№ 54
гр. София, 10.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-25, в публично заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Весела Тр. Живкова Офицерска
при участието на секретаря Христина Ц. Цветкова
като разгледа докладваното от Весела Тр. Живкова Офицерска Търговско
дело № 20231100902142 по описа за 2023 година
Делото е образувано по предявен иск по чл. 92 ЗЗД от „ЕР С.“ ЕООД, ЕИК *******,
седалище и адрес на управление гр. София , ж.к. Слатина, ул. „*******, против
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО Е.“ АД с ЕИК *******, седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „*******, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
от 58 663.75 лв., представляваща мораторна неустойка по т.3.4 от Договор от 16.04.2018 г. за
ползване на програмен продукт „INTEGRATED ANTIFRAUD DETECTION SERVICES“,
начислена за периода 20.11.2020 г. – 19.11.2022 г. върху неплатени месечни възнаграждения,
изискуеми през периода 01.05.2019 г. – 09.08.2019 г. в общ размер на 26 787.10 лв.
В подкрепа на иска са представени писмени доказателства.
В срока за отговор по чл. 367 ГПК от ответника е постъпил писмен такъв.
Оспорва предявения иск. Възразява и излага съображения за недължимост на
възнаграждението за ползване на програмния продукт в периода 01.05.2019 г. – 09.08.2019 г.,
поради което не се дължи и неустойка за забава. Възразява и че ищецът тълкува превратно
клаузата на чл. 3.4 от договора. В същата не било уговорено, че се дължи неустойка за всеки
ден просрочие, а върху дните, през които услугата по договора реално е доставяна от
изпълнителя и ползвана от възложителя, без да е заплатена от последния. Поддържа и че не
е ползвал услугата след 15.05.2019 г.
Възразява, че при злоупотреба с права и неизпълнение на договорни задължения,
уговорени с цел да ограничат вредите в чл. 10.1 от Договора, ищецът не е преустановил
услугата за текущия месец при забава в плащането до 3-то число на съответния месец от
страна на ответника, което е следвало да направи след 03.05.2019 г., поради което след тази
дата не се дължи обезщетение за каквито и да е вреди. Това бездействие на ищеца
ответникът поддържа да е неполагане на необходимата грижа за ограничаване на
собствените му вреди, от което не следва да черпи изгодни за себе си правни последици.
Освен това възразява, че уговорената в чл. 3.4 от договора неустойка не касае
хипотезите на едностранно прекратяване на договора, какъвто бил случаят, тъй като
неустойка за едностранно прекратяване на договора е уговорена в чл. 10.3.
В условията на евентуалност се възразява за недействителност на клаузата с
1
твърдения, че същата е нищожна като уговорена в противоречие с добрите нрави, излизаща
извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
защото неизпълнението на задължението за плащане е обезпечено с още две клаузи – по чл.
10.1 и чл.10.3. Сочи се, че съгласно чл. 10.1 изпълнителят се освобождава от всякакви
задължения по сключения договор и е длъжен да преустанови предоставянето на услугата.
Чл. 10.3 от своя страна урежда, че се дължи неустойка за всички незаплатени
възнаграждения в договора до изтичане на срока. Т.е., към момента на сключване на
договора, изпълнението на задължението е обезпечено по чл. 10.3, който урежда хипотеза
при едностранно прекратяване на договора, какъвто е настоящият случай, като
същевременно изпълнителят се освобождава изцяло от поетите по договора задължения и
му се вменява задължение да спре предоставянето на услугата при неплащане на
уговореното възнаграждение. Поддържа се, че уговорената в чл. 3.4 неустойка, ако се
възприеме тълкуването , дадено от ищеца, излиза от всяка една от присъщите на
неустойката функции. Така уговорената неустойка не изпълнява обезпечителна функция,
тъй като съгласно чл. 10.1 от договора изпълнителят е освободен от задължението си да
доставя достъп при забавено плащане, без за него да възникват никакви неблагоприятни
последици. Забавянето на плащането има за последица спиране предоставянето на услугата,
отпадане на всички задължения за изпълнителя, поради което и уговорената неустойка не
обезпечава никакво изпълнение от негова страна. Същевременно неустойката по чл. 3.4
излиза извън обезщетителната и санкционната функции при едностранно прекратяване на
договора, тъй като е налице друга клауза, която урежда отношенията между страните при
едностранно прекратяване на договора – чл. 10.3. Освен това при съпоставяне
съотношението между размера на уговорената в чл. 3.4 неустойка и очакваните от
неизпълнението вреди също било налице нарушение на добрите нрави, доколкото при
забавяне на плащането ищецът изрично е освободен от задължението да предоставя
ползването на услугата и дори е задължен да я преустанови, поради което не търпи никакви
вреди от забавянето на плащането. Сочи се, че уговарянето на неустойка в хипотеза, в която
за една от страните по договора няма никакви задължения за предоставяне на услуга и
изрично е освободена практически от всичките си задължения по договора е в пряко
противоречие на добрите нрави и цели единствено неоснователно обогатяване на ищеца.
Направено е и възражение за погасяване вземането за неустойка по давност.
В срока по чл. 372 ГПК ищецът е подал допълнителна искова молба.
Възразява против направеното от ответника тълкуване на неустоечната клауза по чл.
3.4 от договора. Оспорват се и останалите възражения на ответника.
Сочи се, че неустойката по чл.3.4 се дължи за забавено плащане на месечните такси,
чиято дължимост е настъпила в срока на действие на договора, а неустойката по т.10.3 се
дължи при прекратяване на договора в рамките на уговорения срок по реда на чл. 6.2 – за
месеците след прекратяване на договора до изтичане на уговорения срок. Поради това не се
касае до уговаряне на различни неустойки за едно и също неизпълнение. Освен това
договорът е сключен като срочен, ищецът е направил разходи за осигуряване изпълнението
му, поради което въпреки уговорената възможност изпълнителя да спре предоставянето на
услугата, за него възникват неблагоприятни последици от неизпълнението.
Оспорва се неустойката да противоречи на добрите нрави, защото еквивалентни
неустойки били предвидени в договора и за неизпълнение на задължения от изпълнителя –
чл.10.2, а в полза на двете страни е предвидена неустойката в чл. 10.3.
В срока по чл. 373 ГПК ответникът е подал писмен отговор на допълнителната
искова молба. Поддържат се въведените в отговора възражения и изложените съображения и
са изложени допълнителни такива.
По делото са събрани писмени доказателства.
Съдът, като анализира и прецени доказателствата по делото поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса по чл.
2
154 ГПК, по предявения иск с правно основание чл. 92 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
при условията на пълно и главно доказване наличието на облигационна връзка с ответника с
изложеното в исковата молба съдържание, по силата на което за ответника са възникнали
твърдените в исковата молба задължения, че ищецът е изправна страна по договора, наличие
на неустоечна клауза с посоченото в исковата молба съдържание, начална дата и период на
забавата, размер на неустойката, спиране или прекъсване на давността.
В тежест на ответника е да докаже възраженията си /правоунищожаващи,
правоизключващи или правопогасяващи/ срещу съществуването на вземането, респективно
срещу изискуемостта му.
С доклада по делото по чл. 146 ГПК за безспорни между страните са приети
обстоятелствата за наличието на сключен между тях Договор за ползване на програмен
продукт „INTEGRATED ANTIFRAUD DETECTION SERVICES“ от 16.04.2018 г.; неплащане
от ответника-възложител на уговореното възнаграждение за периода 01.05.2019 г. –
09.08.2019 г. в размер на 26 787.10 лв. и наличието на клауза за неустойка за забава в чл. 3.4
от договора между страните.
Съобразно тази клауза, за всяко забавено плащане възложителят дължи неустойка в
размер на 0,3% от месечната такса на ден.
С влязло в сила на 27.02.2024 г. Решение № 261431/25.10.2021 г. по т.д. №1891/2020г.
на СГС, ТО, VI-17 с-в, е уважен иск с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД на „ЕР С.“ ЕООД
против „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО Е.“ АД за сумата от 26 787.10 лв.,
представляваща неплатено възнаграждение за ползване на услугата по Договор от
16.04.2018 г. за ползване на програмен продукт „INTEGRATED ANTIFRAUD DETECTION
SERVICES“ за периода 01.05.2019 г. – 09.08.2019 г. Решението е потвърдено с Решение № №
752/28.11.2022 г. на САС по т.д. № 326/2022 г., недопуснато до касационно обжалване с
Определение № 454/27.02.2024 г. по т.д. № 353/2023 г. на ВКС, II т.о.
Това влязло в сила решение формира по отношение на съда и страните сила на
пресъдено нещо относно правопораждащите вземането, негов предмет, факти, поради което
за установено със задължителна сила следва да се приеме, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 26 787.10 лева, представляваща дължимите на основание договора между страните
възнаграждения за предоставената услуга за периода 01.05.2019 г. – 09.08.2019 г. С влязлото
в сила решение са преклудирани и възраженията на ответника, че в периода 01.05.2019 г. –
09.08.2019 г. програмният продукт, обект на договора, не е доставян и той не го е ползвал.
С оглед на гореизложеното, за установени в производството следва да се приемат
подлежащите на доказване от ищеца облигационна връзка с ответника по търговски договор
с изложеното в исковата молба съдържание, по силата на който за ответника са възникнали
задължения в размер на 26 787.10 лева за неплатени възнаграждения по договора, както и че
ищецът е изправна страна по него.
С влязло в сила на 24.10.2024 г. Решение № 1044/18.07.2024 г. е уважен иска по чл. 92
ЗЗД на „ЕР С.“ ЕООД против „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО Е.“ АД за сумата от
50 537.50 лева, представляваща мораторна неустойка, дължима на основание чл. 3.4 от
договора между страните от 16.04.2018 г., за неизпълнение в период 01.05.2019 г. до
19.11.2020 г. на задълженията за плащане на възнаграждения по договора, дължими за
периода 01.05.2019 г. – 09.08.2019 г.
Уваженият главен иск по т.д. № 788/2022 г. е за мораторна неустойка върху същото
неплатено договорно възнаграждение, какъвто е и иска, предмет на настоящото дело, като
единствената разлика е в периода, за който се претендира неустойката – по т.д. № 788/2022 г.
за период 01.05.2019 г. – 19.11.2020 г., а по настоящото дело – за следващ период от
20.11.2020 г. до 19.11.2022 г. Същевременно по т.д. № 788/2022 г. ответникът е възразил за
нищожност на клаузата за неустойка по чл. 3.4 от договора, поради противоречие с добрите
нрави.
Настоящият състав споделя възприетото в Решение № 50125 от 22.12.2022 г., по т.д.
№994/2021 г. на ВКС, І т.о., че по отношение на предявени вземания на основание чл.92 ЗЗД,
3
възникнали въз основа на един договор за различни времеви периоди и предявени в
различни процеси, силата на пресъдено нещо на решението по такъв иск се формира по
отношение дължимостта на неустойката. При уговарянето й като мораторна, тя служи за
обезщетяване вредите на кредитора в резултат на неизпълнение на задължението на
длъжника на определения ден или след покана при липса на определен ден за изпълнение.
Неизпълнението във времево отношение предполага изтичането на определен период с
начало падежа на задължението и край – деня на престиране на главното задължение. Когато
неустойката за забава е определена в процентно съотношение към стойността на
просрочената престация за съответен интервал от време – ден, седмица, месец и пр.,
кредиторът може да претендира от длъжника заплащане на неустойка – еднократно за целия
срок на неизпълнението или частично за отделен период, респ. на части за няколко периода.
Във всички тези случаи вземането за неустойка за забава произтича от един и същ договор,
съдържащ клауза за този вид неустойка. При съдебно предявена претенция за неустойка за
забава за част от периода на забавата, влязлото в сила положително съдебно решение
формира, на основание чл.298, ал.1 ГПК, сила на пресъдено нещо относно фактите,
представляващи основания за нищожност на договора като цяло и на клаузата за неустойка в
частност.
При съобразяване на тези разяснения съдът приема, че производството по уважения
главен иск, предмет на т.д. № 788/2022 г. по описа на СГС, VI-15 състав, и настоящият спор
имат за предмет различни части на единно вземане по процесния договор за неустойка, т.е.
касае се за частични искове, като първият е този по т.д. № 788/2022 г. Влязлото в сила
решение по него формира сила на пресъдено нещо по отношение дължимостта на
неустойката, както и относно фактите, представляващи основания за нищожност на клаузата
за неустойка. Този извод произтича и от приетото по т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 г. на ВКС –
ОСГТК относно връзката на обусловеност между едновременно висящите частични искове
за различни части на едно и също вземане, която се обосновава с възприетото, че решението
по първия частичен иск може или изцяло да отрече със СПН съществуването на цялото
вземане (при отхвърляне на иска) или да установи със СПН основанието
(правопораждащите факти) на цялото вземане (при уважаване изцяло на иска).
На основание гореизложеното, за установени в производството следва да се приемат
и наличието на валидна неустоечна клауза в договора между страните, по силата на която в
полза на ищеца е възникнало вземане за мораторна неустойка за неизпълнение на
задължението на ответника да заплати дължимите за периода 01.05.2019 г. – 09.08.2019 г.
възнаграждения по договора в общ размер на 26 787.10 лева.
Само за яснота следва да се посочи, че възражението на ответника за нищожност на
неустоечната клауза поради противоречие с добрите нрави е неоснователно. Уговорката е
между търговци, като действителността и следва да се преценява към момента на сключване
на договора спрямо присъщите на неустойката функции и в съответствие с постановките на
т.3 на ТР № 1/2009 от 15 юни 2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Съдът намира, че
не е налице противоречие на клаузата с добрите нрави, тъй като няма данни неустойката да е
уговорена с единствена цел, надхвърляща присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, а натрупаното значително по размер задължение за неустойка е
последица единствено от поведението на ищеца като неизправен възложител, и
продължителната му забава, която не би могла да се предвиди към момента на сключване на
договора. Останалите наведени възражения за нищожност на клаузата за неустойка са
относими към договори с потребители по смисъла на ЗЗП, какъвто ищецът не е.
Възражението, че клаузата за неустойка за забава е неприложима поради
едностранното прекратяване на договора също е неоснователно. Съобразно ТР № 7/2013 г.
от 13.11.2014 г. по тълк.д. № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС не се дължи неустойка за забава по
чл.92 ал.1 ЗЗД, когато двустранен договор, който не е за продължително или периодично
изпълнение, е развален поради виновно неизпълнение на длъжника. Заплащането на
мораторна неустойка в хипотезата на разваляне с обратно действие не се дължи, тъй като
вземането за нея произтича от договор, който се счита за несключен, с развалянето с обратна
4
сила се заличава всичко онова, което е било негово съдържание и остава единствено правото
на кредитора на обезщетение за вредите от цялостното неизпълнение. В случая договорът е
за продължително изпълнение, а прекратяването на облигационната връзка е настъпило по
волята на възложителя-ответник, с изтичане на срока на предизвестието, а не с разваляне на
договора поради виновно неизпълнение от насрещната страна. Прекратяването на договора
по желание на една от страните не заличава с обратна сила последиците от сключването му,
не заличава клаузите на сделката и не освобождава неизправната страна от отговорността за
неизпълнение на поетите с договора задължения.
Размерът на неустойката за периода 20.11.2020 г. до 19.11.2022 г., изчислен така, както
е посочено в справката по чл. 366 ГПК, не е спорен между страните и изчислен съобразно
периода на забавата по отношение на всяко месечно възнаграждение възлиза на сумата от
58 663.75 лева, поради което предявеният иск се явява изцяло основателен.
Възражението за погасяване на вземането по давност е неоснователно, защото от
началната дата на неустойката 20.11.2020 г. до датата на подаване на исковата молба
17.11.2023 г., с която съгласно чл. 116, б.“б“ ЗЗД се прекъсва давността, не е изтекъл период
от 3 години, какъвто по силата на чл. 111, б.“б“ ЗЗД е давностният срок за погасяване на
вземанията за неустойка.
На основание гореизложеното съдът намира предявения иск за изцяло основателен и
доказан, поради което следва да бъде уважен.
По разноските:
Съобразно изхода на делото, на основание чл. 78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца направените разноски в производството, които са в общ размер
на 8 946.55 лева – внесена държавна такса от 2 346.55 лева и платено адвокатско
възнаграждение в размер на 6 600 лева.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 92 ЗЗД „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО Е.“ АД с
ЕИК *******, седалище и адрес на управление гр. София, бул. „*******, да заплати на „ЕР
С.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление гр. София , ж.к. Слатина, ул.
„*******, сумата от 58 663.75 лева, представляваща мораторна неустойка по т.3.4 от
Договор от 16.04.2018 г. за ползване на програмен продукт „INTEGRATED ANTIFRAUD
DETECTION SERVICES“, начислена за периода 20.11.2020 г. – 19.11.2022 г. върху неплатени
месечни възнаграждения, изискуеми през периода 01.05.2019 г. – 09.08.2019 г. в размер на
26 787.10 лева, както и на основание чл. 78 ал.1 ГПК – сумата от 8 946.55 лева за
направените съдебно-деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред САС в двуседмичен срок от връчване на
препис на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
5