№ 1473
гр. София, 02.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20211000503026 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл.273 ГПК.
С решение № 264187 от 24.06.2021г., постановено по гр.д. №1147/2020г.,
СГС, I ГО, 11 състав е отхвърлил иска с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“
ЗЗД, предявен от С. Д. С. против Ц. И. П. за отмяна на дарение, извършено с
нотариален акт № 186/12.09.2011 г. на нотариус С. Т., с което е прехвърлена
собствеността върху апартамент № 52, находящ се в гр. ***, ж.к. „***“ в
жилищна сграда - бл. ***, вх. *, ет. *, със застроена площ от 87,76 кв.м., при
съседи: от изток - апартамент № 51, запад - двор, север - двор, юг - двор,
заедно със зимнично помещение № 52, с полезна площ от 3,55 кв.м., при
съседи: изток - мазета на вх.А, запад - коридор, север - мазе № 53, юг - мазе №
51, заедно с 1,201 % идеални части от общите части на сградата и идеални
части от правото на строеж върху дворното място — държавна, земя,
попадаща във II-ра зона. С решението СГС, I ГО, 11 състав е осъдил, на
основание чл. 78, ал.3 ГПК, С. Д. С. да заплати на Ц. И. П. сумата от 1200 лв.
– разноски.
Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца,
чрез процесуалния му представител, в която се излагат съображения за
неправилност на първоинстанционния съдебен акт, поради съществени
нарушения както на процесуалните правила, така и на материалния закон. Във
въззивната жалба се релевира довод, че с постановеното решение
първостепенният съд не е оценил задълбочено и не е анализирал
1
представените доказателства по делото, неправилно е квалифицирал
предявеният иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, вместо
правното основание на чл. 227, ал, 1, б, „б“ от ЗЗД, с оглед направените
изявления за набеждаването на дарителя от дарената в извършване на
престъпление. В жалбата се поддържа възражение, че решаващият съд
неправилно е приел за установено, че „у ответницата са липсвали и липсват
достатъчно средства за даването на издръжка на дарителя“. Изразява се
становище, че доказателствена тежест в този смисъл не е разпределяна по
делото, като се допълва, че липсвало възражение в отговора на исковата
молба. Прави се оплакване, че първостепенният съд не е изследвал в пълнота
дали доходът на ищеца от инвалидна пенсия в размер около 250 лв. е
достатъчен за покриване на елементарните му нужди от храна, консумативи,
медикаменти с оглед възраст, здравословно съС.ие и други индивидуални
потребности, поради което е достигнал до неправилния извод, че ищецът
няма трайна нужда от издръжка и че същият има достатъчно средства за
осигуряване на нуждите си, както и че ответницата не разполага с възможност
да дава такава. Излага се твърдение, че ответницата не само е отказала да дава
издръжка, но и всячески се стремяла да отстрани ищеца от апартамента, без
значение, че той няма друго жилище. Релевира се довод, че необосновано и
неправилно първоинстанционният съд не е кредитирал в пълна степен
показанията на свидетелката С.а, която не е заинтересована от изхода на
делото, като се сочи, че не е отразено по същия начин липсата на логичност и
пълнота, както и биологичната връзка на свидетелите на ответницата със
самата нея, особено личната заинтересованост на И. С. от собствеността и
възможността за живеене в процесния апартамент. В жалбата се прави
оплакване, че както в исковата молба, така и в последващата уточнителна
молба са изложени твърдения, по които съдът не се е произнесъл и не е
изследвал, свързани с множество заплахи от страна на Ц. И. П. - физическо и
вербално посегателство върху ищеца, доказателства, за което са подаваните
от ищеца сигнали на номер 112, както и завежданите във II-ро РУ жалби.
Отправя се искане въззивният съд да отмени първоинстанционния съдебен
акт, като постанови решение, с което да уважи изцяло предявения иск за
отмяна на дарение. Предявява се претенция за присъждане на направените по
делото разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
2
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
СГС, І ГО, 11 състав, е бил сезиран с иск с правно основание чл. 227, ал.
1, б. „в” ЗЗД.
За да постанови решение по предявения иск с правно основание чл. 227,
ал.1, б. „в“ от ЗЗД, първоинстанционният съд е посочил, че ищецът не е
доказал по делото при условията на пълно, главно доказване, че при него е
налице трайна нужда от издръжка. Посочил е, че от събраните по делото
косвени доказателства се установява, че към момента, в който ищецът е
твърдял, че е поискал издръжка от ответницата - м. януари 2019 г. той е
изтърпявал в дома си мярка за неотклонение „задържане под стража“.
Допълнил е, че към този момент ищецът е получавал пенсия за инвалидност
около 250 лева месечно, че е бил във влошено здравословно съС.ие и е имал
разходи за лекарства, поети от НЗОК, които е следвало да се доплащат. Приел
е, че от показанията на свидетелите, доведени от ответницата, не се
установявало по несъмнен начин, че ищецът е получавал месечен доход от
друг източник извън пенсията му за инвалидност. Направил е извод, че
получаваните от ищеца доходи и без специалните знания на вещо лице,
несъмнено не са били достатъчни към момента, в който е твърдял да е
поканил ответницата, да му осигурят в пълна степен елементарните му нужди
от храна, плащане на режийни разходи на собственото му домакинство и
лекарства. Посочил е, че поставя под съмнение нуждата на ищеца от
издръжка за периода, в който той след датата на поканата е започнал да
изтърпява наказание „лишаване от свобода“, което е факт и към момента на
приключване на устните състезания, тъй като храната и битовите разходи на
ищеца са поети от Държавата, като е допълнил, че по време на изтърпяването
му той има нужда само от средства за лекарства и други лични разходи на не
висока стойност, които биха могли да бъдат покрити от получаваната от него
пенсия. На следващо място, е приел, че по делото не е доказано при условията
на пълно, главно доказване ищецът да е отправил покана до ответницата да
му заплаща издръжката, от която се нуждае. Посочил е, че от събраните по
делото доказателства приема, че у ответницата са липсвали и липсват
достатъчно средства за даването на издръжка на дарителя. Предвид
установените по делото доходи на ответницата от работна заплата и приетите
от НСИ минимални доходи за месечна издръжка на член от семейството за
процесния период, както и установените по делото разходи на домакинството,
в т.ч. за обучение, е направил извод, че доходите на ответницата не са били
достатъчни дори за издръжката на нея и двете общи на страните деца. В
заключение е обобщил, че в конкретния случай не е налице непризнателност
от страна на ответницата, тъй като същата сама се грижи за издръжката на
общото с ищеца малолетно дете, като с отделянето дори и на минимални
средства за издръжка в полза на дарителя - С. Д. С. тя би поставила себе си и
общите им деца в по-неблагоприятно положение.
По релевираните в жалбата възражения, настоящият въззивен състав
приема следното:
3
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че
първоинстанционният съд е квалифицирал предявеният иск по чл. 227, ал. 1,
б. „в“ от ЗЗД, вместо по чл. 227, ал, 1, б, „б“ от ЗЗД, с оглед направените
изявления за набеждаването на дарителя от дарената в извършване на
престъпление. В първото редовно открито съдебно заседание, проведено на
02.02.2021г., пълномощникът на ищеца е поискал да бъде допълнен доклада с
ново основание, че се иска отмяна на дарението, поради това, че дареният е
набедил дарителя в престъпление. Такава възможност законът предвижда –
чл. 214, ал.1, предл. първо ГПК, но само, ако с оглед защитата на ответника,
съдът прецени това за уместно. Видно от съдържанието на протокола,
първостепенният съд не е уважил това искане. Ето защо, въззивният състав
приема, че първостепенният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.
227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД с изложени както в исковата молба, така и в молба-
уточнение от 19.07.2019г. твърдения.
С договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо
на дарения, който го приема (чл. 225, ал. 1 ЗЗД). Договорът за дарение е
едностранен, безвъзмезден и не създава за дарения никакви задължения за
издръжка или помощ на дарителя, освен моралното задължение да бъде
признателен към последния за стореното дарение. Съгласно трайната
практика на ВКС, моралното задължение за даване на издръжка се
трансформира в правно задължение при настъпване на определени в закона
обстоятелства, а именно: 1.изпадане на дарителя в нужда, която трябва да е
трайна, поС.на - съобразно нормалния социален и жизнен статус на дарителя
(доходи, здравословно съС.ие, невъзможност с получаваните от него доходи
да покрива ежемесечните разходи – за жилище, храна, ток, отопление,
медицинско обслужване, лекарства и пр.); 2. покана от дарителя към
надарения за даване на издръжка в парично изражение (с оглед на
конкретните нужди на дарения обаче издръжката би могла да се предоставя и
в натура), като и исковата молба може да представлява покана за заплащане
на необходимата издръжка и 3) отказ от дарения да дава издръжка на
дарителя (изричен или мълчалив), макар и дареният да има възможност сам
да осигури своята и тази на своето семейство издръжка, освен в случаите, при
които поради липса на достатъчно средства при даването на издръжка на
дарителя, той би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по
закон, в по-лошо положение от това на дарителя. В случай, че е налице такова
искане и дареният откаже да изпълни преобразуваното задължение, той
проявява непризнателност в обществено укорима форма, която дава
основание дарителят да упражни потестативното си право за отмяна на
дарението, като предяви иска по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД.
За да се изясни дали за дарителя се е породила трайна нужда от
издръжка, съдът следва да извърши точна съпоставка между стойността на
месечно получаваните доходи и размера на необходимата ежемесечна
издръжка (вкл. и за извънредните, но необходими разходи – напр. за
извършване на сложна медицинска операция, лекарствени средства за
4
възстановяване след тежко заболяване и пр.) В резултат на извършването на
тази съпоставка следва да се установи, че нито паричните доходи на дарителя,
нито цялото притежавано недвижимо и движимо имущество, нито
потенциалните възможности, свързани с това имущество, са достатъчни за
преживяването му съобразно неговите обичайни битови и социални нужди,
респ. с оглед на доказаните допълнителни разходи за лечение и
възстановяване. В този смисъл е константната практика на ВКС, напр.
решение № 293/14.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1302/2010 г., IV г. о., ГК и
решение № 145/01.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 786/ 2017 г., ІІІ г. о. и др.
От нотариален акт №186, том III, съставен по н. д. №503/2011 г., на
нотариус С. Т., се установи, че между ищецът като дарител и ответницата
като дарена, е бил сключен на 12.09.2011г. договор за дарение с предмет
недвижим имот - апартамент №52, находящ се в гр. ***, ж.к. „***“ в
жилищна сграда - бл. ***, вх. *, ет. *, със застроена площ от 87,76 кв. Видно
от съдържанието на договора, обективиран във формата на нотариален акт,
дарителят си е запазил пожизнено и безвъзмездно ограничено вещно право на
ползване върху процесното жилище.
От представените по делото пред първата инстанция писмени
доказателства се установи, че ищецът има трайно намалена работоспособност
– 72 % и страда от множество заболявания, както следва: мозъчно съдова
болест; мултиинфарктна енцефалопатия с корова атрофия;
дискоординационен синдром - статична и локомоторна атаксия; начален
психоорганичен синдром; захарен диабет - 2 тип; късен дегенеративен
синдром; диабетна полиневропатия; артериална хипертония III ст.]
хипертонично сърце; митрална инсуфициенция I ст.; трикуспидална
инсуфициенция I ст.; стабилна стенокардия I ФК.
Пред настоящата инстанция е изслушана съдебно-медицинска
експертиза, допусната, на основание чл. 266, ал.3 ГПК, по искане на
жалбоподателя. От основното заключение се установи, че за проведено
лечение с медикаменти, изписани от личния лекар на ищеца д-р Е. Л. в
Рецептурна книжка за периода от 06.07.2017 г. до 31.12.2017г., след
реимбурсация, ищецът следва да доплати сума в общ размер 405.14лв., като
на месец се получава 67.52лв. За цялата 2018г. ищецът следва да доплати
стойността на предписаните лекарства, след реимбурсация, в общ размер на
851.02лв., като на месец се получава 70.92 лв. За цялата 2019г. ищецът следва
да доплати стойността на предписаните лекарства, след реимбурсация, в общ
размер на 823.86лв., като на месец се получава 68.65 лв. За цялата 2020г.
ищецът следва да доплати стойността на предписаните лекарства, след
реимбурсация, в общ размер на 384.39лв., като на месец се получава 32.03 лв.
За първото тримесечие на 2021г. ищецът следва да доплати стойността на
предписаните лекарства, след реимбурсация, в общ размер на 146.12лв., като
на месец се получава 48.71 лв. Съгласно заключението, ищецът е закупувал и
други лекарства, които не се поемат от НЗОК и за които е плащал, съгласно
приложени касови бонове, като стойността на месец е средно около 43 лв. В
5
открито съдебно заседание пред настоящия въззивен състав вещото лице
излага, че всички лекарства, предписани от личния лекар на ищеца, са били
закупувани от него, като това обстоятелство е отразено в рецептурната
книжка, заверена в аптеката. В допълнителното заключение докторът
отразява, че считано от 2017г. лечението на ищеца се провежда с
медикаменти реинбурсирани от НЗОК, като излага, че по данни от личния му
лекар, за всички заболявания на лицето не са били изписвани медикаменти за
свободна продажба.
По делото са приложени и приети писмени доказателства, които са били
предмет на обсъждане от вещото лице в изготвената от него експертиза.
Настоящият състав изцяло кредитира фактическите изводи на вещото
лице, обективирани в приетата СМЕ и в протокола от съдебно заседание, тъй
като експертът е отговорил пълно и обективно на поставените въпроси.
При съобразяване на посочените необходими средства за
„Здравеопазване“ и като съобрази, че на ищеца са необходими средства и за
„Съобщителни услуги“; „Жилище, вода, електроенергия и горива“ „Данъци“
и при съобразяване на общодостъпните данни от НСИ за издръжка на един
човек за месец за 2021г. в размер около 700 лв. и за 2022г. в размер около
900лв. и като ги съпостави с получаваната от него пенсия в размер на 315 лв.
/м. януари 2021г./, намира, че ищецът с получаваните от него доходи не може
да покрива ежемесечните си разходи, поради което той има нужда от
издръжка. Установи се, че единственият източник на средства за издръжка е
пенсията на ищеца. По делото не се установи последният да притежава друго
имущество, което би могло да му послужи, за да посрещне своите нужди –
здравословни, битови и социални.
Пред първата инстанция са събрани гласни доказателства, чрез
показанията на две групи свидетели. Настоящият въззивен състав кредитира
показанията им в частта, касаеща здравословното съС.ие на ищеца и неговите
нужди, както и относно това по какъв начин ответницата покрива собствените
си потребности и тези на своите близки /ненавършилото пълнолетие дете/. В
останалата част показанията и на двете групи свидетели са без значение за
предмета на спора.
От съвкупната преценка на събраните пред двете инстанции писмени
доказателства, в т.ч. СМЕ и гласни доказателства, чрез разпит на св. Р. С. и В.
С., въззивният състав приема, че за ищеца се е породила нужда за издръжка,
която е трайна, поС.на - съобразно нормалния социален и жизнен статус на
дарителя (доходи, здравословно съС.ие, невъзможност с получаваните от
него доходи да покрива ежемесечните разходи – за жилище, храна, ток,
отопление, медицинско обслужване, лекарства). В този смисъл са
основателни възраженията на жалбоподателя, че първостепенният съд не е
изследвал в пълнота наличието на тази предпоставка, в резултат на което
липсва формиран правен извод.
От друга страна, съдът следва да зачете релевантния факт, че както към
6
датата на приключване на устните състезание пред първата инстанция, така и
към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция
ищецът е в затвора, където изтърпява присъда, като остатъка от изпълнение
на наказанието е до месец август 2023г. Последното е изрично признато от
пълномощника на ищеца в с.з., проведено на 22.03.2022г. Безспорно
издръжката, включваща храна, разходи за ток, вода и отопление, в този
период, е поета от Държавата. По отношение необходимостта от лекарства
тези разходи не се поемат от Държавата. С оглед данните от приетата СМЕ и
данните за получаваната от ищеца пенсия той би могъл сам да покрие
нуждата от лекарства. Следователно ограничителният режим, в който се
намира ищецът към посочения период, а и преди това, с оглед данните, че от
края на 2019г. той е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“,
обективно е препятствал и препятства възможността на ответницата да дава
издръжка. Поради това съдът приема, че към релевантния момент ищецът не е
бил изпаднал в трайна нужда от издръжка. След изтърпяване на наложеното
му наказание и излизане от затвора ищецът, с оглед доказаните му приходи и
разходи, евентуално би се нуждаел от средства за издръжка, но това
обстоятелство би било ново основание за претенция по реда на чл. 227, ал.1,
б. „в“ ЗЗД, при условие обаче, че са налице всички законово изискуеми
предпоставки.
Следователно не е налице първата от кумулативно изискуемите
предпоставки, поради което е безпредметно съдът да обсъжда наличието на
останалите.
Независимо от това и за пълнота на изложението, както и с оглед
релевираните оплаквания в жалбата на ищеца, съдът ще се произнесе и по
останалите предпоставки.
От ангажираните от ищеца доказателства – показанията на свидетелката
Р. С., съдът намира, че по делото не се доказа твърдението на ищеца, че той е
поканил ответницата да му дава издръжка през месец януари 2019г. В тази
част въззивният съд не кредитира показанията на свидетелката, тъй като
същите са житейски нелогични, като, на основание чл. 272 ГПК, препраща
към мотивите на първоинстанционния съд. Необосновано е възражението на
жалбоподателя, че първостепенният съд изцяло не е кредитирал показанията
на двете свидетелки, доведени от ищеца, като се бил позовал на тяхна
заинтересованост. Напротив, изрично съдът е отбелязал, че не кредитира
показанията на св. Р. С. в частта им относно установеното от нея кога ищецът
е отправил покана до ответницата, като по отношение на останалата им част
не е формирал становище. При излагане на аргументите си защо в описаната
част не възприема показанията на св. Р. С. решаващият съд се е мотивирал с
това, че показанията на свидетелката са нелогични, непълни и противоречат
от части на твърденията на самия ищец, но никъде не е посочил, че не
кредитира показанията, тъй като свидетелката е заинтересована по смисъла на
чл. 172 ГПК. По отношение показанията на св. В. С. съдът не е излагал
мотиви дали ги кредитира, единствено е възпроизвел казаното от
7
свидетелката. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че до датата на
депозиране на исковата молба ищецът не е отправил покана до ответницата да
му заплаща издръжката, от която се нуждае. На следващо място, въззивният
състав приема, че искането за плащане на издръжка е обективирано в
исковата молба и ответницата е узнала за него от получения препис на
23.06.2020г.
По релевираното от ответницата възражение, че същата няма
възможност да дава издръжка, тъй като към релевантния момент получава
основно месечно възнаграждение в размер на 750 лв. въззивният състав
приема следното:
От представените удостоверения за раждане на И. С. С., роден на
******** г. и на С. С. С., роден на ******** г., е видно, че от брака си
страните имат две деца. По делото не се спори относно следните
обстоятелства: че към момента на приключване на устните състезания пред
въззивната инстанция страните се намират в процес на развод, че двамата
синове живеят заедно със своята майка, като пълнолетният е студент редовна
форма на обучение в УНСС, чиято годишна такса, видно от приложените
доказателства, се заплаща от ответницата. По делото нито се твърди, нито се
установи ответницата да притежава друго имущество, от което да може да
получава доходи. Следва да се съобрази обстоятелството, че ответницата
дължи издръжка на непълнолетното дете, която според чл. 142, ал. 2 от СК е
равна на една четвърт от размера на минималната работна заплата. За 2017г.
тази минимална издръжка би била в размер на 115 лева месечно, за 2018г. -
127,50 лева месечно, за 2019г. - 140 лева месечно, за 2020г. – 153лв. месечно;
за 2021г. – 163лв. месечно; за 2022г. – 178 лв. месечно. Така определеният
размер обаче е минимален. При съобразяване на установените данни и като се
вземат предвид статистическите данни за издръжката на тричленно
семейство, въззивният състав намира, че за ответницата не е налице
възможност да плаща издръжка в претендирания от ищеца размер от 500лв. В
този смисъл е неоснователно възражението на жалбоподателя, че
първостепенният съд неправилно е приел, че ответницата не разполага с
достатъчно средства за издръжка на дарителя.
Необосновано е оплакването на ищеца, че ответницата в отговора на
исковата молба не е релевирала подобно възражение. Напротив изрично в
отговора на исковата молба – /лист 15 /гръб/ от делото пред СГС/ ответницата
е направила възражение, че при даване на поисканата от страна на ищеца
издръжка в размер на 500 лв., а дори и по-малко, тя би поставила себе си и
двете си деца, които издържа, в по-неблагоприятно положение. Въпреки
липсата на достатъчно средства, ответницата в периода след подаване на
исковата молба – м.12.2019г. – м. 02.2020г. е внесла в полза на ищеца в ЗО
Казичене малки суми, като по делото са приложени, приети от съда и
неоспорени от ищеца, 6 броя вносни бележки. Това обстоятелство не би могло
да се приеме за нежелание от страна на Ц. П. да дава издръжка на дарителя.
8
Необосновано е възражението на жалбоподателя, че съдът не бил
разпределял в този смисъл доказателствената тежест. В постановеното от
СГС, на основание чл. 140 ГПК, определение №261696 от 05.10.2020г. /лист
140 /гръб/ от делото пред СГС/ е разпределена доказателствената тежест, като
изрично е указано, че ответницата следва да докаже това свое възражение.
С оглед горното, въззивният състав приема, че ответницата доказа
своето възражение, че чрез даването на издръжка в полза на дарителя би
поставила себе си и лицата, които издържа, в по-неблагоприятно положение.
В настоящия случай, съдът приема за установено, че самата ответница е в
нужда и трудно покрива собствените си потребности и тези на своите близки.
Съгласно разясненията, дадени в ТР №1 от 21.10.2013г. по т.д. №1/2013г. на
ОСГК на ВКС, „Именно в такива случаи е неоправдано от гледна точка на
справедливостта дареният да бъде изправен пред моралния избор да
предпочете интереса на своя дарител пред интереса на своите ненавършили
пълнолетие деца, пред какъвто избор би се изправил, ако дарителят има
нужда и иска издръжка, а дареният няма обективна възможност да я осигури,
освен ако пренебрегне интересите на своите низходящи. Ако се приеме, че и в
такива случаи дареният дължи издръжка на своя дарител, неминуемо ще се
стигне до нарушаване на правната симетрия, а именно хипотезата на чл. 227,
ал. 1, б. „в“ ЗЗД да се приравни по последици на несравнимо по-тежките
форми на непризнателност, уредени в първите две хипотези на чл. 227, ал. 1,
б. „а“ и б. „б“ ЗЗД“. В този смисъл е неоснователно възражението на
жалбоподателя, защото в настоящия случай ответницата е в обективна
невъзможност за престиране, а не се касае до виновно неизпълнение, поради
което недаването на издръжка не представлява проява на непризнателност.
Без значение за настоящия предмет на спора /отмяна на дарение в
хипотезата на чл. 227, ал.1, б. „в“ ЗЗД/ са възраженията на жалбоподателя, че
първостепенният съд не се е произнесъл по представените доказателства,
свързани със заплахи от страна на Ц. П.-физическо и вербално посегателство
върху ищеца. По същите съображения без значение са и множеството жалби,
изходящи от ответницата и адресирани до РУ на МВР, в които се съдържат
нейни сигнали за физическо насилие от страна на ищеца, както и
приложените постановления от СРП, решения на СРС по Закона за домашно
насилие.
Съдът не обсъжда останалите събрани по делото писмени и гласни
доказателства, тъй като от същите не се установяват релевантни по делото
факти.
В заключение: По делото не се установиха предпоставките на
разпоредбата на чл. 227, ал.1, б. „в“ ЗЗД, поради което искът се явява
неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне.
Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е правилно и не
страда от пороците, посочени във въззивната жалба, поради това следва да
бъде потвърдено.
9
При този изход на спора, право на разноски има въззиваемата. Съгласно
списък на разноските по чл. 80 ГПК се претендира заплащане на адвокатско
възнаграждение в размер на 200лв., като е представен и договор за правна
защита и съдействие, от съдържанието на който е видно, че тази сума е
платена в брой към датата на сключване на договора. Неоснователно е
релевираното по реда на чл. 78, ал.5 ГПК възражение за прекомерност, тъй
като платеното възнаграждение е под минималните размери на адвокатските
възнаграждение по Наредба №1/2004г.
Мотивиран от горното, САС, ГО, 8 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 264187 от 24.06.2021г., постановено по гр.д. №
1147/2020г. от СГС, I ГО, 11 състав.
ОСЪЖДА С. Д. С., ЕГН ********** да заплати на Ц. И. П., ЕГН:
**********, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, сумата от 200 лева – разноски за
платено адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство пред САС.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните по реда на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10