РЕШЕНИЕ
№ 324
гр. Русе, 19.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Антоанета Атанасова
Михаил Драгнев
при участието на секретаря Светла Пеева
като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20214500500668 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на К.И.Х. чрез адв. Р.К. АК Р. против Решение
№ 475/28.06.2021 г., постановено по гр. дело № 4096/2020 г. на РРС, с което са
отхвърлени като неоснователни предявените от него против М. ИВ. МЛ. искове за
заплащане на 1000 лв. – дължима наемна цена за месеците май, юни, юли и август,
2020 г. по договор за наем от 30.08.2018 г., 72,71 лв. потребена ел. енергия в наетия
имот, 19,29 лв. –такса за включване на ел. захранване, 575,94 лв. – потребена топлинна
енергия и топла вода в наетия имот, 72,80 лв. такси за отчитане на водомерите и 541,61
лв. потребена вода и е осъден да й заплати 300 лв. разноски по делото.
Във въззивната жалба се оспорва първоинстанционното решение с искане за
неговата отмяна. Релевирани са възражения за неговата неправилност,
постановяването му при съществени нарушения на процесуалния и материалния закон
и за необоснованост. Оспорват се изводите на първостепенния съд, че липсва
солидарна отговорност между двамата наематели по договора. Според жалбоподателя,
при приетата от съда разделна отговорност по договора за наем между двамата
сънаематели, за П.М. също биха възникнали задължения по него. Излагат се доводи
обаче, че ответницата единствена е покривала всички задължения по договора, но
1
въпреки че имало надплащане на нейни задължения повече от 3 години не била
търсила от П.М. половината от платеното. Липсвало привличане в процеса и
упражняване на регресни права, което процесуално поведение според жалбоподателя
навеждало на други изводи за отношенията между ответницата и другия сънаемател,
противни на изведените от съда. Намира, че първоинстанционният съд е съобразявал
писмени доказателства, касаещи договорни отношения между страните за предходен
период, по договора за наем от 2017 г., и излизащи извън предмета на делото.
Възразява, че недопустимо е било уважено възражение за прихващане, каквото изобщо
не било надлежно заявявано. Намира, че за процесния период било доказано, че липсва
плащане на наем и консумативи, което се признавало и в мотивите на обжалваното
решение. Иска уважаване изцяло на предявените искове като доказани. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна М. И. М. чрез адв. С.С. АК Р., с който се взема становище за
неоснователност на въззивната жалба по подробно развитите в отговора съображения и
се прави искане тя да не се уважава. Претендират се разноски за адвокатско
възнаграждение.
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна.
Въззивният съд, упражнявайки правомощията си по чл. 269 ГПК, намира, че
решение № 475/28.06.2021 г., постановено по гр. дело № 4096/2020 г. на РРС е валидно
и допустимо.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД – за заплащане на 4 наемни вноски за
2018 г. на отдаден под наем от ищеца на ответницата апартамент, находящ се в гр.
Русе, както и битови разходи, свързани с ползването му – за ел. енергия, топлоенергия,
вода и отчитане на топломери. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът се
позовал на сключени два договора с ответницата, първият от които със срок от една
година, а вторият безсрочен. Въвел е твърдения за неизпълнение от страна на
наемателката на задълженията й по договора за наемни вноски, консумативи, разноски
към ЕС и заявил, че поради това е отправил покана към нея и нейния съжителстващ, с
която ги известил, че счита договора за прекратен, както и че следва в 7 –дневен срок
да изпълнят задълженията си и да напуснат жилището. Не последвало изпълнение от
тяхна страна, а на 21.08.2020 г. заварил жилището опразнено. Ел. захранването било
изключено, получил и предупреждение и от В и К, че също ще спрат водоподаването.
По реда и в срока по чл. 131 ГПК ответницата М. И. М. оспорила изцяло
предявените искове. Възразила, че процесният имот бил отдаден не само на нея, а и на
2
П.М., с който били обикновени сънаематели. Поради това тя дължала само половината
от уговорения наем и разноски за ползването на имота, които заявява, че е издължила.
Претенциите на ищеца за 4 неплатени наемни вноски намира за неоснователни, тъй
като счита, че същият неоснователно не е съобразил платения от нея депозит от 500 лв.
по договора от 30.08.2017 г. и втори депозит от 250 лв., внесен от нея и П.М. по
договора от 2018 г.
Липсва спор, а това се установява и от приложените по делото писмени
доказателства, че страните са били обвързани от договор за наем от 30.08.2017 г., с
който ищецът отдал на ответницата за срок от 1 година апартамент на 3 етаж във вход
В по бул. Л.. По него страните изрично уговорили, че заплащането на консумативите е
за сметка на наемателя. В края на договора е отбелязано, че на наемодателя са дадени
400 лв., а на 31.08.2017 г. още 100 лв.
От приложените по делото писмени доказателства се установява още, че на
30.08.2018 г. ищецът е сключил относно същия имот с ищцата безсрочен договор за
наем, в който са възпроизведени същите уговорки относно наемната цена – 250 лв. и
консумативите – че същите следва да се заплащат в срок от наемателя.
От приложения на л. 29 от делото договор се установява, че ищецът е сключил и
безсрочен договор за наем на същия имот на същата дата – 30.08.2018 г. с П.Г.М.. И в
него е уговорена наемна цена 250 лв., както и задължение на наемателя за заплащане
на консумативите.
С покана от 24.07.2020 г. ищецът уведомил ответницата и П.М., че поради
неплащане на 4 наемни вноски и задължения за разходи за ползване на жилището
счита сключения между тях договор за прекратен.
Приложен е и приемо-предавателен протокол от 21.08.2020 г., подписан от
страните по делото, от който се установява, че ответницата е освободила наетия имот и
предала на ищеца ключовете за апартамента.
Към доказателствения материал са приобщени платежни документи за
извършени от страна на ищеца и на ответницата плащания към „В и К“ ООД, „Е.“
ЕАД, „Т. и „Т.
По делото е приета и СИЕ, вещото лице по която дава заключение за размера на
задълженията за разходи за ток, вода и топлоенергия за периода от 30.08.2018 г. до
21.08.2018 г. за процесния имот, каква част от тях са платени от ищеца и каква от
ответницата при съобразяване на приложените по делото писмени доказателства и след
извършване на справка в съответните дружества.
При така установеното от фактическа страна районният съд отхвърлил
предявените искове като приел, че за периода от 31.08.2018 г. до 21.08.2020 г.
процесният имот е бил отдаден на двама наематели – ищцата и П.М.. Липсвала
3
уговорена солидарна отговорност между тях, поради което всеки дължал половината
от наема в общ размер от 250 лв., т. е по 125 лв., както и половината от разходите,
свързани с ползването му. Приел, че следващите се от ответницата суми са изплатени
изцяло. Конкретно, за претендираните 4 неплатени наемни вноски за м. май, юни, юли
и август, 2020 г. приел, че тя дължи половината от тях, която възлиза на 500 лв.
Доколкото обаче по делото не били ангажирани доказателства, че заплатената от нея
при сключване на първия договор за наем от 30.08.2017 г. сума в размер на 500 лв. е
била използвана за погасяване на други нейни задължения към ищеца по двата наемни
договора, приел, че с нея следвало да се покрие задължението за наем за тези 4 месеца
от 2020 г. Що се отнася до претенциите за неплатени консумативни разходи приел, че
от СИЕ се установявало че ответницата била платила дължимата от нея половина от
тези разходи за отдадения под наем имот, поради което ищецът следвало да предяви
претенциите си за неплатените разходи към другия наемател. Поради това районният
съд отхвърлил изцяло предявените искове.
Въззивният съд, упражнявайки правомощията си по чл. 269 ГПК, намира, че
решение № 475/28.06.2021 г., постановено по гр. дело № 4096/2020 г. на РРС е валидно
и допустимо.
Правилно районният съд е приел, че за периода от 30.08.2018 г. до 21.08.2020 г.
страните са били обвързани от договор за наем, който е предвиждал месечна наемна
вноска в размер на 250 лв. и заплащане на разходите, свързани с ползването на имота
от ответницата. Правилно и в съответствие с доказателствата по делото е приел и, че за
същия период ищецът е имал сключен договор за наем и с П.М. за същия имот, при
същите условия. Този договор е в писмена форма, която в случая е за доказване,
подписът на ищеца върху него не е оспорен. Ирелевантни за настоящото производство
се явяват обясненията му защо е подписал този договор с П.М., за когото няма спор, че
е бил обитател в жилището едновременно с ответницата. Възникналата между тях
облигационна връзка от договора за наем, приложен по делото, е доказана. Безспорно е
установено по делото, че имотът е бил отдаден на двама наематели за периода от
30.08.2018 г. до 21.08.2020 г. като липсва спор, че уговорената наемна цена за
жилището е била в общ размер на 250 лв. В този смисъл са и обясненията на ищеца в
съдебно заседание. Солидарна отговорност между двамата наематели не произтича от
закона, нито пък е уговорена. Поради това, правилно и доколкото липсват
доказателства за уговорено нещо друго между страните, първоинстанционният съд е
приел, че всеки от двамата наематели дължи половината от месечните наемни вноски,
т. е. по 125 лв. всеки, както и половината от разходите за ползването на имота.
Ирелевантни за настоящото производство се явяват вътрешните отношения между
ответницата и другия наемател П.М., който се явява трето за спора лице. Без значение
за производството е обстоятелството, че тя била надплатила суми по наемния договор,
които обаче не била търсила от него, в т. ч. не го била привлякла като трето лице
4
помагач. Причините за това могат да са много и най-различни, но не са предмет на
делото и няма как от тях при доказаност на двете облигационни връзки ищецът да
черпи изгодни за себе си правни последици.
Неправилен обаче е изводът на съда, че доколкото от СИЕ се установявало
плащане на повече от половината от консумативните разходи за наетия имот от страна
на ответницата, то тя не дължала претендираните суми. Този извод не държи сметка за
обстоятелството, че с договора за наем същата се е задължила да плаща ежемесечните
разходи, свързани с ползването на имота. От приетата по делото СИЕ се установява, че
от страна на ответницата не са извършвани никакви плащания по претендираните от
ищеца фактури за битови разходи. Ирелевантно е, че за периода преди м. април, 2020 г.
тя е надплатила повече от половината от консумативните разходи. Това касае
вътрешните й отношения с нейния сънаемател и не представлява изпълнение на
задължението й по наемния договор за заплащане на ежемесечни консумативи към
наемодателя, както неправилно е приел районният съд. За основателността на иска по
чл. 232, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД /иск за реално изпълнение на договорно задължение/
е без значение дали наемодателят е заплатил начислените суми в полза на дружествата-
доставчици или не. Ответницата не е провела насрещно доказване, че разходите са в
друг размер /обратно, от СИЕ е установен даже по-голям размер на тези задължения
предвид платените лихви/, нито пък е провела доказване с допустими доказателствени
средства, което е в нейна тежест /чл. 154, ал. 1 ГПК/, че ги е заплатила, поради което
следва да се приеме, че вземанията съществуват. Поради това ответницата дължи
заплащане на половината от претендираните суми или 36,35 лв. за ел. енергия по
фактури от м. 06 и м. 07, 2020 г., 9,64 лв. за такса за включване на ел. захранване,
287,97 лв. за потребена топлинна енергия и топла вода по фактури от м. 04, 2020 г. до
м. август, 2020 г., 270,81 лв. за потребена вода по фактури от м. 05 до м. 09, 2020 г.,
както и 37,05 лв. за такса за отчитане на топломерите за периода от м. ноември, 2018 г.
до м. юли, 2020 г. За тези суми предявените от ищеца искове се явяват основателни и
следва да бъдат уважени, а за горницата над тях до пълния им предявен размер
отхвърлени като неоснователни.
Що се отнася до иска за неплатените наемни вноски за месеците май, юни, юли
и август, 2020 г. в размер на 1000 лв., районният съд правилно е приел, че ищцата
дължи само половината от тях, или общо 500 лв. Неправилно обаче се е позовал на
отбелязването в края на договора от 2017 г. за платени по него 500 лв. от страна на
ответницата. Основателни са оплакванията във въззивната жалба, че липсва надлежно
въведеното в процеса с отговора на исковата молба възражение за прихващане от
страна на ответницата с тази сума. Но дори и да се приеме, че такова възражение е
заявено, то същото се явява недоказано. Въпреки разпределената й доказателствена
тежест ответницата не е ангажирала никакви доказателства, че от претендираните от
5
ищеца наеми следва да се приспаднат внесените от нея авансово парични суми в
размер на 500 лв. По делото са представени само две квитанции за платени наеми по
договора от 2017 г. Липсват каквито и да било доказателства, че всички наемни вноски
по договора за наем от 30.08.2017 г. са изцяло издължени от наемателката и тези две
вноски от 30 и 31.08.2017 г. се явяват надвнесени. Поради това, доколкото липсват
представени по делото доказателства за плащането на наемни вноски от страна на
ответницата за м. май, 2020 г. до м. август, 2020 г., искът за тях следва да бъде уважен
за сумата от 500 лв., а за горницата до пълния предявен размер от 1000 лв. отхвърлен
като неоснователен.
Основателността на главните искове обуславя и основателност на акцесорните
искове за присъждане на законна лихва върху главниците.
Предвид изложеното, се налага извода, че първоинстанционното решение е
неправилно в частта, с която са отхвърлени обективно съединените претенции за
половината от всяка от претендираните суми. Същото следва да бъде отменено и да се
постанови ново, с което те да се уважат, а в останалата част като правилно решението
следва да се потвърди.
Относно разноските:
При този изход на спора следва да бъде преразгледан въпросът за дължимите
пред първата инстанция разноски.
Претендираните от ищеца и надлежно доказани разноски съгласно представен
списък по чл. 80 ГПК възлизат общо на 1244,30 лв. за обезпечителното производство,
производството пред РРС и пред РОС. Не следва да бъдат присъждани разноски за
изпращане на покана за доброволно плащане чрез Телепоща в размер на 10 лв. и
справка в АВ – 10 лв., доколкото не представляват съдебни разноски, а и липсват
доказателства за тяхното плащане. С оглед уважената част от претенциите му се
следват разноски в размер на 622,15 лв.
Ответницата е претендирала разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
300 лв. пред първата инстанция и 200 лв. пред въззивната инстанция. С оглед
отхвърлената част от претенциите й се следват разноски в размер на 250,00 лв.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 475/28.06.2021 г., постановено по гр. дело № 4096/2020 г. на
РРС в частта, с която са отхвърлени предявените от К.И.Х. против М. ИВ. МЛ. искове
за заплащане на дължима наемна цена за месеците май, юни, юли и август, 2020 г. по
6
договор за наем от 30.08.2018 г. за сумата от 500 лв., на потребена ел. енергия в наетия
имот за сумата от 36,35 лв., на такса за включване на ел. захранване за сумата от 9,64
лв., на потребена топлинна енергия и топла вода за сумата от 287,97 лв., на потребена
вода в наетия имот за сумата от 270,81 лв., за такса за отчитане на топломерите за
сумата от 37,05 лв., както и в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М. И. М., ЕГН ********** да заплати на К.И.Х., ЕГН **********
следните суми, представляващи неплатени наемни вноски и консумативни разходи по
договор за наем от 30.08.2018 г. за периода м. май, 2020 г. до м. август, 2020 г., както
следва: 500 лв. - дължима наемна цена за месеците май, юни, юли и август, 2020 г.,
36,35 лв. за потребена ел. енергия, 9,64 лв. за такса за включване на ел. захранване,
287,97 лв. за потребена топлинна енергия и топла вода, 270,81 лв. за потребена вода,
както и 37,05 лв. за такси за отчитане на топломерите, ведно със законната лихва върху
главниците, считано от 17.09.2020 г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 475/28.06.2021 г., постановено по гр. дело №
4096/2020 г. на РРС в останалата част.
ОСЪЖДА М. И. М., ЕГН ********** с адрес по месторабота: гр. Р. да заплати
на К.И.Х., ЕГН ********** от гр. Р. сумата в размер на 622,15 лв. разноски пред двете
инстанции и обезпечителното производство съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА К.И.Х., ЕГН ********** от гр. Р. да заплати на М. И. М., ЕГН
********** с адрес по месторабота: гр. Р. сумата в размер на 250,00 лв. разноски пред
двете инстанции съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7