Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 16.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на десети
май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 15065 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 33870 от 01.06.2018 г.,
постановено по гр.д. № 44201/2016 г. по описа
на СРС, II ГО, 79 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу
„Д.Р.“ АД искове, че „Д.р.“ АД дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.59, ал.1 ЗЗД, сумата от 507, 23 лв., представляваща
стойността, с която се е обогатил без основание в размер на цената на доставена
топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, общ. „Оборище“,
бул. „******, код на платеца Т358606, за периода м.02.2013 г. - м.04.2015 г.,
както и сумата от 0, 05 лв., представляваща стойността, с която се е
обогатил без основание в размер на цената на услуга за дялово разпределение за
периода м.02.2013 г. - м.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 24.03.2016 г. до окончателното
плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 16309/2016 г. по описа на СРС, 79 състав. Искът за главницата е
отхвърлен за сумата над 507, 23 лв. до пълния предявен размер от 741,06 лв.,
или – за сумата от 233, 83 лв., а искът за мораторната лихва върху стойността
на потребената топлинна енергия – в
пълния предявен размер от 99, 94 лв. Ответникът е осъден да заплати на ищеца,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 45, 24 лв. разноски в заповедното и
сумата от 497, 60 лв. разноски в исковото производство. Ищецът е осъден да
заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 228, 19 лв.
разноски по делото.
Срещу постановеното решение в частта, с която са уважени предявените
искове, е депозирана въззивна жалба от ответника „Д.Р.“ АД. Счита, че решението
е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. Счита, че съдът се е произнесъл по непредявено от ищеца
основание, поради което недопустимо е изменил правната квалификация на
предявения иск, в резултат на което претенцията не е идентична със заявеното в заповедното
производство. Твърди, че ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение за
сумата от 741, 11 лв. главница и 99, 94 лв. лихва за периода 31.03.2013 г. –
18.03.2016 г., но с исковата молба се претендира главница в по - малък размер,
а именно - 741, 06 лв. Излага съображения, че между страните не е сключен
писмен договор по правилата на специалния Закон за енергетиката (ЗЕ), но това
не препятства възникването на правоотношение по неформален договор за търговска
продажба, за който следва да се приложат правилата на Търговския закон. Счита,
че приетият от първоинстанционния съд размер на вземането за главница е
необоснован. Получената от СРС сума в размер на 45 036, 22 лв. е формирана
като разлика между стойността на реално потребената топлинна енергия съгласно съдебно
– техническата експертиза от 45 288, 77 лв. и сумата от 252, 55 лв., с
която е извършено прихващане с надвнесени от жалбоподателя суми. От така
формираната разлика съдът е извадил плащания в размер на 44 528, 99 лв. –
сума, която не фигурира в счетоводните експертизи и за която счита, че е неясно
как се формира. Дори да се приеме логиката на съда, че плащанията се изваждат
от стойността на реално потребеното, а не от стойността на фактурираното
потребление на топлинна енергия, то изчисленията отново не се подкрепят от
доказателствата по делото. Твърди, че от страна на „Т.С.“ ЕАД са били издадени фактури на обща
стойност 44 921, 11 лв., задълженията по които жалбоподателят е погасил чрез
плащане на сумата от 44 668, 56 лв. и прихващане на надвнесени суми в
размер на 252, 55 лв.
Според заключението на изслушаната съдебно - техническа експертиза, стойността
на потребената топлинна енергия възлиза на сумата от 45 288, 77 лв. Ако
стойността по съдебно – техническата експертиза се намали със сумата от 44 921, 11 лв., погасена от страна на
жалбоподателя, то се получава сумата от 367, 66 лв., каквато обаче не е била
претендирана със заявлението по чл.410 ГПК. Моли съда да отмени решението в
обжалваната част и да отхвърли изцяло предявения иск, като му присъди сторените
по делото разноски.
В проведеното на 10.05.2019 г. открито съдебно заседание пред СГС
заявява, че поддържа въззивната жалба. Претендира направените по делото
разноски.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от
ответника „Т.С.“ ЕАД.
Решението
в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира
следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че между него и ответника не е сключен
писмен договор за продажба на топлинна енергия. Същевременно ответникът е
ползвал топлинна енергия, предоставяна от ищеца, за стопански нужди, но не е
заплащал нейната стойност. Така ответникът се е обогатил за сметка на ищеца.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение
на ответника, че му дължи сумата от 841, 05 лв., от която: сумата 741, 06 лв. -
главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за
периода м.02.2013 г. – м.04.2015 г., сумата 99, 94 лв. - мораторна лихва върху нея за периода 31.03.2013
г. – 18.03.2016 г. и сумата 0, 05 лв. главница, представляваща цената на услугата
дялово разпределение. Във връзка с посочените вземания е постановена заповед за
изпълнение на парично задължение. В рамките на законоустановения срок длъжникът
е депозирал възражение срещу постановената заповед.
В срока
по чл.131 ГПК не е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника.
На 24.03.2016
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление вх. № 3019988 за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу „Д.р.“ АД за сумата от 741, 11 лв. –
главница, както и 99, 94 лв. – лихва за забава за периода 31.03.2013 г. –
18.03.2016 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че дължимите суми са за
доставена, но неизплатена топлинна енергия за периода м.02.2013 г. – м.04.2015
г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „******, код на платеца: Т358606.
Дължимите суми са, както следва: за доставена и незаплатена топлинна енергия – 741,
06 лв. -главница и 99, 94 лв. - лихва, както и за дялово разпределение – 0, 05
лв. главница. Твърди, че соченият длъжник се е обогатил без основание за сметка
на заявителя, поради което е длъжен да върне онова, с което се е обогатил до
размера на обедняването.
Съдът е
постановил исканата заповед с разпореждане от 15.04.2016 г., като е присъдил на
заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 325 лв.,
от които: 25 лв. - държавна такса и 300 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
В срока
по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което е заявил, че
не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение. Твърди,
че всички изискуеми задължения към заявителя са заплатени в сроковете и
размерите, посочени в получените фактури, евентуално – че вземанията са
погасени по давност.
В срока
по чл. 415, ал. 1 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си
по исков ред.
По
делото е представена молба от „Д.р.“ АД за откриване на партида за заплащане на
ползваната топлинна енергия за помещението на бул. „******, на която е
поставена резолюция „разрешавам“ от 20.02.1998 г.
От
заключението на вещото лице инж. Н.М.по изслушаната пред СРС съдебно -техническата
експертиза се установява, че общият топломер в абонатната станция се отчита по
електронен път в началото на всеки месец, като с помощта на т. нар. „терминал“
се снема показанието на топломера в 0:00 часа на първо число на месеца.
Отчетената енергия, след приспадане на технологичните разходи, което в случая е
направено, се разпределя между потребителите. Вещото лице е установило, че през
исковия период в процесната сграда ищецът е начислявал ежемесечно суми за битово
горещо водоснабдяване, отопление и сградна инсталация, които са фактурирани на
ответника „Д.р.“ АД по отчетената всеки месец топлинна енергия от общия
топломер. Пълният отопляем обем на процесния имот, който се използва при
изчисляване на топлинната енергия за отопление и сградна инсталация е
3 915 м3. За периода м.02.2013 г. – м.04.2015 г. по прогнозни стойности е
начислена сума в общ размер на 44 910, 90 лв. За периода са съставени 3
бр. изравнителни сметки, както следва: за периода м.02.2013 г. – м.04.2013 г. –
сумата от 5, 68 лв. за възстановяване, за периода м.05.2013 г. – м.04.2014 г. –
сумата от 24, 72 лв. за доплащане и за периода м.05.2014 г. – м.04.2015 г. –
сумата от 295, 85 лв. за доплащане, или за целия исков период – сума в размер
на 314, 89 лв. за доплащане. Според заключението на вещото лице стойността на
реално потребената топлинна енергия възлиза на сумата от 45 288, 77 лв.,
представляваща сбор на фактурираната по прогнозни стойности сума в размер на 44 910,
90 лв. и сумата за доплащане от изравнителни сметки в размер на 314, 89 лв. В
така посочения размер не са включени предишни неплатени задължения и лихви по
тях, сторниране на платени суми по време или след исковия период, нито суми за
дялово разпределение.
По
делото е изслушана съдебно - счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице М.В..
Вещото лице е установило, че няма данни за извършени плащания на суми за
топлинна енергия, касаещи процесните суми. За исковия период е фактурирана сума
в общ размер 44 910, 90 лв. В счетоводството на ищеца е отразена сума за
доплащане от изравняване в общ размер на 70, 44 лв., която е частично платена,
а остатъкът е прихванат с възстановена от ищеца рекламация от 167, 82 лв. За
периода има плащания на изравнителни сметки за доплащане и месечни сметки в общ
размер на 44 169, 86 лв. Непогасеният остатък възлиза на сумата от 741, 11
лв., формирана като: начислената сума по фактури в размер на 44 910, 90
лв. е намалена със сума от изравняване в размер на 162, 82 лв. и платена сума в
размер на 44 012, 19 лв. и увеличена със стойността на дяловото
разпределение от 0, 05 лв. Законната лихва за периода 31.03.2013 г. –
18.03.2016 г. е изчислена на сумата от 99, 94 лв.
По
делото е допусната допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от
вещото лице М.В.. Според заключението на вещото лице всички получени от „Д.р.“
АД счетоводни документи по отношение на „Т.С.“ ЕАД са осчетоводени и платени,
като счетоводството на ответника е редовно водено. Според вещото лице е налице
противоречие между фактурираните и платените суми при ищеца, като неплатеният
остатък от 741, 10 лв. главница не е фактуриран.
Представени
са преводни нареждания, от които се установява, че „Д.р.“ АД е наредило
извършването на преводи по сметка на „Т.С.“ ЕАД, както следва: на 12.04.2013 г.
– на сумата от 2 894, 08 лв. с посочено основание – по фактура
42751010/28.02.2013 г.; на 25.04.2013 г. – на сумата от 2 883, 95 лв. с
посочено основание – по фактура 43189244/31.03.2013 г.; на 04.06.2013 г. – на
сумата от 1 152, 52 лв. с посочено основание – по фактура 43610620/30.04.2013
г.; на 19.06.2013 г. – на сумата от 226, 08 лв. с посочено основание – по фактури
********** и 43952397 от 31.05; на 17.07.2013 г. – на сумата от 266, 99 лв. с
посочено основание – по фактура **********/30.06.2013 г.; на 27.09.2013 г. – на
сумата от 259, 19 лв. с посочено основание – по фактура 44967844/31.07.2013 г.;
на 02.10.2013 г. – на сумата от 156 лв. с посочено основание – плащане за 2010
г. (просрочие + вкл. лихва 26, 63 лв.); на 01.11.2013 г. – на сумата от 252, 64
лв. с посочено основание – по фактура **********/30.09.2013 г.; на 29.11.2013
г. – на сумата от 240, 86 лв. с посочено основание – по фактура 47618869/31.10.2013
г.; на 27.12.2013 г. – на сумата от 1 556, 35 лв. с посочено основание – фактура
48079842/30.11 и 3 бр. КИ м.11, 4771302; 4772155 и 4772156; на 18.02.2014 г. –
на сумата от 3 116, 88 лв. с посочено основание – по фактура 48542493/31.12.2013
г.; на 28.03.2014 г. – на сумата от 3 197, 69 лв. с посочено основание –
по фактура 48988325/31.01.2014 г.; на 07.09.2015 г. – на сумата от 2 707,
75 лв. с посочено основание – по фактура **********/28.02.2014 г.; на 07.05.2014
г. – на сумата от 2 640, 12 лв. с посочено основание – по фактура 49860941/31.03.2014
г.; на 15.05.2014 г. – на сумата от 1 745, 32 лв. с посочено основание –
по фактура 50286416/30.04.2014 г.; на 12.06.2014 г. – на сумата от 306, 86 лв.
с посочено основание – по фактура 50701052/31.05.2014 г.; на 01.08.2014 г. – на
сумата от 255, 98 лв. с посочено основание – по фактури ********** и 51030332
от 30.06.2014 г.; на 19.08.2014 г. – на сумата от 269, 04 лв. с посочено
основание – по фактура 51522765/31.07.2014 г.; на 24.09.2014 г. – на сумата от 269,
04 лв. с посочено основание – по фактура 56235066/31.08.2014 г.; на 17.10.2014
г. – на сумата от 269, 04 лв. с посочено основание – по фактура 56635498/30.09.2014
г.; на 28.11.2014 г. – на сумата от 820, 97 лв. с посочено основание – по
фактура 57176147/31.10.2014 г.; на 06.01.2015 г. – на сумата от 3 157, 07
лв. с посочено основание – по фактура 57645990/30.11.2014 г.; на 11.02.2015 г.
– на сумата от 3 517, 21 лв. с посочено основание – по фактура 58076620/31.12
и известия 6616098 и 6615919/м.12; на 05.03.2015 г. – на сумата от 3 834,
47 лв. с посочено основание – по фактура 58503758/31.01.2015 г.; на 17.04.2015
г. – на сумата от 3 249, 92 лв. с посочено основание – по фактура 58928535/28.02.2015
г.; на 21.05.2015 г. – на сумата от 3 248, 45 лв. с посочено основание –
по фактура 59353496/31.03.2015 г. и на 04.06.2015 г. – на сумата от 2 190,
52 лв. с посочено основание – по фактура 59775962/30.04.2015 г. С изключение на
плащането от 02.10.2013 г. на сумата от 156 лв. с посочено основание – плащане
за 2010 г. (просрочие + вкл. лихва 26, 63 лв.), което касае вземания извън
исковия период, останалите плащания обхващат вземания, които попадат в исковия
период и възлизат на сумата от 44 528, 99 лв., в какъвто смисъл са и
изводите на първоинстанционния съд.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно.
По релевираните доводи относно допустимостта на съдебното решение в
обжалваната част:
Предметът на делото е спорното
материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано
чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се
определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение
на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който
не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на
обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е
процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.
Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация
на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които страната не се е
позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото
същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска
и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В този смисъл е и
задължителната съдебна практика – решение № 124/24.03.2011 г.гр. д. № 882/2010
г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС,
ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV
ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и др.
В случая първоинстанционният съд
правилно е определил правната квалификация на спорното право, като е посочил
такава чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр. с чл.59 ЗЗД. В т.12 от
заявлението по чл.410 ГПК с вх. № 3019988/24.03.2016 г. ищецът е посочил, че
през исковия период ответникът е ползвал топлинна енергия, доставена до
процесния имот, без да заплаща стойността й, поради което се е обогатил
неоснователно и дължи връщане на онова, с което се е обогатил, до размера на
обедняването. В исковата молба ищецът е уточнил, че между страните не е
подписан договор за продажба на топлинна енергия, поради което длъжникът се е
обогатил неоснователно за сметка на ищеца. Позоваването от страна на ищеца на §1, т.43 ДР на ЗЕ (отм., бр.54 на ДВ от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), която
съдържа дефиниция на понятието „потребител на енергия или природен газ за стопански нужди“, е направено с
оглед конкретизиране претенцията на ищеца. Нито в заявлението по чл.410 ГПК,
нито в исковата молба, депозирана в срока по чл.415, ал.1 ГПК, обаче ищецът е
поддържал фактическо твърдение за сключен договор с ответника. Напротив, в
исковата молба се твърди, че ответникът не е предприел действия по сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди. Наред с това в
първото по делото открито съдебно заседание пред СРС ищецът е поддържал чрез процесуалния си
представител, че сумите се претендират на извъндоговорно основание –
неоснователно обогатяване.
Изложените от него конкретни факти и
обстоятелства сочат, че отговорността на ответника се претендира на
извъндоговорно основание - неоснователно
обогатяване, като правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, е чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр.
с чл.59, ал.1 ЗЗД, в какъвто смисъл са и изводите на първоинстанционния съд.
По
изложените съображения въззивинят съд счита, решението в обжалваната част е
процесуално допустимо, поради което следва да се разгледат доводите относно
неговата правилност.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че ищецът претендира
вземания, които не съответстват на предмета на заповедта за изпълнение. Искът за съществуване на вземането по чл.422 ГПК се смята предявен от
момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
когато е спазен преклузивният едномесечен срок за предявяването му, уреден в
чл.415 ГПК. Видно от т.12 на заявление вх. № 3019988 от 24.03.2016 г. за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, заявителят изрично е посочил,
че дължимите суми са, както следва: за потребена топлинна енергия: 741, 06 лв. -
главница и 99, 94 лв. - лихва и за дялово разпределение: 0, 05 лв. главница. С
разпореждане от 15.04.2016 г. по ч. гр. д. № 16309/2016 г. на СРС, 79 състав, съдът е
постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил пълния размер на
претендираната главница от 741, 11 лв. С исковата молба ищецът е навел
идентични твърдения относно начина на формиране на претенцията му за
главницата, посочвайки, че 741, 06 лв. е стойността на незаплатената топлинна
енергия и 0, 05 лв. е стойността на дяловото разпределение. Това налага извода,
че е налице пълна идентичност между заявената със заявлението по чл.410 ГПК и
посочената в исковата молба претенция за главницата, която е предмет на
издадената заповед за изпълнение. Само за пълнота следва да се посочи, че с
оглед диспозитивното начало, ищецът разполага с правната възможност да предяви
в исковото производство само част от вземането, за което се е снабдил със
заповед за изпълнение, в който случай в производството по чл.422 ГПК съдът ще е
ограничен от очертания от ищеца предмет на спора, какъвто обаче не е настоящият случай.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в
рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи
със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Разпоредбата на чл.149, т.3 ЗЕ (обн., ДВ бр. 107 от 9.12.2003 г.) регламентира,
че продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори
при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и потребителя на
топлинна енергия за стопански нужди.
Нормата на § 1, т.43 от ДР на ЗЕ (отм., бр.54 на ДВ от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.), действала до 17.07.2012 г., определя като потребител на енергия
или природен газ за стопански нужди всяко физическо
или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за стопански нужди, както
и лица на издръжка на държавния или общинския бюджет. Нормата на § 1, т.33а от
ДР на ЗЕ (нова ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) определя като
„небитов клиент“ клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.
По
делото е представена молба
от „Д.р.“ АД за откриване на партида за заплащане на ползваната топлинна
енергия за помещението на бул. „******, на която е поставена резолюция
„разрешавам“ от 20.02.1998 г., поради което на изследване подлежи въпросът за
начина, по който са се уреждали отношенията между топлопреносното предприятия и
ползвателите на топлинна енергия към този момент и съответно дали страните са
обвързани от валидно облигационно правоотношение.
Молбата е депозирана преди влизане в сила на Закона за енергетиката и
енергийната ефективност (отм.) през 1999 г. В последния обаче се съдържа правна
уредба на заварените правоотношения. Съгласно § 6, ал. 2 (обн. - ДВ, бр. 64 от
1999 г.) от ПЗР на ЗЕЕЕ (отм.), до 1 януари 2000 г. заварените към момента на
влизането в сила на закона потребители на топлинна енергия са длъжни да
приведат търговските си взаимоотношения с топлопреносното предприятие в
съответствие с чл.106 ЗЕЕЕ (отм.). В
противен случай топлопреносното предприятие може да прекъсне топлоснабдяването
към абонатната станция на сградата. Съгласно чл. 106, т. 2 ЗЕЕЕ (отм.) в
приложимата редакция обн. ДВ, бр. 64 от 1999 г., продажбата на топлинна енергия
се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени
между топлопреносното предприятие и потребителите, извършващи стопанска
дейност. Между страните не се спори относно обстоятелството, че такъв писмен
договор не е бил сключен, както съобразно изискванията на ЗЕЕЕ (отм.), така и
по действащия през исковия период ЗЕ. Неоснователно е възражението на
жалбоподателя, че отношенията помежду им следва да се уреждат по правилата на
търговската продажба, регламентирана в ТЗ. Налице специален закон - ЗЕЕЕ
(отм.), както и действащия през исковия период ЗЕ, които изискват писмена форма
за действителност, която в случая не е била спазена. Ето защо въззивният съд
счита, че по делото не е установено наличието на сключен между страните писмен
договор, който да ги обвързва през исковия период.
Както в депозираното заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, така и в обстоятелствената част на исковата
молба ищецът обосновава задължението на ответника с неоснователното обогатяване
на последния с доставената му и използвана от него топлинна енергия, доколкото за
исковия период страните не са подписали писмен договор. Ищецът поддържа, че
ответникът е ползвал топлинна енергия, доставена от ищцовото дружество, без да
я заплаща, поради което е налице неоснователно обогатяване на ответника,
обедняване на ищеца, като имущественото разместване е осъществено при липса на
валидно правно основание за това.
Имуществените облаги имат материално естество и те са оценими в пари.
Изразяват се в увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в намаляване
на неговите пасиви или спестяване на обогатения на някои разходи, които той
иначе е трябвало да понесе. В последната хипотеза спестяването на разходи води
до обогатяване в случай, че разходите са били необходими и ответникът по иска с
правно основание чл.59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество,
без да съществуват изгледи за тяхното връщане. В този смисъл са разясненията,
дадени с решение № 587/01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК).
В тежест на ищеца е да докаже, че ответникът е спестил разходи за доставената
и ползвана от него топлинна енергия за процесния имот.
Ищецът не е оспорил обстоятелството, че процесният имот е топлоснабден,
което се потвърждава от заключението на вещото лице по изслушаната съдебно - техническата експертиза, както и че
през исковия период е потребявал топлинна енергия, доставяна от страна на
ищеца.
Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната съдебно -техническата
експертиза, неоспорена от страните, която съдът възприема като компетентно
дадено, стойността на реално потребената топлинна енергия възлиза на сумата от 45 288,
77 лв., представляваща сбор на фактурираната по прогнозни стойности сума в
размер на 44 910, 90 лв. и сумата за доплащане от изравнителни сметки в
размер на 314, 89 лв. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че базата
за определяне на размера на задължението следва да бъде фактурираната от ищеца
сума. Същата се начислява по прогнозни стойности и не отразява стойността на
реално потребената топлинна енергия. За определяне на последната следва да се
вземе предвид извършеното изравняване.
От представените по делото преводни нареждания, обсъдени по – горе, се
установи, че ответникът е погасил чрез плащане сумата от 44 528, 99 лв.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че е погасил чрез плащане сума в
размер на 44 668, 56 лв. Тази сума е осчетоводена от ответника според
заключението на допълнителната съдебно - счетоводна експертиза, работила само по
неговото счетоводство. Последната обаче е получена, като към извършените с
представените платежни нареждания плащания в общ размер 44 528, 99 лв. е
добавена сума в размер на 129, 37 лв., отразена като платена за м.08.2013 г., в
каквато насока обаче доказателствена не са ангажирани. Неоснователно се явява и
възражението на жалбоподателя, че е неясен начинът на формирането на сумата от 44 528,
99 лв., тъй като последната представлява сбор на извършените плащания, относими
към исковия период, предвид
представените по делото преводни нареждания.
От изложеното следва, че дължимият остатък възлиза на сумата от 759, 78
лв., формирана като разлика между реално потребената топлинна енергия през
исковия период на стойност от 45 288, 77 лв. и платената от ответника сума
в размер на 44 528 лв. Сумата от
252, 55 лв., с която първоинстанционният съд е намалил задължението на
ответника като прихваната от ищеца, в действителност е прихваната от ответника,
видно от таблица № 1 от заключението на допълнителната съдебно - счетоводна
експертиза, отразяваща осчетоводеното при ответника. В посочения смисъл са и
твърденията на ответника във въззивната му жалба, в която твърди, че е погасил
чрез прихващане задължения в размер на 252, 55 лв. със свои вземания за
надвнесени суми.
Възражението за прихващане като процесуално действие за защита срещу иск
може да бъде придружено или с твърдение за наличието на извършено
материалноправно изявление за прихващане – осъществено компенсаторното
изявление извън процеса, както в случая, или с изявление с такова съдържание,
което се прави в хода на процеса (съдебно прихващане). В първата хипотеза
следва да са налице кумулативно предпоставките на чл.103 ЗЗД и чл.104 ЗЗД, а
във втората – ликвидността на съответното вземане се установява в спорното
съдебно производство (арг. от разпоредбата на чл.104 ЗЗД). От ответника зависи
чрез кой от тези способи ще защити правата си в хода на съдебния процес.
Прихващането на насрещни дългове е способ за погасяване на две насрещни
задължения до размера на по-малкото от тях в резултат на извършено извън
процеса едностранно материалноправно изявление на един от двамата насрещни
длъжници при наличието на кумулативните предпоставки на нормите чл.103 ЗЗД и
чл.104 ЗЗД. Съгласно чл.104, ал.1 ЗЗД прихващането се извършва чрез изявление
на едната страна, отправено до другата, каквото в случая не се установява да е
било отправено от ответника до ищеца.
По изложените съображения съдът намира, че ответникът не е установил по
делото погасяване чрез прихващане на свои задължения в размер на 252, 55 лв. Доколкото
обаче решението не се обжалва в отхвърлителната му част от ищеца, на основание
чл.271, ал.1, изр.2 ГПК, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено. Ето
защо следва да се възприеме определеният от първоинстанционния съд размер от 507,
23 лв.
Първоинстанционният съд се е произнесъл по своевременно наведеното
възражение за погасителна давност. Тъй като настоящият иск се счита предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 24.03.2016
г. на основание чл.422, ал.1 ГПК, то към този момент е изтекла общата 5-годишна
погасителна давност за вземания, станали изискуеми преди 24.03.2011 г., каквито
в случая не се претендират.
Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания относно стойността на
дяловото разпределение, поради което този въпрос е извън предмета на въззивна
проверка, очертан с въззивната жалба, съгласно нормата на чл.269 ГПК.
По изложените съображения решението в обжалваната част следва да се
потвърди.
По разноските
по производството:
Ответникът
по жалбата „Т.С.“ ЕАД претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Доколкото същият не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба, не е
представляван в проведеното открито съдебно заседание от юрисконсулт, следва да
се приеме, че не е защитаван по делото от юрисконсулт, поради което не са
налице предпоставките на чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК и не следва да му се
присъжда юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 33870 от 01.06.2018 г., постановено по гр. д. № 44201/2016 г. по описа
на СРС, II ГО, 79 състав, в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ,
с която е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес ***, срещу „Д.Р.“
АД, ЕИК *********, с адрес ***, искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.59, ал.1 ЗЗД – за признаване за установено, че „Д.р.“ АД,
ЕИК ******дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата от 507, 23 (петстотин и седем
лева и двадесет и три стотинки) лв., представляваща стойността, с която се е
обогатил без основание в размер на цената на доставена топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, общ. „Оборище“, бул. „******, код на
платеца Т358606, за периода м.02.2013 г. - м.04.2015 г., както и сумата от 0,
05 (пет стотинки) лв., представляваща стойността, с която се е
обогатил без основание в размер на цената на услуга за дялово разпределение за
периода м.02.2013 г. - м.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 24.03.2016 г. до окончателното
плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 16309/2016 г. по описа на СРС, 79 състав.
Решението
в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.