Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 19.02.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на пети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:   ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

           ПЛАМЕН ГЕНЕВ

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 12325 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 421536 от 04.06.2018 г., постановено по гр. д. № 29389/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 36 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, срещу Б.П.Т., ЕГН ********** и П.А.Т., ЕГН **********,***, искове правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че Б.П.Т. и П.А.Т. дължат раздел на „Т.С.“ ЕАД, сумата от 1691.76 лева - главница, представляваща неплатена цена на доставена топлинна енергия за битови нужди през периода от м.05.2015 г. до м.04.2016 г. за топлоснабден имот, с местонахождение в гр. София, общ. *******, аб. № 383397, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК - 13.03.2017 г. до окончателното плащане, и сумата от 79.43 лева - мораторна лихва върху главницата за периода от 15.09.2016 г. до 01.03.2017 г., както следва: Б.П.Т. - сумата от 966.72 лева - главница, представляваща неплатена цена на доставена топлинна енергия за битови нужди за горепосочения имот през периода от м.05.2015 г. до м.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК - 13.03.2017 г. до окончателното плащане и сумата от 45.39 лева - мораторна лихва върху главницата за периода от 15.09.2016 г. до 01.03.2017 г., съответни на припадащата му се ½ (4/8) идеални части от имота; П.А.Т. - сумата от 725.04 лева - главница, представляваща неплатена цена на доставена топлинна енергия за битови нужди за горепосочения имот през периода от м.05.2015 г. до м.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК - 13.03.2017 г. до окончателното плащане и сумата от 34.04 лева - мораторна лихва върху главницата за периода от 15.09.2016 г. до 01.03.2017 г., съответни на претендираните 3/8 идеални части от имота, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 15142 по описа на СРС за 2017 г. С решението са отхвърлени така предявените по отношение на Б.П.Т. иск за главница за разликата от 241.67 лева до пълния предявен размер от 1208.39 лв. (претендираните 5/8 части от сумата в размер на 1933.43 лв.) и иск за мораторна лихва за разликата от 11.34 лева до пълния предявен размер от 56.73 лв. (претендираните 5/8 части от сумата в размер на 90.77 лв.). На основание чл. 78, ал. 1 ГПК е осъден ответникът Б.П.Т. да заплати на ищеца сумата в размер на 39.59 лева - разноски в заповедното производство и 275.37 лева - разноски в исковото производство, представляваща 1/2 части от разноските на ищеца в исковото и в заповедното производство, съобразно уважената част от исковете, а ответникът П.А.Т. е осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 29.68 лева - разноски в заповедното производство и 206.52 лева - разноски в исковото производство, представляваща 3/8 части от разноските на ищеца в исковото и в заповедното производство, съобразно уважената част от исковете. С решението ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на Б.П.Т. на основание на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 170.00 лева - разноски в заповедното производство, и сумата от 200.00 лева - разноски в исковото производство. Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Т.” ООД.

Срещу решението е подадена въззивната жалба от Б.П.Т. и П.А.Т., чрез адв. П. У.и адв. Р.М., в частта, в която е прието за установено, че ответниците дължат на ищеца претендираните суми, като са изложили твърдения за противоречие на материалния закон и нарушения на съдопроизводствените правила. Във въззивната жалба се излагат твърдения, че общата фактура от 31.07.2016 г., била издадена извън процесния период, като същата била цената на иска и била със срок за плащане от 14.09.2016 г., след която дата настъпвал нейния падеж и изискуемостта ѝ, поради което дори да се приемело, че претендираната сума била дължима, същата не била дължима към така претендирания исков период, тъй като той бил с краен момент м.04.2016 г.Общата фактура се отнасяла за фактури за процесния период, но за същите били издадени кредитни известия, с които те били сторнирани, поради което ищецът неможело да претендира суми по унищожени фактури, а можело да претендира сумите по общата фактура, която отразявала тези сторнирани фактури и била станала изискуема след 14.09.2016 г. Претендира и разноски.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, не изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Третото лице помагач „Т.” ООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата на Б.П.Т. и П.А.Т. е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражения против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

За уважаване на предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.

Настоящата въззивната инстанция намира постановеното от СРС, 36 състав, решение за валидно, а в обжалваната част за допустимо и правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за частичната основателност на предявените от „Т.С.“ ЕАД искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД в уважената част /чл. 272 ГПК/. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, което обстоятелство първо не е спорно, а се и установява от представения договор сключен между представител на етажната собственост на процесната сграда и „Т.” ООД за извършване на поапартаментно измерване на потреблението на топлинна енергия чрез топломери и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

По делото от представения нотариален акт за продажба на недвижим имот № 128 от 26.04.1996 г., том XXXIX, дело № 7793/96 се установява, че И.Ж.Ж.и съпругата му С.Н.Б.-Ж.продават на П.А.Т. и Б.П.Т. на двамата по равно следния свой собствен недвижим имот, а именно: апартамент № 8, находящ се в гр. София, ул. „******, на IV жилищен етаж. В разглеждания случай по делото се установява, че ответниците притежават правото на собственост от процесния имот при следните квоти Б.П.Т. – 1/2, П.А.Т. – 1/2, което налага приемането на извод, че през процесния период те са имали качеството потребители на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Така придобитото качество законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания за пораждане на търговски отношения с нови потребители на топлинна енергия и загубването на това качество става при настъпване на законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения.

От изложеното е видно, че потребител на топлинна енергия са ответниците по силата право на собственост. По силата на закона (чл. 150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, които са задължителни за всички потребители и с влизането им в сила се счита, че има сключен договор между топлопреносното предприятие и битовия потребител.

От приетата по делото СТЕ, която настоящият съдебен кредитира като компетентно изготвена, се установява, че през процесния период в имота на ответниците е имало 5 бр. отоплителни тела и съответно били монтирани 5 топлоразпределители, като в имота се ползвало топла вода и поради липса на узаконен водомер за топла вода, разхода за топла вода се изчислявал на 3 броя потребители при норма 140 литра на потребител за едно денонощие. Сградната инсталация била изчислявана съгласно Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г., на база пълен отопляем обем 193 куб. м. Дяловото разпределение за процесния период било извършвано от „Т.“ ООД, като за процесния период фирмата за дялово разпределение била отчела уредите в имота, били попълнени документи за главен отчет, които били подписани от потребител като отчетите били коректно отразени в изравнителните сметки. Съгласно представеното заключение общия размер на задълженията за процесния период възлизали на 1933.43 лв., към която сума била добавена и сумата за доплащане по изравнителната сметка. На следващо място експертизата е установила, че сумите за топлинна енергия за имота на ответниците били начислявани в съответствие с действащата нормативна уредба.

По делото пред районния съд е приета и СЧЕ, която съдът кредитира в частта, в която е посочено, че за процесния период няма данни за постъпили плащания за дължимите суми за топлинна енергия.

Неоснователно се явява оплакването във въззивната жалба, че процесните суми се явяват недължими, тъй като общата фактура, която представлявала цената на иска, се явявала издадена извън процесния период, като падежът на същата бил на 15.09.2016 г., т. е. след исковия период. Съгласно действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна вноска; на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска; по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през исковия период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.

Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Съгласно действалите през исковия период Общи условия – чл. 32, ал. 2 и 3, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период дебитни и кредитни известия за разликите между прогнозното и действително потребено количество топлинна енергия.

Както вече бе посочено, в нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ са предвидени различни системи за разплащане на консумираното количество топлинна енергия за всеки потребител. При всички случаи, обаче, при формиране на крайната дължима сума, следва да се вземе предвид реалното потребление на топлинна енергия. В този смисъл изравнителния резултат в края на съответния период няма напълно самостоятелен характер, въпреки че задължението за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове. В случая, обстоятелството, че фактурата по изравнителната сметка била издадена след изравнителния период няма отношение към дължимостта на сумите за реално потребена топлинна енергия, още повече, че това е съобразено с начина разплащане на консумираната топлинна енергия. Обстоятелството, в кой момент е настъпила изискуемостта на вземанията ищеца по никакъв начин не променя обстоятелството, че същото е възникнало в резултат на потребена топлинна енергия за периода от м.05.2015 г. до м.04.2016 г. Момента на настъпване на изискуемостта на вземането на ищеца е посочен в  чл. 33, ал. 1 от Общите условия, относими към процесния период /одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР/, в които е предвидено, че клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на ищеца, като в публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има характер на покана. Действително края на исковия период е м.04.2016 г., като това е всъщност е последния месец, за който е начислявана топлинна енергия, а не е месеца, през който е следвало задълженията на ответниците да станат изискуеми, като видно от цитираните общи условия забавата настъпва в един по-късен момент. В случая от приетата по делото СТЕ е установено, че на ответниците била начислявана топлинна енергия на база реален отчет и сумите за топлинна енергия за процесния имот били начислявани в съответствие с действащата нормативна уредба, като съгласно експертизата след края на отчетния период имало сума за доплащане по изравнителната сметка и общия размер на задълженията възлизал на 1933.43 лв. Предвид на гореизложеното претендираните суми се отнасят за именно за потребена топлинна енергия за периода 01.05.2015 г.-30.04.2016 г.

Във въззивната жалба подадена от Б.П.Т. и П.А.Т. не се съдържат други оплаквания по отношение на постановеното решение, като според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд относно проверката на правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Тъй като жалбата е подадена срещу решение, което се явява валидно, допустимо и при постановяването му не са нарушени императивни материалноправни норми, въззивната жалба се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена, респ. постановеното от СРС решение като законосъобразно следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Предвид изхода на спора претенцията на въззивниците за присъждане на разноски следва да бъде оставена без уважение.

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

 

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 421536 от 04.06.2018 г., постановено по гр. д. № 29389/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 36 състав.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.” ООД.

Решението не подлежи на обжалване.

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:   

                          

 

ЧЛЕНОВЕ: 1         

 

                       

2.