да
предостави кредит на последния. Следователно клаузата в договора за кредит, с
която е уговорена такса за оценка на досие де факто прехвърля върху самия
длъжник финансовата тежест от изпълнението на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите
за кредит, вменени ѝ с нормата на чл. 16 от ЗПК и води само до
допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора. Т.е. клаузата
противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия
с кредитни продукти. Наред с това договарянето на таксата за оценката на досие
е в противоречие и с разпоредбата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК. Това е така, защото
оценката е действие, което кредитодателят така или иначе следва да извърши при
задължителната проверка за платежоспособността на бъдещия длъжник, пряко
свързана с управлението на кредита, за каквито действия обаче нормата на чл.
10а, ал.2 от ЗПК забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и
комисиони.
Клаузите уредащи предоставянето на
услуга „Кредит у дома“ съдът намира, че противоречат и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл.26, ал.1 от ЗЗД). Съдебната
практика приема, че при двустранните договори значителната липса на
еквивалентност в насрещните престации може да се приеме за противоречие с
добрите нрави доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне предвидена
в чл. 9 от ЗЗД. В случая уговорената обща стойност на таксите за услуги
„Кредит у дома“ – 1833,89 лв., се равнява на 85,30 % от чистата стойност на отпуснатия заем от 2150,00 лв. Респективно с уговарянето на клаузата „Кредит у дома“
кредитополучателят не извлича полза или изгода, т.е. не получава услуги, а само
бъдещ сигурен пасив и потенциална свръхзадлъжнялост. Така се обезсмисля
единствения мотив на ответника да сключи процесния договор за потребителски
кредит, а именно да си набави средства в спешен порядък за задоволяване на
текущи нужди. При това положение съдът не открива
никаква разумна и съразмерна икономическа връзка между стойността на
договорената такса и кореспондиращата ѝ насрещна престация, т.е. налице е
очевидна нееквивалентност в дължимия резултат от противоположните страни по
облигационното правоотношение. Този извод на
съда не може да се промени и от твърденията относно естеството на
предоставената услуга „Кредит у дома“, а именно извършването на посещение от
кредитен консултант в дома на кредитополучателя с цел предоставяне на сумата по
кредита, както и на посещения за събиране на вноските. На първо място заетата
сума се отпуска еднократно – т.е. предполага едно единствено посещение от
служител на кредитора, което собствено не може да оправдае размера на таксата
от 1833,89 лв. Освен това еднократното посещение очевидно е свързано с
усвояването на кредита, при условие, че с чл. 10а, ал.2 от ЗПК е въведена
забрана да се изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита. Наред с това се установява, че потребителят при всички положения ще дължи заплащане на такса „Кредит у
дома“, на което кореспондира едно чисто хипотетично задължение на кредитодателя
за извършване на посещения в дома на длъжника за събиране на вноските,
доколкото същото е обвързано изцяло с текущото финансово състояние на
заемателя. В обобщение неравностойността в насрещните
престации на страните уговорили клаузата „Кредит у дома“ е такава, че
практически е сведена до липса на престация от страна на кредитодателя, при
което правно положение съдебната практика е категорична и константна, че е
налице противоречие на договореното с добрите нрави.
В обобщение съдът намира, че клаузите
на чл. 3 и чл. 25 от договора за кредит от 24.09.2016 г. целят заобикаляне
изискванията на ЗПК, в частност чл. 10а, ал.2, чл. 16, чл. 19, ал.4 от ЗПК,
както и на добрите нрави. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна, респективно цитираните се явяват негодни да породят
права и задължения за страните по договора за кредит, а плащанията по тези
клаузи подлежат на приспадане към погасената главница.
Предвид изхода на
спора, право на разноски в производството имат и двете страни, като съдът
следва да съобрази и обстоятелствата, че производството е прекратено в частта
по претенцията за такси „Кредит у дома“. В заповедното
производство ищецът претендира присъждане на разноски в общ размер от 136,57
лв., които с настоящото решение следва да бъдат редуцирани с оглед отхвърлената и прекратената поради
оттегляне част от исковете до размер от 56,55 лв., която сума следва да
се присъди на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 от ГПК. В настоящото производство
ищцовото дружество представя доказателства за сторени разноски за държавна
такса от 244,17 лв. и депозит за ССчЕ от
250,00 лв., а предвид направеното с исковата молба искане съдът определя по
реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК на страната и юрисконсултско възнаграждение от
100,00 лв. След направените изчисления съдът намира, че в полза на страната
съобразно уважената част от първоначално предявените искове следва да бъдат
присъдени разноски в общ размер от 246,05 лв., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Същевременно на основание чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА съдът определя на
процесуалния представител на ответницата адв. И.Д. адвокатско възнаграждение от
390,00 лв. за заповедното и от 600,00 лв. за исковото производство, при
съобразяване на минимумите по чл. 7, ал.2, т.1 от 2. от Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в приложимата
съобразно действащия материален закон към момента на договарянето редакция -
изм. - ДВ, бр. 28 от 2014 г. Възнаграждението следва да се редуцира и присъди
на процесуалния представител в размер съобразен с постигнатия от страната
правен резултат при преценяване на отхвърлената и прекратена част от исковете съответно до 228,46 лв. за
заповедното и 351,48 лв. за исковото производство.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, М.М.Я., ЕГН **********, с адрес: *** дължи
н. „А.з.с.н.в." ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Л., ет. *, оф. *, сумата
от 1792,81 лв., представляваща непогасена главница
по договор за потребителски кредит № * от * г., сключен между ответника и „Пр. Ф. Б.“ ООД,
ЕИК *,
вземанията по който са прехвърлени от последното дружество на „И.А.М.“ АД, ЕИК *, с
договор за цесия от * г. и впоследствие – от „И.А.М.“ АД на ищеца с приложение № 1 от * г. към
допълнително споразумение от * г. към рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението в съда – 30.08.2019 г., до окончателното
изплащане на задължението, за която суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № * г. по описа
на Районен съд – в., на основание чл. 422 от ГПК във вр. чл. 9, ал. 1, чл.
10а, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 от ЗПК във вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, като
ОТХВЪРЛЯ иска за
главница за разликата над сумата от 1792,81 лв. до пълния претендиран размер от 2018,34 лв., като
неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ
исковете за установяване дължимостта на сумата от 60,32 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва по
кредита за периода от 31.10.2016 г. до 20.11.2017 г.; сумата от 98,60 лв., представляваща такса за оценка на досие,
начислена за периода от 31.10.2016 г. до 20.11.2017 г., като неоснователни, както и сумата от 470,40 лв., представляваща обезщетение за забава, начислено за периода от 31.10.2016
г. до 30.08.2019 г, като неоснователни.
ОСЪЖДА М.М.Я., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати н. „А.з.с.н.в." ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Л., ет. *, оф. *сумата 56,55 лв., представляваща сторените в заповедното производство по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, съдебно-деловодни разноски,
както и сумата от 246,05 лв., представляваща сторените в настоящото производство съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в." ЕАД, ЕИК *, със седалище
и адрес на управление:***, офис сграда Л., ет. 2, оф. 4 да заплати на адв. И.Д. от ВАК, със служебен адрес: *** сумата 228,46 лв.,
представляваща адвокатстко възнаграждение за заповедното производство по ч. гр.
д. № * г. по описа на ВРС, както и сумата от 351,48 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 3 и ал.4 от ГПК вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: