^{О П Р Е Д Е Л Е Н И Е}

град Горна Оряховица, 19.04.2021 година

 

^{В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А}

 

^{ГОРНООРЯХОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, СЕДМИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети април две хиляди двадесет и първа   година в състав:}

         ^{ПРЕДСЕДАТЕЛ: М.КАРАГЬОЗОВА}

 

^{при секретаря …………… и в присъствието на прокурора ………..…, като разгледа докладваното от съдията Карагьозова  НОХД №909 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:}

 

^{Произнасяне по реда на чл.270 ал.4 от НПК-ГЛАВА 22- чл.344 от НПК.}

 

С определение от 30.03.2021г. е оставено без уважение искане на прокурора по реда на чл.270 ал.1 от НПК за промяна на мярката за неотклонение по отношение на подс.Н.С..         

 

В подадения частен протест няма изложени доводи, различни от обсъдените в определението, който съдебен акт се протестира и обжалва пред ВТОС, за да се налага тяхното обсъждане.

Единственият „нов аргумент“ на прокурора, сочен в частния протест е това, че настоящият съдебен състав бил обективирал  при това непосредствено "след края на две съдебни заседания“ какво ще бъде наказанието, наложено на подс.С., както и какви били очакванията на защитата. Отвод на съдията по тази така внезапно съобщена причина не е искан, както и не е правено изявление в тази насока в съдебния протокол.

На практика прокурорът заявява, че съдията е нарушил свое задължение по т.7.4 от Кодекс за етично поведение на българските магистрати като е изразил публично предварително становище по конкретното дело. Това абсолютно не кореспондира с действителността и е лесно установимо, тъй като съдът кореспондира със страните посредством своите съдебни актове, публично и в съдебна зала, където не присъстват само прокурорът и съдията, но и останалите страни, както и секретар. Съдията по делото никога не се е ангажирал със становище относно конкретно наказание по конкретно дело и още повече относно  неговата продължителност. Никога. Това няма и как да се случи, тъй като ако страните не постигнат споразумение, първоначалният въпрос, на който следва да се отговори по реда на чл.301 ал.1 т.1 НПК е не размера на едно наказание и неговия вид, а изобщо има ли извършено деяние и извършено ли е то от подсъдимия виновно. Едва след отговора на този въпрос може да се обсъжда санкция по вид и размер. Презумпцията за невиновност е причината за този извод. И ако се интерпретира отново превратно току що изложеното съждение, прокурорът би могъл оттук насетне да твърди, че съдът възнамерява да оправдае подсъдимия, което не почива на конкретни изявления и факти, а на начин на логично мислене, част от психичния мир на всяко лице. Какво някой смята, предполага, очаква или мисли не може да се обсъжда.Съдът не се е произнесъл за евентуално подготвяното и постигнато споразумение, още не е изслушал пледоарии, а както е записано в чл.292 от НПК страните могат да се позовават само на доказателства, които са събрани и проверени по съответния ред. Това се отнася и до обсъжданата информация във всеки акт на магистратите. Следва обстоятелствата, на които се базира прокурора в частния протест да се намират в кориците по делото, а не да се правят съждения на принципа, че всичко, което обслужва тезата на страната може и следва да се използва като довод. Няма как съдията по делото да е заявил нещо свързано с „решения на ВКС“, след като такива не са цитирани, видно от съдебния протокол, нито обсъждани от страните, видно от същия протокол.  Магистратът съгласно чл.7.3 от цитирания по- горе кодекс може да обсъжда принципни правни проблеми, но това е принципно и разрешено обсъждане /примерно да се обсъжда съдебна практика на ВТОС или друга съдебна практика/, което ежедневно се извършва в колегиалните отношения, без да има отношение към конкретен казус в неговата детайлност. Обратно, да се твърди нарушение на морално-етичните правила от магистрат, въпреки знанието, че те не са нарушени, би могло да се обсъжда в друг контекст, но той няма отношение към мотивите на този съдебен акт, а на друга плоскост. Принципите на цитирания кодекс са за честност, коректност и колегиалност/т.4.2, т.4.4/. В крайна сметка, ако прокурорът имаше действително подобно изживяване, свързано с възприемане на изявления на съда и със съмнение за пристрастност, щеше логично след „първото“  т.нар. „изказване“ да поиска отвод, нещо, което не е сторил, а и няма защо да стори. Настоящият съдебен състав не си е позволил никога да изрази предварително становище по дело, няма и да го направи, още повече като са му известни не само нормите на морално-етичния кодекс, които спазва, но и възможните  интерпретации на страни.

  Вероятно отношенията между представителят на прокуратурата и защитата са към момента неконсенсусни по повод невъзможността за сближаване на тезите за евентуално споразумение, но съдът не може да бъде въвличан в тях. Ако страните не могат да постигнат споразумение или ако постигнатото не бъде одобрено от съда, с присъда ще бъдат решени всички интересуващи процеса въпроси, очертани от законодателя, без да се търсят доводи и да се правят внушения, непочиващи на процеса и неговите правила за събиране и оценка на доказателства. Евентуално постановената присъда ще може да бъде ревизирана веднъж от ВТОС и при определени предпоставки от ВКС, което е законова гаранция за страните. И двете страни, до момента на разминаване на техните тези относно параметрите на споразумение, не са поставяли въпроса, свързан с мярката за неотклонение от постановяването й, а тя няма и отношение към евентуалното наказание. Същата мярка не е обжалвана или протестирана до настоящия момент.А последно съдът се е произнесъл по мярката за неотклонение на 02.03.21г. в открито съдебно заседание с отказ да уважи искане на прокурора за вземане на МН „Задържане под стража“. 

Настоящата инстанция приема, че няма основание за отмяна или изменение на постановеното определение по реда на чл.344 от НПК. По мярката за неотклонение съдът ще има задължение да се произнесе и след постановяване на присъда по реда на чл.309 от НПК. Ако подсъдимият бъде признат за виновен , осъден с наказание ЛОС, изпълнението на което не е отложено по чл.66 от НК и е налице опасност от укриване, съдът може да замени мярката с по-тежка. Обратно, по правилата на чл.309 ал.4 от НПК- при налагане на други наказания или оправдаване МН се отменя или се заменя с най-леката.Тъй като този момент не е отдалечен във времево отношение, безпредметно е при липса на промяна в обстоятелствата, да се поставя въпроса за мярката за неотклонение. Подобна процедура забавя процеса. Именно поради вече протичащата процедура по чл.270 от НПК/депозиране на искане от прокурора, насрочване на открито съдебно заседание, постановяване на определение, обжалване или протестиране,размяна на книжа по чл.342 ал.2 НПК, изтичане срока за възражение, произнасяне на съда по реда на чл.344 от НПК и изпращане на въззивната инстанция по компетентност с още един срок за произнасяне-чл.345 НПК/не повече от месец/ , датата на следващото съдебно заседание вероятно ще бъде отложена във времето, но така или иначе съдът в разумен срок, ненарушавайки процесуалните права на страните да правят съответни искания,  следва да постави логичния край на това производство пред тази инстанция по някои от описаните в закона начини, ако отново не се отложи във времето по някоя процесуална причина този момент.

Що се отнася до поставения от защитата въпрос за правния интерес и допустимостта на искането на прокурора за изменение на МН в по-лека, съдът вече е намерил, че след като в чл.270 ал.4 от НПК е предвидено обжалване или протестиране, то всяка от страните, можейки да иска ревизия на акта на съда, следва да може и да инициира тази процедура. Поставен теоретично въпроса, има своите предизвикателства с отговор на въпроса може ли самият подсъдим да иска спрямо него постановяване на най-тежката МН „Задържане под стража“ и къде е правния му интерес в този случай, както и може ли прокурорът да иска намеса в правната сфера на процесуална принуда облекчаване положението на подсъдимия вместо него и къде е правния интерес. Доктрината приема, че във всеки конкретен случай следва да се извършва такава преценка и точно поради тази причина не се сочи изрично в чл.270 НПК кой е субектът, които може да постави въпросът за изменение мярката за неотклонение. Въпреки доктринерните схващания, законодателят не се е ангажирал с подобни отговори, поради което съдът е приел допустимост на направеното от прокурора искане по реда на чл.270 от НПК.

Въз основа на изложеното и на осн.чл.344 от НПК, съдът в закрито заседание

 

 

                           О       П      Р       Е       Д       Е       Л      И:

 

            ОТКАЗВА да измени или отмени постановеното определение от 30.03.2021г., с което е оставено без уважение искане на прокурора по реда на чл.270 ал.1 от НПК за промяна на мярката за неотклонение по отношение на подс.Н.С..         

           Препис от определението да се изпрати на страните, като на основание  чл.344 ал.3 изр.2 от НПК- изпраща на въззивната инстанция делото, ведно с постъпилия частен протест и жалба- за разглеждане по компетентност.

 

                                                              Районен съдия: