Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 25.01.2023 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на четвърти юни две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.
с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от
мл.съдия Маринова в. гр. д. № 10296 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение №
70642 от 20.03.2019 г. по гр.д. № 14933/2015 г. на СРС, ГО, 50 състав е
признато за установено по исковете, предявени от Т.Л.М. и П.Д.Н. срещу „Ю.Б.“
АД, че клаузите на чл.1, ал.1, изр.1, ал.2 и ал.3, чл.3, ал.5, чл.6, ал.2,
чл.6, ал.3 и ал.4, чл.12, чл.20, ал.1 и ал.2, чл.22, ал.1 и ал.2 от договор за
кредит за покупка на недвижим имот, сключен между „Ю.Б.“ АД и ищците, са
нищожни, на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1, вр. чл.143
ЗЗП, като неравноправни.
Ответникът е осъден да заплати на всеки от ищците сума
в размер на 4 402 лв., представляваща валутна разлика, заплатена без
основание.
Ответникът е осъден да заплати на ищците, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, по ½ от следните суми, представляващи сторени разноски:
2 500 лв. адвокатско възнаграждение, 893, 33 лв. държавна такса и 404 лв.
депозит за вещо лице.
С решение №
265574 от 05.11.2019 г. по гр.д. № 14933/2015 г. на СРС, ГО, 50 състав /с
отстранена очевидна фактическа грешка с решение
№ 105079 от 29.05.2020 г./, горепосоченото
решение е допълнено по реда на чл.250 ГПК, като „Ю.Б.“ АД е осъдено да заплати
на Т.Л.М. и П.Д.Н. разделно и по равно, на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, сумата от
4 759, 04 швейцарски франка, представляваща заплатена без основание
възнаградителна лихва по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 32939/17.03.2008 г. за периода 21.02.2010 г. –
21.02.2015 г., представляваща разликата между стойност на платена
възнаградителна лихва в швейцарски франкове и стойност на първоначално
уговорената възнаградителна лихва, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 21.03.2015 г. до окончателното изплащане.
Ответникът е осъден да заплати на Т.Л.М. законната
лихва върху сумата в размер на 4 402 лв. – валутна разлика, заплатена без
правно основание, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.03.2015
г., до окончателното изплащане.
Ответникът е осъден да заплати на П.Д.Н. законната
лихва върху сумата в размер на 4 402 лв. – валутна разлика, заплатена без
правно основание, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.03.2015
г., до окончателното изплащане.
Ответникът е осъден да заплати на ищците разделно и по
равно, на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, сумата в размер на 399, 39 лв.,
представляваща платена без правно основание сума за валутна разлика по договор
за кредит за покупка на недвижим имот № HL 32939/17.03.2008 г. за периода 21.02.2010 г. –
21.02.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 21.03.2015 г., до окончателното изплащане.
Оставени са без уважение молба вх. № 5070214/19.04.2019
г. по чл.247 ГПК на ищците и молба вх. № 5073219/24.04.2019 г. на ответника.
Прекратено е, на основание чл.232 ГПК, производството по исковете на ищците по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 2 013, 19 лв., представляваща законна лихва върху сумата от 4 759, 04
швейцарски франка, изчислена считано от момента на плащане на недължими лихви
към месечната вноска до 21.03.2015 г.; както и за заплащане на сумата в размер
на 2 184, 91 лв., представляваща законната лихва върху сумата от 9 203, 39 лв.,
изчислена от момента на плащане на недължими курсови разлики по всяка месечна
вноска до 21.03.2015 г.
Ищците са осъдени да заплатят на ответника, на
основание чл.78, ал.4 ГПК, сумата от 600 лв. адвокатско възнаграждение.
Оставени са без уважение молба на ответника вх. №
5073220/24.04.2019 г. по чл.248 ГПК и молба на ответника вх. №
5074485/25.04.2019 г. по чл.250 ГПК и чл.248 ГПК.
Срещу основното първоинстанционно решение е депозирана
въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД. Навежда оплакване, че решението в
частта, с която съдът се е произнесъл по иск по чл.26 ЗЗД, е недопустимо,
доколкото такъв не е бил предявен от ищците. По отношение на исковете по чл.55 ЗЗД излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Поддържа доводи за неправилност на изводите на съда, че са налице
надплатени суми по договора за кредит предвид наличието на неравноправни клаузи
в договора, касаещи едностранната промяна на лихвата и валутния риск по
кредита. Моли съда да обезсили решението в частта, с която съдът се е
произнесъл по непредявен иск за установяване нищожност на клаузи от договора, а
в останалата част – да го отмени като неправилно. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищците Т.Л.М. и П.Д.Н.,
с който оспорват същата. Излагат съображения за неоснователност на заявените с
въззивната жалба оплаквания. Молят съда да потвърди обжалваното решение.
Претендират разноски.
Срещу решение № 265574 от 05.11.2019 г., постановено
по гр.д. № 14933/2015 г. на СРС, ГО, 50 състав, е депозирана въззивна жалба от
ответника „Ю.Б.“ АД в частта, с която основното решение е допълнено по чл.250 ГПК по искане на ищците, както и в частта, с която е оставено без уважения
искането му по чл.247 ГПК, молбата му по чл.248 ГПК и молбата му по чл.250 ГПК.
Жалбата на ответника в частта, с която се излагат
съображения за неправилност на решението в частта му, имаща характер на
определение, с която е оставена без
уважение молба на ответника по чл.248 ГПК, има характер на частна жалба по реда
на чл.248, ал.3 ГПК.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищците Т.Л.М. и П.Д.Н., с който оспорват същата. Излагат
съображения за неоснователност на заявените оплаквания. Молят съда да потвърди
обжалваното решение. Претендират разноски.
Срещу решението от 05.11.2019 г. в частта му, имаща
характер на определение, с която в полза на банката е присъдена, на основание
чл.78, ал.4 ГПК, сумата от 600 лв. разноски, е депозирана частна жалба,
инкорпорирана в молба на ищците от 13.12.2019 г., която частна жалба се
поддържа пред въззивната инстанция.
Съдът, след
като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема следното
от фактическа и правна страна:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхождат от легитимирани страна, като същите са процесуално допустими.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи,
че основното първоинстанционно решение, както и решението от 05.11.2019 г. /с
отстранена очевидна фактическа грешка с решение от 29.05.2020 г./ са валидни.
По отношение на доводите за недопустимост:
Въззивникът-ответник поддържа, че основното решение в
частта, с която СРС се е произнесъл по искове за установяване нищожност на
клаузи от договора за кредит, е недопустимо, тъй като такива искове не са били
предявявани от ищците.
С исковата молба от страна на ищците са наведени
твърдения за недължимост на процесните суми, подкрепени с доводи, че същите са
били заплатени въз основа на клаузи, които ищците считат за нищожни. Видно от
петитума на исковата молба, ищците са сезирали първоинстанционния съд с искане
ответникът да бъде осъден да им заплати суми, които се претендират като платени
без основание. Искане съдът да признае за установено, че клаузи от процесния
договор са нищожни, не е заявено, в който случай съдът дължи произнасяне по
отношение на доводите за нищожност в мотивите на съдебния акт.
Като се е произнесъл по искане, с каквото не е бил
сезиран – за признаване за установено, че клаузите на чл.1, ал.1, изр.1, ал.2 и
ал.3, чл.3, ал.5, чл.6, ал.2, чл.6, ал.3 и ал.4, чл.12, чл.20, ал.1 и ал.2,
чл.22, ал.1 и ал.2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот, сключен
между „Ю.Б.“ АД и ищците, са нищожни като неравноправни, първоинстанционният
съд е излязъл извън очертания от ищците предмет на спора, поради което
решението в посочената част следва да се обезсили като недопустимо, в какъвто
смисъл са и доводите на въззивника – ответник.
Не могат да бъдат споделени доводите на
въззиваемите-ищци, че искане за произнасяне по искове за прогласяване
нищожността на процесните клаузи се съдържа в т.5.1, т.5.2 и т.10.5 от исковата
молба. В т.5.1. и т.5.2 от обстоятелствената част на исковата молба са изложени
мотиви относно валидността на клаузите, а в т.10.5, макар и систематично
поставена в Раздел X „Доказателствени
искания“, е заявено искане да бъде взет предвид и като преюдициален да бъде обсъден
въпросът относно нищожността на клаузите, която води до липса на основание за
плащане. Заявено е искане единствено за осъждане на ответника да заплати на
ищците суми, платени без основание, но не и изричен петитум за признаване на
установено, че клаузи от договора са нищожни. Такъв следва да бъде изрично
формулиран, а излагането на доводи за нищожност на клаузи от договора, с които
доводи ищците обосновават претенциите си по чл.55 ЗЗД, не може да замести
липсата на искане към съда в посочения смисъл.
С оглед изложеното основното решение в частта, с която
съдът се е произнесъл по установителни искове за нищожност на клаузи от
процесния договор, следва да бъде обезсилено като постановено по непредявени от
ищците искове.
От страна на въззивника-ответник се твърди
недопустимост и на решението от 05.11.2019 г., като конкретни оплаквания в тази
връзка не са изложени. При извършената от съда служебна проверка се установи,
че решението е допустимо.
По отношение на доводите за неправилност на основното
решение и решение от 05.11.2019 г. в частта му, с която съдът се е произнесъл
по реда на чл.250 ГПК и чл.247 ГПК:
Ищците са сезирали СРС с искове с правно основание
чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, както следва:
за сумата от 4 759
швейцарски франка, представляваща надплатена възнаградителна лихва в резултат
на едностранно увеличение на лихвения процент по кредита, извършено от банката,
въз основа на неравноправни клаузи от договора, ведно със законна лихва от
исковата молба до изплащане на сумата, която се претендира от ищците разделно
при равни квоти, в какъвто смисъл е направеното с молба от 20.11.2017 г.
уточнение, и
за сумата от 9 203,
39 лв., платена без основание в резултат на курсовата разлика, ведно със
законна лихва от исковата молба до изплащане на сумата, която се претендира от
ищците разделно при равни квоти, в какъвто смисъл е направеното с молба от
20.11.2017 г. уточнение.
С основното решение съдът е изложил мотиви, че е
налице надплатена лихва в размер на 4 759 швейцарски франка и надплатена
сума в резултат на валутната разлика в размер на 10 031, 79 лв.
Липсва диспозитив за надплатената лихва в размер на
4 759 швейцарски франка, а по отношение на надплатеното в резултат на
валутната разлика е присъдена сума в размер на по 4 402 лв. в полза на
всеки от ищците, т.е. общо в размер на сумата от 8 804 лв., като липсва произнасяне
до пълния заявен размер от 9 203, 39 лв., както и относно законната лихва
от исковата молба до изплащането на сумата.
С решението от 05.11.2019 г. /с отстранена очевидна
фактическа грешка с решението от 29.05.2020 г./ горните пороци са отстранени,
като: 1) решението е допълнено с произнасяне за сумата от 4 759 швейцарски
франка, надплатена възнаградителна лихва, ведно със законната лихва от исковата
молба до изплащането, дължима на ищците разделно и по равно; 2) решението е
допълнено по иска по чл.55 ЗЗД с предмет – надплатена сума, представляваща
курсова разлика, с произнасяне за сумата над 8 804 лв. до пълния заявен
размер от 9 203, 39 лв. (399, 39 лв.), която ответникът е осъден да
заплати на ищците разделно и по равно; 3) в полза на ищците е присъдена и
претендираната законна лихва върху надплатената възнаградителна лихва от
исковата молба до изплащане на сумата.
От страна на жалбоподателя-ответник се поддържат
доводи за неправилност на изводите на съда, че са налице надплатени суми от
кредитополучателите във връзка с неравноправни клаузи от договора, касаещи
едностранната промяна на лихвата от страна на банката и валутния риск по
кредита.
Не е спорно между страните, че помежду им е сключен договор
за кредит за покупка на недвижим имот № HL 32938/17.03.2008 г., по силата на който „Ю.И Е.Д.Б.“
АД е предоставила на кредитополучателите Т.Л.М. и П.Д.Н. кредитен лимит в
швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарски франкове на
42 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в
деня на усвояване на кредита, както следва:
равностойността на швейцарски франкове на 6 410
евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на
усвояване на кредита за закупуване на следния недвижим имот: апартамент № 1,
находящ се в гр. София, ж.к. „***************стар адрес: ул. „*********, с площ
от 42, 01 кв.м., който имот се придобива от Т.Л.М. и П.Д.Н.;
равностойността на швейцарски франкове на 35 590 евро
по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване
на кредита за други разплащания, а кредитополучателят се задължава да върне
ползвания кредит заедно с дължимите лихви
в сроковете и при условията на договора /чл.1, ал.1/.
Общият размер на предоставените суми по кредита в
швейцарски франкове не може да надвишава максималния размер на кредита по чл.1,
ал.1 /чл.1, ал.2/.
В деня на усвояване на кредита страните подписват
приложение № 1 към договора, неразделна част от него, в което посочват
приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на банката, както
и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски
франкове /чл.1, ал.3/.
За усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката
годишен лихвен процент в размер на сбора на БЛП на банката, валиден за
съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1,15
пункта. Към момента на сключване на договора БЛП е 4,5 % /чл.3, ал.1/.
Действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява
кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез
обявяването му на видно място в банковите салони. Договорените в договора
надбавки не се променят. /чл.3, ал.5/.
Погасяването на кредита се извършва на месечни вноски,
включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план
/приложение № 2/ към договора, неразделна част от него /чл.6, ал.1/.
Погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и
усвоен – швейцарски франкове. В случай че на съответния падеж на погасителната
вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата
сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2, ал.1, но има средства в лева
или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши
от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебно
превалутиране на тези средства в
швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк
към евро, за което кредитополучателят с подписване на договора дава своето
неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката /чл.6, ал.1/. В случай
че по време на действието на договора банката промени БЛП, размерът на
погасителните вноски, определен в ал.1, се променя автоматично в съответствие с
промяната, за което кредитополучателят с подписване на договора дава своето
неотменимо и безусловно съгласие /чл.6, ал.3/. Курс „продава“ на швейцарския
франк към евро на банката се формира от официален курс „купува“ за евро към
лева на банката, разделен на официален курс „продава“ за швейцарския франк към
лева на банката за съответния ден /чл.6, ал.4/.
Банката запазва правото си по време не действие на
договора да променя Тарифата за условията. Лихвите, таксите и комисионите,
които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по кредита в
швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда
на чл.20. Измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня
на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните
по договора /чл.12, ал.1/.
Кредитополучателят има правото да поиска от банката да
превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно в евро,
като за услугата се съгласява да заплати съответната комисиона съгласно
действащата към датата на превалутиране Тарифа на банката /чл.20, ал.1/. С подписване
на договора кредитополучателят се съгласява в случаите по ал.1 банката да
превалутира кредита в евро по обявения курс „купува“ на банката за швейцарски
франкове за датата на превалутирането, както и да прилага по отношение на
превалутирания кредит лихвените проценти, обявени от банката по реда на чл.12,
ал.1 за съответната валута и вид на кредита /чл.20, ал.2/.
Кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен
с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или
продава на швейцарския франк към български лев, както и превалутирането по
чл.20 от договора, може да има за последица включително в случаите по чл.6,
ал.2 повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени
в евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и
повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди, произтичащи от
промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания
кредит /чл.22, ал.1/. Кредитополучателят декларира, че е изцяло запознат и
разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2
и чл.20-22 от договора, както и че е съгласен с настъпването им /чл.22, ал.2/.
Не е спорно между страните, че предоставеният на ищците
ипотечен кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, поради което кредитополучателите имат качеството на потребители по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
За да се приеме за неравноправна договорна клауза,
съдържаща се в договор, сключен с потребител, следва да са налице следните
кумулативни предпоставки, изведени от общите критерии, предвидени в чл. 143 ЗЗП
и по аргумент за противното от чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а именно: 1. клаузата да не
е индивидуално уговорена; 2. да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността;
3. да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и
задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и
задълженията на страните; 4. да е сключена във вреда на потребителя.
Събраните по делото доказателства обуславят извод, че процесните
клаузи от договора за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са
изготвени предварително от банката и не се установява ищците да са имали
възможност да влияят върху тяхното съдържание. Презумпцията на чл. 146, ал. 4
ЗЗП не е оборена, а твърденията на въззивника, че кредитополучателите са имали
възможност да изразят становище по съдържанието на договора и да повлияят върху
тях, остава недоказано.
По силата на чл.1, ал.1 от договора банката предоставя
на кредитополучателите кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на
равностойността на швейцарски франкове на 42 000 евро по курс „купува“ за
швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Съдържанието
на клаузата не покрива критериите на чл. 143 ЗЗП, тъй като уговорката на
страните касае основния предмет на договора, изразена е по ясен и разбираем
начин и въз основа на нея ищците са получили уговорената сума. Обстоятелството,
че е уговорено, че сумата в евро се равнява на определена стойност на валута
швейцарски франкове, не води до нищожност, още повече че според ССЕ чрез
счетоводни операции по превалутиране от франкове в евро банката действително е
предоставила евро, съгласно уговореното. В хипотеза, при която банков кредит,
по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на
кредитополучателя в резервната валута на страната (евро), а не в чуждестранната
валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор, кредитът е
остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в
договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в
резервната валута на страната (евро) и връщането на кредита се дължи в
чуждестранната валута (швейцарски франкове) /в посочения смисъл – решение № 314
от 29.07.2019 г. по т. д. № 1766/2016 г. на ВКС, II ТО; решение № 136 от
20.01.2021 г. по т. д. № 1467/2019 г. на ВКС, II ТО; решение № 168 от
29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г. на ВКС, II ТО/.
Уговорките за предоставяне на кредитен лимит в
швейцарски франкове с равностойност в евро и превалутирането на процесния
кредит сами по себе си са действителни, доколкото волята на страните е ясно
изразена и е резултат от свободата на договаряне между частноправни субекти, а
последващата промяна на валутния курс на франка към лева/евро в негативен за
потребителя аспект чрез драстичното му поскъпване има отношение единствено към
преценката за възложения от банката и понесен от потребителя валутен риск, но
не и към уговорката в каква валута ще се погасява кредитът.
По отношение валидността на клаузата на чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договора, с която практически
кредитополучателят се е съгласил да поеме за своя сметка всички вреди от
валутните промени и валутния риск е формирана трайна и безпротиворечива
практика на ВКС по идентични казуси /решение № 314 от 29.07.2019 г. по т. д. №
1766/2016 г. на ВКС, II ТО; решение № 155 от 24.01.2020 г. по т. д. № 2561/2018
г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 294 от 27.03.2019 г. по т. д. № 1599/2017 г. на
ВКС, ІІ ТО/, според която неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор
в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния
риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че
кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии
икономическите последици от сключването на договора, и когато при проверката й
за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за
добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие
между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този
случай за валутните разлики положение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3
ЗЗП.
При преценка неравноправността на процесната клауза
водещи са и разясненията, дадени по аналогичен казус в решение на Съда на
Европейския съюз (СЕС) по дело С-186/16. Според т. 2 от диспозитива на
решението, чл. 4, § 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че
изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език
предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да
предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява
да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Посоченото
изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван
в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, трябва да се разбира от
потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по
отношение на конкретния й обхват, в смисъл че среден потребител, относително
осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да
установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в
която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите
икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения.
Потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за
кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с
обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при
обезценяване на валутата, в която получава доходите си. От друга страна,
банковата институция трябва да представи възможните промени в обменните курсове
и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално
когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. За
да установи дали в разрез с принципа на добросъвестност дадена клауза води до
значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя, националният съд трябва
да провери дали продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че
потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне (т. 57
от решението по С-186/16).
В т. 55 от разяснителната част на решението по дело
С-186/16 на СЕС е пояснено, че клауза, включена в договорите за кредит,
изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на
кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на
националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в
тежест на потребителя.
В определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17 на
Съда на Европейския съюз, е пояснено още и че чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13
следва да бъдат тълкувани в смисъл, че може да бъде преценена като
неравноправна клауза от кредитен договор, последиците на която са цялостно
прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по
прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание
ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора
и когато при проверката за неравноправния й характер бъде констатирано, че
въпреки изискванията за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи
от договора. Посочено е, че в тази връзка националният съд трябва да направи
преценка, като вземе предвид всички обстоятелства по делото, предмет на
главното производство и отчитайки по-специално експертната компетентност и
познанията на търговеца или доставчика относно възможните промени на обменните
курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута,
най-напред евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност, а след
това наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл. 3,
пар. 1 от Директива 93/13.
Сама по себе си уговорката кредитът да се погасява във
валута, различна от тази, в която ищецът получава дохода си и която има плаващ,
нефиксиран курс, носи за всяка от страните по сделката валутен риск, без значение
дали кредитополучателят попада под защитата на ЗЗП. Когато обаче
кредитополучателят е потребител, той се явява икономически по-слабата страна в
преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката,
както с оглед възможностите си да преговаря, така и на степента си на
информираност. Именно поради това и практиката на СЕС, както и тази на ВКС,
извеждат засилени задължения на търговеца - банкова институция за предоставяне
на информация относно съдържанието на договорните клаузи, когато преговаря и
сключва сделки с потребител, в сравнение със случите, когато страната -
кредитополучател, се явява лице, нямащо качеството на потребител.
В конкретния случай не може да се очаква банката да
разполага с точна и сигурна информация за движението на курса на швейцарския
франк към валутата, в която ищецът получава доходите си – лева или към тази, в
която е усвоил кредита – евро, за дългосрочен период от време, а още по-малко
за целия срок на кредита, предвид неговата продължителност. С оглед извършваната
дейност и притежавания значителен финансов и човешки ресурс, позволяващ му
задълбочен анализ на валутните пазари, ответникът би следвало да разполага с
прогнозна информация за движението на курса на франка в краткосрочен и дори
средносрочен план, поради което обосновано може да се предположи, че същият е
запознат с възможното поскъпване на швейцарския франк, каквото в действителност
се е наблюдавало след усвояване на кредита. Поради това и с оглед експертната
си компетентност относно потенциалните промени в обменния курс на швейцарския
франк, добросъвестността изисква от търговеца ясно и разбираемо да информира
потребителя за евентуално значимо поскъпване и рисковете, свързани с вземането
на кредит в чуждестранна валута, включително чрез съпоставка на разходите за
покупка на валутата при стойност към периода на договарянето на кредита, в
сравнение с разходите при евентуалното й поскъпване. От гореизложените
разяснения от практика на Съда на ЕС, добросъвестността е изисквала дори и
банката да не може да представи конкретна информация, поне да осведоми и
разясни детайлно на кредитополучателя за възможните промени (включително рязко
повишаване) в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в
чуждестранна валута, особено в случай като настоящия, при който потребителят не
получава доходите си в тази валута, а целта на кредита по никакъв начин не
изисква за нуждите му да ползва именно швейцарски франкове. В тази насока
банката е следвало да разясни подробно валутния риск, поеман от кредитополучателя,
което не може да се приеме за извършено, единствено чрез формално направеното в
тази връзка изявление на ищеца в чл. 22 от договора. Не са ангажирани
доказателства, че банката е представила на кредитополучателя подобна информация
и че му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането
на кредита в швейцарски франкове. За ищеца е липсвала ясна и конкретна
информация, от която да може да изведе, респективно да съпостави, позитивите и
рисковете от сключената сделка, в сравнение с тези от вземането на кредит във
валута, в която получава доходите си - лева или фиксираната към нея резервна
валута – евро. Липсвала е яснота за потребителя до каква стойност потенциалното
повишаване на франка би могло да заличи позитивите от по-ниската лихва, в
сравнение с отпуснат кредит във валута лева/евро, а оттук е бил лишен и от
възможността да направи разумен избор между по-ниската лихва при поет валутен
риск и по-високата такава, но при отсъствието на валутен риск. Действително,
според смисловото и граматическо съдържание на клаузите от договора в
интелектуалните възможности на ищеца е да установи възможното поскъпване или
обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен (и
което следва от самото естество на престацията), но предвид липсата му на
експертни финансови познания, подобно предвиждане е силно абстрактно и не може
обосновано да се очаква от него да прецени „потенциално значимите икономически
последици от подобна клауза върху финансовите му задължения“ по смисъла на горепосоченото
решение на СЕС.
Гореизложеното ясно показва, че ищците не са могли да
съобразят евентуалните икономически последици от валутния риск върху
задълженията, които поема със сключването на договора за кредит в чуждестранна
валута, и са се съгласили с установените предварително от банката условия, без
да могат да повлияят на съдържанието им. С не предоставянето на необходимата
информация на потребителите банката като икономически по-силна страна е
нарушила принципа на добросъвестност, а след сключване на договора, в хода на
неговото изпълнение, процесната договорна клауза на чл. 22, ал. 1 е довела до
значителна неравнопоставеност между страните. Механизъм, по който потребителят
да бъде защитен от валутния риск, не е предвиден, включително и чрез клаузата
на чл. 20, ал. 1 от договора, тъй като упражняването на правото на
превалутиране е предпоставено от съгласието на банката и при заплащането на
комисион (и то в неупоменат в договора и определян от ответника размер), а
лихвеният процент в новата валута се определя едностранно от банката, предвид
препращането в чл. 20, ал. 2 към чл. 12, ал. 2 от договора. Налице е значителна
неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията,
произтичащи от договора, тъй като ако банката беше постъпила добросъвестно и
справедливо с потребителя, не би могло да се очаква, че относително осведомен и
обичайно наблюдателен потребител би се съгласил с клаузата за поемане на риска
от промяна на посочената чуждестранна валута и понасяне на вредите от него дори
и при индивидуално договаряне.
Поради това че с клаузата на чл. 22, ал. 1 във вреда
на потребителя върху него се прехвърля изцяло валутният риск, то се създава
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора и
същата се явява нищожна като неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Макар и декларативна,
клаузата на чл. 22, ал. 2 също е проявна форма на поетия от кредитополучателя
валутен риск, поради което се явява неравноправна.
Аналогични са и съображенията, въз основа на които неравноправна
се явява и клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, предоставяща възможност на
банката при липса на осигурени средства в швейцарски франкове по сметката по
чл. 2, ал. 1 на съответния падеж на погасителната вноска по главницата и/или
лихвата и наличие на средства на кредитополучателя в евро по сметките му в
банката, погасяването на кредита да се извърши от банката освен във валутата на
кредита, и в лева или евро, след служебно превалутиране на тези средства в
швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към евро.
Клаузата е проявление на поетия от кредитополучателя с клаузата на чл. 22, ал.
1 от договора валутен риск и всички вреди от промяната на обявения от банката
курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро,
които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по
кредита, изразени в лева/евро, и по изложените по-горе съображения, се явява
неравноправна.
Клаузата на чл.3, ал.5 от договора е свързана с
размера на базовия лихвен процент, който не подлежи на договаряне. Същият
формира възнаградителните лихви, представляващи цената на заетите парични
средства.
Същата предвижда действащият БЛП на банката за жилищни
кредити, явяващ се един от формиращите ГЛП компоненти, да не подлежи на
договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като
банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която
той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони.
Съдържането на визираната клауза осъществява фактическия състав на чл. 143 ЗЗП,
тъй като промяната на стойността на банковия лихвен процент е предоставена
изцяло в дискрецията на банката. Липсва каквато и да било яснота относно
методика за изменението на лихвата, обосноваваща наличието на „основателна
причина“ по смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или даваща възможност за
преценка за приложението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Процесният договор не
попада и в изключението на чл. 144, ал. 3, т. 2 ЗЗП, тъй като не представлява
такъв за покупка или продажба на чужда валута, пътнически чекове или
международни парични преводи в чужда валута. Отсъствието на посочени в договора
обективни фактори, водещи до изменението на лихвения процент, при запазена за
ответника суверенната преценка за това, създава значително неравновесие между
правата и задълженията на страните и противоречи на изискването за
добросъвестност.
По същите съображения неравноправна е и клаузата на
чл. 12, ал.1 от договора в оспорената част, касаеща правото на банката едностранно
да променя приложимите лихви по договора за кредит, включително и приложимите
лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му
превалутиране по реда на чл. 20 от договора. Тази уговорка също предоставя на
банката едностранно да променя приложимите към договора лихви, такси и
комисиони, без яснота в начина (методологията) на определянето им и техния
размер (така и Определение № 305 от 15.05.2018 г., по т. д. № 2604/2017 г.).
Следва да се отбележи, че визираната клаузата е
неравноправна не защото предвижда принципната възможност банката едностранно да
изменя лихвата по кредита, а тъй като съдържанието на чл. 12, ал. 1 от договора
е лишено от каквито и да било критерии при такава промяна, като действието им
настъпва с тяхното приемане от компетентните банкови органи и става
задължително.
Доколкото оспорената клауза на чл. 6, ал. 3,
предвиждаща автоматично промяна размера на вноската при промяна на БЛП, тя се
явява проявна форма на правото на банката по чл. 3, ал. 5 и чл. 12 едностранно
да изменя лихвата, поради което и разпоредбата чл. 6, ал. 3 от договора също се
явява неравноправна.
Приложението на чл. 143, ал. 2, т. 11 от ЗЗП в
настоящия случай не се дерогира от сочената от банката уговорка в чл. 8, ал. 1
от договора, потребителят да се откаже от него. От една страна, тази клауза
касае хипотеза на предсрочно погасяване на кредита, а не на отказ от договора
поради промяна на лихвения процент, а от друга страна, предсрочното издължаване
води до заплащането на такса в размер на 4% от предсрочно погасената сума (чл.
8, ал. 2 от договора), което ограничава правото на потребителя да прекрати
договора.
Предвид неравноправния характер на посочените клаузи
по чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 12 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договора
за кредит, същите се явяват нищожни на основание чл. 143, т. 19, вр. чл. 146,
ал. 1 ЗЗП, като доводите на банката в обратен смисъл се явяват неоснователни.
С оглед изложеното заплатеното в полза на банката въз
основа на неравноправни клаузи от договора се явява недължимо платено и подлежи
на връщане. Този извод не се променя от вече приетото от съда, че клаузата на
чл.1 от договора, в която са уговорени размерът и валутата по кредита, сама по
себе си не е нищожна.
Неоснователни са доводите на въззивника-ответник във
връзка с приложението на института на погасителната давност. С жалбата се
поддържа, че се касае за вземания с периодичен характер, които се погасяват с
изтичането на 3-годишна давност. Доколкото предмет на разглеждане са вземания
за неоснователно обогатяване на ищците по чл.55 ЗЗД, приложение на намира
общата 5-годишна давност, поради което оплакванията на жалбоподателя се явяват
неоснователни.
Неоснователно е оплакването на въззивника-ответник, че
неправилно не е била уважена молбата му по чл.250 ГПК за допълване на решението
с отхвърлителен диспозитив по иска за платена без основание сума в резултат на
промяната във валутния курс. Съдът е формирал мотиви за основателност на тези
искове в пълните им предявени размери от общо 9 203, 39 лв., до който
именно размер е налице произнасяне на съда, видно от решението от 05.11.2019 г.
/с отстранена очевидна фактическа грешка с решението от 29.05.2020 г./. След
като исковете са уважени в пълния им предявен размер, неоснователно е искането
решението да се допълва с отхвърлителен диспозитив.
Неоснователно е оплакването на въззивника-ответник, че
неправилно не е била уважена молбата му по чл.247 ГПК, за отстраняване на ОФГ в
основното решение, изразяваща се в неправилно посочване, че сумата от общо
8 804, 22 лв. се дължи като платена без основание курсова разлика вместо
като платена без основание възнаградителна лихва. Съдът е присъдил в полза на
ищците сумата от общо 8 804 лв., посочвайки в диспозитива на решението, че
същата е платена без основание курсова разлика, която сума е в рамките на
заявената такава сума от общо 9 203, 39 лв. на същото основание, поради
което не се касае за ОФГ, а за липса на произнасяне по целия предмет на иска,
който порок е отстранен по реда на чл.250 ГПК.
По частната жалба на ответника по
чл.248, ал.3 ГПК.
С въззивната жалба на ответника срещу решение от
05.11.2019 г. в частта му, с която съдът се е произнесъл по молба по чл.248 ГПК, имаща характер на определение, са изложени доводи за неправилност на
изводите на СРС. В посочената част жалбата на ответника има характер на частна
жалба по реда на чл.248, ал.3 ГПК.
Същата е депозирана в срок, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, поради което е процесуално
допустима. Поддържат се доводи във връзка с възложените в тежест на ответника
разноски, а именно – че своевременно е било направено възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение; че присъдените
разноски не съответстват на минимума по Наредбата; че последната не предвижда
заплащане на адвокатски хонорар по всеки кумулативно съединен иск.
В първоинстанционното производство ищците са
претендирали разноски, в т.ч. за адвокатско възнаграждение в размер на сумата
от 2 500 лв., чието заплащане се установява от договор за правна защита от
09.07.2018 г., имащ характер на разписка.
От страна на ответника своевременно е заявено
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
С първоинстанционното решение ответникът е осъден да
заплати на ищците, на основание чл.78, ал.1 ГПК, по 1/2 от: сумата от
2 500 лв. адвокатско възнаграждение; сумата от 893, 33 лв. държавна такса
и сумата от 404 лв. депозит за вещо лице.
В срока по чл.248, ал.1 ГПК е постъпила молба от
ответника (л. 578) за изменение на решението в частта относно присъдените в
полза на ищците разноски, в която се иска същите да бъдат намалени до минимума
по Наредбата съобразно направеното възражение за прекомерност.
С решението от 05.11.2019 г. в частта му, имаща
характер на определение, СРС е оставил молбата без уважение по съображения, че
претендираното възнаграждение не се явява прекомерно с оглед броя на исковете,
вида и обема на осъществената правна защита.
Съдът намира за неоснователно възражението на
ответника за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение с оглед
фактическата и правна сложност на спора, вида и обема на осъществената правна
защита, броя на проведените открити съдебни заседание, които са били правилно
оценени от първата инстанция, поради което частната жалба се явява неоснователна.
По частната жалба на ищците по
чл.248, ал.3 ГПК.
В молба от 13.12.2019 г. на ищците е инкорпорирана
частна жалба срещу решението от 05.11.2019 г. в частта му, имаща характер на
определение, с която по молба на ответника по чл.248 ГПК, в полза на ответника
е присъдена сумата от 600 лв. разноски, на основание чл.78, ал.4 ГПК. Тази
частна жалба се поддържа с отговора на въззивната жалба на ищците от 23.09.2020
г., както и в проведеното открито съдебно заседание.
Същата е депозирана в срок, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, поради което е процесуално
допустима. Поддържат се доводи за недължимост на разноски в полза на банката.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Разноските са присъдени
в полза на банката, на основание чл.78, ал.4 ГПК, съобразно прекратената част
от производството.
По разноските:
Жалбоподателят-ответник има право, на основание чл.78,
ал.1 ГПК, на разноски съобразно уважената част от първата му въззивна жалба – в
размер на сумата от 300 лв. адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Съдът намира за неоснователно възражението за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение в общ размер на 1 200 лв. с оглед фактическата и
правна сложност на спора, както и вида и обема на осъществената правна защита.
От така посочената сума в полза на жалбоподателя се дължи сумата от 300 лв.
съобразно уважената част от въззивната му жалба срещу основното решение, които следва
да бъдат понесени по равно от ищците.
Ответниците по жалбата – ищците имат право, на
основание чл.78, ал.3 ГПК, на разноски съобразно отхвърлената част от жалбите
на ответника в размер на сумата от по 900 лв. за всеки от тях. Съдът намира за
неоснователно възражението за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение
в размер на по 1 200 лв. за всеки от ищците с оглед фактическата и правна
сложност на спора, както и вида и обема на осъществената правна защита.
Банката следва да бъде осъдена да плати по сметка на
СГС, на основание чл.77 ГПК, сумата от 15 лв. държавна такса за депозираната
частна жалба.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение №
70642 от 20.03.2019 г., постановено по гр.д. № 14933/2015 г. на СРС, ГО, 50
състав, в ЧАСТТА, с която е признато
за установено по искове, предявени от Т.Л.М., ЕГН ********** и П.Д.Н., ЕГН **********
срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, че клаузите на чл.1, ал.1, изр.1, ал.2 и ал.3,
чл.3, ал.5, чл.6, ал.2, чл.6, ал.3 и ал.4, чл.12, чл.20, ал.1 и ал.2, чл.22,
ал.1 и ал.2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот, сключен между „Ю.Б.“
АД и ищците, са нищожни, на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. чл.146,
ал.1, вр. чл.143 ЗЗП, като неравноправни – като НЕДОПУСТИМО.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
70642 от 20.03.2019 г., постановено по гр.д. № 14933/2015 г. на СРС, ГО, 50
състав, в останалата обжалвана част.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
265574 от 05.11.2019 г., постановено по гр.д. № 14933/2015 г. на СРС, ГО, 50
състав /с отстранена очевидна фактическа грешка с решение № 105079 от 29.05.2020 г./, в ЧАСТТА, с която:
„Ю.Б.“ АД, ЕИК ******** е осъдена да заплати на Т.Л.М.,
ЕГН ********** и П.Д.Н., ЕГН **********
разделно и по равно, на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, сумата от 4 759, 04 швейцарски франка,
представляваща заплатена без основание възнаградителна лихва по договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL 32939/17.03.2008 г. за периода
21.02.2010 г. – 21.02.2015 г., представляваща разликата между стойност на платена
възнаградителна лихва в швейцарски франкове и стойност на първоначално
уговорената възнаградителна лихва, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 21.03.2015 г. до окончателното изплащане;
„Ю.Б.“ АД, ЕИК ******** е осъдено да заплати на Т.Л.М.,
ЕГН ********** законната лихва върху сумата в размер на 4 402 лв. – валутна разлика, заплатена без правно основание,
считано от датата на подаване на исковата молба – 21.03.2015 г., до
окончателното изплащане, и на П.Д.Н., ЕГН ********** законната лихва върху
сумата в размер на 4 402 лв. –
валутна разлика, заплатена без правно основание, считано от датата на подаване
на исковата молба – 21.03.2015 г., до окончателното изплащане;
„Ю.Б.“ АД, ЕИК ******** е осъдено да заплати на Т.Л.М.,
ЕГН ********** и П.Д.Н., ЕГН **********
разделно и по равно, на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, сумата в размер на 399, 39 лв., представляваща платена без
правно основание сума за валутна разлика по договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 32939/17.03.2008 г. за периода 21.02.2010 г. – 21.02.2015
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
21.03.2015 г., до окончателното изплащане;
е оставена без уважение молба вх. № 5073219/24.04.2019
г. на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******** по чл.247 ГПК
и молба вх. № 5074485/25.04.2019 г. по чл.250 ГПК.
Решението в частта, с която е оставена без уважение
молбата на ищците по чл.247 ГПК, както и в частта, имаща характер на
определение по чл.232 ГПК, е влязло в сила като необжалвано.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ частна жалба на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******** срещу решение
№ 265574 от 05.11.2019 г., постановено по гр.д. № 14933/2015 г. на СРС, ГО, 50
състав, в частта, имаща характер на определение, с която е оставена без
уважение молба вх. № 5073220/24.04.2019 г. по чл.248 ГПК за изменение на
решението в частта, с която „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******** е осъдена да заплати на Т.Л.М.,
ЕГН ********** и П.Д.Н., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата
от 2 500 лв. адвокатско
възнаграждение за производството пред СРС.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ частна жалба на Т.Л.М., ЕГН ********** и П.Д.Н., ЕГН ********** срещу решение № 265574 от 05.11.2019 г.,
постановено по гр.д. № 14933/2015 г. на СРС, ГО, 50 състав, в частта, имаща
характер на определение, с която по реда на чл.248 ГПК Т.Л.М., ЕГН ********** и
П.Д.Н., ЕГН ********** са осъдени да заплатят на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, на
основание чл.78, ал.4 ГПК, сумата от 600
лв. разноски.
ОСЪЖДА Т.Л.М., ЕГН
********** и П.Д.Н., ЕГН ********** да заплатят на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, на
основание чл.78, ал.1 ГПК, както следва: Т.Л.М. – 300 лв. и П.Д.Н. – 300
лв. разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД,
ЕИК ******** да заплати, на основание чл.78, ал.3 ГПК, на Т.Л.М., ЕГН **********
– сумата от 900 лв. разноски за
въззивната инстанция и на П.Д.Н., ЕГН ********** – сумата от 900 лв. разноски за въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД,
ЕИК ******** да заплати по сметка на СРС, на основание чл.77 ГПК, сумата от 15 лв. държавна такса.
Решението не
подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.