РЕШЕНИЕ
№ 314
гр. София , 07.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ в публично заседание
на двадесет и първи май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Любомир Игнатов
при участието на секретаря ИЛИЯНА ИВ. КОЦЕВА
като разгледа докладваното от Любомир Игнатов Въззивно гражданско дело
№ 20201100509895 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК)
и следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство ЮЛ. Б. Г., ЕГН **********, съдебен
адрес град София, бул. „*******, партер (въззивник) чрез процесуалния
представител адвокат С.Ц. срещу решение № 75908, постановено на 24. 04.
2020 г. от Софийския районен съд, 51-ви състав, по гр. д. № 3003 по описа за
2017 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение първоинстанционният
съд е уважил изцяло предявените от СТ. К. М. искове с правни основания по
чл. 45, ал. 1 и по чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за
сумите 19 158 лева (обезщетение за имуществени вреди поради разрушаване
на едноетажна масивна жилищна сграда) и 5 827 лева и 11 стотинки
(обезщетение за забава). Освен това районният съд е уважил частично
исковете със същите правни основания на П. Д. Х. за сумата от 3 831 лева и
67 стотинки от общо претендираните 3 832 лева (обезщетение за
имуществени вреди поради разрушаване на едноетажна масивна жилищна
сграда) и за сумата от 1 165 лева и 44 стотинки от общо претендираните 1 165
лева и 55 стотинки (обезщетение за забава).
Въззивникът обжалва решението в цялост и на всички основания.
1
Твърди, че решението е недопустимо, неправилно, необосновано,
незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния и
процесуалния закон и порочно. Заявява, че районният съд е разгледал
непредявен пред него иск: ищците всъщност са искали необходимите
разноски за възстановяването на сградата, а не обезщетение за претърпени
вреди по смисъла на чл. 45 или чл. 49 ЗЗД. Те всъщност са искали също така
компенсаторни лихви, приложими при възникване на митническо задължение
за компенсаторни продукти или вносни стоки под режим активно
усъвършенстване или временен внос, а не законова лихва. Твърди, че е
поискал от първата инстанция да спре делото поради преюдициален спор по
заведен отрицателен установителен иск срещу С.М. и П.Х. за това, че
последните не са носители на правото на строеж от 1987 г. и че не са
собственици на построена сграда в имота му. Поддържа, че въззиваемите-
ищци не са представили доказателства за правото си на собственост върху
сградата. Заявява, че районният съд не се е произнесъл по направеното с
отговора му възражение по чл. 17, ал. 2 ГПК. Заявява, че иск за необходими
разноски и компенсаторни лихви не може да почива на присъда по
наказателно производство, както и че ищците имат право на иск само за
обезщетение за вреди и законна лихва въз основа на влязла в сила присъда.
Поддържа, че изразеното от наказателния съд мнение, че недвижимата вещ е
собственост на М. и Х., не обвързва гражданския съд. Оплаква се, че при
докладването на делото районният съд е квалифицирал иска по чл. 49 ЗЗД, а в
съдебно заседание с определение го е преквалифицирал по чл. 45 ЗЗД. Твърди
липса на мотиви и доказателства, че лично е разрушил сградата. Заявява, че в
обжалваното решение районният съд за поръчка сградата да бъде разрушено,
но по делото не е бил представен договор за поръчка за разрушаване на
сграда. Оспорва възприетия от районния съд размер на присъдените лихви,
като заявява, че по делото не е назначена съдебно-счетоводна експертиза.
Поддържа, че първата инстанция не е посочила точното деяние, за което е
привлечен под наказателна отговорност, както и че не е взел предвид
обстоятелството, че наказателният съд е отказал да разгледа гражданския иск
на ищците в наказателното производство. Заявява, че наказателната присъда
обвързва гражданския съд за размера на обезщетението само по отношение на
максималния му размер. Твърди, че първата инстанция не е разгледала
възражението му за изтекла погасителна давност. Поддържа, че районният
съд е допуснал процесуални нарушения. Иска от въззивния съд прогласи
процесуалната недопустимост на предявения иск и на обжалваното решение,
както и да отмени обжалваното решение. Претендира да му бъдат заплатени
съдебните разноски и за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ищците в първоинстанционното производство СТ. К. М., ЕГН **********,
и П. Д. Х., ЕГН **********, съдебен адрес град София, ул.
“********* (въззиваеми) чрез процесуалните представители адвокат Д.Д. и
адвокат К.П.. Заявяват, че правото им на собственост върху унищожения от
2
въззивника-ответник имот е било признато от няколко съдебни инстанции.
Твърдят, че и с исковата молба, и с молбата за уточнение и изменение на
исковите претенции изрично са претендирали заплащане на обезщетение.
Поддържат, че гражданското дело пред районния съд е било образувано
вследствие на отказа на наказателния съд да приеме за съвместно разглеждане
гражданския иск по наказателното дело. Твърдят, че размерът на предявените
искове е установен с влязлата в сила присъда и той е задължителен за
гражданските съдилища. Заявяват, че районният съд е разгледал доводите за
погасяване по давност на предявените искове. Оспорват твърдението на
въззивника-ответник за преюдициалност на гр. д. № 37315 по описа на
Софийския районен съд, 48-и състав, за 2017 г. Искат от въззивния съд да
остави в сила атакуваното решение. Претендират направените в настоящото
производство разноски.
В хода на въззивното производство на 16. 05. 2021 г. въззиваемата-ищца
П. Д. Х. е починала, като в откритото съдебно заседание въззивният съд
конституира на нейно място на основание чл. 227 ГПК наследникът ПЛ. ХР.
Х., ЕГН **********, адрес град Стара Загора, бул. ******* (въззиваем) чрез
процесуалния представител адвокат К.П..
По делото е постъпила също така и частна жалба от въззивника-
ответник срещу разпореждане № 188805, постановено по 01. 01. 2019 г. от
районния съд. С обжалваното разпореждане районният съд е разпоредил да се
връчи препис от молба на ищците на ответника.
Софийският градски съд, след като прецени твърденията на
страните и събраните доказателства, направи следните фактически и
правни изводи.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от
заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен процесуален представител.
Представен е документ за внесена държавна такса в необходимия размер. От
друга страна, въззивникът-ответник изрично е заявил, че обжалва изцяло
първоинстанционното решение. То включва и произнасяне по предявените от
П. Д. Х. искове, с които те са частично отхвърлени. Въззивният съд приема,
че въззивникът ответник няма правен интерес да обжалва
първоинстанционното решение в частта, в която тези искове са били частично
отхвърлени. При това положение в съответната част въззивната жалба е
недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
При служебна проверка въззивният съд приема обжалваното решение за
валидно. То е също така и допустимо в частта, в която въззивникът-ответник
го е обжалвал надлежно. В титулната част на исковата молба ищците са дали
правна квалификация на предявените от тях искове по чл. 45 ЗЗД. С доклада
по чл. 140 ГПК районният съд е квалифицирал предявените искове по чл. 49
във връзка с чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е разпределил доказателствена
3
тежест. В първото открито заседание районният съд е закономерно е изменил
проекта на доклад по чл. 140 ГПК поради техническа грешка, като в
окончателния доклад е дадена правна квалификация на предявените искове за
обезщетяване на вреди по чл. 45, а не по чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД.
Въззивният съд констатира, че разпределената с проекта за доклад
доказателствена тежест е съобразена именно с предявени искове по чл. 45
ЗЗД. Така дадената правна квалификация, която е възпроизведена и в
обжалваното решение, е правилна. Доказателствената тежест е била
разпределена правилно по искове с правно основание чл. 45 ЗЗД.
Освен това въззивният съд констатира, че в първото открито съдебно
заседание районният съд е оставил без уважение искането на въззивника-
ответник за връщане на исковата молба в частта, в която са предявени искове
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд приема, че исковата молба съдържа
искания именно за присъждането на обезщетения за забава в размер на
законната лихва върху съответните главници за обезщетения на
неимуществени вреди вследствие на разрушаването на недвижима вещ.
Ищците не са направили искане за присъждането на „компенсаторни лихви,
приложими при възникване на митническо задължение за компенсаторни
продукти или вносни стоки под режим активно усъвършенстване или
временен внос“, както неоснователно твърди въззивникът. Първата инстанция
правилно е приела, че ищците надлежно са индивидуализирали претенциите
си по чл. 86, ал. 1 ЗЗД чрез посочването на конкретния размер и на периода,
за който се претендират обезщетенията за забава.
Въззивникът твърди, че обжалваното решение е постановено въпреки
наличието на висящ процес, който е преюдициален спрямо настоящия.
Наличието на преюдициален спор е процесуална пречка за произнасянето по
предявените искове. Обаче съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 1 от 9.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1/2017 г., ОСГТК, ако
нарушението на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е допуснато от първата инстанция,
въззивният съд в качеството си на инстанция по съществото на спора е
длъжен да отстрани процесуалното нарушение, като сам спре производството
пред себе си и като се произнесе след разрешаването на преюдициалния спор.
В настоящия случай въззивният съд (също както и първостепенния съд)
приема, че заведеното от въззивника-ответник гр. д. № 37315 по описа на
Софийския районен съд, 48-и състав, за 2017 г., не е обуславящо спрямо
настоящото дело. Видно от представения препис от исковата молба (л. 105 и
сл. от делото на районния съд), ищецът по гр. д. № 37315 (въззивникът-
ответник по настоящото дело) твърди и иска да се установи отпадането на
правото на собственост и правото на строеж на СТ. К. М. и на П. Д. Х. след
разрушаването на едноетажната жилищна сграда.
Следователно първоинстанционният съд се е произнесъл по допустими
искове, с които е бил сезиран, в рамките на търсената защита. Поради тази
4
причина първоинстанционното решение е допустимо в надлежно
обжалваната му част.
Що се отнася до правилността му в надлежно обжалваната част,
въззивният съд е ограничен от изложените във въззивната жалба доводи (чл.
269, изр. второ ГПК) и приема следното.
Правопораждащият фактически състав на претенциите по чл. 45 ЗЗД
обема следните елементи: 1) противоправно деяние на въззивника-ответник,
изразяващо се в разрушаването едноетажна масивна сграда, изградена в град
София, в землището на село Бистрица, в УПИ VIII-63 от квартал 4 по
регулационния план на град София, местността вилна зона „Калфин дол“; 2)
вина на въззивника-ответник; 3) вреди в претендираните размери; 4)
причинна връзка между деянието и вредите. В тежест на въззиваемите ищци е
да установят противоправното деяние, вредите и техния размер и наличието
на причинна връзка между деянието и вредите. В тежест на въззивника-
ответник е да докаже липсата на вина предвид презумпцията по чл. 45, ал. 2
ЗЗД.
Правопораждащият юридически факт на претенциите по чл. 86, ал. 1
ЗЗД се изразява в поставянето на въззивника-ответник в забава, което
предвид твърденията на ищците се свежда до установяването на
непозволеното увреждане (чл. 84, ал. 3 ЗЗД). Тежестта на доказването е
съобразно гореизложеното.
В настоящия случай е налице влязла в сила осъдителна присъда на
наказателния съд. Предвид чл. 300 ГПК съдът е обвързан от установеното с
нея деяние, противоправността му и вината на дееца. При това положение
правилно първоинстанционния граждански съд е приел за установено въз
основа на влязлата в сила осъдителна присъда № 224914, постановена на 28.
09. 2017 г. от Софийския районен съд, Наказателно отделение, 102-ри състав,
по н. о. х. д. № 1115 по описа за 2014 г., че въззивникът-ответник е
осъществил следното противоправно деяние: че на 17. 07. 2011 г., в село
Бистрица, вилна зона „Калфин дол“, при условията на посредствено
извършителство – чрез неустановено в хода на разследването лице (от което
не може да се търси наказателна отговорност), унищожил противозаконно
чужда недвижима вещ – съборил с фадрома едноетажна вилна сграда с площ
40 кв. м., разположена в УПИ VIII-63 от квартал 4 от регулационния план, на
стойност 22 990 лева, собственост на СТ. К. М. и П. Д. Х., като причинените
вреди са значителни – престъпление по чл. 216, ал. 5, предл. първо във връзка
с ал. 1, предл. първо от Наказателния кодекс (НК). Районният съд правилно е
приел за установена и вината на въззивника-ответник за извършването на
деянието въз основа на влязлата в сила осъдителна присъда. Доводите на
въззивника-ответник, свързани с липсата на деяние или на вина (по-точно
доводът, че по делото не е бил представен договор за поръчка), са
недопустими.
5
Въззивникът оспорва извода на районния съд, че размерът на
претърпените вреди от деянието също се установява от влязлата в сила
осъдителна присъда. Въззивният съд обаче приема, че първата инстанция
правилно е допълнила доклада по чл. 140 ГПК и е отделила като безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че е претърпяна вреда в общ
размер на 22 990 лева. Чл. 216, ал. 5, предл. първо във връзка с чл. 216, ал. 1,
предл. първо НК е състав на по-тежко наказуеми случаи на унищожаване на
чужда вещ, квалифициран с оглед настъпването на значителни вреди, тоест с
оглед размера на причинените имуществени вреди. За да установи размера на
вредите, наказателният съд е назначил съдебно-оценителна експертиза и е
изслушал вещото лице по нея. След като размерът на претърпените
имуществени вреди е въздигнат в елемент от състава на престъплението,
наказателният съд го е установил и осъдителната присъда е влязла в сила, то
правилно първата инстанция е приела, че е обвързана от установения с
осъдителната присъда размер на претърпените имуществени вреди. В същия
смисъл е съдебната практика (решение № 53 от 2.ХI.1981 г. по н. д. № 41/81
г., ОСНК на ВС; решение № 221 от 8.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 895/2008
г., II г. о., ГК; определение № 728 от 10.10.2019 г. на ВКС по гр. д. №
2548/2019 г., IV г. о., ГК). По тези съображения доводите на въззивника-
ответник за недоказаност на размера на претърпените вреди са
неоснователни.
Възражението на въззивника-ответник, че първата инстанция е
пропуснала да съобрази отказа на наказателния съд да приеме за съвместно
разглеждане гражданския иск, е неоснователен. Такъв отказ не представлява
произнасяне по съществото на гражданския иск и не съставлява пречка за
предявяването му пред гражданския съд. Следователно отказът на
наказателния съд да приеме за разглеждане гражданския иск няма отношение
нито към допустимостта, нито към основателността на иска, след като той
бъде предявен пред гражданския съд.
С оглед заявеното в отговора на исковата молба районният съд
правилно е приел за установено поради липсата на спор между страните, че в
полза на въззиваемите-ищци е било учредено вещно право на строеж. След
това е обсъдил представения по делото заверен препис от акт за узаконяване
(л. 10 от гр. д. № 8839 по описа на СГС за 2016 г.), като е изложил подробни
съображения за неоснователност на възражението за нищожността му,
направено от въззивника-ответник с отговора на исковата молба. Въззивният
съд споделя изводите на първата инстанция. Актът за узаконяване е датиран
към 22. 05. 1992 г. Съобразно действалата към съответния момент редакция
на чл. 162, ал. 1 от Закона за териториално и селищно устройство (отм.),
компетентен да издаде акта за узаконяване е органът, който е следвало да
издаде разрешението за строеж. Предвид действалата към същия момент
редакция на чл. 227, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за
териториално и селищно устройство, разрешението за строеж се издава от
6
началника на техническата служба на общинския народен съвет. В дадения
случай актът за узаконяване е подписан от началника на Служба
„Архитектура и благоустройство“ към кметство Бистрица, народен съвет
Панчарево, поради което е валиден. Предвид съдържанието на акта за
узаконяване и безспорно отделеното обстоятелство за учредяването на вещно
право на строеж, районният съд е направил обоснован извод, че в полза на
въззиваемия-ищец С.М., както и в полза на М. М.а, е било учредено вещно
право на строеж, което е било осъществено към 22. 05. 1992 г. и се е
преобразувало в право на собственост върху построената едноетажна вилна
сграда. Възражението на въззивника-ответник за изтекла погасителна давност
за правото е неоснователно. Към момента на учредяването на правото на
строеж и осъществяването на строежа е действала нормата на чл. 67, ал. 2 от
Закона за собствеността, според която при отстъпване на право на строеж на
вила върху държавна урегулирана земя, ако гражданинът не упражни правото
в продължение на 5 години от отстъпването му, правото на строеж не се
погасява по давност. В този случай правото на строеж може да бъде отнето по
решение на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен
съвет. Въззивникът-ответник не е направил възражение за отнемане на
правото на строеж по този ред, нито е представил доказателства за това.
След като М. М.а също е била собственик на построената към 22. 05.
1992 г. едноетажна жилищна сграда, то предвид представеното удостоверение
за наследници (л. 153 от делото на районния съд) въззиваемата-ищца П. Д. Х.
е наследила на 03. 12. 2001 г. част от правото на собственост върху сградата.
При това положение правилно районният съд е стигнал до извода, че са
налице всички елементи на правопораждащия фактически състав по чл. 45
ЗЗД. Що се отнася до възражението на въззивника-ответник за изтекла
погасителна давност спрямо вземанията за обезщетения по чл. 45 ЗЗД,
районният съд правилно е приел, че е приложима общата петгодишна
погасителна давност, която в настоящия случай започва да тече от датата на
откриването на дееца. Предвид влязлата в сила осъдителна присъда е приел за
най-ранна възможна дата на откриване на дееца датата на осъществяването на
изпълнителното деяние: 17. 07. 2011 г. Първата инстанция е съобразила, че
исковата молба пред гражданския съд е депозирана на 15. 07. 2016 г., с което
при всички положение течението на погасителната давност е било прекъснато
(чл. 116, б. „б“ ЗЗД). Следователно правилно е приел възражението за изтекла
погасителна давност за неоснователно.
Въззивникът-ответник оспорва също така присъдените обезщетения по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, заявявайки, че районният съд не е допуснал съдебно-
счетоводна експертиза. Въззивният съд приема, че предвид естеството на
разглеждания случай изчисляването на обезщетението за забава не налага
специални знания из областта на счетоводството. След като е констатирал, че
исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са доказани по основание, но не и по размер,
7
районният съд законосъобразно по чл. 162 ГПК е определил по своя преценка
размерите им.
По изложените съображения въззивният съд приема
първоинстанционното решение за правилно в надлежно обжалваната част.
Що се отнася до частната жалба на въззивника-ответник срещу
разпореждане № 188805, постановено по 01. 01. 2019 г. от районния съд,
въззивният съд приема следното. С обжалваното разпореждане районният съд
е разпоредил препис от молба на ищците да се връчи на ответника за
становище в едноседмичен срок. Това разпореждане не подлежи на
обжалване, съответно съдът не дължи връчването на препис от него (чл. 7, ал.
2 ГПК). Поради тази причина частната жалба е недопустима и следва да бъде
оставена без разглеждане.
Разноски. При този изход на делото в полза на въззиваемите следва да
се присъдят сторените във въззивното производство разноски. По отношение
на конституирания по чл. 227 ГПК въззиваем ПЛ. ХР. Х. те се свеждат до
уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 579 лева (л.
26 от въззивното дело). Що се отнася до въззиваемия СТ. К. М., той не е
сторил разноски: процесуалният му представител адвокат Д.Д. му е
предоставил безплатна адвокатска защита, предвид отбелязването в договора
за правна защита и съдействие. С оглед направената претенция и предвид
нормата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата въззивният съд следва да му
присъди адвокатско възнаграждение. Предвид липсата на фактическа и
правна сложност, възнаграждението трябва да се определи в пределите на
нормативно установения минимум. Предвид защитаваните материални
интереси и с оглед актуалната редакция на чл. 7, ал. 2, т. 3 и т. 4 във връзка с
чл. 2, ал. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, минималното адвокатско възнаграждение за иска на СТ. К.
М. по чл. 45 ЗЗД е в размер на 1 104 лева и 74 стотинки, а минималното
адвокатско възнаграждение за иска му по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е в размер на 621
лева и 36 стотинки, или общо за защитата по двата иска 1 726 лева и 10
стотинки.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивната жалба на ЮЛ. Б. Г., ЕГН
**********, съдебен адрес град София, бул. „*******, партер, срещу решение
№ 75908, постановено на 24. 04. 2020 г. от Софийския районен съд, 51-ви
състав, по гр. д. № 3003 по описа за 2017 г., в частта, в която се обжалва
отхвърлянето на иска по чл. 45, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите
на П. Д. Х., ЕГН **********, адрес град София, ул. *******, починала и
8
заместена в хода на въззивното производство от ПЛ. ХР. Х., ЕГН **********,
адрес град Стара Загора, бул. *******, срещу ЮЛ. Б. Г., за разликата над
3 831 лева и 67 стотинки до претендираните 3 832 лева, представляващи
обезщетение за имуществени вреди поради разрушена на 17. 07. 2011 г. по
поръчка на ЮЛ. Б. Г. едноетажна масивна жилищна сграда, находяща се в
землището на село Бистрица, УПИ VIII-63, квартал 4 от регулационния план
на София, местността вилна зона „Калфин дол“, със застроена площ от 40
квадратни метра, както и в частта, в която се обжалва отхвърлянето на иска
по чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите на П. Д. Х., починала
и заместена в хода на въззивното производство от ПЛ. ХР. Х., срещу ЮЛ. Б.
Г., за горницата над 1 165 лева и 44 стотинки до предявените 1 165 лева и 55
стотинки – обезщетение за забава за периода от 18. 07. 2013 г. до 14. 07. 2016
г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 75908, постановено на 24. 04. 2020 г. от
Софийския районен съд, 51-ви състав, по гр. д. № 3003 по описа за 2017 г., в
частта, в която ЮЛ. Б. Г., ЕГН **********, е осъден да заплати на СТ. К. М.,
ЕГН **********, с адрес град София, ул. *******, на основание чл. 45, ал. 1
от Закона за задълженията и договорите сумата 19 158 лева - обезщетение за
имуществени вреди поради разрушена на 17. 07. 2011 г. по поръчка на ЮЛ. Б.
Г. едноетажна масивна жилищна сграда, находяща се в землището на село
Бистрица, УПИ VIII-63, квартал 4 от регулационния план на София,
местността вилна зона „Калфин дол“, със застроена площ от 40 квадратни
метра, ведно със законната лихва от 15. 07. 2016 г. до окончателното
изплащане, както и в частта, в която ЮЛ. Б. Г. е осъден да заплати на СТ. К.
М. на основание чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите сумата
5 827 лева и 11 стотинки – обезщетение за забава за периода от 18. 07. 2013 г.
до 14. 07. 2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 75908, постановено на 24. 04. 2020 г. от
Софийския районен съд, 51-ви състав, по гр. д. № 3003 по описа за 2017 г., в
частта, в която ЮЛ. Б. Г., ЕГН **********, е осъден да заплати на П. Д. Х.,
ЕГН **********, адрес град София, ул. *******, починала и заместена в хода
на въззивното производство от ПЛ. ХР. Х., ЕГН **********, адрес град Стара
Загора, бул. *******,, на основание чл. 45, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите сумата 3 831 лева и 67 стотинки - обезщетение за имуществени
вреди поради разрушена на 17. 07. 2011 г. по поръчка на ЮЛ. Б. Г.
едноетажна масивна жилищна сграда, находяща се в землището на село
Бистрица, УПИ VIII-63, квартал 4 от регулационния план на София,
местността вилна зона „Калфин дол“, със застроена площ от 40 квадратни
метра, ведно със законната лихва от 15. 07. 2016 г. до окончателното
изплащане, както и в частта, в която ЮЛ. Б. Г. е осъден да заплати на П. Д.
9
Х., починала и заместена в хода на въззивното производство от ПЛ. ХР. Х., на
основание чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите сумата 1 165
лева и 44 стотинки – обезщетение за забава за периода от 18. 07. 2013 г. до 14.
07. 2016 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален
кодекс във връзка с чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата ЮЛ. Б. Г., ЕГН
**********, да заплати в полза на адвокат Д.С. Д. сумата от 1 726 (хиляда
седемстотин двадесет и шест) лева и 10 (десет) стотинки – адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален
кодекс ЮЛ. Б. Г., ЕГН **********, да заплати в полза на ПЛ. ХР. Х., ЕГН
**********, сумата от 579 (петстотин седемдесет и девет) лева – разноски
във въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната жалба на ЮЛ. Б. Г., ЕГН
**********, съдебен адрес град София, бул. „*******, партер, срещу
разпореждане № 188805, постановено на 01. 01. 2019 г. от Софийския
районен съд, 51-ви състав, по гр. д. № 3003 по описа за 2017 г.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс в
едномесечен срок от връчването на преписа в частта, в която се потвърждава
обжалваното решение.
В частта, в която въззивната жалба е оставена частично без
разглеждане и частната жалба е оставена изцяло без разглеждане решението
има характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред
Софийския апелативен съд в едноседмичен срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10